Откупът

Глава десета

Все още не се бе съмнало. Въпреки че прозорецът бе леко открехнат, не проникваше нито един лунен лъч. Алекса се протегна. Къде ли бе Деймиън? Не можеше да заспи ли? При тази мисъл тя се усмихна. Предната вечер той бе толкова ненаситен любовник, а тя се бе постарала да не го разочарова.

Кога ли бе излязъл? Той така и не идваше. Алекса наметна копринената завивка и тихо слезе по стълбите. Под вратата на кабинета се процеждаше светлина. Тя понечи да вдигне резето и да влезе, но разбра, че съпругът й не беше сам.

Беше неприлично да подслушва, но… Тя долепи ухо към вратата и с изненада чу не един, а два непознати мъжки гласа, които звучаха приглушено. След миг тя подскочи от уплаха. Те говореха на френски.

О, Небесни Отче! Тя се приближи към вратата и се заслуша в разговора им. Слава на Бога, че й бе дал госпожица Парсънс, нейната стара своенравна гувернантка. Тази женица я бе изтормозила, докато не научи езика. Това бе първият път, когато се почувства благодарна на мис Парсънс.

Вратата беше доста дебела и Алекса едва долавяше думите им.

Тя хвана леко резето, бавно го повдигна и старото желязо се отмести. Отвори вратата не повече от един процеп, но и това й бе достатъчно. Тя видя Деймиън, в черните си бричове и бяла риза, да говори на другите двама. Те бяха дебело облечени заради студеното и влажно време. Носеха пуловери и шалове, а мокрите им палта висяха на един стол.

Алекса пристъпи малко вляво, за да обхване с поглед и останалата част от стаята. Още един мъж стоеше скрит в сянката. Той изглеждаше закоравял и безмилостен, с изпито и набръчкано лице. Беше облечен като селянин или като моряк. Странни хора, помисли си тя и се зачуди какво ли ги бе довело тук, в замъка „Фелън“.

Отговорът дойде мигновено и устата й пресъхна от уплаха. Контрабандисти! О, Боже, значи слуховете са били верни. Тя сви ръце в юмруци и сърцето й заби неудържимо. Мили Боже, Деймиън се занимаваше с контрабанда!

„Успокой се! — каза си тя. — Сега, когато знаеш истината, можеш да му помогнеш.“ Но защо се изненада така! Всички улики бяха под носа й. Той бе наполовина французин, харесваше френските ястия, виното и скъпия коняк. Ами пощенските гълъби и пещерите?

Алекса знаеше, че той се нуждаеше от пари. Заради тях се ожени за нея. Може би е бил отчаян и се е забъркал с контрабандистите, за да оцелее някак.

Тя си пое дълбоко въздух. Нямаше защо да се страхува. Той се бе захванал с това заради парите, но сега вече не му трябваха. Най-добре би било да се оттегли.

Тя отново насочи вниманието си към другите мъже. Те говореха за задачата, молеха Деймиън да им помогне, разправяха за някакви документи, които им били необходими. Убеждаваха го, че той трябвало да им ги намери. Генерал Моро бил отчаян, той се нуждаел от информацията, за да организира атаката. В противен случай много французи щели да загинат. Деймиън трябвало да се свърже с информатора си, да вземе документите и да се погрижи да стигнат до Франция. Мъжете казаха, че ще се върнат след пет дни и дотогава той трябвало да бъде готов.

— Можете да разчитате на мен, както винаги — заяви Деймиън на френски и Алекса едва преглътна от уплаха. Тя затвори вратата с треперещи ръце, облегна се на нея, като все още не смееше да си поеме дъх.

Не контрабандист, а шпионин! Гнусен предател! Родоотстъпник! Тя едва се отлепи от вратата и се заизкачва по стълбите горе. Имаше чувството, че всеки момент ще избухне.

О, Боже, какво направи той?

Какво щеше да прави тя?

След като се добра до спалнята си, тя затвори вратата след себе си и се пъхна в леглото. Леглото на Деймиън, леглото, в което преди миг я бе любил. Всичко в нея се преобърна и горещи сълзи бликнаха от очите й. Искаше да се махне оттук и да не се обръща назад, да бяга, да бяга и никога повече да не го срещне. Искаше да се престори, че не се познават, да забрави всичко между тях… Искаше да мисли, че нищо не се бе случило, че не изпитваше никакви чувства към него, че той не я бе излъгал, не я бе мамил, не бе откраднал сърцето й.

Алекса заби пръсти във възглавницата. Искаше да се махне, но постепенно разбра, че не можеше да го стори. Трябваше да остане там, където Деймиън я бе оставил. Не можеше да се издаде, че знае, не биваше да събужда подозренията му. Страхуваше се да не би той да разбере, че тя току-що бе узнала ужасната му тайна.

О, Боже! Господи! Сълзите се стичаха по страните й. Той отново я бе излъгал. Отново! Още от първата им среща говореше лъжа след лъжа. Нарочно я бе съсипал, а след това се ожени за нея заради парите й. Въпреки това, противно на всяка логика, той я бе очаровал. Най-напред му прости, а после се остави да я прелъсти.

Алекса се изчерви при мисълта, че всъщност тя го бе изкушила. Опита се да отпъди спомените за блажените им дни и затвори очи. Всичко между тях бе една голяма лъжа. Всичко.

Тя си спомни думите на Сара: „Той има много лица“. Той бе лъжец и измамник, човек, продал душата си на дявола.

Алекса зарови глава във възглавницата и се опита да приглуши плача си, но не успя. Трябваше да се съвземе. Сега! Това бе въпрос от жизнено значение за нейната родина. Без информацията на Деймиън много французи щяха да загинат. Следователно, ако той успееше, хиляди англичани щяха да умрат. Брат й Кристофър бе убит от залповете на един френски кораб, когато пощенският му кораб бе потопен по погрешка край Дартмут. Рейни бе прекарал цяла година в един френски зандан.

Тя мразеше войната, мразеше Наполеон и неговата Велика армия, мразеше смъртта и безсмислената разруха. Мразеше французите и щеше да попречи на съпруга си да погуби още млади британци.

Алекса изтри сълзите си в дантелената калъфка. Той не биваше да успее. На всяка цена трябваше да го спре. Но как? Тя прехапа устни като дете. Рейни би се оправил в такова положение. Той бе служил като полковник в армията. Но брат й не бе в Англия. Когато получи писмото им, че с Джоселин тръгват за Ямайка, тя не се замисли, че най-близките й хора заминават надалеч. Тогава съзнанието й бе изцяло погълнато от Деймиън, така както тялото й бе обладано от неговата страст.

Деймиън. Мъжът, който бе неин съпруг. Мъжът, който я предаде. За кой ли път я бе измамил. Той се бе възползвал от нейната наивност и хитро я бе оплел в смъртоносната си паяжина.

Той диктуваше условията на играта от самото начало.

Тя впери поглед нагоре към синия балдахин над леглото. Добре се бе справил с ролята си, помисли си Алекса и си спомни за часовете, които бяха прекарали заедно. Едва сдържаше сълзите си. С всеки изминат ден любовта й ставаше все по-силна. Дори в този момент сърцето й се късаше от мъка по разбитите надежди за бъдещето. Сълзите заседнаха в гърлото й и тя трудно си поемаше дъх.

Деймиън Фелън — съпруг, любовник, шпионин. Превъплъщенията му бяха разнообразни като колекцията му от красиви птици. Той бе истински актьор. Единственият начин да се справи с него бе да изиграе безпогрешно своята роля.

Алекса стисна юмруци. Той я разиграваше от самото начало. Успя да я надхитри, изтръгна сърцето й и го стъпка в пепелта. Дотук бе спечелил всичките раздавания, но играта още не бе свършила.

Тя стана от леглото и, олюлявайки се, стигна до прозореца. Всичко тънеше в мрак, но мъглата се бе вдигнала. Нещо се мерна надолу покрай скалите. Мъжете вървяха обратно към брега, към лодките, с които очевидно бяха дошли. Високата фигура на Деймиън се открояваше сред тях.

Остра болка я прониза при тази гледка — мъжът й заедно с французи! — и тя стисна очи. Каквото и да й струваше, колкото и мъчително да беше, нямаше да загуби тази игра.

Деймиън се загърна по-добре в палтото си. Заедно с прилива бе излязъл и студен, щипещ вятър, който щеше да понесе Лафон и неговите хора обратно към Франция.

Той не ги очакваше. Тайно се бе надявал, че този ден няма да дойде, че войната ще свърши и животът му ще продължи все така хубаво. Дълбоко в себе си обаче той бе сигурен, че рано или късно пак щяха да го потърсят.

Животът му щеше да се върне в старото си русло и блажените дни с Алекса щяха да свършат.

Той въздъхна, докато вървеше обратно към къщи. Монти сигурно го чакаше, загрижен както винаги. Той бе стар и верен приятел, на когото винаги можеше да разчита. Деймиън не мислеше за него, а за Алекса. Отново трябваше да я мами. Мразеше да го прави, но нямаше друг избор.

Може би така беше по-добре. Лъжите ги отдалечаваха един от друг, а сега точно от това се нуждаеше той. Освен това тези нови странни чувства, които събуждаше в него, не му се нравеха особено. Нежностите и ласките му бяха чужди, както и угризенията и съчувствието. Тя търсеше благост в характера му и събуждаше отдавна забравени желания. Лафон и останалите го бяха изтръгнали от това състояние. Имаше да върши работа и угризенията нямаше да му помогнат. Нежността и безпокойството само щяха да изложат живота му на опасност.

Той поговори с Монти в коридора и му благодари за дискретността. Икономът го бе събудил и бе посрещнал мъжете. Когато се качи горе, Деймиън завари Алекса, свита в леглото, но не легна при нея. Сложи дърва в гаснещия огън, раздуха жарта и седна да се посгрее. Ако не бе това посещение, сега би се наслаждавал на спящата си съпруга. Той се замисли дали й липсваше, когато спеше сама в леглото.

— Налага се да отида до Лондон — каза Деймиън, като отпи от гъстото черно кафе и чашката издрънча, когато я постави в чинийката. — Ще се върна веднага щом мога.

Те закусваха в един малък салон в задната част на къщата, откъдето се виждаше морето.

Алекса се усмихна насила и потисна нарастващия гняв.

— Ще ме вземеш с теб, нали?

Играта бе започнала няколко часа по-рано, когато тя все още лежеше и се преструваше, че спи, докато мъжът й я наблюдаваше. Тя не спираше да мисли за случилото се и за онова, което трябваше да направи.

— Знаеш колко много обичам Лондон.

Деймиън само поклати глава.

— Съжалявам, скъпа, този път не може. — Той се загледа навън през прозореца, сякаш съзнанието му препускаше напред. Чайките кръжаха под сивите облаци и остър вятър брулеше ниските храсти по скалите. — Ще съм зает повечето време, а дори и да не бях, скандалът все още не е утихнал. Не искам да търпиш нечии злостни подмятания.

— Ами ти? Ти също ще бъдеш на прицел, както и аз. Дори може би повече от мен.

— Свикнал съм. Освен това нямам избор.

— Защо трябва да ходиш?

— За да поговоря с моя адвокат. Доста време ме нямаше. Бях в Италия и не всичко е напълно уредено.

Алекса въздъхна.

— Сигурно си прав — примири се тя с нужната доза недоволство. — Може би е най-добре да остана, но ще ми липсваш.

Той се наведе и я целуна.

— И ти на мен.

Гняв и болка я пронизаха. Чувстваше се като предател и едва сдържаше плача си. „Ще му липсвам значи?“ Тя се замисли докъде ли се простираше лъжата му. Блудкавите му думи я отвратиха. Сигурно ще прекара нощите си с друга? Малко вероятно бе да се затъжи за нея. Въпреки всичко тя тайно си го пожела.

— Кога тръгваш? — попита го Алекса, като се надяваше да не забележи пулсиращите й слепоочия.

— Веднага. Вече си стегнах багажа. Монти приготвя каретата.

Алекса кимна. Устата й пресъхна и едва удържаше сълзите. О, Боже, бе толкова трудно, хиляди пъти по-трудно, отколкото си мислеше. Когато всичко бе готово, той я заведе подръка до вратата.

— Пази се — усмихна се тя боязливо.

— Ти също — отвърна Деймиън с леко дрезгав глас. Те стояха във фоайето. Алекса отметна глава назад и застина в очакване да я целуне. Мислеше си, че ще се сбогуват вяло, но той я целуна толкова страстно, че тя остана без дъх, потънала в тъга и копнеж.

— Всяка вечер ще си мисля за теб, преди да заспя — прошепна той и Алекса се стегна в очакване на следващия удар.

— Довиждане, Деймиън — рече тихо тя и си пожела всичко това да бе само един лош сън.

Докато гледаше отдалечаващата се карета, тя разбра, че нямаше друг изход, освен да действа. Тя кимна на Монти и се качи да си приготви една малка пътна чанта.

Рейни не беше в Англия. Не можеше да го помоли за помощ, но знаеше какво би направил той. Докато служеше в кавалерията, най-добрият му приятел бе Джереми Стрикланд. Полковник Стрикланд бе повишен в чин генерал. Той поддържаше връзка с Рейни и последно бе разквартируван в Лондон.

До града имаше 80 мили. Деймиън щеше да пътува най-малко два дни с каретата си, а тя щеше да вземе пощенската кола. На всеки десет мили щяха да спират за смяна на конете и след по-малко от 24 часа щеше да е в Лондон. Алекса можеше да се срещне с генерала, да спечели подкрепата му и да се върне в замъка преди мъжа си.

— Какво, за Бога, правиш, мило? — попита я учудена Сара, застанала на прага със сгънати чаршафи в ръце.

— Аз… току-що получих съобщение — излъга Алекса и издекламира историята, която бе измислила. Тя прибра бельото си в чантата и извади от гардероба морскосиня рокля и подходящо палто. — Лейди Джейн се е разболяла и трябва веднага да тръгна за Лондон.

— Ама… защо не си ми казала? Ей сегичка ще си приготвя багажа.

Алекса понечи да я спре, но се замисли. Пътуването до Лондон бе дълго, а и нямаше да прави впечатление, ако пътуваше с прислужницата си. По-късно щеше да измисли някакво обяснение пред Сара. Засега това щеше да хвърли прах в очите на Монти.

— Ще хванем пощенската, Сара — извика подире й тя. — Така ще стигнем най-бързо. Лейди Джейн ни чака.

Изтощение. Това бе най-точната дума за състоянието й. Те отседнаха в хотел „Грилън“ и тя поспа няколко часа, но това не й помогна много.

Облече гълъбовосивата си рокля с ширити от син сатен и излезе. Сара остана в хотела. Алекса даде бакшиш на регистратора и той бързо уреди карета за нея.

Тя избра „Грилън“, тъй като Деймиън отсядаше в „Клеърдън“. Стаите не бяха толкова луксозни, но хотелът се ползваше с добра репутация.

Алекса се облегна на седалката в каретата. Чувстваше се сломена от тежкото пътуване по неравните пътища. Съзнанието й все още бе замъглено от изтощителното лудешко препускане към града. Колкото и да бе уморена, Лондон я очарова както винаги. Въпреки че бе влюбена в необятния морски хоризонт, в бедното рибарско селце и в хората от замъка, гъмжащият като кошер град възвръщаше жизнеността й. Той й вдъхваше смелост, когато бе уплашена, обнадеждаваше я, когато бе отчаяна, даваше й сила, когато бе сломена.

Тълпите по улиците, търговците по брега, кафенетата, сергиите с книги, порочността около „Ковънт Гардън“… Обичаше павираните улици, хлапаците, които нападаха пощенската кола, коминочистачите и вехтошарите, всички звуци, дори и гадните миризми.

Щом ги чуеше, Алекса ставаше по-сигурна, някак по-решителна. Това бе нейният народ и тя ги обичаше. Англия бе нейната родина и тя бе решена да я защитава.

Като си пробиваше път покрай файтони, кабриолети и двуколки, каретата трополеше по улиците на Уест Енд и най-сетне стигна крайната си цел — сградата на кавалерията в двореца „Уайтхол“.

Алекса нахлупи качулката си, слезе от каретата и се забърза към издигнатата постройка под часовниковата кула. Отпред бе стражата, с алени туники и блестящи медни копчета, с бели пера на шлемовете, които се развяваха от утринния бриз.

Тя мина покрай тях и влезе. Цялата трепереше при мисълта за предстоящата съдбоносна среща.

Мили Боже, помогни ми да се справя с това! Тя не искаше да мисли за Деймиън. След всичко, което бе направил, не бе длъжна. Тъмният му образ се появяваше като призрак пред очите й. Ако имаше и най-малкото съмнение, ако имаше и най-малката вероятност да греши, нямаше да е тук сега. Ако имаше друг начин да го спре… Алекса знаеше, че няма.

Пое си дълбоко въздух, прекоси мраморното фоайе и се насочи към униформения войник зад голямото бюро.

— Извинете — младежът вдигна глава и я погледна — дали можете да ми помогнете? — Той имаше кафяви очи и хубава усмивка. Не му даваше повече от 23.

— Какво мога да направя за вас, госпожице?

— Идвам при генерал Стрикланд. Казвам се Алекса Гарик — не посмя дори да се представи като лейди Фелън. Освен това генералът нямаше да се сети коя е.

— Съжалявам, — отвърна войничето — но генерал Стрикланд не е в града.

— Кога… кога ще се върне?

— Страхувам се, че не знам точно, мис.

— Трябва незабавно да го видя. Знаете ли къде е заминал?

— Нямам право да ви кажа.

— Но аз изминах толкова път! Генералът е приятел на брат ми… Полковник Гарик? Сигурна съм, че ако знаеше, че съм тук, щеше…

— Не мога да ви кажа къде е, мис, но мога да ви кажа, че не е в страната.

— Не е в страната ли? — Думите й издадоха напрежение, но вече беше късно. Една жена от другия край на фоайето погледна към нея, а офицерът, с когото тя разговаряше, постави монокъла си и я изгледа продължително. — Съжалявам… просто помислих… — Тя тръгна да излиза, но някой застана на пътя й.

— Предполагам, че бих могъл да ви помогна, госпожице… Гарик ли казахте?

— Да… това казах, но…

— Полковник Дъглас Беуик от Седми лекокавалерийски полк на вашите услуги.

Тя поклати глава.

— Не мисля, че можете да ми помогнете.

— Виждам, че сте разстроена. Защо не отидем в моя кабинет, където ще можем да поговорим на спокойствие? — предложи той с подкупваща усмивка. Той бе слаб, доста нисък, със светлокафява коса, кестеняви очи и червендалесто лице.

— Аз… не знам… драгуните ли казахте? — Той се усмихна.

— Познавам брат ви твърде добре. Как е полковник Гарик напоследък?

— Той също е извън страната, за съжаление.

Кестенявата му вежда трепна.

— В такъв случай настоявам да ви помогна. Сигурен съм, че брат ви ще се ядоса, ако разбере, че не сме ви обърнали нужното внимание.

Дъглас Беуик я отведе в кабинета си и я настани в едно от червените кожени кресла срещу бюрото си. Той забеляза, че бе хубава, с изящни черти и със слаба, но женствена фигура. Красотата, както и наглостта и парите, бяха семейна черта на всички Гарик. Дъглас отиде до бюфета и й наля чаша коняк.

— Заповядайте, — той й подаде чашата — изпийте това. Ще се почувствате по-добре.

Тя отпи голяма глътка. Ръцете й трепереха, забеляза той, когато мина зад бюрото и седна в коженото си кресло с висока облегалка. Той също потрепери от вълнение. Какво ли искаше момичето от Стрикланд? Защо ли бе толкова разстроена? Семейство Гарик бяха невероятно заможни. Брат й винаги се държеше надменно и резервирано, така че от тайните на това семейство можеше да се извлече само полза.

— Добре ли сте? — Тя кимна. — Е, добре. Сега, защо не ми разкажете за какво става дума?

Тя не отговори веднага. Изглеждаше неуверена и всеки момент щеше да си тръгне. Устната й се разтрепери и сълзи бликнаха от красивите й зелени очи.

— Извинете — изхлипа тя, докато бъркаше в чантичката си. Извади оттам една дантелена кърпичка и изтри влажните си страни. — Не мога да повярвам, че това е истина.

— Всичко е наред, госпожице Гарик. Успокойте се. Няма защо да бързаме.

Тя се овладя и лицето й стана сериозно.

— Най-напред, името ми вече не е Гарик, а Фелън. Алекса Фелън. Деймиън Фелън е мой съпруг.

— Графът? — възкликна полковникът и се наведе над бюрото.

— Да.

Колко интересно! Той ненавиждаше този развратник още от времето, когато учеха заедно в Оксфорд. Фелън винаги бе по-добрият ученик. Той бе прекалено красив, добре сложен и имаше далеч по-голям успех сред жените. Един ден графът бе хванал Дъглас да лъже и оттогава се мразеха.

Ръката му неволно се стегна под бюрото. Въпреки че Фелън никога не спомена за инцидента, той не криеше ненавистта си към него. Тя личеше във всеки негов поглед, в извивката на устните му, във всяка отчетливо произнесена дума. Дъглас се бе заклел да изтрие един ден това подигравателно изражение от лицето на графа.

Той се усмихна на Алекса.

— Значи проблемът е свързан с графа?

Тя се изправи рязко, като стискаше кърпичката си.

— Бих искала да ви се доверя, полковник. За тази цел обаче трябва да ми дадете думата си на офицер и на джентълмен, че ще се отнесете почтено към съпруга ми.

— Естествено, лейди Фелън. Давам ви своята лична гаранция. А сега… какво точно е сторил той?

— Той… той е шпионин.

Дъхът излезе от устата му със съскащ звук. Фелън — шпионин? И до него бяха стигнали разни слухове, но не им вярваше особено. Всъщност, доколкото си спомняше, някой от по-висшите лично се бе заел със случая и бе доказал невинността на графа.

— Сигурно има някаква грешка, защото покойният граф, бащата на лорд Фелън, беше голям патриот.

— Може би. За съжаление той е починал, когато Деймиън е бил много малък. Съпругът ми е наполовина французин по майчина линия и е живял доста време при баба си във Франция. Очевидно… сърцето му е останало там.

Беуик заобиколи бюрото и застана пред нея, като съсредоточено наблюдаваше гамата от чувства, които се сменяха на лицето й. Той приклекна до нея и взе ръцете й — леденостудени и треперещи.

— Постъпихте правилно, лейди Фелън.

„Това е най-доброто за кариерата ми“ — помисли си той и злобно се ухили наум. Залавянето на предател щеше да го направи герой. Точно от такъв трамплин се нуждаеше. А това, че Деймиън Фелън беше жертвата, правеше успеха още по-сладък.

— Струва ми се, че още не сте ми разказали всичко. — Той нежно стисна ръцете й и седна в отсрещното кресло. — Хайде да започнем отначало.