Невъзможен свят

Осемнайсета глава

Изминаха единайсет дни. Тримата очакваха всеки момент да видят двореца. Двата върха, между които го бяха зърнали, се бяха превърнали междувременно в нещо подобно на заоблената гръд на легнал по гръб гигант. Около тях имаше дълбоки оврази, запълнени с вода в резултат на поройния дъжд, изсипал се вчера. Наложи се да заобиколят близо десет мили заради тази естествена преграда.

Но преди да успеят да го направят планината започна да се превръща в конус, овразите се заравниха и водата от тях се разля. Тогава решиха да се качат на планината с цел отново да видят къде се намира бившето жилище на Уртона. Разбираха че катеренето щеше да ги забави допълнително, но сметнаха, че си струва. Маршрутът на това подвижно съоръжение беше напълно непредсказуем — то можеше да продължи по права линия, да завие наляво или надясно, най-сетне да опише полуокръжност и да им излезе в гръб. Според чичото на Анана, в режим на автопилот пътят се избирал по напълно случаен начин.

Огледаха от върха във всички посоки. Под тях се простираха долини и хребети, които бавно променяха формата си. Имаше много дивеч, а тук-там се виждаха тъмните петна на мигриращи горички. Далече надясно различиха мъничките фигурки на племе, придвижващо се към морето.

И тримата напрегнато се взираха, докато накрая Кикаха различи малка точка, преместваща се право напред. Беше ли това дворецът или само армия от дървета?

— Не мисля, че щеше да забележиш нещо, ако това са дървета — замислено каза Анана. — Знаеш че не израстват много високи. От друга страна, за да бъде видим от такова разстояние, онзи обект би следвало да е със значителни габарити.

— Да се надяваме, че си права — въздъхна Кикаха.

МакКей простена. Беше се изморил да пътуват на границата на издръжливостта на хора и животни.

Не им оставаше нищо друго освен да продължат нататък. Макар да пътуваха значително по-бързо от своята цел, те трябваше да спират за лов, да се хранят, да пият вода, да спят. А дворецът продължаваше неуморимо с постоянната скорост от около километър в час, подобно на тъпа гигантска костенурка, тръгнала да си търси партньор. На всичко отгоре не оставаха никакви следи, понеже масивната структура се носеше на около половин метър над земята.

Следващите три дни валя, без да спира. Тримата продължаваха в избраната посока, принудени да изтърпяват студените порои, както и да заобикалят множеството широки дупки, запълнени с вода. Всичко това значително намаляваше предимството им в скорост.

На шестия ден след като бяха видели двореца повторно, загубиха лоса на Анана. Докато спяха, един лъв го нападнал и след като успяха да го прогонят, наложи се сами да убият разкъсания хикву, за да му спестят мъченията. Единственото хубаво нещо бе, че така попълниха запасите си от месо поне за следващите три дни, след които то щеше да се развали. Сега Анана се качваше ту за единия, ту зад другия от мъжете. И това ги забавяше допълнително.

На шестнайсетия ден се качиха на нова планина, за да огледат местността. Този път лесно разпознаха двореца, но той не се оказа по-наблизо от предишния път.

— Че така ние можем да обиколим този свят — разочаровано каза МакКей.

— Ако трябва, ще го направим — опита се да го разведри с весела нотка в гласа си Кикаха. — Напоследък, Мак, нещо много се оплакваш. Започваш да ми лазиш по нервите. Знам че животът, който ти предлагаме, е тежък, знам и че вече много месеци не си спал с жена, но най-добре е да се засмееш и мъжки да го понесеш. Пусни няколко шеги, извърти му един негърски танц и толкова.

— Това не ти е някакво шоу — сопна се МакКей.

— Вярно че не е, но Анана и аз се опитваме да го направим колкото може по-поносимо. Така че предлагам и ти да смениш отношението си. Помисли, че всичко би могло да бъде и много по-зле. Можеше да си мъртъв. А сега имаме шанс, при това не лош, да се измъкнем от този свят. Ти дори може да се върнеш и на Земята, макар да си мисля, че за хората там, ще е най-добре това да не се случи. Защото ти вече си крал, изтезавал, убивал и изнасилвал. И все пак може би в друга среда и ти би бил друг. Затова си мисля, че няма да е чак толкова лошо да не се върнеш точно на Земята.

— Как, по дяволите, стигнахме до тази тема от злините, които съм сторил?

— Е, едно нещо води след себе си друго — усмихна се Кикаха. — Не знам дали разбра намека ми, че си ни бреме. Както аз така и Анана бихме могли да се придвижваме много по-бързо, ако не се налагаше да те извозваме на нашите лосове.

— Вашите ли? — възмути се МакКей, чието лошо настроение избухна в открит гняв. — Тя язди моя грег!

— Всъщност той принадлежи на някой индианец. Или принадлежеше, което май е по-правилно. А сега е на онзи, който е достатъчно силен, за да си го вземе. Ясен ли съм?

— Изоставяте ме, така ли?

— Чисто рационално погледнато, точно така би следвало да постъпим. Но Анана и аз няма да го направим, ако ни помагаш. Затова… — той изкрещя останалите думи с всичка сила, — спри да хленчиш и да пъшкаш!

— Окей — захили се МакКей. — Мисля че си прав. Общо взето не съм лигльо, но това тук… — той махна с ръка, обхващайки целия свят. — Дойде ми множко. Обещавам да спра. Сега разбирам, че не съм ви доставил особена радост.

— Окей. Да потегляме сега — каза Кикаха. — Разказвали ли съм ви някога историята, когато трябваше да се скрия в пълна с вино изба в един френски град, който швабите си възвърнаха?

Два месеца по-късно пътуващият дворец все така им се изплъзваше. И все пак те вече бяха много по-близо до него. Когато се случеше да го видят, той се намираше на десетина мили пред тях. Дори от това разстояние изглеждаше необятен, издигайки се на две хиляди и шестстотин стъпки — почти половин миля. На широчина и дължина беше по хиляда и двеста стъпки, а дъното му беше гладко.

Кикаха виждаше очертанията му, но не беше в състояние да различи каквито и да са било детайли. По думите на Уртона, от близко дворецът би трябвало да изглежда като мъничък град от „Хиляда и една нощ“ със стотици кули, минарета, куполи и арки. От време на време повърхността му сменяше цвета си, а веднъж блесна с всички цветове на дъгата.

Сега се намираше от другата страна на обширна равнина, която се бе простряла пред погледа им, докато слизаха от поредната планина. Хребетът, който частично го бе скривал до неотдавна, вече се бе изгладил, а животните, до неотдавна скачали из планинските клисури, сега се носеха на воля из равнината.

— Десет мили — проговори Кикаха. — И още поне трийсет мили, които има да изминава до края на равнината. Според мен трябва да го настигнем сега. Ще препускаме, докато лосовете ни паднат, после продължаваме пеша. И ще вървим, каквото и да става.

Спътниците му се съгласиха, макар и без видим ентусиазъм. Бяха отслабнали, бузите им бяха хлътнали, под очите им имаше торбички. Независимо от това, усилието трябваше да бъде направено. Защото когато стигнеше до планините, дворецът все така леко щеше да се плъзне по тях и да ги преодолее, поддържайки същата скорост, както в планината. Но преследвачите щяха значително да се забавят.

Затова веднага щом излязоха на равнината те пришпориха нещастните животни в галоп. Лосовете обаче бяха далече от върховата си форма. Както и да е, разстоянието до двореца се скъсяваше. Стадата от антилопи и газели панически отстъпваха пред тях. Хищниците се възползваха от настъпилата паника. Кучета, бабуини, птици моа и лъвове се хвърляха върху бягащите животни и ги събаряха на земята. Писъци, крясъци и ревове достигаха до ушите на ездачите, тръгнали по следите на неуловимата цел.

В един момент Кикаха видя пред тях много странни създания. Може би бяха мигриращи растения, но не приличаха на нищо, с което се бяха сблъсквали до момента. Всъщност изглеждаха като огромни дънери с крака. Стволовете бяха хоризонтални, бледосиви. Под тях се имаше къси здрави клони, увенчани с шест-седем тъмнозелени листа с ромбовидна форма. Всеки от двата края бе украсен от нещо, което наподобяваше свещник. Когато двата лоса се пронесоха покрай тях, съществата групово се извърнаха, за да ги проследят.

Пред тях имаше още такива. Единият край на всяко от тях беше затворен, а другият зееше застрашително.

Кикаха насочи своя хикву встрани и МакКей го последва.

— Не ми харесва как изглеждат! — извика Кикаха на Анана, която седеше зад него.

— И на мен!

Един от дървоидите, отстоящ може би на петдесетина крачки от тях, неочаквано издигна отворения си край и го насочи право към тях. Другият се отпусна върху земята, а краката в предната част започнаха телескопически да се удължават.

С безпокойство Кикаха осъзна, че нещото много му напомня дулото на оръдие, приготвящо се за изстрел.

В следващия миг от тъмната дупка на повдигнатия край излетя струя черен дим. Заедно с него изхвръкна нещо тъмно и с неясни очертания, което описа дъга във въздуха и тупна на двайсетина стъпки вляво от тях.

И в същия момент експлодира!

Лосът изрева ужасено и ускори галопа си, сякаш почерпил енергия от онова, което се намираше в гюлето.

Кикаха беше като оглушал. Но не бе замаян чак толкова, че да не разпознае миризмата, донесена с дима. Черен барут!

— Кикаха, ти кървиш! — чу той сякаш през пелена гласа на Анана.

Не усещаше нищо, а и не бе най-удобното време, за да спре и да огледа къде е ранен. Изкрещя няколко окуражителни фрази на своя хикву. Но викът му потъна в канонадата от цяла дузина експлозии, която последва. Димът го заслепи за кратко, но той скоро излезе от облака. Сега вече със сигурност нищо не чуваше. Ръцете на Анана на кръста му подсказваха, че тя все още е зад него.

Погледна през рамо. Видя МакКей и неговия лос да излизат от черния облак. Зад него излетя черен предмет с формата на мидена черупка, увисна някак лениво във въздуха, падна близо зад МакКей и експлодира с гръм и блясък. Лосът на чернокожия падна през глава. МакКей изхвръкна от седлото, приземи се и се претърколи. Огромното тяло на лоса продължаваше да се търкаля и мина покрай него на сантиметри.

Но МакКей скочи на крака и побягна. Кикаха дръпна юздите и спря.

През стелещия се дим се виждаха дузина дървоиди, издигнали предните си отвори в посока към хората. Едно-две от тях стреляха, но гюлетата им паднаха доста зад МакКей. Той се хвърли на земята — малко закъсняла реакция да избегне евентуалните поражения, — но пак скочи, миг след като експлозиите изтрещяха.

Зад него се образуваха два малки кратера.

По някакво истинско чудо лосът на МакКей не си бе счупил нито врат, нито крака. Изправи се, опънал устни върху дългите си едри зъби, а очите му изглеждаха поне два пъти по-големи от обикновено. След това се пронесе покрай МакКей, чиято отворена уста подсказваше на Кикаха, че става дума за ругатни, които би било любопитно да се чуят.

Анана вече се бе досетила какво трябва да се направи. Беше скочила от седлото и сега жестикулираше към него, досещайки се, че той не може да я чуе. Кикаха сръга с пети животното и му извика, макар да знаеше, че е оглушало като него. Все пак то реагира и се впусна след лоса на МакКей. Гонитбата продължи дълго и завърши едва когато преследваният лос сам спря. По муцуната му имаше пяна, а ребрата му се вдигаха и спускаха като ковашки мех. Той залитна, падна странично и издъхна.

Задницата му беше окървавена. Кикаха се върна там, където го чакаха Анана и МакКей. И те бяха ранени, главно отзад. От десетки малки парченца, забили се под кожата им, се стичаше кръв. Едва сега осъзна, че е ранен малко над десния лакът.

Той стисна нещото, забило се в раната и го изтегли. Избърса кръвта от него и го разгледа. Оказа се че има формата на шестолъчна звезда.

— Това е най-невероятният шрапнел, който някога съм виждал! — но никой не можеше да чуе думите му.

Растенията някак бяха разбрали, че артилерийският им обстрел не бе поразил минаващите край тях. Сега се отдалечаваха, бавно премествайки стотината двойки тънки крачета с големи ходила. Петнайсетина минути по-късно те вече стреляха по малко слонче и този път операцията се увенча с пълен успех. Няколко от тях полазиха по трупа на животното и започнаха да късат от плътта му с нокти, излезли между краката. Най-предните крайници пускаха парчетата в страничен отвор.

Изглежда умрелият лос на МакКей се намираше твърде далече, за да бъде забелязан.

Следващите десетина минути Анана и МакКей се занимаваха с болезненото изваждане на „шрапнела“ от раните си. Кървенето спряха като ги покриха с превръзка от трева.

— Как би искал да напъхам Уртона в дулото на едно от онези оръдия — скръцна със зъби Кикаха. — Какво удоволствие би ми доставило да го видя яхнал едно от гюлетата. Представям си какво садистично удоволствие му е доставило проектирането на тези неща.

Той нямаше ни най-малка представа как дървоидът превръщаше храната в черен барут. Общоизвестно бе, че за това са необходими дървени въглища, калиев или натриев нитрат и сяра. Но това беше само загадка номер едно. Друга загадка бе как животното отглежда в себе си пълнежа на гюлето. Загадка номер три бе как възпламенява заряда, с който го изстрелва.

Не разполагаха с време да разследват тези интересни въпроси. Бяха загубили половин час, в края на който МакКей бе останал без лос.

— Сега не искам да спорите с мен — предупреди ги той и слезе от седлото. — Анана, препускай с всички сили след двореца. Ти си най-лека и ще стигнеш най-бързо. Мислех че ние ще тичаме редом с тебе, държейки се с една ръка за седлото, но се сетих, че раните ни ще се отворят, така че това отпада… Потегляй веднага. Ако настигнеш двореца, може би ще си в състояние да влезеш в него и да го спреш. Шансът е малък, но е единствен… Ние ще вървим след тебе.

— Има логика — съгласи се Анана. — Пожелайте ми късмет.

Тя извика „Хийхю-ю!“ — думата, използвана от племето Уендоу за „Дий!“, и лосът пое в тръс. Не след дълго, окуражен от ударите на Анана, той се впусна в галоп.

МакКей и Кикаха също тръгнаха. Мухите вече бяха накацали по раните им. Зад тях трещяха експлозии на гюлетата, с които дървоидите обстрелваха стадо антилопи.

Измина час. Вече леко подтичваха, но натежалите им крака и тежкото дишане им подсказваха, че няма да издържат дълго. И все пак дворецът им изглеждаше все по-голям. Приближаваха се. Малката фигурка на Анана почти се сливаше с ръждивата трева на безкрайната равнина.

Спряха да пият от гадната вода в меха, който МакКей бе взел от мъртвия си хикву.

— Боже Господи, ако тя не го спре, ние просто ще си останем тук до края на дните ни.

— Е, може да смени курса си и да тръгне срещу нас — напомни му Кикаха, но в тона му липсваше убеденост.

И точно когато повдигна меха за да излее вода в отворената си уста, земята под тях се разклати. Отказвайки да бъде прекъснат по този начин, той първо задоволи жаждата си. Но когато погледна около себе си разбра, че изобщо не става дума за обикновен тремор, предизвикан от началото на тектонична промяна. Това си беше истинско земетресение. Земята се повдигаше нагоре и стремително пропадаше под него, сякаш бяха в огромна купа с желе, друсана от някакъв гигант. Ефектът беше ужасен.

МакКей се бе хвърлил по корем на земята. Кикаха реши, че идеята не е толкова лоша. Нямаше никакъв смисъл да хаби енергия, опитвайки да се задържи на крака. Все пак легна с лице към двореца, така че да вижда какво става натам. Какъв отвратителен късмет. Анана не би могла да язди по време на земетресение.

Трусовете продължиха. Животните бяха побягнали към планините — най-лошото място за тях, ако земетресението продължеше. Всички птици се бяха вдигнали във въздуха и небето бе скрито зад огромен пулсиращ облак от милиони хвъркати. Те се носеха в посока към двореца.

Някаква точка се приближаваше към тях. Малко по-късно точката се раздвои. Анана и лосът бяха паднали на земята, но само Анана бе успяла да стане. Те изтича към него или поне опита да го направи. Под почвата се търкаляха високи вълни. Една вълна се издигна зад нея и я запрати надолу по оформящия се фронт. Анана падна по лице, но пак стана, пробяга известно разстояние и отново изчезна зад голяма вълна, носеща се със същата лекота, с която би се носила в морето.

— Май ми се повдига — обади се МакКей. След малко демонстрира, че бе казал истината. До момента Кикаха бе успял да потиска собствените си напъни, но звукът от повръщането на чернокожия отприщи и неговото гърло.

Но над шума, който сами създаваха, се разнесе звук с такава сила, сякаш светът се разпадаше. Кикаха усети, че е изплашен както никога през живота си. Въпреки това се изправи на четири крака и погледна в посоката, в която бе зърнал за последен път Анана. Не можа да я види, но виждаше зад мястото, където тя бе паднала.

Земята се извиваше нагоре като парче пергамент. Ръбът беше малко зад Анана, ако тя не се бе преместила, без да я забележи. Защото вече би могла да се намира на дъното на отварящата се върху повърхността на планетата бездна.

Кикаха скочи на крака и извика:

— Анана! Анана!

Опита се да изтича към нея, но нещо го подхвърли с такава сила, че той подскочи поне една стъпка във въздуха. После падна по лице, плъзгайки се по склона на земната вълна.

Отново се пребори да стане. За миг загуби ориентация и се обърка. Имаше засилващото се усещане, че изпада от реалността. Планините в далечината започваха да се спускат, сякаш планетата се бе разтворила, за да ги погълне.

И тогава разбра, че не те пропадат надолу.

Земята, на която стоеше, се издигаше.

Той се намираше върху къс от планетата, току-що откъснал се, за да стане неин временен спътник.

Беше изгубил двореца от погледа си, но последното му впечатление бе, че той бе останал на планетата. Откъсването бе станало на по-малко от миля от него.