Откупът

Глава дванадесета

Деймиън се протегна, въпреки че с вързани ръце му бе доста трудно. Ризата му беше разкъсана, бричовете омазани, а косата му падаше на сплъстени кичури над челото.

Той вървеше по брега, следван от Беуик и хората му, и с нетърпение очакваше да приключат с размяната, която щеше да върне жена му невредима у дома. При все че бе сигурен в нейната предпазливост, от опит знаеше колко импулсивна можеше да бъде. Нима не се бе възползвал от буйния й нрав за долните си цели? Той се бе молил Алекса да се владее, за да не се случи нищо непредвидено, но тревогата не го бе напуснала нито за миг в мрачната килия. Прокле я, после прокле и себе си, задето я бе забъркал в това.

Деймиън огледа неясния хоризонт. Гъста мъгла се стелеше над водата край брега. Тънките й пипала вече се прокрадваха и към тях и закриваха движенията им. Наближаваше десет, часът на уречената среща. Лафон беше изряден — щеше да се справи с всякакви непредвидени пречки, но щеше да пристигне навреме.

Беуик прошепна нещо на един от войниците и се обърна към Деймиън:

— Ти си късметлия, Фелън. Не отговори на въпросите ми, а ето че ще се върнеш и у дома.

— Изглежда, сте забравили, полковник, че замъкът „Фелън“ е моят дом.

— О, да, вярно. Е, тогава със сигурност ще ти липсва, щом заминеш.

— Можете да сте спокоен, че ще е така.

— Ами съпругата ти, Фелън? И тя ли ще ти липсва?

Нещо трепна в гърдите му.

— Да, ще ми липсва — отсече той.

Беуик се ухили самодоволно.

— Не се тревожете, Ваше благородие, аз ще се погрижа за съпругата ви. Може би графинята ще намери утеха в леглото ми.

Деймиън се хвърли към него, но стражите го хванаха за раменете и го дръпнаха назад.

— Внимавай, лорд Фелън, да не получиш още някой урок за добри обноски, преди да са пристигнали твоите приятелчета.

Графът не каза нищо. Той вече виждаше тъмните очертания на платната в далечината, обвити в мъгла. След няколко минути лодките щяха да са на брега.

Скоро носовете им се плъзнаха по пясъка. Лафон и хората му слязоха и ботушите им шумно нагазиха във водата. Когато полковникът се протегна, за да помогне на Алекса да слезе, Деймиън въздъхна с облекчение. Тя бе у дома. Това бе най-важното.

Мъжете все още бяха далеч. Беуик го блъсна към тях, но той се препъна и с усилие се задържа на крака. Вятърът смъкна качулката й и той можа ясно да види лицето на Алекса. Страните й бяха бледи и влажната й бакърена коса падаше върху раменете й, но лицето й бе все така красиво. Огън се разгоря в слабините му и устата му пресъхна. Искаше да я грабне и да я люби дълго и страстно. Един въпрос изникна в съзнанието му: „Какво ли щеше да прави без нея?“

— Време е да си вървите, Ваше благородие — изсъска Беуик и го бутна отново напред.

Деймиън продължи да се движи, ботушите му скърцаха и потъваха в пясъка. Очите й се спряха върху него и той се опита да отгатне мислите й. Чудеше се дали някога би му простила.

Алекса наблюдаваше приближаването на съпруга си, погледът й бе прикован върху лицето му. Едното му око бе насинено и подуто и струйка кръв се стичаше от устните му. Ризата му бе разкъсана и дори на слабата лунна светлина тя видя раните по ребрата му.

Мили боже, Деймиън, какво са направиш с теб?

Въпреки това той се движеше с обичайната си горда походка. Алекса забеляза някаква скованост у него, но очевидно нямаше счупвания. Той изглеждаше пребит, смазан, но не и сломен. Вървеше изправен и държеше главата си вдигната.

Едната половина в нея копнееше да се втурне към него и да се хвърли в обятията му, докато другата, по-разумната, го осъждаше като предател.

Те се срещнаха на брега. — Беуик и войниците му от едната страна, тя, Лафон и хората му от другата.

— Съжалявам, мадам, — рече френският полковник — но няма да можете да се сбогувате със съпруга си.

Алекса се стегна, разчитайки изцяло на смелостта си и пренебрегвайки тъгата.

— Няма значение. Нямам какво да му кажа.

— Съжалявам, мадам.

Полковникът я подкани и тя тръгна срещу Деймиън. Очите му следяха нейните, но както винаги, успяваше да прикрие чувствата си. Тя едва бе пристъпила, когато залп от мускети разцепи въздуха. Алекса и съпругът й се извърнаха по посока на изстрелите. От двете страни се разнесоха викове на френски и английски, размахваха се ръце и след това се чу тропот от бягащи крака.

— Това е капан! — изкрещя Лафон и Алекса примря от страх.

Преди да се осъзнае, един французин я сграбчи и изви назад ръката й. Обърна се и започна да я тласка към морето.

— Не! Няма да дойда с вас!

Тя се опита да се отскубне, но вече бяха наближили лодките и той я влачеше във водата. Вдигна я над планшира и я запокити в лодката. Полите й подгизнаха от солената застояла вода. Алекса се надигна и започна да вика за помощ. Потърси с очи Деймиън.

Видя го да се бие с двама войници. С вързаните си юмруци той удари единия и го повали на земята, след това ритна другия и се затича към водата. Изведнъж проехтя изстрел от револвер. Тя видя Лафон в другата лодка и разбра, че неговият куршум бе улучил втория войник. Сърцето й биеше лудо, докато Деймиън се справяше с още двама и продължаваше да тича към лодките, решен да използва и най-малката възможност за бягство.

Алекса се улови, че се молеше той да успее. Сърцето й биеше толкова силно и сълзи бликаха от очите й. Надеждите й се топяха с всеки следващ удар на греблата, който я отнасяше все по-навътре в морето. Тя видя как Деймиън се хвърли във вълните към лодката на Лафон.

„Мили Боже, помогни му!“ Замисли се дали Бог бе англичанин — щеше ли да изостави французите в беда?

Така и не разбра дали съпругът й успя, защото в следващия миг канонада от изстрели се изсипа върху тях и пареща болка прониза гърдите й. Алекса изкрещя, плътта й се разкъса и светът се завъртя около нея.

— Господи, — рече един от лодката — уцелиха малката англичанка.

— Малката кучка си го заслужава — изруга един мъжага, когото наричаха Руже.

— Деймиън… — промълви тя. Болката стана още по-силна и пръстите й притиснаха разкъсаната плът малко над сърцето й.

Тя се опита да намери с поглед другата лодка, но мъглата вече ги бе скрила. Стори й се, че чува плясъка на греблата им, но не бе сигурна.

— Трябва да спрем кръвта — рече първият. — Сложете нещо върху раната.

— Че защо да го правя? Майор Фелън е спасен. Жената вече не ни трябва. След всичко, което тя направи, ще ни е благодарен, ако я оставим да пукне.

Първият се замисли над думите му.

— Аз лично не си падам по англичаните. Не вярвам майорът да иска съпруга, която го е предала, — лицето му се разтегна в злобна усмивка — но знам по-добро място за такава красавица от дъното на бурното море.

— Не разбирам накъде биеш? — погледна го недоумяващо Руже.

— Много просто. Ако оживее, докато стигнем Париж, ще я заведем при мадам Дюмен в „Льо Монд дьо Плезир“ — „Свят на удоволствието“. Тя може да се присъедини към момичетата на мадам. Добре ще ни платят за това — с пари и с още по-приятни неща.

— Ами ако майорът разбере?

— Той няма да е за дълго във Франция. Ще го пратят да шпионира нейде другаде. А и той не е от тия, дето ходят в „Льо Монд“.

Руже кимна.

— Чувал съм, че си има любовница.

— Разправят даже, че не била само една.

— Ами ако умре? — попита Руже, като притискаше един мръсен парцал към рамото й.

— Ако умре… — първият само сви рамене.

Грубият смях на мъжете бе последното, което Алекса чу. После болката стана още по-силна и тя изпадна в несвяст.

Деймиън крачеше нервно по брега на юг от Булон. Вече се бе съмнало, но гъсти, тъмни облаци закриваха хоризонта, разнасяни от пронизващия вятър.

— За Бога, къде са? — рече той на френски, сякаш повече на себе си, отколкото на мъжа до него.

Виктор Лафон проследи погледа му. Лицето на Деймиън бе по-изпито и бледо тази сутрин.

— Двама са били убити в престрелката на брега. Остават Руже и Монар, които са управлявали лодката. Морето беше бурно. Очевидно ги е отнесло надалеч. При това положение те са слезли някъде другаде. Заповедите са да стигнат до Париж колкото може по-бързо.

— Ако е така, ще им трябва време.

Полковникът кимна.

— Разбира се, точно така. Ако лодката им не се появи през следващите два часа, предлагам да тръгнем.

Два часа. За него бяха равни на два дни. Дали Алекса бе добре? Този път Лафон не бе до нея, за да я защити. Деймиън не познаваше другите двама. Те бяха избрани заради моряшките им умения. Нямаше начин да прецени как щяха да се отнесат с една англичанка. Можеше само да се моли, че като негова съпруга тя щеше да се ползва с някаква закрила. За стотен път той прокле Дъглас Беуик.

Времето минаваше, но небето не се проясняваше. На хоризонта не се виждаше никаква лодка.

— По-добре да вървим. — Лафон се приближи до него. — Пътуването до Париж ще ни отнеме поне няколко дни. Ще искаш да си там, когато пристигнат, нали?

Деймиън само кимна. Той се тревожеше за Алекса, но не искаше да го показва докрай пред Лафон. В тази игра на тайни интриги най-неразумното беше да разкрие чувствата си. Обичта му към Алекса бе слабото му място. Един ден можеха да използват това срещу него. Не можеше да допусне подобна грешка.

— Как се чувстваш? — попита го полковникът, когато се отправиха към каретата.

— Сякаш съм обграден от тълпата в Бастилията.

— Ще се оправиш, щом стигнем Париж и малката ти женичка се върне в леглото ти. Тук обаче не ти завиждам.

Деймиън се усмихна и оправда очакванията им да се държи като безскрупулен, закоравял мъж — безчувствен и коравосърдечен, какъвто бе някога.

— Тя е вярна на Англия. Ще трябва да поправя тази грешка. Ако го бях направил по-рано, нищо нямаше да се случи — той погледна към проницателния си спътник. — Всъщност тя е моя съпруга и трябва да ми е вярна. Скоро ще я накарам да го запомни. А що се отнася до завръщането й в леглото ми, това е друго нейно задължение, което ще се погрижа тя да не забравя.

Деймиън се учуди на собствената си искреност.

— Полковник Лафон е тук, мосю — дребният мургав слуга стоеше на прага.

Деймиън седна зад бюрото в кабинета на градската си къща. Те бяха пристигнали в Париж преди два дни.

Два дни, а все още нямаше вест от Алекса.

Лафон бе тук и сърцето на Деймиън заби в неравен ритъм.

— Мерси, Пиер — отвърна той на иконома. — Покани го.

Дребният мъж кимна и бързо излезе от стаята. След няколко минути той отвори масивната дъбова врата и Лафон влезе. Щом съзря изопнатите черти и напрегнатото изражение на бледото му лице, Деймиън рязко се изправи.

— Какво се е случило? Намери ли я?

— По-добре седни, приятелю.

Той не помръдна.

— Кажи ми.

Облечен в безупречната си синьо-бяла униформа, Лафон се приближи и се спря пред писалището. Те се погледнаха разделени от гладката повърхност на бюрото.

— Жена ти е била ранена от куршум, когато лодката се е измъквала. Раната се е оказала смъртоносна. Страхувам се, че не е издържала на пътуването.

Деймиън не каза нищо, само седна бавно в креслото си.

— Има някаква грешка.

— Съжалявам, майор Фелън.

— Ти… ти сигурен ли си? Няма ли грешка?

— Ефрейтор Руже е бил с нея, когато е умряла. Казва, че не е страдала.

— Къде… къде е тялото й? — той се опита да запази самообладание и да прикрие отчаянието си.

— Трагедията не свършва дотук. Лодката се преобърнала от вълните, докато приближавали брега. Тялото на госпожа Фелън потънало в морето.

Деймиън затвори очи. О, Боже, това не може да е вярно. Прилоша му и трудно си поемаше дъх.

— Беуик! Ще убия този мръсник! Кълна се!

— Не биваше да се доверяваме на един англичанин.

Фелън само поклати глава.

— Благодаря за новините — той преглътна с мъка. Трябваше да събере цялата си воля, за да се овладее. След това го погледна. — Не исках нищо лошо да й се случи — той се опита да бъде делови. — Всъщност доста я харесвах.

— Съпругата ти беше красива жена. Приеми моите съболезнования.

Деймиън избута стола си назад и заобиколи писалището. Той се молеше Лафон да не забележи олюляващата му се походка.

— Благодаря, полковник — въздъхна той. — Бракът ни не беше дълъг. Разбира се, играеха и много пари, но все още не й се бях наситил. Е, какво да се прави.

— Така е — рече Лафон и тръгна към вратата.

— Каква ирония, нали? Ако бях в Англия, сега щях да съм толкова богат. Съдбата е безмилостна, нали така?

— Да, майор Фелън. Съдбата е по-капризна и от най-суетната жена.

Деймиън изчака полковника да си тръгне, затвори вратата след него и се облегна на нея. Кръвта в главата му пулсираше, стомахът му беше като от олово, ушите му пищяха. За Бога, той не можеше да повярва. Тези странни предчувствия, които таеше в себе си цяла седмица, му бяха подсказали, че нещо не бе наред.

Той едва се довлече до бюфета в ъгъла. С треперещи ръце отвори една кристална гарафа и си наля пълна чаша коняк. Отпи дълга и успокоителна глътка, а след това още една.

Пресуши чашата за минути, напълни я отново и скоро я изпи. Искаше да се напие. Знаеше, че е безполезно, но трябваше някак да смекчи болката си. Алекса бе мъртва заради него — нямаше никакво съмнение. Тя бе напуснала живота му завинаги. Болката ставаше по-силна с всеки удар на сърцето. Тя сякаш го разяждаше и го разкъсваше на хиляди парченца. Обгръщаше цялото му тяло, изгаряше мускулите му и изпълваше вените му като лава.

Години наред той не се бе притеснявал за нищо. За известно време се бяха сближили с Питър, после брат му умря и той остана отново сам.

За един кратък, сладък миг той обича Алекса, позна чувства, които не вярваше, че би могъл да изпита. Сега обаче неволно тя го беше изоставила.

Деймиън взе бутилката коняк и се върна при стола зад бюрото. Отпусна се на меката кожена седалка и отново напълни чашата си.

Той бе страдал, когато Питър умря, но сега бе много по-страшно. Това бе сърцераздирателна и умопомрачителна агония, която ликьорът не можеше да притъпи. Сякаш бяха разкъсали гърдите му и изтръгнали сърцето му. Сякаш бе умрял и сега гореше в преизподнята.

Той отново напълни чашата си и я пресуши. Пръстите му стискаха празната чаша до болка. Той се пресегна за бутилката и за миг мерна изражението си в малкия сребърен медальон на врата си. За първи път забеляза, че лицето му бе мокро от сълзи.

Селесте Дюмен седеше безмълвна пред старото желязно легло с олющени месингови топки. Под изтърканата розова завивка лежеше млада жена. Тя бе крехка и слаба, каквато бе и Селесте преди двадесет години. Стегнатото й, тогава младежко, тяло сега бе отпуснато. Гърдите й не бяха така твърди и кожата й не бе сочна. Дългата й кестенява коса оредяваше, побеляваше и губеше блясъка си. Е, преди години и тя бе красива като това момиче.

Селесте мина покрай леглото. Девойчето едва дишаше и единствено леко пулсиращата вена на шията й показваше, че е още жива. Тя протегна ръка и прокара пръсти по нежната й, бяла като алабастър кожа. На слабата светлина на лампата големият рубинен пръстен, който Селесте винаги носеше на безименния си пръст, блесна като алена капка кръв върху бледата буза на момичето.

Тя леко я погали. Никога не бе виждала толкова гладка кожа, и то с цвета на слонова кост. Никога не бе виждала по-изящни черти, нито коса с подобен тъмночервен оттенък. Селесте я бе разресала, после я разпиля по възглавницата. Тя се наведе и докосна дългите блестящи къдрици, които падаха като огнена коприна между пръстите й. Под дантелената си черна роба Селесте усети как гърдите й се напълниха и зърната й набъбнаха. Кръвта във вените й сякаш се сгъсти, усети топла влага между краката си.

Тя се приведе над леглото и отметна завивката. Под превръзката, която прикриваше раната на девойката, гърдите леко се издигаха и отпускаха като вълни. Те бяха изящно закръглени, пищни, стегнати и съблазнителни. Ръката на Селесте потрепна, когато обхвана едната от тях. Треската все още не бе отминала. Кожата бе гореща и момичето се въртеше в безсъзнание.

Селесте я зави с нежелание. От години не бе изпитвала подобен копнеж. За нея нямаше значение дали бе с мъж, или с жена. Възбуждаше се от красивите форми, от тялото, което излъчваше грация и невинност.

„Какво божествено създание!“ помисли си тя и усети отдавна забравена жажда. Очакванията й ставаха все по-големи и неудържими. „Тя ми принадлежи.“

Селесте се закле да я спаси. Тя лично щеше да се погрижи момичето да оживее. Веднъж излекувала я, тя щеше търпеливо да я дресира и да се възползва от нея, без да засяга душата й. Парите бяха на първо място, но с подходящи грижи щеше да получи и нещо повече от няколко сребърника. Много повече.

Тя имаше свои планове за младата хубавица.

Деймиън леко се размърда, но не стана от креслото при продължителното почукване по вратата на спалнята му.

Топката се завъртя, вратата се отвори и влезе неговият камериер — висок, едър мъж със светлокафява коса. Клод-Луи Арно бе с две години по-голям от него, имаше малък син, а жена му бе икономка в същия дом.

— Генерал Моро дойде да те види. Чака те долу в кабинета.

Моро. О, Боже! По дяволите, не можеше да се яви в този вид пред генерала.

— Кажи му, че съм болен. Кажи му да ме извини, но не съм готов да приемам посетители. Предай му, че ще мина през службата му днес следобед.

Клод въздъхна с облекчение. Деймиън знаеше, че приятелят му се тревожеше за него.

— Както желаеш. Ще наредя да ти донесат вода и чисти дрехи.

Деймиън кимна, благодарен на приятеля си за неговата непоколебима преданост. Той с мъка се надигна от стола, който бе довлякъл пред угасналия огън. Не бе напускал стаята си дни наред. Косата му беше мръсна, лицето му небръснато, а дрехите му — омачкани и целите в петна. Той подритна една празна бутилка от коняк. Парчета от строшена чаша изпращяха под краката.

— Господи — промърмори той, а когато мина край голямото кръгло огледало, едва не си глътна езика. Мили Боже, изглеждаше ужасно, а и се чувстваше така.

Вонеше на коняк, главата му пулсираше, а устата му бе пресъхнала. Искаше да се пъхне отново в бутилката, където живя през последните четири дни, но ликьорът всъщност не му бе помогнал, а и цял живот не можеше да се крие от себе си.

Алекса бе мъртва. Никога нямаше да си го прости и тази рана винаги щеше да кърви. Навън обаче скоро щяха да забележат отсъствието му, както и дълбоката му скръб. Не можеше да си го позволи.

Клод-Луи се върна в стаята. Той бе един от обеднелите благородници. Ако революцията не бе избухнала и Луи бе още крал, сега Клод щеше да е граф. Вместо това той бе прислужник, или поне така изглеждаше.

— Радвам се, че се върна към живота — рече той.

Деймиън искаше да е така.

— Бях глупак. Никоя жена не заслужава толкова сълзи.

Зад него влязоха слуги, които носеха димяща вана с гореща вода. Клод-Луи ги изчака да излязат и затвори след тях вратата.

— Няма защо да се преструваш пред мен. Отдавна се познаваме, за да се заблуждаваме, нали така?

Деймиън въздъхна.

— Така е, приятелю. Не исках да те залъгвам — той прокара пръсти през вълнистата си черна коса. — Понякога не знам къде свършва играта и откъде започва истината.

— Не се притеснявай, приятелю. С всички ни е така.

Деймиън смъкна дрехите си и се отпусна в медната вана, наслаждавайки се на чистата топла вода. Той облегна глава на ръба и затвори очи. За миг видя Алекса да се смее на нещо, което й бе казал. Тя се възхищаваше на неговите великолепни птици, а очите й преливаха от щастие. Видя я да разговаря с майка му, очите й блестяха като на вълчица, готова да го защити. След това я видя как тича по пясъка. В очите й се четеше страх, съжаление и тъга. Над всичко личеше тревогата й за него.

Видението бе толкова истинско и сърцераздирателно, че го изтръгна от унеса. Той потърси пипнешком бялата хавлия и Клод-Луи му я подаде.

— Изнемощял си. Нищо не си ял. Ще се почувстваш по-добре, ако хапнеш малко.

Деймиън не каза нищо. Повдигаше му се при мисълта за храна, но трябваше да си наложи да сложи нещо в устата си. Чакаше го доста работа и въпреки че планът му се бе провалил, щеше да намери начин да оправи положението. Работата щеше да облекчи болката, защото само в работата намираше някакъв смисъл. Сега повече от всякога искаше да се отдаде на делото.

Въпреки това осъзнаваше, че бе платил доста висока цена за успеха си.

— Е, хубавице, как се чувстваш?

Алекса изгледа крещящо облечената жена, която седеше в изтърканото лъскаво кресло срещу нея.

— Като нова, благодарение на вас, мадам Дюмен.

Те пиеха кафе в чаши от скъп порцелан, който бе несъвместим с разхвърляната, безвкусно натруфена стая.

— Още ден-два и ще си готова да влезеш в живота. Ще им вземеш ума!

Алекса пребледня.

— Мадам, вие бяхте толкова щедра и мила. Знам… знам, че ви дължа живота си, но… моля ви, пуснете ме да си вървя.

— Вече поне двадесет пъти говорихме за това, пиленце. Ти ми струваш едно малко състояние. Часове наред бях край леглото ти, хранех те и се грижех за теб. Това е дълг, който ще трябва да ми изплатиш.

— Казах ви вече, аз съм много богата. Ако ми помогнете да се върна в Англия…

— Англия! Как не! Никъде няма да ходиш!

— Но…

— Миналото е мъртво, гълъбче. Колкото по-скоро го разбереш, толкова по-добре за теб. Сега ти си моя и ще правиш каквото ти кажа.

Изражението й бе неумолимо. Тя бе жестока жена — животът я бе направил такава. И все пак… Селесте заговори тихо и примамливо:

— Довери ми се, красавице. Животът ти тук няма да е труден. Е, разбира се, ще има мъже, много мъже, но ти си умна. Скоро ще се научиш как да ги задоволяваш. Не е чак толкова зле.

Алекса потрепери и кръвта й се смрази.

— Моля ви, мадам, как да ви убедя?

Мили Боже, колко пъти се бе опитала, колко часове бе прекарала в молби и уговорки. Тя дори се бе опитала да избяга, но разбра, че прозорците бяха заковани отвън, а пред вратата пазеше един негър.

— Тихо, миличко. Стига толкова приказки. Примири се с положението. Може би скоро ще дойде денят, когато дългът ти ще бъде изплатен. Тогава — ухили се злобно тя — ще си моя.

Алекса замълча, но тръпки я полазиха по гърба. Тя изгледа безмълвно как натежалата с годините мадам Дюмен се обърна и излезе. Долови съзаклятническия й шепот отвън, а после чу как двамата с негъра прихнаха да се смеят.

Тя остана неподвижна. Какво ли я чакаше? Кога щеше да дойде първият? Как ли щяха да се плъзнат ръцете му по нея?

Как щеше да го понесе?

Помисли си за Деймиън и вътрешно изстена от желание. Къде ли бе той сега? Жив ли бе? Душата й потъна в отчаяние.

Алекса се сети за Беуик и омраза изпълни сърцето й. Заради него и неговото коварство тя попадна тук. Тя му се бе доверила и наивно бе повярвала, че ще й помогне. Но той не й бе помогнал. Нямаше да й помогне и сега.

Всъщност на никого не можеше да разчита, а и сама не можеше да си помогне.