Откупът

Глава девета

Алекса спря до леглото си и издърпа тежкия юрган. Вятърът виеше в коридора и почти всички огньове в къщата бяха угаснали. Тя нахлузи пантофите си, взе газената лампа от нощното шкафче и тръгна надолу по стълбите. Права беше — под вратата на кабинета се процеждаше тънка жълта ивица светлина. Без да почука, тя вдигна желязното резе, бутна вратата и влезе.

Деймиън се бе изтегнал на малкото кожено канапе пред тлеещия огън. Косата му бе още разрошена от вятъра, ризата му бе разкопчана до кръста и откриваше широките му мускулести гърди. Алекса навлажни пресъхналите си устни. Спомни си онази нощ, когато го бе видяла в този вид, нощта, когато пияният бе нахлул в стаята й и Деймиън я бе защитил. Спомни си колко гладки и твърди бяха тези гърди и пръстите й конвулсивно трепнаха.

Тя се насочи към него и шумът от стъпките й по дебелия персийски килим го накара да се обърне. Той се изненада и седна на канапето.

— Отдавна трябваше да си заспала.

— Трябва да поговорим — рече тя самоуверено и остави лампата на масата пред него.

— Няма за какво да говорим. Върни се в стаята си.

— Този път — не. Този път няма да си тръгна.

Деймиън замълча за миг, изненадан от дързостта й, а очите му застинаха върху лицето й.

— Върви, по дяволите! — ядоса се той, стана и започна да се разхожда нервно напред-назад пред камината. Изведнъж спря и се обърна. — Минава полунощ. Какво, за Бога, искаш?

— Кажи ми какво не е наред.

— Ти добре знаеш какво.

— Кажи го, — настоя тя — искам да го изречеш.

— Не е наред това, че те искам. Това ли искаше да чуеш?

— Ако е истина…

— Истина ли? Истината е, че едва се сдържам да не те грабна — очите му се плъзнаха по тялото й и се спряха върху гърдите й. — Правя всичко, което е по силите ми, за да не разкъсам дрехите ти, да не те сваля на пода и да те обладая.

— Защо тогава не опиташ?

Той стоеше и я наблюдаваше втрещено. Поклати отрицателно глава и няколко черни кичура паднаха на челото му.

— И двамата знаем защо. Не мога, заради Питър. Ако го направя, няма никога да си го простя.

— Не мислех, че имаш съвест.

— Колкото и да е ограничена, напоследък разбрах, че имам подобно нещо.

— Радвам се за теб. Но сега тя греши.

— Искаш да кажеш, че е напълно нормално да желая това, за което брат ми умря? Съжалявам, скъпа, но самият аз не мога да се самозалъгвам чак толкова.

— Отначало ти не ме желаеше, ти дори не ме познаваше. Потърси ме, за да ме накажеш за смъртта на Питър. Ти мислеше за него, а не за себе си.

— Това беше тогава. Сега е друго.

— Така е. Ти направи каквото трябваше, защото обичаше брат си. Той не ми говореше много за теб, но когато го правеше, не ми бе трудно да разбера колко много те обичаше. Несъмнено и ти си го обичал също толкова силно.

Деймиън не каза нищо. Устните му бяха присвити, а лицето му напрегнато.

— А той обичаше и мен. Така пишеше в писмото си. Вярваш ли, че Питър не би искал да сме щастливи? Ако ни обичаше, а и двамата знаем, че бе така, последното нещо, което би желал, е да ни причини болка.

Очите му, сини като върха на пламъка, потърсиха нейните.

— Наистина ли си убедена в това?

— С цялото си сърце.

Още дълго той остана с поглед впит в нея. Тъмното му чело потрепваше.

— Много ми е трудно, — отрони той най-сетне — много по-трудно, отколкото някога съм си представял.

— Брат ти те обичаше, Деймиън, както и ти него. Той си отиде, но ти си тук. И двамата сме тук. Ние трябва да го направим щастлив, да оправдаем донякъде ненужната му смърт.

Той се поколеба, но само за миг. После пристъпи към нея с големи крачки като пантера. Разтвори обятията си и я прегърна. Устата му жадно пое нейната, а заедно с това и утехата, която тя му вдъхваше. Гладкият му топъл език я изпълни с желание и тя се остави да я омагьоса. В следващия миг Алекса усети горещата влага между краката си и страстен копнеж по него я облада.

— Деймиън — въздъхна тя между парещите му устни. Ръцете му шаваха под завивката, плъзгаха се по гърба й и все повече разпалваха огъня в нея. Той я вдигна на пръсти и я притисна към себе си, за да я накара да почувства колко силно я желае.

Той бе горещ и пулсиращ, много по-голям, отколкото си бе представяла. Мили Боже, наистина ли щеше да я съблече и да я обладае тук на пода? Сърцето й се сви от уплаха, но не посмя да го спре. Крехката връзка между тях можеше да бъде прекъсната всеки момент.

Сега той я целуваше по врата и разкопчаваше нощницата й. Устните му се местеха от шията към раменете й, като оставяха следа от горещи влажни целувки.

Деймиън смъкна нощницата й и откри гърдите й, като я остави гола до кръста. След това се наведе и нежно захапа едното зърно. Във вените й сякаш течеше не кръв, а лава, ръцете и краката й бяха странно омекнали. Мили Боже! Никога не бе изпитвала подобно нещо.

Той отстъпи малко назад, за да се наслади на красотата й. Огънят хвърляше златисти отблясъци по тялото й, а косата й тежко падаше по раменете. Изглеждаше като истинска блудница, уплашено си помисли тя. Понечи да се покрие, но Деймиън я хвана за китката.

— Недей… — спря я нежно той. — Хиляди пъти съм те виждал така в мечтите си. Хиляди пъти съм си представял онази вечер, но ти си по-красива от всякога.

Силно объркана, Алекса пристъпи напред и го погледна. Дълбоките му тъмносини очи излъчваха необуздано желание. Черната ивица на гърдите му блестеше като абанос. Тя го докосна и от гърлото му се изтръгна стон.

— Алекса… — След миг той отново я целуваше. Свали нощницата, която се свлече в краката й. Ръцете му бяха неуловими — те я галеха, докосваха, милваха, а устните му. — О, Боже! — устните му бяха като кадифен пламък.

Гърдите й натежаха, зърната й набъбнаха, а слабините й запулсираха диво. Ръката му се плъзна бавно надолу, разроши ивицата червеникави къдрици и пръстът му проникна дълбоко в нея.

Цялото й тяло се разтресе.

— Колко е тясно — прошепна той, докато втори пръст се плъзна в нея. Той ги размърда внимателно и тя несъзнателно се надигна на пръсти. — Искаш го, нали, Алекса? Готова си да ме приемеш в себе си.

Устата й бе пресъхнала.

— Да… Искам го — едва успя да отрони тя.

Това сигурно бе желание. Никога не се бе чувствала така объркана и омагьосана.

Тя издърпа ризата от бричовете му и докосна гладката му матова кожа. Деймиън едва си пое въздух.

— Трябва да спрем веднага или ще те обладая тук.

— Да спрем? О, не!

Приглушен кикот се изтръгна от гърдите му.

— Само докато те занеса горе.

Той взе завивката, загърна я и я вдигна на ръце.

— Няма връщане назад, Алекса. Всяка възможност изчезна в момента, в който прекрачи този праг.

Той излезе от кабинета и пое нагоре.

— Ти си моя, Алекса. Никой друг не ще те притежава.

Тя потрепери от твърдостта, която прозвуча в гласа му. Дълбоко в своята същност Деймиън Фелън бе жесток и опасен. Какъв ли щеше да бъде животът й с него? Тя се страхуваше от бъдещето, но сърцето й продължаваше да бие лудешки.

Стигнаха стаята й, но той я подмина и продължи към своите покои. Решението бе взето. Алекса го бе убедила, че е дошла доброволно, и сега щеше да бъде негова. Рано или късно и сам щеше да го направи. Миналото бе победено. С нищо не можеше да промени положението. Тя бе права и той го разбра.

Деймиън блъсна вратата и влезе в стаята си. Щеше да я обладае тук, в покоите на господаря. Искаше да се събуди с нея и на следващата сутрин.

Той прекоси стаята и внимателно я пусна да стъпи. Нежното й тяло се плъзна по неговото. Почувства женствените й извивки и още повече се възбуди. Прислужникът бе поддържал огъня в стаята и въпреки че не бе студено, усети как тръпки го полазиха. Тръпки на предчувствие и на желание, потискани твърде дълго.

— Нуждая се от теб, Алекса. — Думите му бяха напълно искрени. Той хвана ръката й и я притисна до панталоните си. — Усещаш ли колко много те искам?

Тя облиза устни и те заблестяха като рубини.

— Да, усещам го. — Тя потрепери и Деймиън се запита дали е от страх, или от страст.

Той се обърна, съблече ризата и събу ботушите си.

— Страхуваш ли се?

— Малко. — Очите й изглеждаха невероятно зелени на светлината от лампата.

— Недей. Няма да те нараня.

Обгърна лицето й с длани, наведе се и пое устните й. Бяха сладки като ягоди и топли като зимното слънце. Как я желаеше! Обхвана гърдите й и започна да гали зърната й.

Алекса цялата трепереше. Ръцете й стискаха раменете му и тялото му се стегна.

— Полека, скъпа. Нощта е пред нас.

Тя тихо изстена и пръстите й се забиха още по-силно в плътта му. Деймиън напълно я разбираше. Господи, самият той щеше да експлодира. Той я целуна диво, плъзна ръце по тялото й, обгърна бедрата й, после леко разтвори краката й и вкара пръста си в нея. Тя бе толкова влажна, гореща и тясна, а хлъзгавият й стегнат отвор бе по-изкушаващ от всичко, което бе виждал.

Деймиън я погали и коленете й се огънаха. Той я вдигна и я сложи на леглото върху завивките. Събу бричовете си и легна гол до нея.

— Деймиън? — Алекса не знаеше как да нарече възбудата, която я обзе. Тя трепереше и се извиваше в леглото, кожата й бе влажна и зачервена, а зърната й — твърди и набъбнали. Тя съзнаваше, че това бе истинска страст и че никой друг не бе разпалвал така желанието й.

„Колко е красив — помисли си тя. — Такъв гладък и тъмен, толкова мъжествен.“ Той бе неин съпруг, но тя все пак се страхуваше.

— Деймиън? — повтори Алекса.

— Какво, скъпа? — Гласът му прозвуча дрезгаво и странно далечно.

— Страх ме е — промълви тя с усилие. — Не разбирам какво става с мен.

Усети ръката му на гърдите си. Рисуваше малки кръгове около зърната й. Видя бегла усмивка да преминава по лицето му.

— Винаги има първи път. Не можеш да си представиш какво удоволствие е за мен да знам, че никой друг не те е докосвал.

Той погали врата й с устните си и след това така страстно я целуна, че тя остана без дъх. Езикът му леко докосна нейния, а пръстите му я галеха като огнени пламъци.

Алекса бе обладана от изгарящо желание и лежеше безсилна в обятията му. Сякаш се рееше над някаква дълбока пропаст. Тя се скова за момент и се отдръпна в стремежа си да се върне към реалността.

— Спокойно, мила, — ласкаво каза той — знам, че това е ново за теб, но ти обещавам да внимавам. Довери ми се и всичко ще бъде наред.

— Аз… аз не знам какво да правя.

В момента тя осъзна, че не се страхуваше от него, а от себе си. Мили Боже, не си го бе представяла така. Никога не бе очаквала, че ще изпита такива диви желания.

Тя потрепери, когато той я положи отново и легна върху нея. Усети как втвърдената му мъжественост се притисна в крака й.

— Разтвори краката си, — подкани я тихо той — това е всичко.

Алекса бе твърде замаяна и изпълни желанието му без никакво смущение. Едновременно го искаше и се страхуваше. Усети как пръстите му нежно я погалиха и накараха тялото й да се извие като дъга.

— Деймиън…

Той я прекъсна с целувка. Горещите му знойни устни пропъдиха всеки неин страх и тя почувства как бавно проникваше в нея и как плътта й се разтваряше и го обгръщаше.

Той спря за миг пред последната преграда, плъзна езика си дълбоко в устата й и я преодоля.

В мига, когато той премина, Алекса подскочи от болка, тялото й се изви и сключи около него, като го придърпваше навътре, докато целият потрепери.

— Спокойно, скъпа, най-трудното мина — капчици пот блестяха по челото му. — Добре ли си?

Тя кимна утвърдително, но не бе напълно сигурна.

— Скоро ще познаеш удоволствието.

Така и стана. Горещи вълни обливаха кожата й и огнени водопади се изливаха в нея. Тя притискаше раменете му, докато дебелият му ствол се движеше навън и навътре. Тазът му се стягаше и го тласкаше все по-дълбоко в нея. Нажежената страст я омайваше и тя бе почти в несвяст. След това огнени вулкани изригнаха в нея и се разпръснаха на хиляди капки.

Тя извика името му, а той прошепна нейното, когато тялото му се сгърчи, обладано от изгаряща страст. Изведнъж й хрумна, че можеше да зачене, и сърцето й подскочи. След това се отпусна и се сгуши в наслада. Деймиън я прегърна и тя затвори очи в унес.

Докато наблюдаваше прекрасната си съпруга, Деймиън почувства, че слабините му отново изтръпнаха. Само преди миг я бе обладал, но искаше отново и отново да го направи. Желаеше да я изпълни, да остави своя знак върху нея.

Вместо това отмести влажната й коса от бузите и я целуна по челото. Тя се размърда и клепките й трепнаха. Очите й бяха по-зелени и от най-ранните пролетни пъпки, а миглите — гъсти и черни като гарванови пера. Тя сладко се изчерви и той се усмихна при мисълта, че бе първият й мъж.

— Съмна ли се? — попита Алекса и леко се протегна, като не осъзнаваше все още, че между тях нямаше нищо друго, освен топла плът.

— Не. Унесе се само за малко, но се радвам, че се чувстваш отпочинала.

Той се приведе и целуна едното от нежните розови зърна и то веднага се стегна, а красивите й очи се разшириха.

— Какво има? Идеята бе твоя, доколкото си спомням.

— Да, но…

Той го захапа и леко го дръпна.

— Но какво?

— Не мислех, че можем да го направим отново толкова скоро.

— Не можем, — въздъхна той — защото сигурно те боли, а аз не искам това.

Алекса прехапа устни. Тя се размърда и Деймиън изпита болка при допира с меката й кожа.

— По дяволите.

— Какво има — намуси се тя.

Деймиън хвана ръката й и я сложи върху пулсиращата си плът.

— Това.

Той очакваше, че ще го пусне, но тя го обви с пръсти и бавно ги плъзна нагоре-надолу.

— Полека, скъпа. Толкова го искам, а и ти ме изкушаваш. — Но когато я съзря да лежи гола до него, самообладанието му се изпари.

— Деймиън?

— Да?

— Не мисля, че ме боли.

Дъхът му секна.

— Ако започнем, няма да мога да спра.

— Нито пък аз — усмихна се тя.

— Ти си божествена.

Той се подпря на лакът и я целуна дълго и страстно, после засмука зърната й, докато тя изтръпна, но не проникна в нея, както възнамеряваше, а плъзна ръката си до влажните й срамни устни. Искаше да я види в екстаз и проникна с пръста си в нея. Алекса изстена, обладана от върховна наслада.

Тя се извиваше на дъга и викаше името му, молеше го да не спира. Деймиън не я остави, докато тя не достигна върха. Тялото й замръзна, главата й се отпусна назад, а очите й бавно премигваха, отброявайки вълна след вълна. Невероятната гледка почти го довърши. Той се овладя, но само за миг, точно колкото да потъне в нея. Тласкаше я силно и усещаше как последните й конвулсии съвпаднаха с началото на неговите.

Господи, това беше раят! Той я облада жадно и диво и отново я доведе до оргазъм.

Спаха няколко часа. При първите слънчеви лъчи той пак я люби.

Алекса никога не се бе чувствала толкова щастлива, както сега в леглото до спящия си съпруг. Най-сетне бе жена. Жената на Деймиън. Тя бе графиня Фелън и сърцето й щеше да изхвръкне от щастие.

През деня Деймиън бе постоянно зает — занимаваше се с арендаторите или преглеждаше счетоводните книги в кабинета си, но винаги намираше време за нея. Той сам я разведе из замъка и Алекса сякаш го преоткри.

Той знаеше историята на замъка от разказите на баща си. Някои от кулите датирали още от времето на Уилям Завоевателя, похвали се той с нескрита гордост.

— Той е наша собственост още от петнадесети век. Един от прадядовците ми се е сражавал с Хенри V в битката при Ейджинкърт — разказваше той, докато я водеше нагоре по витата стълба на една запусната кула с изглед към морето. — Той получил замъка като награда за смелостта си — рече Деймиън и се усмихна гордо.

— Аз не знам много за моето семейство от тези времена — каза Алекса. — Брат ми е кръстен на някакъв далечен прадядо от дванадесети или тринадесети век, който е бил рицар. — Рейнър Велики, но нищичко не знам за него. Ще ми се да бях попитала баща си за това, преди да почине.

— С баща ми бяхме много близки — каза Деймиън — и съжалявам, че не можах да го опозная добре.

Това чувство не й бе чуждо. Тя бе само на тринадесет, когато баща й почина, няколко месеца след като бе загубила брат си Крис. И двамата много й липсваха.

— Баща ми беше изключително деликатен човек, нямаше нищо общо с брат ми. Хубаво щеше да е, ако се бяхте срещнали.

— Сигурно — отвърна тихо той.

По-късно същия ден той й разкри неподозирана страна от личността си. В един гълъбарник на покрива на една от кулите Деймиън отглеждаше прекрасни екзотични птици.

Тя пристъпи плахо към клетките им и застина в благоговение пред палитрата от багри и форми.

— Чудесни са — възхити се Алекса. Погледът й не спираше да обхожда красивите птици. — Не съм и предполагала, че можеш да се интересуваш от подобно нещо.

— Ще се изненадаш ли, ако научиш, че се интересувам от поезия или че обожавам живописта? — рече той закачливо.

— Да… Мисля, че да — промълви тя и сякаш гореща вълна се надигна в тялото й. — Но се радвам, че е така. — Погледът й се задържа още миг на лицето му. Алекса си помисли колко загадъчен бе съпругът й и колко много още имаше да научи за него. После отново насочи вниманието си към птиците. — Онези там горе са ми познати, — тя посочи към един едър фазан, пред който бяха разпръснати зърна — това са фазани от Китай, доколкото си спомням, но нямам никаква представа какви са останалите.

Те обходиха гълъбарника, като се спираха пред всяка клетка. Деймиън шепнеше тихо на красивите птици, проверяваше дали имат вода и храна, а в отговор те гукаха и пърхаха с криле.

— Онзи белият, с качулката от дълги пера, е какаду, — каза той — а червената и зелената са папагали.

Той посочи една дребна черна птица с оранжево-червена окраска и дълъг, извит клюн.

— Тази е от Южна Америка, а онези там са сипки. Те гнездят в Африка.

— Откога се занимаваш с това?

— Откакто се помня. То се предава по наследство. В рода ни винаги е имало някой, който се е интересувал от птици. В началото са отглеждали и грабливи, за лов, като соколи и ястреби. Екзотичните пернати бяха слабост на баща ми, а преди това на майка му. Така е било винаги. Може би оттам идва и семейният ни герб, или обратното — гербът е предизвикал този интерес. Не знам точно.

— Това е чудесно.

Деймиън се обърна към нея. Вятърът леко развяваше косата му.

— Според мен ти си чудесна — каза той, наведе се и я целуна.

Алекса усети прилива на желание и краката й отмаляха.

Останаха още няколко часа в гълъбарника. Имаше още много птици — кълвач и дъждосвирци, както и цяла клетка с гълъби. Тя се спря там и забеляза, че някои от тях имаха метални пръстени на крачетата си.

— Това са пощенски гълъби, нали?

Изражението му леко се промени и той сви рамене.

— Едно време бяха забавни. Сега ги отглеждам за месо.

— Защо не изнесем някои от тях навън…

— Защо не се приберем? — прекъсна я той. — Късно е, а и искам да свърша туй-онуй преди вечеря.

В очите й блесна любопитство.

— Добре… но при едно условие.

— Какво?

— Само ако ми разкажеш за майка си.

Това бе тема, която и двамата отбягваха, но Алекса искаше да научи защо те не се понасяха. Трябваше да знае истината.

— Някой друг път — рече той твърдо и тръгна към къщата.

Тя го спря на входа на градината, която бе десет пъти по-малка от тази в „Стоунлей“, но изглеждаше чудесно поддържана.

— Не мислиш ли, че имам право да знам? Аз съм твоя съпруга и роднините ти са и мои.

Деймиън въздъхна уморено.

— Ракел Фелън Мелфорд е последното нещо, за което искам да говоря.

Алекса се усмихна.

— Знам, но все някой ден ще трябва да ми разкажеш за нея. Какво се е случило между вас? Тя със сигурност не е била толкова коравосърдечна жена, когато си бил малък.

И последната следа от усмивка изчезна от лицето му.

— Напротив, беше абсолютно същата — погледът му се зарея в простора към последните лъчи на залязващото слънце. — Но тогава просто не го показваше така, а и баща ми нямаше нищо против. Никога няма да разбера защо я обичаше толкова много.

— Невинаги сами избираме кого да обичаме.

Деймиън я погледна неразбиращо.

— Така е… Както и да е. Той почина, когато бях едва на девет. Майка ми беше на 27, егоистична и капризна. В живота й нямаше място за дете.

Алекса си спомни колко своенравна бе преди години. Колкото и да беше разглезена, все пак един ден детето й щеше да бъде най-важното за нея.

— Сигурно е била невероятно красива.

Той кимна.

— Беше великолепна. За съжаление добре знаеше това. Тя замина за Лондон в деня, когато погребахме баща ми и оттогава все по-рядко я виждах. Не я бе грижа, че оставя деветгодишния си син сам вкъщи, нито че той току-що бе загубил баща си и може би се нуждае от майчина утеха.

— О, Деймиън… — въздъхна Алекса и хвана ръката му, която трепереше от гняв.

— След това всичко просто рухна. Тя прекарваше повечето време в града и пилееше парите на баща ми. Замъкът напълно запустя. От благоприличие изчака известно време и се омъжи за лорд Таунсенд.

— После нещата са се оправили, нали?

Той се усмихна горчиво.

— Двамата с него бяхме като куче и котка. Аз го мразех, защото майка ми му обръщаше голямо внимание, а тя мразеше мен, задето го тормозех. Скоро ме качиха на един кораб и ме изпратиха при баба ми във Франция.

Тя понечи да продължи с въпросите си, но погледът му я спря. Беше казал всичко, което искаше. Може би друг път.

— Съжалявам Деймиън. Само ако можеше нещо да се промени!

— Не ти разказах всичкото това, за да ме съжаляваш, — той сграбчи ръката й — а сега е време да се прибираме.

През цялата вечер бе все така навъсен, но през нощта я люби с неугасваща страст. На сутринта изглеждаше по-добре, сякаш разговорът за миналото му бе помогнал да го преодолее. Той оставаше все така загадъчен и непроницаем за нея.

На следващия ден станаха рано и отидоха до рибарското селце Фелън. От двете страни на тесните калдъръмени улички се редяха малки ниски колиби. Дървените стобори, на които рибарите простираха мрежите си, датираха още от 16-ти век, разказваше й Деймиън.

— Нарочно са ги направили високи и тесни, за да плащат по-малко — обясняваше й той, докато вървяха по главната улица, успоредна на брега. Долу, до морето, жени продаваха прясна риба, раци и омари.

— Виж, Деймиън! — извика тя и посочи към големите черни дупки в канарите надолу по брега. — Тези пещери не водят ли към скалите?

— Право казваш, дъще — намеси се от близката сергия едра възрастна жена, забрадена с червен шал. Рибите пред нея бяха зловещо зинали и безцветните им очи я гледаха обвинително. — Целият бряг е направо надупчен. Едно време тука беше царството на контрабандистите, а някои викат, че и сега е така.

По това време контрабандата процъфтяваше заради войната. Качествените френски стоки бяха лукс, но повечето благородници се осмеляваха да ги използват само у дома.

— Има ли пещери близо до Фелън? — попита го Алекса, като се замисли дали това не бе причината за слуховете около него.

— Аз лично не знам да има — отвърна той, но леко се намръщи.

Алекса не каза нищо повече. Денят бе твърде хубав, за да се остави някакви съмнения да развалят доброто й настроение.

— Според теб коя риба е най-прясна? — попита тя с блестяща усмивка. — Бих искала да я приготвят за вечеря.

Деймиън също се усмихна.

— Вечерята вече я приготвят. Андре ще ни предложи нещо специално, така че рибата ще трябва да почака.

Той се оказа напълно прав. Апетитните ястия, които мосю Ботлер бе приготвял, докато майка му и сестра му бяха тук, бяха останали незабелязани от нея. Тази вечер тя се наслади на вкусните блюда и бе щастлива, че Деймиън ги бе поръчал специално за нея. Специалитетът „Петел във винен сос с ориз и диви гъби“ бе полят с бутилка превъзходно червено вино. След това излязоха да се разходят по пътеката над брега. Когато стигнаха канарите, Деймиън съблече връхната си дреха и я постла между камъните. Положи я да легне и я целува дълго и пламенно, докато тя се вкопчи в раменете му. После вдигна полите й, разкопча панталоните си и я люби.

Това бе шокиращо и невероятно вълнуващо!

— Студено ли ти е, скъпа? — попита я той и я целуна по бузата, когато тя се размърда в прегръдките му. — Май е по-добре да се прибираме.

— Не… не още… моля те — тя склони глава на рамото му и той я докосна по бузата. — Обичам да слушам морето… как се блъска в брега. Океанът като че ли е жив, сякаш има свое сърце.

Той се подпря на лакът.

— Наистина е жив… поне за мен. Затова обичам да идвам тук.

Очите й се спряха на неговите.

— И аз го обичам, Деймиън.

Той нежно я целуна, а езикът му докосна крайчеца на устата й и я възбуди. После той стана и й помогна да се изправи.

— Време е да се връщаме. Горе ни чака топло и меко легло. Още не съм ти се наситил — той вдигна дрехата си и я прегърна. — Ще те любя страстно, лудо, докато ме помолиш да спра.

Алекса се усмихна, когато той се насочи към жълтите светлини в далечината. Забеляза, че мъглата се бе вдигнала.

— Очаква те тежка нощ, скъпи — подхвърли тя и потрепери от желание.

Горе, в спалнята си, те се любиха бързо, после бавно и страстно, докато накрая Алекса засия доволна и уморена.

По-късно, когато се събуди, него го нямаше.