Откупът

Глава осма

Следващите дни бяха истински кошмар за Алекса. Накъдето и да се обърнеше, виждаше все едни и същи погледи, изпълнени с омраза и ненавист. Тя посрещаше мълчаливо и с високо вдигната глава заплахите на двете жени, но вътре в себе си усещаше, че всеки момент ще рухне.

Дори и Деймиън не можеше да й помогне, защото рядко си беше у дома. След първата вечер той се вглъби в мислите си и странеше от всички. Сутрин излизаше в ранни зори, за да огледа далечните ниви и да се погрижи за благосъстоянието на няколкото арендатори в неговите земи. Алекса бе силно изненадана от поведението му. Нощем работеше в кабинета си или излизаше да се разхожда по скалите над брега.

Там някъде той държеше една малка лодка и следобед тя виждаше белеещото й се платно в далечината, където пореше пенливите вълни.

Тя разбираше, че той я избягва, но се питаше докога. Блуждаещите му очи, които често я подминаваха, от време на време пламваха от желание, но нямаше нито докосвания, нито целувки. Те дори за миг не оставаха сами.

Алекса въздъхна. Злъчните думи на майка му бяха изпълнили своя пъклен план. Деймиън се чувстваше виновен, че я желаеше. Обещанията, които й бе дал, никога нямаше да се осъществят. Поне докато майка му и сестра му бяха в замъка. А може би и след това.

След разговора им в двора на странноприемницата тя бе осъзнала и преживяла отново случилото се с Питър. Въпреки че съвестта все още я гризеше, Деймиън бе прав. Тя никога не бе желала да нарани брат му, просто бе млада, импулсивна, неразумна. След инцидента, който тежко преживя, тя се бе променила.

Вече не беше същата егоистка и никога повече нямаше да бъде. Тя чувстваше, че сега беше най-подходящото време да започне нещо ново, а и така нямаше да мисли постоянно за Мелиса и за майка й.

— Монтагю, — обърна се тя към иконома — мисля, че е време да се запозная с новия си дом.

Той се усмихна и старото му повехнало лице грейна от удоволствие.

— Имате право, милейди.

— Може би ще започнем от кухнята.

Икономът кимна.

— Мосю Бутлер е главният готвач. Той ще ви представи на останалите.

През следващите няколко дни Монтагю й помогна да се почувства като у дома. Тя се запозна с всички слуги, с техните задължения и отговорности и с нуждите на домакинството.

— Госпожо Бекет, — рече тя на икономката, една превзета женица, която хвърляше любовни погледи към Монтагю — цялото източно крило изглежда запуснато. Бих искала да се погрижите за това.

— Господарят нареди — оправда се тя. — Той нямаше избор — нямаше достатъчно пари. Извинете, милейди, но това е самата истина.

— Добре, госпожо Бекет. Наистина предпочитам да знам истината и съм ви благодарна за това. Отсега нататък обаче графът ще разполага с достатъчно средства, за да поддържа и това крило. Роднините ми ще идват тук по различни поводи и бих искала да се чувстват удобно.

Икономката смекчи суровото си изражение и се усмихна.

— Лично ще се погрижа за това, милейди.

С всеки изминат ден тя се изненадваше от лекотата, с която прислугата я приемаше. Очевидно лейди Таунсенд не им беше много приятна. Старата госпожа явно не харесваше онези, които всъщност заслужаваха похвала. Това доста улесни задачата й и я окуражи.

— Ще говоря с Деймиън да поправим някои неща — сподели тя с Монтагю един следобед и иначе сериозният иконом засия от радост.

— Сигурен съм, че господарят ще е повече от доволен. Графът винаги е обичал замъка.

— Да… — Алекса не довърши. В мислите й се мерна красивото му матово лице, в очакване да го види отново. Той й бе казал, че ще бъдат заедно тази вечер. Още веднъж щяха да вечерят с майка му и сестра му.

Не й оставаше нищо друго, освен да приеме поканата му.

— Коя ще си сложиш, мило? — попита я Сара, която държеше в ръце една алена рокля с позлатени ръбове и друга кремава, украсена с черни кантове.

— Мили Боже, не и това скандално червено. И без това вече ме смятат за уличница.

Сара се засмя и едрите й гърди се разтресоха.

— Уличница, а? А пък ти си недокосната девица!

Алекса се изчерви.

— Нека си мислят каквото си щат. Няма к’во да се срамуваш. Дори и господарят го разбира вече.

Алекса се усмихна неволно.

— Ти го харесваш, нали?

Сара вдигна кремавата рокля и я прегледа за гънки.

— Понякога е направо чаровен. Да. Ама трябва да ти кажа, мило, че той не е от тия, дето си дават сърцата. Или поне не отведнъж.

— Знам, Сара. Не съм забравила как се забърках в това. Той е превъзходен актьор.

— Той има много лица, вярвай ми. Понякога те гледа така, щото ми е ясно к’во си мисли. Иска те, то се вижда. Друг път… не знам, мило. Друг път си мисли за разни работи…

— Ние не се оженихме по любов. Деймиън търсеше отмъщение и… моите пари — несъзнателно отмести поглед тя. — Независимо от всичко той е мой съпруг. Искам този брак да бъде истински. Ще направя всичко нещата между нас да потръгнат. Но нямам намерение да се влюбвам.

Това бе наполовина истина, като че ли тя бе наполовина влюбена в него.

— Добро момиче! — похвали я Сара.

Алекса благодари на Бога, че Рейни бе настоял да изпрати русото девойче с нея.

— Какво щях да правя без теб, Сара?

Тя се изкиска.

— И Джо все така казваше, а и сама се оправя.

Алекса се замисли за брат си и за Джоселин и остра мъка я прониза. Само да можеше да върне времето… Би се вслушала в съвета на Джейн, би казала на Рейни за дълга си към графа, би платила на лорд Фелън и би го помолила да забрави за онази нощ в „Раковината“. Само ако можеше, би се върнала вкъщи.

Тя усети парещите сълзи в очите си, но ги преглътна. Вече бе твърде късно за плач и съжаление. Спомни си за писмото, което бе получила от Джоселин веднага след пристигането си. Алекса не бе споменала нищо за проблемите в замъка, а Рейни вече се тревожеше за нея. Ако той разбереше отнякъде, че нещата не вървят, щеше да пристигне с гръм и трясък като Божие наказание.

Последното нещо, което искаше сега, бе нов семеен скандал.

Тя въздъхна. Спомените не можеха да променят настоящето, а трябваше да се справи с бъдещето по най-добрия начин.

— Хайде, мило. Побързай. Чака те дълга вечер и ако твоите „роднини“ не си тръгнат утре, и един дълъг ден.

Алекса изстена в душата си и се остави Сара да я облече.

Рейни крачеше по килима пред мраморната камина в спалнята си, в „Стоунлей“. Той отново прочете съобщението, което бе получил, смачка листчето и го захвърли.

— Не мога да замина, Джо. Не и сега, когато Алекс може да има нужда от мен.

— Трябва да отидеш, Рейни. Трябва сам да се убедиш какви са щетите.

Силна буря се бе разразила над Махагоновата долина — кафеената плантация на Рейни в Ямайка. Според известието няколко работници бяха ранени, в това число и техният приятел Паоло Баптисте.

— Не се тревожи за сестра си. Тя и лорд Фелън са добре — така пише…

— Не знам, Джо.

Тя прибра един кичур от дългата си черна коса зад ухото и отпусна ръка на рамото му.

— Алекса е голяма, Рейни. Трябва да го приемеш.

— Ами ако нещо стане, докато ме няма?

— Докато ни няма.

— Казах ти, че няма да дойдеш с мен.

— Нали искаш да вземеш бавачка за малкия Антъни?

— Да, но…

— Е, няма да стане, ако аз съм тук, а ти — там — тя се надигна на пръсти и го целуна по бузата. — Освен това Чита може да има нужда от мен.

Чита беше красивата съпруга на Паоло — испанка — и добра приятелка на Джоселин.

— Ами Алекс? Какво ще стане, ако Фелън й направи нещо?

— Графът може да е всякакъв, но не мисля, че би посегнал на жена.

— Как можеш да си сигурна?

— Знам, че ще срещнат трудности. Ще преживеят доста, докато свикнат с брака, както беше и с нас, но това е нормално.

— Моля се Богу да не се сблъскват с нищо подобно.

Джоселин си спомни за времето, прекарано в затвора „Нюгейт“, и потисна напиращата погнуса.

— Сигурна съм в това. Каквото и да става, ще трябва да се научат да разчитат един на друг. Ще трябва сами да оправят нещата помежду си.

Рейни въздъхна дълбоко. Той протегна ръка към Джо и я притисна към твърдите си гърди.

— Знам, че си права, — замисли се той — но тя е толкова млада.

— Сестричките винаги остават млади за своите батковци. Остави я, Рейн. Остави я сама да си подреди живота.

Той приглади един кичур от черната й коса.

— Права си, както винаги. Какво ли щях да правя без теб?

Вместо отговор Джоселин го целуна. Тя усети как тялото му откликна на нейния зов и топлата му ръка обхвана гърдата й. С едва доловима усмивка тя го отведе до голямото балдахинено легло, плъзна се по него и се замисли какво щеше да си вземе за Ямайка.

Деймиън спря пред вратата на дневната, която наричаха просто Крилата. Това бе изключително просторен салон в светли пастелни тонове и позволяваше на дамите да бъдат достатъчно отдалечени една от друга. С влизането си той забеляза, че те се бяха възползвали от това. Алекса стоеше в далечния край, близо до огнището, а майка му и сестра му — до камината в отсрещния ъгъл.

— Добър вечер, дами — поздрави той. Твърдо решен да наложи някакъв, що-годе учтив тон, той уверено прекоси салона. Тази вечер искаше да направи последен опит за помирение:

— Какво ще кажете за едно питие преди вечеря?

— Ликьор, — отсече майка му — ако имаш. Огънят хвърляше сребърни отблясъци в косата й. Тя все още бе очарователна и елегантна, каквато дъщеря й никога нямаше да бъде. Той се запита кой ли от многобройните й млади любовници споделяше леглото й напоследък.

— За Мелиса същото — довърши тя.

Това в крайна сметка не го засягаше. Ако не друго, поне бе дискретна. Покойният лорд Таунсенд не бе чул нищо за нейните връзки, нито пък все още наивната му сестра.

— За мен шери — каза Мелиса.

Тази демонстрация на самостоятелност го изненада. Алекса пожела от същото.

Жена му бе облечена с официална рокля с висока талия, тесни поли и къси буфан ръкави. Тя сякаш се бе приготвила за битка, но това не можеше да възпре неговия прилив на желание.

Той им наля питиетата, но отказа да им ги занесе, с което ги принуди да се приближат към него около гравирания бюфет в средата на салона. Лампите с китова мас и огледалата по стените смекчаваха очертанията на тежката дъбова мебел.

— Преди да пристъпим към вечерята, — започна предпазливо той — сега, след като всеки е размислил, бих искал да се опитаме да постигнем някакво разбирателство.

За него нямаше абсолютно никакво значение дали щеше види семейството си отново, освен може би сестра си. Правеше всичко това заради Алекса, защото чувстваше, че смъртта на брат му и прошката на семейството му означаваха много за нея.

— Ако затова си ни събрал, по-добре го забрави — каза троснато майка му.

Деймиън се направи, че не я чу.

— Знам, че темата е неприятна. Изглежда, нежеланието да говорим за смъртта на Питър е единственото общо между нас. И все пак мисля, че трябва да си поговорим за случилото се.

Той се обърна към Алекса, като се надяваше с погледа си да й вдъхне повече увереност.

— Алекса, искам да кажеш пред майка ми как си се чувствала, когато си разбрала, че брат ми се е самоубил.

Тя вдигна глава в недоумение и устните й едва отрониха:

— Но… но… не виждам как ще помогне това.

— Само този път, Алекса. Обещавам ти никога повече да не говорим за това.

Ръката й се разтрепери и няколко капки шери се разляха. Тя остави чашата си на бюфета.

— Хайде, Алекса — продължаваше да настоява той. — Искам да ни кажеш как точно се почувства.

Тя се втренчи във върховете на лъснатите му черни обувки. Той за момент си помисли, че няма да отговори.

— Като убийца.

Думите прозвучаха силно и уверено, а гласът й бе малко по-висок. В очите й се четеше болка и му стана съвестно, че той бе причината.

— Почувствала се е като убийца, — намеси се майка му — защото е точно такава. Затова се скри после в „Марден“, за да избяга от вината си.

— Не е вярно! — Алекса се извърна към нея. — Бяхме се преместили в „Марден“ преди смъртта на Питър. Бяха се опитали да убият брат ми и решихме, че там ще сме по-сигурни — каза тя и се обърна към Мелиса. — Много добре знаеш това, Мели. Не може да си го забравила.

— Помня, — отвърна сестра му и положи усилия да се овладее — помня как чезнеше от мъка Питър. Тогава той вече ти бе направил предложение, което ти бе отхвърлила. Помня какво ти пишеше в писмото от нощта, когато той умря. Може би и ти го помниш?

Алекса пребледня като платно. Тя помнеше писмото и всяка сърцераздирателна дума в него.

— Аз не разбирах как се чувства той — заекна Алекса, която едва възпираше парещите си сълзи. — Господин Тайлър ми каза, че Питър бил завладян от всички момичета. А той го познаваше най-добре. Той…

— Греъм Тайлър е глупак — заяви лейди Таунсенд. — Какво разбира той от жени? Той предпочита да бъде с мухлясалите си стари книги, отколкото с жена в леглото. — В този миг жестока усмивка се изписа на лицето й. — Радвам се да ви кажа, че господин Тайлър вече не работи при нас. А що се отнася до теб, жалка кучко…

— Стига! — думите му отекнаха. — Не искам да слушам повече — отсече той и остави коняка си с трясък на масата. — Съжалявам, Алекса. Явно сбърках, като ви събрах тук. Всъщност и твоят престой тук, майко, също е грешка, която трябваше да поправя още с пристигането си — устните му се извиха в ехидна усмивка. — След като никой от нас не желае този тормоз, ще наредя да сервират вечерята по стаите. Щом ти и Мелиса приключите, най-добре е да си приготвите багажа. Надявам се, че утре сутрин ще сте си тръгнали.

— Изхвърляш ни от твоя дом, така ли? — попита недоумяващо майка му.

— Наречи го както искаш, но не ви искам тук.

Лейди Таунсенд щеше да се пръсне от възмущение.

— Това всъщност не ме изненадва. От малък си груб и арогантен. Единствен Питър откриваше нещо добро в теб. Той винаги те защитаваше, а виж ти как му се отплати — заплю го и се ожени за тази малка повлекана, която го уби. Ти си подлец, Лий, и ще си останеш такъв завинаги — каза тя и се понесе към вратата. — Хайде, Мелиса. Още само миг в компанията на брат ти и ще изляза от кожата си.

Мелиса се поколеба за момент, погледна разбиращо брат си и я последва.

Алекса се извърна към съпруга си, но видя, че той се бе подпрял на камината и се взираше в огъня. Настъпи мъчителна тишина.

— Деймиън?

Той трепна, но не се обърна.

— Вече ти казах, че ще вечеряш горе.

— Но…

— Лека нощ, Алекса.

С високо вдигната глава тя излезе от стаята.

Тази нощ повече не го видя, нито на следващата утрин, когато майка му и сестра му отпътуваха за Уейтли. Къщата беше пуста. И през следващите два дни той не се появи.

Тогава Алекса реши да направи първата стъпка. Затова стоеше сега пред прозореца в спалнята си и се взираше в падащия мрак, в търсене на високата фигура на графа. Чудеше се дали тази нощ той щеше да излезе на разходка по скалите над брега. Нямаше го целия ден. Монтагю каза, че бил заминал за едно близко рибарско селце, което носеше името на замъка. След завръщането си той се бе заключил в кабинета си.

Тя го бе видяла само веднъж през тези дни, когато се разминаха в коридора. Тогава той неволно посегна към нея, ръцете им се докоснаха и за момент в очите му блесна скритият копнеж, който сега се опитваше да възпре.

Деймиън се бореше сам със себе си. Със злобните си думи майка му бе разпалила чувството му за вина и с всеки изминат ден той все повече се затваряше. Странеше от нея, държеше се хладно и безчувствено, както тогава в странноприемницата, и се стараеше да направи непреодолима бездната между тях.

Тази вечер Алекса бе твърдо решена да го потърси, въпреки че й бе дал да разбере, че не е желана. Тази вечер тя щеше да разбере какво го тормозеше. Тя бе готова да призове своя черен ангел и ако той преодолееше пропастта между тях, щеше да го приеме в леглото си.

Тя вървеше нагоре по пътеката към скалите над брега. Вятърът развяваше пелерината й, а въздухът бе напоен с острата миризма на сол и мъгла. Отгоре бледата луна хвърляше зловещи сенки, но Алекса не се уплаши. Малко по-напред, близо до една купчина гранитни блокове, стоеше Деймиън с поглед вперен в морето. Целият бе в черно, полите на палтото му плющяха, а вятърът рошеше черната му коса.

Тя се приближи бавно. Чудеше се как ли щеше да реагира, като я види. Той явно бе доловил стъпките й по влажната пътека, защото рязко се извърна към нея.

— Алекса! Какво правиш тук?

Тя се престори, че не забеляза строгия му тон и се усмихна.

— Същото, което и ти. Излязох да се поразходя на свеж въздух.

— Опасно е жена да идва сама тук по това време. Връщай се обратно!

— Не съм сама, а с теб.

Той я погледна дълго и изпитателно.

— Казах ти да се прибираш!

Тя обаче свали качулката си и отметна назад косата си, като я остави да се разпилее свободно по раменете й.

— Ще се прибера след малко. Засега ще остана. Тук е много хубаво!

Тялото му се скова. Той пристъпи заканително към нея. Като я гледаше строго, протегна ръце и я хвана за раменете.

— Ти ме изкушаваш, Алекса. Искам да знам защо? — Деймиън прокара пръсти през косата си и отмести няколко кичура от челото си. На слабата лунна светлина тя видя високите му скули и коравите му, изящни устни. Искаше й се да ги докосне, да притисне своите устни към тях и да почувства отново онази изгаряща страст, която целувките му разпалваха в нея. Той очевидно прочете мислите й, защото вената на слепоочието му запулсира лудо.

— Не трябваше да идваш — повтори той, но гласът му не бе така суров.

— Исках да те видя — промълви тя. — Исках да ме прегърнеш.

Той поклати глава отрицателно, отстъпи леко назад, но в следващия миг я прегърна.

Тя се притисна силно в него и жадно пое уханието на море, което тялото му излъчваше.

— Алекса… — той обгърна лицето й с длани, като се взираше в очите й, и наклони главата й назад. След това впи устни в нейните и стройното му тяло силно се притисна към нея.

Тя изстена от удоволствие и плъзна ръце около врата му. Гърдите й се прилепиха до неговите и тя усети трепването на мускулите му. Как само бе копняла за този миг! Целувката му стана още по-страстна. Езикът му се плъзна в устата й, дланите му се спуснаха по гърба й, а после по-надолу по ханша. Почувства коравата плът, която се стремеше към нея.

— Боже, как те желая — рече дрезгаво Деймиън и ръката му се мушна под пелерината й, плъзна се по корсета й и обгърна гръдта й. Алекса усети как краката й се подкосиха. Той бе твърде бърз и намеренията му я плашеха, но не смееше да го спре.

— Не трябваше да идваш — повтори той между две дълги целувки, но не отмести ръката си. Алекса цялата трепереше.

— Аз съм твоя съпруга — прошепна тя — и трябваше да дойда.

Ръката му замръзна на гръдта й. Той остана неподвижен за няколко минути и тя съжали за думите си. Треперещите му пръсти я докоснаха, докато измъкваше ръката си от корсета. Платът болезнено притисна зърната й. На лицето му се изписаха усилията, които полагаше, за да се овладее.

— Ти трябваше да си съпруга на Питър, а не моя. Единственото нещо, за което е права майка ми.

— Аз никога не съм му принадлежала. Аз съм твоя. Направи ме твоя жена, Деймиън!

Той само поклати глава.

— Върви си.

— Моля те… недей!

— Казах, върви в къщата.

Алекса вдигна полите си и се втурна към огромната каменна постройка в далечината, като едва сдържаше сълзите си. Когато стигна, отвори вратата и се стрелна нагоре по стълбите в стаята си. Тя отиде до прозореца и се облегна на студения каменен перваз. Опита се да укроти дишането си и да забрави огнените тръпки, които още пробягваха по тялото й. Впери поглед в далечината към скалите, но не видя високата фигура на мъжа си.

Не биваше да ходи. Той не я желаеше. Не трябваше да се унижава по този начин. А може би не трябваше да бяга.

Алекса се отпусна на перваза. Изгарящи сълзи се търкулнаха по бузите й и стомахът й натежа като олово. Въпреки това тя все още чувстваше вкуса на устните му и желанието, което бе събудила в него, когато докосна гърдите й.

Деймиън също го бе усетил. Това личеше по всяка извивка на красивото му лице. Той бе толкова скован и така трепереше от желание, че я бе изплашил. Може би и затова тя си тръгна.

Къде ли беше сега? Как можа да я прогони? Тя знаеше отговора. Той мислеше за Питър и се бореше със съвестта си. На нея й бяха необходими години, за да приеме своето участие в трагедията, но най-после бе успяла.

Не беше сигурна дали Деймиън щеше да успее някога.

— Готова ли си да си лягаш, мило? — показа се Сара със загрижен поглед. Господарката й кимна и тя мълчаливо й помогна да се съблече. — Поспи сега.

Алекса стоеше до леглото в бялата си нощница с висока яка и дълги ръкави. Тя отново кимна, но не си легна. Сара усети, че иска да е сама и тихо излезе. Алекса се върна до прозореца. Така и не разбра колко дълго бе стояла там. Часовете минаваха, а огънят отдавна бе угаснал. Деймиън не се бе качил в стаята си, което значеше, че може би е долу в кабинета си. Сам.