Откупът

Глава двадесета

Жул Сен Оуен седеше на една малка ъглова маса в „Кафе дьо Валоа“ и отпиваше от силното си кафе. Достатъчно бе леко да се наведе, за да види входната врата. Той се сепна и се изправи, когато забеляза да влиза една дама загърната в пелерина.

Той се насочи към нея, пое ръката й и я отведе до масата.

— Започнах да се притеснявам.

Жул взе плаща й и го метна на стола.

— Минах по заобиколния път. Исках да съм сигурна, че не ме следят.

— Много добре. Благодарен съм, че сте толкова предпазлива.

Той й поръча чаша гъсто черно кафе и келнерът го донесе с каничка топло мляко.

— Наред ли е всичко?

Алекса носеше семпла светлосиня рокля от муселин. Гърдите й бяха като изваяни под финия плат, а очите й блестяха. Изглеждаше чудесно, както винаги, но не можеше да скрие пребледнялото си лице.

— Всичко е готово за заминаването ни, както и за кражбата на документите. С второто смятам да се заема лично… след като ми кажете къде се намират.

— Вече ви обясних, Жул. Няма да ви кажа, преди да настъпи самата нощ. Искам да дойда с вас, защото само така мога да съм сигурна, че ще ме вземете.

Той изруга тихо под мустак.

— Съжалявам, скъпа, но е много опасно. Надявах се да сте размислили досега.

— Това, че съм тук сега, също е опасно. Трябва да стигна докрай, Жул. Няма друг начин.

— И как точно смятате да се измъкнете от дома си?

— Това оставям на вас. Сигурна съм, че ще измислите нещо.

Алекса бе красива и непреклонна. Той разбра, че няма да може да я разубеди.

— Е, добре. Изглежда, нямам друг избор.

Тя се усмихна доволна и Жул усети как гърдите му се стегнаха. После въздъхна.

— Ще се погрижа да извикат съпруга ви навън по някаква работа. Така ще се измъкнете незабелязано и ще се срещнем на няколко преки от дома ви.

— Кога?

— В четвъртък вечер. Най-късно в петък трябва да потеглим за Хавър, ако искаме да хванем лодката.

Тя прехапа долната си устна и Жул едва потисна желанието си да я прегърне. Никога не бе страдал от липса на жени. Повечето от онези, за които жадуваше, бяха готови да споделят леглото му. Но не и тази. Алекса се отнасяше към него единствено като към приятел. Той се чудеше дали съпругът й оценяваше по достойнство нейната воля и решителност.

— За… лодката… — рече тихо тя и смутено сведе очи. — Не съм променила решението си, Жул. Няма да дойда с вас.

— Но аз си мислех…

— Знам какво сте си помислили. Аз също не бях напълно уверена, но сега знам, че трябва да остана.

— Не, не бива. Не и след като чертежите изчезнат. Те ще започнат да душат навсякъде. Боже Господи! Та вие именно сте ги видели на писалището на генерала.

— Трябва да остана при съпруга си — тя вдигна очи и той забеляза в тях сълзи. — Обичам го, Жул. Обичам го и няма да го изоставя — тя премигна два-три пъти да прогони сълзите. — Освен това, ако сме внимателни, може да не открият липсата на документите няколко седмици. А дотогава Деймиън и аз ще сме в безопасност в Англия.

— Очевидно все още имате някои съмнения, иначе нямаше да сте тук сега. Какво ще стане с вас, ако се окаже, че грешите?

— Докато не получим отговор от Фийлдхърст, не можем да сме сигурни. Не искам да поставям на карта живота на моите сънародници заради обичта си към него, но съм сигурна, че той не би ме изоставил. Сигурна съм, че ще ме закриля. Съпругът ми ще се погрижи да ме изпрати у дома… дори и ако сам той не може да се върне.

Жул понечи да й каже, че греши, но решителният й поглед го спря.

Боже мой, тази жена наистина бе смела. И по свой начин вярна на мъжа, когото обичаше. Въпреки това не можеше да я остави при него. По-добре да изчака и да се опита отново да я убеди, след като вземат документите.

Той се присегна през масата и леко стисна пръстите й, за да я успокои.

— Е, добре. Ще постъпим, както искате. Ще оставя съобщение в хотела с последните инструкции. В четвъртък вечер ще вземем документите.

— Благодаря ви, Жул.

Той поднесе ръката й към устните си.

— За мен е удоволствие, скъпа. Сега остава да се молим нещо да не се обърка.

Деймиън стоеше в малката стаичка в пристройката за каретите. Това бе единственото място, където не се страхуваше, че го подслушват. До него бе Клод-Луи. Белият папагал на Жан-Пол пляскаше с криле, грачеше и кълвеше зърната, които Деймиън му хвърляше от време на време в клетката.

— Значи всичко е уредено — каза Фелън и погледът му се плъзна покрай клетката към приятеля му.

— Всичко е подготвено, както искахте. Следващия понеделник вечерта вие двамата ще излезете официално облечени, все едно че отивате на опера. Аз ще ви чакам на ъгъла с карета и дрехи за пътуването. Съпругата ви ще дойде с мен, а вие ще отидете за чертежите.

Деймиън кимна доволен.

— Един мъж ще ви чака пред кабинета на мосю Салие. Казва се Шарл Трепание. Той е свестен човек и можете да разчитате на него. Той ще е там да ви помогне, ако се наложи.

— Надявам се да не се нуждая от помощта му, но винаги е добре да знаеш, че не си сам.

— Щом вземете плановете, ще се срещнем на север от града и ще потеглите заедно с жена ви.

— А лодката?

— Ще ви чака след четири дни южно от Булон. Стигнете ли там, вече сте си у дома.

Деймиън потупа приятеля си по рамото.

— Благодаря ти, драги. Винаги си бил истински приятел.

— Не казахте какво ще правите, ако не намерите документите.

— Ако не са там, ще тръгнем без тях. Поне знаем какво замисля Наполеон. Не мога повече да рискувам да държа Алекса тук. Нещата отдавна излязоха от контрол.

— Радвам се да го чуя. Бях започнал да се притеснявам за безопасността ви.

— Не забравяй да се погрижиш и за твоето семейство.

— Разчитайте на мен. Деймиън, както аз съм ваш приятел, така и вие винаги сте били мой добър приятел.

— Никога няма да ви забравя, особено Жан-Пол. Предай му това от мое име. И още, ако реши да дойде в Англия…

— Ще му кажа.

Деймиън отново кимна. Нямаше какво повече да каже. Вечерта щеше да говори с Алекса, а след това щяха да се качат на каретата и да се поразходят край Сена. Там щяха да са сами. Ако нещо се случеше с него и той не съумееше да отиде на уговореното място, Клод-Луи щеше да се погрижи за нейната безопасност. Той щеше да я заведе до лодката и да се убеди, че е тръгнала за Англия.

Можеше да разчита на Клод-Луи. Молеше се всичко да мине добре и да отплават заедно със съпругата си.

В четвъртък вечер Алекса поръча да приготвят специално ястие, като допълнение към вечерята в домашна обстановка, която замисляше. Тя искрено желаеше да прекара тези няколко часа със съпруга си.

В стремежа си всичко да бъде идеално, тя запали една свещ. Изпитваше болезнена нужда да разруши стената, макар и само за една вечер. Времето бе ценно. Тя бе сигурна, че планът на Жул щеше да се развие точно както й го бе описал в бележката. Един куриер щеше да пристигне около девет часа със специално известие за мъжа й.

Доста офицери — гренадири бяха привиквани и информирани за предстоящите движения на полковете. Не бе трудно според Жул да вмъкнат името на майора в списъка на онези, които трябваше да се явят същата вечер. Това щеше да му осигури алиби, ако нещо с документите се провалеше, или ако откриеха кражбата, преди тя и Деймиън да напуснат града.

Алекса бе по-спокойна, като знаеше, че мъжът й бе вън от опасност.

Тя изпъна бялата ленена салфетка до чинията му. Освен финия порцеланов сервиз и кристалните чаши, на масата имаше и вазички със свежи цветя. Готвачът бе приготвил телешки котлети със сос от гъби, но тя бе твърде притеснена и нямаше апетит.

Алекса се обърна, когато чу приближаващите стъпки, и при красивия му вид пулсът й се ускори.

— Господи… — възкликна той и бавно си пое въздух, докато я обгръщаше с поглед. Дрезгавият тембър на гласа му накара сърцето й да забие болезнено. — Как съм могъл да забравя толкова бързо колко си хубава.

Тя усети как страните й пламнаха.

— Надявах се да ти хареса.

Алекса бе облякла рокля от сапфирена коприна с фуста от ефирен газ. Деколтето й бе твърде дълбоко, разкриващо овала на гърдите й. Отстрани имаше малка цепка, през която примамливо се прокрадваше част от крачето й.

— Изключително. Но още повече ми харесва онова, което е под нея.

Тя се изчерви още по-силно. Нарочно бе избрала точно гази рокля, защото желаеше да предизвика в него онзи жаден, изгарящ поглед. Каквото и да се случеше тази вечер, тя искаше да види този пламък в очите му.

Забеляза, че бе успяла, и сърцето й заби лудо. Сините му очи искряха, лицето му бе напрегнато, скулите — още по-изпъкнали, а устните му се бяха извили в подкупваща усмивка. Той бавно се приближи към нея. Обгърна плавно кръста й, притисна я към себе си и я целуна. Твърдите му устни се впиха в нейните жадно, неумолимо, свирепо.

— Липсваше ми — рече той с плътен дрезгав глас. — Не трябваше да чакам. Трябваше да дойда при теб, да те любя, да те накарам да ме пожелаеш.

— Деймиън…

Последва още една изгаряща целувка, от която тя остана без дъх. Алекса се бе вкопчила в раменете му и жадно поемаше езика му. Дланите му обхванаха гърдите й. Тя усещаше твърдите мускули на гърдите му и възбудената му мъжественост, която се притискаше в нея.

— Искам те, — прошепна той — имам нужда от теб, Алекса.

Глух стон се изтръгна от гърдите й. За момент си помисли, че може да я обладае там, да вдигне полите й, както тогава в библиотеката. Горещи вълни я обляха при тази мисъл, но той се отдръпна назад.

Изкусителна усмивка играеше по устните му.

— Може би прекрасната вечеря, която си приготвила, ще трябва да почака.

— Няма да е… честно — отвърна тя, но думите й не прозвучаха убедително. — Мосю Масон се занимава цял ден с това меню.

— Е, трудът му няма да остане напразен. Ще измислим нещо.

Искаше й се да каже „да“. Мили Боже, как само го желаеше! Внезапно осъзна, че отдавна трябваше да го направи. Той бе оставил на нея да определя темпото и търпеливо я чакаше. Деймиън й бе признал, че я обича, а тя не му бе дала никакъв отговор. Бе го изоставила — неуверен и лесно раним.

Той й се усмихна.

— Естествено, изчакването си има и своите предимства. Разбрах, че търпението засилва някои апетити.

Той захапа шията й отстрани.

— Така ще измисля нов начин да те прелъстя. Или можем да си представим, че сме в библиотеката.

И преди го бе виждала така съблазнителен, но никога така игрив. Алекса забеляза успокоението му, когато разбра, че все още го желаеше. Мили Боже, как може да се съмнява в това? Сърцето й се сви от болка. Искаше й се да запрати по дяволите всички планове, да се качат двамата горе и да се любят часове наред.

„Едно кратко закъснение няма да е проблем“ — каза си тя. Надигна се на пръсти, целуна го и отново обви ръце около врата му.

Деймиън й хвърли дяволита усмивка и се освободи от прегръдката й.

— Като се замисля, твоят план е по-добър. Няма да бързаме. Искам, докато вечеряме, да си представяш всичко онова, което ще направя с теб.

Горещи тръпки полазиха тялото й. Нямаха много време. Тя искаше да забрави за вечерята и да се любят, но изпусна момента и вече нищо не можеше да се направи.

Алекса седна на един стол с висока облегалка. Той зае отсрещното място, като продължаваше да се усмихва нежно. Копнежът все още искреше в очите му, но освен него имаше и някакво друго чувство, което тя не разбираше. Тя се улови как се молеше това да е любов и думите край Сена да бяха истина.

— Благодаря ти — каза Деймиън и се наведе към нея. Ръката му хвана нейната.

— За какво?

— За това, че се върна при мен.

Сърцето й трепна. Наистина ли го бе изоставила? Да, знаеше, че бе точно така. Той също я бе изоставил. Сигурно и двамата се бяха изплашили.

Той вдигна чашата си с вино, с поглед, впит в очите й.

— За нас — каза Деймиън.

— За нас — повтори тя и сърцето й се изпълни с любов към него и с надежда за бъдещето. Вечерта обаче едва бе започнала. Предстоеше й опасно приключение и Алекса не беше сигурна в правотата на решението си. Дали вече бе твърде късно да отмени срещата си с Жул? Имаше ли начин да се свърже с него?

— Извинете, мосю Фелън — рече от вратата Пиер Линде, дребничкият тъмнокос управител, и прекъсна мислите й. — Дойде куриер с послание от генерал Моро. Трябва да отидете в кабинета му.

Деймиън се стегна. Тя забеляза тревогата му и също се притесни.

— Генерал… Моро иска да те види?

Явно куриерът бе изпратен от Жул — малка промяна в първоначалния им план. Следователно нямаше от какво да се страхува.

— Сигурен съм, че е нещо рутинно. Най-вероятно се нуждае от някаква информация или от мнението ми по някой проблем, свързан с придвижванията на британците.

— Да… сигурно си прав.

Въпреки това Алекса бе уплашена до смърт. Жул не бе споменал нищо за Моро. Той бе казал, че това ще бъде инструктаж само за офицери. Тя стана и излезе с Деймиън в антрето.

— Колко време мислиш, че ще се забавиш?

— Не знам. Сигурно не много.

Очите му обаче издаваха неувереност. Той се обърна към слабичкия ефрейтор, който бе донесъл съобщението.

— Ще ми трябва малко време да си сложа униформата.

— Няма нужда, майор Фелън — каза войникът. — Генералът ви изпраща извиненията си, задето ви вика толкова късно.

Деймиън се успокои малко и се обърна да вземе плаща си от Пиер. Като й хвърли една ослепителна усмивка, той се наведе и я целуна. След тази пламенна, изгаряща целувка и двамата се разтрепериха от желание.

Той излезе, преди тя да осъзнае, че усмивката му бе прекалено щастлива. Съпругът й рядко допускаше подобни грешки и това още повече я плашеше.

В този момент обаче нямаше време за страхове, които можеха да се окажат неоснователни. Засега трябваше да приеме, че всичко вървеше по плана и че Жул я очакваше.

Решена да не издава притесненията си, Алекса нареди да занесат вечерята й горе, но не си направи труда да се преструва, че яде. Мари-Клер й помогна да се съблече и да си сложи нощницата. После започна да се разхожда нервно из стаята, докато наближи десет и половина.

Тогава тя бързо навлече една обикновена кафява рокля, взе черната си пелерина, открехна вратата и огледа коридора. Наоколо бе пусто. Тя тихо слезе по задното стълбище, а оттам към пристройката за каретите. Огледа се, да не би да я следяха и като се криеше в сянката на къщите, тръгна надолу по улица „Габриел“ към уреченото място. Тя си отдъхна, когато го видя да се приближава към нея. Лицето му бе изопнато, но не прекалено напрегнато.

— Извикаха ли го? — попита Жул. — Трудно ли се измъкнахте?

— Не, всичко е наред, но куриерът подрани. Каза, че го изпратил генерал Моро?

— Моро?

— Така каза. Нещо не е наред ли, Жул? Деймиън в опасност ли е?

— Не знам. Друг куриер не пристигна ли?

— Не.

— Може би са променили нещо в последния момент. Моите хора са сигурни. Гледат да изпълнят задачите си, другото не ги интересува.

Думите му малко я поуспокоиха. Моро беше много капризен. Това повикване не бе никак изненадващо. Така че, ако хората на Жул бяха подразбрали за него, те просто го бяха взели за едно приемливо отклонение от плана.

— След като не знаем колко време ще го задържат, по-добре да се захващаме с нашата работа.

— Да.

Алекса не се бе замислила за това. Единственото, което искаше, бе Моро да задържи Деймиън, докато тя се прибере.

— Мисля, че е време да ми кажете къде отиваме — рече Жул, докато й помагаше да се качи в каретата.

— В кабинета на някой си Салие. Доста далеч е, на улица „Сен Етиен“, близо до морския кей. Познато ли ви е?

Тя дискретно бе разпитала за работилницата и бе научила адреса от един кочияш.

— Да. Няма да е трудно да го намерим.

Той хвана юздите на червения кон, който теглеше малкия му черен файтон. Очевидно специално го бе подбрал, за да не се забелязва много, докато минаваха по оживените парижки улици.

Доста време пътуваха до „Сен Етиен“ и най-сетне спряха в една тъмна тясна уличка на гърба на работилницата. Жул я остави и отиде да огледа мястото. После се върна и й помогна да слезе.

— Над вратата към мазето има едно прозорче. Успях да го отворя. Предполагам, не сте се отказали да дойдете с мен?

Алекса се усмихна.

— Не, разбира се. Откъде ще знаете какво да търсите?

Той въздъхна дълбоко, но се отказа да я разубеждава. Отведе я към задната врата, после заобиколи сградата и влезе през отворения прозорец. След няколко минути вратата се отвори и той я дръпна вътре.

— Има само две стаи, — прошепна Жул — едно помещение за работа, където правят чертежите, и кабинетът на мосю Салие.

— Откъде ще започнем?

— От работното помещение. Ако плановете са тук, значи са работни чертежи. По всяка вероятност ги държат на едно място с други подобни. На човек, който работи с тях ежедневно, не би му хрумнало, че някой ще ги открадне.

— Може би Деймиън имаше точно това предвид?

— Сигурно.

Те запалиха една малка лампа с китова мас, като внимаваха пламъкът да не е висок. После започнаха да отварят един по един масивните дъбови шкафове, които бяха пълни с чертежи. Всяко чекмедже съдържаше купчини от тях и трябваше да проверят всеки един поотделно. След доста ровене приключиха с първия шкаф. Нямаше нищо.

— Ти прегледай това, — каза Жул — а аз ще погледна другото.

Алекса кимна. С всяка измината минута опасността да ги заловят ставаше все по-голяма. Тя коленичи пред шкафа, издърпа най-горното чекмедже и запрелиства купчината чертежи. Нищо. Второто чекмедже — нищо. Третото — нищо.

— Откри ли нещо? — попита я той шепнешком.

— Все още не.

Въпреки това не се предаваше. Тя приключи и с последното чекмедже, изправи се и обходи с поглед стаята.

Жул проверяваше последното възможно място. Тя отиде в кабинета на Салие. На писалището нямаше нищо, а чекмеджетата му не бяха толкова големи, за да поберат чертежи.

Всичко си бе на мястото. Алекса огледа стените за още шкафове. Нищо. Започна да я обзема отчаяние и тя тръгна да излиза, но като приближи вратата, забеляза едно масивно дървено бюро зад нея.

— Намери ли нещо? — попита я Жул от прага.

Тя погледна бюрото с последна надежда.

— Ако не са тук, не знам къде другаде да търсим.

— По-добре да побързаме — рече той и коленичи до нея.

Алекса кимна и издърпа чекмеджето. В него лежаха планове, досущ като онези в другата стая. Тя извади един по един всеки куп и прегледа първите им страници. Стигнала почти до дъното на чекмеджето, тя се сепна и сърцето й се разтуптя.

— Намерих ги — промълви тя невярваща. — Тук са, Жул. Точно както ми каза Деймиън. Надявам се само, че са отбелязали в кои корабостроителници ги правят.

— Ще ги разглеждаме, когато се измъкнем оттук. Хвърли един последен поглед. Трябва да сме сигурни, че не оставяме никакви следи.

Тя бързо се огледа, като се надяваше, че бе оставила всичко на писалището на Салие в ред, и побърза към задната врата. Жул я заключи след нея, после слезе в мазето и се измъкна през прозорчето. Затвори го внимателно и я настигна при каретата.

— Успяхме — каза Алекса, когато той дръпна юздите и каретата потегли.

— Естествено, скъпа. Да не би да сте се съмнявали? И двамата се разсмяха. Успехът и успокоението им бяха замаяли леко главите, но Алекса вече прелистваше документите в търсене на съдбоносната информация.

— Всичко е тук, Жул. И корабостроителниците, и предполагаемите крайни срокове. О, Боже, ще са готови след шест седмици.

— Достатъчно време за англичаните да предприемат нещо, щом получат съобщението.

Тя повдигна очи към него. Едната страна на красивото му лице бе огрята от луната.

— Нали ще се погрижиш за това, Жул? Нали със сигурност ще изпратиш тези документи в Англия?

Изящната му ръка докосна бузата й.

— Няма да те предам, скъпа. Правя го колкото заради родината ми, толкова и заради теб.

Алекса се усмихна мило.

— Благодаря ти, Жул.

— Ела с мен, Алекса. Нека ти помогна да се измъкнеш от Франция и да се прибереш у дома.

Тя само поклати глава.

— Деймиън ще ме отведе у дома.

— Но, за Бога, за теб е опасно да чакаш.

— Длъжна съм.

Настъпи мъчителна тишина. След това от устните му се отрони тиха ругатня.

— По никакъв начин ли не мога да те убедя?

— Знаеш, че не можеш.

— Ако Фелън лъже… ако те нарани, кълна се, че ще го убия с двете си ръце.

В очите й блеснаха сълзи, но тя ги удържа.

— Ти си добър приятел, Жул. Никога няма да те забравя.

— И аз, скъпа.

Той я остави на улицата, на няколко преки от дома й, и изчака, докато тя се скри в мрака. Алекса скоро стигна пристройката за карети, прекоси двора и отключи задната врата. Тихо се качи по стълбите и стигна до спалнята си. През цялото време не спираше да се чуди дали Деймиън не се бе прибрал преди нея. Един Господ знае какво щеше да направи, ако разбереше, че бе излязла.

Тя затвори вратата след себе си и се облегна на нея. После отиде до неговата стая. Всичко бе наред. След като всички слуги спяха, значи той все още не се бе върнал. Тя погледна към часовника и въздъхна. Два и половина. Беше се забавила повече от очакваното. Беше изморена до смърт, а стомахът й стържеше от глад. Въпреки това едва не повърна при вида на студеното телешко и изсъхналите зеленчуци.

Алекса се приближи към огледалото над бюрото и мълчаливо започна да се съблича. После облече нощницата си и се ослуша за съпруга си.

Нямаше да му каже за тази нощ, поне засега. Не бе честно да поставя в опасност Жул. Тя бе изтощена от среднощната акция, но напрягаше слуха си при всеки шум. Надяваше се да чуе тежките му стъпки, тайно желаеше да дойде при нея и да остане в леглото й. Тази вечер се нуждаеше от неговата утеха. Нуждаеше се от силната му прегръдка. Искаше да му признае, че го обича. Искаше да чуе същото и от него.

Вместо това тя продължаваше да лежи будна и да слуша зловещото скърцане на гредите, блъскането на нощните пеперуди в стъклото отвън и шумоленето на вятъра в клоните на дърветата. Алекса бе все още будна, когато бледата светлина на зората проникна в стаята.

А съпругът й все още не се бе върнал.