Невъзможен свят

Двайсет и втора глава

Кикаха и Анана тичаха със скорост, която можеха да поддържат мили наред, без да почувстват умора. Бяха голи както майка ги е родила, с изключение на коланите, на които висяха ножовете им, Рога и приличащото на ръчен часовник устройство, пристегнато на китката на Анана. Бяха изпотени и дишаха тежко, но знаеха, че този път ще стигнат до двореца… ако нищо не им попречеше.

Още някой преследваше колосалната постройка. Яздеше лос. Макар да се намираше на миля пред тях, височината и бронзовочервената му коса го идентифицираха. Можеше да бъде само Червения Орк.

Кикаха реши да рискува загубата на ритъм и проговори:

— Не знам как е стигнал дотук и изобщо не мога да си представя какво смята да прави като настигне двореца. Той не знае кодовите думи.

— Не — задъхано се съгласи Анана. — Но онзи, когото видяхме на прозореца, може да му отвори вратата.

Поне до момента Орк не бе поглеждал зад гърба си. Това беше много добре, защото десет минути по-късно един прозорец, или по-скоро висока френска врата, се отвори за него. Ръцете му сграбчиха рамката и с помощта на намиращия се в двореца, той се озова вътре. Вратата моментално се затвори. Лосът спря галопа си и бавно се насочи към близката групичка мигриращи дървета.

Кикаха се надяваше невидимият обитател да бъде така услужлив по отношение и на тях. Но ако Орк ги бе видял, той щеше да се погрижи да предотврати всякакви опити за помощ.

Те бавно се доближаваха до извисяващата се сграда. Босите им крака глухо тупкаха в тревата. Дишането им свистеше. Потта им се стичаше в очите. Краката им все по-трудно откликваха на сигналите на мозъка. Усещаха как мускулите им блокират от изливащата се в тях отрова.

Но най-лошото бе, че дворецът се насочваше към една планина на около една-две мили от тях. Ако започнеше да се изкачва нагоре, скоростта му щеше да остане все същата. Но на двамата преследвачи щеше да се наложи да се изкачват.

Най-накрая се озоваха под десния ъгъл на двореца. Забавиха ход, почти ридаейки от изтощение. Не беше трудно да поддържат скорост от един километър в час, докато бяха на равно. Но когато съоръжението поемеше нагоре по склона, щяха да им бъдат необходими резерви от сила, каквито не притежаваха.

Точно в ъгъла имаше висок прозорец, който обхващаше и двете стени. Той обаче се вписваше толкова точно в тях, че не оставяше никакви ръбове за захващане, които да използват, за да се качат през него.

Насилиха се отново леко да се затичат. Минаваха покрай прозорци, зад които имаше ярко осветен коридор. Стените им излъчваха сияние във всички цветове на дъгата. Вътре се виждаха окачени картини, а през равни интервали бяха поставени статуи в чисти пастелни цветове, които сякаш охраняваха входове към другите помещения. Тогава стигнаха до няколко прозорци, които бяха част от голяма стая. Беше мебелирана, а в далечния й край имаше огромна камина, в която гореше огън.

Висок около четири стъпки робот с куполообразна форма и на колела, бършеше праха от необятна маса. Дългата му ръка, която можеше да се извива във всички посоки, държеше над плота на масата плосък диск. Друга ръка движеше независимо от първата нещо като прахосмукачка над килима.

Кикаха ускори ход. Анана не изоставаше. Намерението му бе да стигнат до фасадата, преди дворецът да започне да се изкачва. Тогава предната стена щеше да се намира само на няколко стъпки от земята, но поради необходимостта подът да поддържа хоризонталното си положение, задният край щеше да се издигне прекалено високо, за да го достигнат без специални съоръжения.

Успяха да излязат успоредно с фасадата в момента, когато дворецът стигна основата на склона. Сега им предстоеше онова, което искаха да избягнат — катеренето.

Въпреки че бяха минали покрай много прозорци, през никой от тях не бяха видели и следа от живот.

Тичешком заобиколиха ъгъла, който изглеждаше досущ като задния. И тук видяха първата си възможност да се качат на движещата се постройка. Половината от предната стена представляваше голям балкон. Без съмнение Уртона го бе построил с идеята да излиза на чист въздух и да се наслаждава на прекрасната гледка. Но те едва ли щяха да могат да проникнат оттук. Освен ако непознатият вътре не бе оставил безгрижно незаключена някоя от вратите. Беше малко вероятно, но поне вече нямаше да тичат.

И все пак едва не се провалиха. Възходящата посока на движение на двореца, в комбинация с подтичването им пред него, доведе до доста неудобен начин на придвижване. Въпреки трудностите, продължаваха да не изостават. Веднъж Кикаха се препъна. Той залитна, хвана се за дъното, задържа се като по чудо, беше повлечен, после се пусна и се претърколи на земята покрай Анана, която го сграбчи за китката, изправи го на крака и го тласна напред. Тя самата падна назад, но двамата някак съумяха да продължат гонитбата, без да позволят на двореца да ги затисне отгоре.

След няколко неуспешни опита, най-сетне достигнаха парапета на балкона и се прехвърлиха през него. После останаха дълго да лежат върху прохладния метален под, поемайки всяка глътка въздух като че ли беше последната на този свят. Когато възстановиха дишането си, изправиха се в седнало положение и се огледаха. Двете френски врати позволяваха достъп до огромна стая, но не и за тях. Кикаха натисна грамадната, лишена от дръжка врата, без да разчита на успех. Интересното бе, че дръжка нямаше и от вътрешната страна. Без съмнение вратата се задействаше с бутон или с изричането на кодова дума.

Надявайки се да няма алармена инсталация, Кикаха стовари дръжката на ножа си върху прозрачния материал. Никакъв шанс. Не се появиха дори пукнатини. Но той и не бе очаквал да се появят.

— Е, добре, поне се возим — въздъхна той. Вдигна поглед към балкона над главите им. Беше поне на двайсет стъпки височина, следователно, недостижим. — И сега какво? Не разполагаме с никакви варианти. Каква ирония! Да успеем след толкова усилия, само и само за да умрем от глад на прага на една врата!

Бяха изтощени и ги мъчеше нечовешка жажда. Но не можеха да си позволят да изоставят така дълго преследваната от тях цел. От друга страна… имаха ли избор?

Той отново вдигна поглед нагоре, този път към събиращите се в небето тъмни облаци.

— Скоро ще завали. Поне ще се напием. Какво ще кажеш да почиваме тук тази нощ? Утре може да ни дойдат някои по-свежи идеи.

Анана се съгласи, че това е най-доброто, което могат да направят. Два часа по-късно се отприщи порой, продължил без отслабване поне няколко часа. Утолиха жаждата си, но бяха като полуудавени кученца, когато стихията отмина. Беше им студено, трепереха и бяха мокри от глава до пети. И все пак когато падна нощта, вече бяха изсъхнали и заспаха в прегръдките си.

Към обяд на следващия ден коремите им ръмжаха като гладни лъвове, обикалящи около клетка, пълна с месо.

— Ще трябва да излезем на лов, Анана, преди съвсем да отпаднем — каза Кикаха. — Винаги ще можем пак да се върнем тук, макар тази мисъл да не ми е особено приятна. Ако можехме да направим кука с въже, качването на балкона над нас не би било проблем. Кой знае, може неговата врата да не е заключена. Пък и защо ли трябва да я заключват?

— Защото Уртона не би поел и най-малък риск — отговори му Анана. — Както и да е, докато направим куката и изплетем въжето за нея, дворецът ще ни се е изплъзнал. Може дори да загубим следите му.

— Права си — Кикаха отново се обърна към вратата и я заблъска с юмруци. В центъра на огромната стая зад нея се виждаше голям фонтан. Струята бликаше от рога на мраморен тритон. Кикаха замръзна на мястото си и прошепна: — О, о! Не мърдай, Анана! Някой идва насам!

Анана се намираше встрани от вратата, така че бе извън полезрението на евентуалните обитатели на двореца.

— Това е Червения Орк! Видя ме! Вече е късно да се крия! Прехвърли се през балкона! Там има някакви орнаменти, на които можеш да увиснеш. Не знам какво ще се опита да ми стори, но ти би могла да го изненадаш по някакъв начин. Ще изиграя ролята на примамка!

С периферното си зрение той я видя да се премята през парапета и да изчезва от балкона. Остана където си беше, без да отмества поглед от чичо й. Орк бе облечен във великолепни одежди от блестяща материя. Стигащите до средата на прасците му панталони бяха обтегнати, ботушите бяха аленочервени с извити върхове, сакото бе двуредо, ръкавите широки, ризата набрана и с голяма островърха яка, украсена с брилянти.

Усмихваше се, но в ръката си държеше зловещо изглеждащ лъчемет.

Спря за миг зад вратата. Отиде до двата й края, за да разгледа балкона. После вдигна ръка към стената, очевидно натискайки невидим за Кикаха бутон. Вратата се плъзна нагоре.

Държеше оръжието, без да го отмества от гърдите на Кикаха.

— Къде е Анана?

— Умря — отговори Кикаха.

Орк се усмихна отново и натисна спусъка. Кикаха бе отхвърлен назад и се заби в парапета. Отпусна се на пода на полупарализиран. Някакво все още действащо ъгълче на съзнанието му регистрира, че Орк излиза на балкона, навежда се през него и изрича:

— Качи се, Анана! Играта ми е напълно ясна! Но на твое място бих хвърлил ножа.

Секунда по-късно тя се прехвърли обратно през парапета. Орк отстъпи назад през вратата, държейки я под прицел. Анана погледна към Кикаха и попита:

— Мъртъв ли е?

— Не, лъчеметът беше настроен на минимална мощност. Видях и двама ви още снощи, след като алармата се задейства. Твоят глупав жребец-леблабий има неблагоразумието да блъска по вратата. А датчиците са много чувствителни.

— Значи си ни наблюдавал — отбеляза Анана. — Искал си да видиш какво ще опитаме.

— Да, разбира се — пак се усмихна Орк. — Макар да знаех предварително, че няма какво да направите. Но ми харесваше да гледам как се мъчите да измислите нещо.

Той премести поглед върху Рога, пристегнат на рамото й.

— Най-сетне е в ръцете ми. И сега вече ще мога да се махна оттук.

Той натисна повторно спусъка и Анана падна върху парапета. В този момент Кикаха почти се беше възстановил, макар все още да бе малко замаян. Но ако Орк се приближеше достатъчно до него…

Повелителя не направи нищо подобно. Той отстъпи няколко крачки, каза нещо и през вратата излязоха два робота. На пръв поглед бяха като истински човешки същества. Но мъртвият взор в очите им, известната скованост в движенията им, на които липсваше естествената грациозност на хора или животни, показваха, че под онова, което се възприемаше като естествена кожа, има пластмаса и метал. Единият взе ножа на Кикаха и го изхвърли през балкона. Другият свали миниатюрното устройство от китката на Анана. После изтеглиха и двамата за краката в стаята. От едната страна имаше голяма полусфера от плътно преплетени жици, поставена на платформа с шест колела. Роботът леко вдигна Анана и я напъха през малкия отвор на клетката. Вторият направи същото с Кикаха. Вратата щракна и двамата пленници се озоваха в нещо като гигантска мишеловка.

Орк се наведе и бръкна под клетката. После се изправи и поясни:

— Току-що включих захранването. Не докосвайте жиците. Няма да умрете, но ще загубите съзнание.

После нареди на роботите да го последват заедно с клетката. Държейки Рога, който беше взел от Анана, той се отправи през стаята към високия коридор.

Кикаха изпълзя до Анана.

— Добре ли си?

— След минута ще съм наред. В момента просто нямам никакви сили. За сметка на това главата ме цепи.

— И с мен е така. Е, поне най-сетне сме вътре.

— Никога не падаш по гръб, а? Понякога този ти оптимизъм ме… нищо, няма значение. Какво мислиш е станало с човека, пуснал Орк вътре?

— Ако още е жив, сигурно съжалява за хуманната си постъпка. Едва ли е Повелител. Ако беше, никога не би допуснал да го изиграят по такъв левашки начин.

Кикаха извика на Орк, питайки го кой се е оказал непознатият. Орк не отговори. Спря в края на коридора, където той се разделяше. Каза тихо нещо на стената — кодовата дума, разбира се, — след което част от нея леко се плъзна назад и се спусна в специално отделение. От другата страна имаше малка квадратна стая със страна двайсет стъпки. Беше асансьор.

Орк натисна бутон на панела. Асансьорът се стрелна нагоре. Спря когато светещият символ на индикатора показа, че са стигнали четиридесетия етаж. Орк натисна още два бутона и хвана с два пръста малко лостче. Кабината излезе в някакъв неестествено широк коридор и се плъзна над пода му. Орк наклони лостчето и кабината зави, за да поеме по следващия коридор, по който измина над двеста стъпки. Спря в края, опряла отвора си срещу стената.

Орк извади малък черен бележник от джоба си, отвори го, направи справка на една от страниците, произнесе някаква безсмислица и вратата се отвори. Прибра бележника, излезе от кабината и стъпи встрани, докато тя навлезе към центъра на голяма стая, където спря.

Орк отново произнесе нещо неразбираемо. Някакви механизми, монтирани по стените на височина около десет стъпки над пода, протегнаха металните си ръце. В края на всяка от тях се виждаше лъчемет. На срещуположните стени имаше по два пазача и всички оръжия сочеха към клетката. Над лъчеметите се виждаха обективите на малки камери, които без съмнение бяха видеоочи.

— Чувал съм те да се хвалиш, че няма нито затвор, нито капан, който да те удържи, Кикаха. Но не мисля, че някой отново ще те чуе да изричаш подобно твърдение.

— Имаш ли нещо против да ни кажеш какво възнамеряваш да правиш с нас? — попита Анана със скука в гласа.

— Ами ще погладувате — отговори й той. — Няма да умрете от жажда, понеже ще ви се дава достатъчно вода. Но след известно време — а аз няма да ви кажа кога — независимо дали сте живи или не, лъчеметите ще ви изпепелят… Макар това да ми изглежда абсурдно, дори да се измъкнете от клетката и по някакъв начин, който не мога да си представя, да се изплъзнете от лъчеметите, няма да можете да излезете от тук. Има един-единствен изход — вратата, през която влязохме. Но няма да можете да я отворите, ако не знаете кодовата дума.

Анана отвори уста и изражението на лицето й показваше, че е готова да помоли за милост. После я затвори и изражението изчезна. Колкото и да бе безнадеждна ситуацията, тя нямаше да се унижава без шансове да промени нещо. Но за миг само се бе поддала на слабостта.

— Би могъл поне за задоволиш любопитството ни — обади се Кикаха. — Кой беше онзи, който те пусна вътре? И какво се случи с него?

— Изплъзна ми се — направи гримаса Орк. — Успях с известно забавяне да намеря лъчемет и щях да го тикна в клетка. Но той скочи през някакъв отвор в стената, за който не подозирах. И предполагам се пренесе в някой друг свят. Знам че датчиците в двореца не регистрират чуждо присъствие тук.

— Благодаря ти за информацията — захили се Кикаха. — Но кой беше той?

— Твърдеше, че бил землянин. Говореше английски макар и малко странен. Прозвуча ми като английски от осемнайсети век. Така и не ми каза името си. Бърбореше непрестанно, обяснявайки ми, че се озовал в този капан, когато се измъкнал от света на Вейла, за да избяга от нея. Отнело му доста време да разбере как се активира врата за друга вселена, без да бъде убит. И точно се готвел да го направи, когато ме видял да галопирам след двореца. Решил да ме пусне вътре, понеже явно не съм бил местен жител. Мисля, че не беше съвсем с всичкия си.

— Не, той направо е бил луд за връзване, щом се е доверил на един Повелител — подметна Анана. — Спомена ли нещо за нас, каза ли че ни е видял тримата с МакКей? Той мина над нас, докато бяхме на луната.

— Били сте на луната? — повдигна вежди Орк. — И сте оцелели след сливането? Не, нищо не ми каза за вас. Което не означава, че това не му е направило впечатление, нито че не би стигнал и до този момент. — Той поспря, поусмихна се и продължи: — О, почти бях забравил! Ако огладнеете, единият от вас може да изяде другия.

Кикаха и Анана не бяха в състояние да прикрият шока си. Орк избухна в гръмък смях. Когато накрая се успокои, той изтегли нож от ножницата на пояса. Беше дълъг към шест инча и блестеше като изкован от злато. Мушна го през жиците до краката на Анана.

— Е, ще ви трябва нещо остро, защото как иначе ще нарежете пържоли и котлети. Това ще ви свърши работа, но се заблуждавайте, че ще можете да окъсите с него жиците. Направен е от непроводящ материал.

— Ако не познавах Анана — извика с ярост Кикаха, — бих се убедил за сетен път, че вие Повелителите сте безнадеждно непоправими и трябва да бъдете избивани в мига, в който човек ви срещне. Не знам… но има нещо, в което съм абсолютно уверен и то е, че специално в теб няма и искрица почтеност. Ти си напълно недостоен да бъдеш наречен човек.

— Ако под това имаш предвид човешката природа на леблабия, съгласен съм.

Анана вдигна ножа и опипа плоската му страна, която беше някак зърниста и гладка едновременно.

— Не знам дали се досещаш, че вече не е наложително да умрем от гладна смърт — каза тя. — С това нещо винаги можем да се убием, преди мъките ни да станат непоносими.

— Ваш проблем — сви рамене Орк.

После каза нещо на роботите-хуманоиди и те го последваха през вратата в кабината на асансьора. Той се обърна и им махна за сбогом, докато вратата се плъзгаше обратно на мястото си.

— Може онзи англичанин все още да е тук — каза Кикаха. — И може би той ще ни освободи. Между другото, я ми подай този нож.

Анана вече се бе досетила за намерението му и режеше като с трион една жица в мястото, където тя влизаше в пода. Десет минути по-късно тя остави ножа.

— Нито драскотина поне. Металът на жиците е много по-твърд от този на ножа.

— Естествено. Но трябваше да се убедим, че е така. Е, добре, мисля, че е безсмислено да отлагаме решението за момент, когато ще отслабнем толкова, че дори няма да можем да отрежем къс месо. Кой от нас ще бъде?

Шокирана от думите му, тя се обърна с лице към него. Видя го че се усмихва.

— Ах, ти! Трябва ли да се шегуваш и с това!

В същия миг видя, че част от пода на клетката зад гърба му се плъзва встрани. Извика и той се обърна да види какво й беше направило впечатление. Някакъв куб се издигна на няколко пръста височина. Горната му плоча се надигна, макар да не се виждаха никакви панти. Под нея имаше вода.

Пиха бързо, понеже не знаеха колко дълго ще остане кубът. Две минути по-късно капакът се затвори и кубът се спусна обратно, докато не се изравни с пода.

Появяваше се все така пълен с вода на всеки три часа. Нямаше никакъв съд за загребване, така че трябваше да лочат на четири крака, като животни. На всеки четири часа кутията се появяваше празна — ясен знак, че трябва да я използват вместо тоалетна. Когато се възползваха и кутията се появи отново, стана ясно, че не е изчистена добре.

— Какво ли удоволствие е доставил този дребен нюанс на Орк, а? — подметна Кикаха.

Нямаше как да измерват времето, защото светлината не гаснеше. Но вътрешното чувство на Анана й казваше, че са затворени поне от петдесет и осем часа. Коремите им бяха хлътнали и червата им куркаха. Ребрата им започваха да открояват все по-отчетливо. Крайниците им изтъняха, скулите им изпъкнаха. Започваха де се чувстват все по-слаби. Пищните гърди на Анана провиснаха.

— Не можем да живеем от тлъстините си, понеже нямаме такива — въздъхна Кикаха. — И без това бяхме доста изтънели след всички изпитания, през които трябваше да минем.

Наставаха дълги периоди на мълчание, макар всеки от тях да проговорваше в мига, в който сметнеше, че има какво да каже. Тишината все повече заприличваше на спокойствието на смъртта и скоро това сигурно щеше да стане истина.

Бяха опитали да заклещят ножа в пролуката под куба с вода. Не знаеха дали това можеше по някакъв начин да им помогне, но мислеха, че ще могат да се възползват от смущаването на работата на механизмите. За нещастие ножът не можа да проникне.

Анана смяташе, че вече са престояли в клетката към седемдесет часа. Никой не бе казал и дума за предложението на Орк единият да изяде другия. Някак негласно се бяха споразумели да не обръщат внимание на тази кошмарна възможност. Не знаеха дали Орк не ги слуша и наблюдава с помощта на някоя скрита камера.

Сънищата им се въртяха все около храна. Кикаха се бе унесъл в неспокойно дрямка, сънувайки огромни порции печено свинско, картофено пюре, полети обилно със сос, когато чу някакво щракване. Остана да лежи по гръб, питайки се защо ли му се е присънил този странен звук. Готвеше се отново да се потопи в оргията на пира, когато една мисъл го преряза и го накара да се изправи в седнало положение, сякаш някой му бе поднесъл сандвич с топла пастърма под носа.

Дали Орк не се опитваше да разнообрази изтезанието по някакъв начин? Не беше много вероятно, но…

Той се изправи на четири крака и пролази до малката вратичка. Натисна я и тя се отвори навън. Щракването, което го бе събудило, се оказа отключване на ключалката.