Откупът

Глава единадесета

Алекса се облегна на твърдата седалка в пощенската кола, която се тресеше и подскачаше с главоломна скорост по изровения път към дома. Срещу нея седеше Сара и загрижено я наблюдаваше. Току-що бяха тръгнали от Райе и се носеха към брега. Пътуването до Лондон бе към своя край.

— Сигурна ли си, че си добре, мило? — попита я прислужницата иззад един едър търговец с голям корем. — Бяла си като платно. Да не си прихванала болестта на лейди Джейн?

— Нищо ми няма. Просто съм уморена.

Тя бе обяснила на Сара, че заболяването на лейди Джейн се оказало фалшива тревога и че когато тя пристигнала, приятелката й вече била на крака.

— Лейди Джейн е напълно здрава, а ти се чувстваш зле. Не трябваше да се хвърляш така лудо с главата напред. Съпругът ти ще побеснее, когато научи на к’во си се подложила.

Съпругът й. Мили Боже, какво направи тя? Разказа всичко на полковник Беуик, цялата истина и изпълни плана си, както го бе замислила. Болката бе непоносима, както и внезапното чувство на вина.

Ти нямаше друг избор — помисли си тя за сетен път, но това не смекчи болката. Том само се възползва от теб. Изобщо не го е грижа за теб. Той се ожени за парите ти и за да утоли плътската си страст. Чувството на вина обаче не я напускаше.

Алекса се замисли за завръщането на мъжа си и за документите, които със сигурност носеше. Полковник Беуик с хората си щеше да причака французите на брега при опита им да откраднат тайните на Англия. Той щеше да ги залови.

Деймиън щеше да отиде в затвора. Или по-лошо. Предателите ги бесеха, нали?

Дълбоко в себе си тя осъзнаваше истината, но отказваше да приеме, че можеше да се случи. Тя трябваше да прекрати неговия шпионаж, но…

Болката стана още по-остра, пареща, непоносима. Защо се случи всичко това? С какво бе заслужила такъв мъж? Защо се бе влюбила в него?

При мисълта за любовта й тялото й се преви от болка. Тя се бе опитала да го отхвърли, бе се борила с цялото си съзнание, бе се страхувала, но не можа да го предотврати. Мили Боже, как можеше да обича такъв мъж?

Алекса си бе задавала поне стотина пъти този въпрос, но все не намираше отговор. Съвестта я гризеше и не я оставяше на мира.

Когато най-сетне пристигна във Фелън, изтощена, сломена и отчаяна, тя се качи направо в спалнята си. Сара се въртеше като квачка около нея, носеше й топли бульони и нагрети тухли за краката. Монти също се тревожеше за нея, а готвачът непрекъснато вареше разни отвари. Всъщност болестта й бе изцяло нейно творение. Тя придаваше блед цвят на кожата й, караше я да плаче и разяждаше душата й.

Минутите летяха, а часовете се точеха и изглеждаха безкрайни. Тя знаеше, че Деймиън ще се върне. Срещата му с французите бе насрочена за тази вечер. Човек като него не би ги подвел.

Алекса трепна, когато от преддверието долетяха стъпки и шепот от нареждания. Тя разбра, че съпругът й си е у дома.

— Къде е тя?

Тя никога не би сбъркала този кадифен леко дрезгав глас. Той се бе върнал, за да изпълни дълга си.

— Горе в стаята си, господарю — отвърна икономът. — Прислужницата Сара й занесе малко бульон. Може би вече е по-добре.

Деймиън с няколко скока изкачи стълбата и сърцето й сякаш замря. Знаеше, че ще е трудно, но не бе очаквала тази остра болка в душата си.

— Алекса, — той влезе през вратата между спалните им — добре ли си? Монти ми каза, че си била болна — той носеше кожени бричове и ленена риза, а ботушите му стигаха до коленете. Разрошената му коса блестеше на светлината от лампата. — Как се чувстваш?

— Оправям се — отрони тя, без да го погледне — или ще се оправя до ден-два. Няма защо да се тревожиш. Може би ме прихвана от Джейн. — Трябваше вече да е разбрал за пътуването й до Лондон.

Той взе ръката й, наведе се и я целуна по челото.

— Монти ми каза за твоята кратка експедиция. В днешно време е опасно сама жена да пътува. — Деймиън й се усмихна толкова нежно, че сърцето й се преобърна. — Трябва да те държа в скута си.

Сълзи се появиха в очите й, но тя ги потисна.

— Липсваше ми — призна му Алекса. Господи, как искаше това да не бе истина. Тя бе тъгувала по него дори когато изрече думите и разкри тайната му, дори сега, когато знаеше какво предстои. Би трябвало да го мрази, би трябвало да гледа на него като на предател, но можеше да види само невероятно красивия мъж, който бе превзел сърцето й.

— И ти ми липсваше — промълви той с дрезгавия си глас. — През тези четири дни мислех единствено как страстно ще те любя. — Той докосна устните й. — Изглежда, ще трябва да почакам.

Наистина ли бе мислил за нея? Верен ли й бе останал? Сигурно никога нямаше да разбере истината.

— До утре ще ми мине, обещавам. — Но знаеше, че никога нямаше да се оправи. — Можем да идем с каретата до селото или на пикник край брега. — Тя затвори очи, неспособна да издържи на този пронизващ поглед. Ако не знаеше истината, сигурно би повярвала на думите му.

— Давам ти срок до утре сутринта. Ако не си отново на крака, ще повикам доктор.

Алекса кимна. Утре това нямаше да има значение. До утре съвместният им живот щеше да е минало.

— Почини си, мила. Имам разни планове за леглото, но ако си болна, нищо няма да се получи — той я целуна нежно, а в очите му блесна копнеж.

Усети изгаряща болка в сърцето. Искаше й се да вие, да блъска с юмруци и да плаче от отчаяние. Искаше да прокълне цялата тази подлост.

Тя го наблюдаваше как излиза и се заслуша в стъпките му към другата стая. След това той размени няколко думи с Монти.

Алекса внезапно потрепери от студ. Кога ли щяха да дойдат онези? А може би Деймиън щеше да ги посрещне на брега? Все едно, тя трябваше да е там. Тя бе стигнала дотук и независимо от резултата бе решена да доведе започнатото докрай.

С треперещи ръце тя облече една подходяща тъмнокафява рокля и сплете косата си на дълга плитка. Уви едно одеяло около раменете си и седна пред прозореца. Навън пълзеше гъста мъгла, която скриваше месеца. Вълните се разбиваха с трясък сякаш не в брега, а в сърцето й.

Тя се чудеше къде ли бяха Беуик и хората му. Дали ги бе довел от близкия Фолкстоун, както й бе казал? Там имаше гарнизон, който поддържаше бойните укрепления за брегова защита срещу французите.

Часовете неусетно отминаваха. Позлатеният часовник тягостно отмерваше минутите в тишината. Някакъв шум долетя и сетивата й се изостриха. Деймиън минаваше наблизо, не можеше да сбърка големите му крачки. След това долови затръшването на вратата, когато той излезе в коридора.

Като събра цялата си смелост, опитвайки се да запази спокойствие, Алекса вдигна тежката си вълнена пелерина и се уви в нея. Качулката падаше ниско над очите й. Тя изчака за миг и тихо последва съпруга си надолу по стълбите.

Когато стигна до задната врата, тя се спря, наблюдавайки как високият му силует се движеше към скалите. Алекса излезе от къщата, но остана скрита в сянката й, докато той не тръгна да се спуска по брега.

После се затича по тясната пътека, като дишаше ускорено и неравномерно. На върха на скалите отново се спря. Очите й се взряха в мрака, за да открият французите, Беуик и хората му.

Две малки лодки със свалени мачти се поклащаха по вълните до брега. Шестима мъже стояха близо до водата, а други трима вървяха по пясъка. Деймиън се насочи към тях. Той носеше черна кожена чанта, в която може би бяха нужните им документи. Със затаен дъх Алекса приклекна зад една камара камъни. Долу на пясъка, след извивката на брега, скрити зад една скала, Беуик и хората му тихо се промъкваха. Войниците бяха в червени униформи и носеха мускети с байонети. Беуик измъкна сабята си и тя злобно проблесна на светлината на тънкия полумесец.

Алекса извърна очи към Деймиън и сърцето й заседна на гърлото. В съзнанието й нахлу образът на нейния любящ съпруг — как я прегръща, как я целува и как й шепне страстно. Тя си спомни за онази нощ в странноприемницата, когато той бе нахлул в стаята й, готов да я защити. Спомни си как се бе застъпил за нея пред майка си, как го бе тормозила мисълта, че с брака си предава брат си. Тя си спомни за красивите птици, разходките по брега и за малките неща, с които се бе опитал да й достави удоволствие.

Истината блесна пред нея и тя разбра, че независимо от всичко не можеше да понесе мисълта Деймиън да попадне в затвора или да бъде въвлечен в скандал. Или да го ранят в предстоящия сблъсък.

И в най-необузданата си ярост не можеше да допусне, че той ще намери смъртта си.

О, Боже, какво направих?

Алекса се затича. Ако успееше да стигне до него, преди британците да завият зад ъгъла, можеше да го предупреди за опасността. Той можеше да избяга с французите. Ако се доберяха бързо до лодките, можеха да се измъкнат. Във Франция щеше да е в безопасност.

Тя тичаше покрай скалите и острият вятър се впиваше в бузите й. Трябваше да измъкне документите. Всевишни Боже, тя трябваше да защити родината си, но успееше ли, Англия щеше да бъде спасена, а Деймиън щеше да избяга.

Тя се спусна стремглаво по стръмната песъчлива пътека. Падаше и ставаше, пързаляше се. Острите камъни режеха ръцете й, раздираха коленете й и разкъсваха роклята й. Когато стигна до брега, обувките й бяха пълни с пръст и дребни камъчета се бяха забили в ходилата й. Тя захвърли пантофките и продължи да тича. Дълбокият пясък я теглеше надолу и нещо се вряза в петата й. Алекса стисна зъби, за да не изкрещи от болка. До този момент мъжете не я бяха забелязали и тя не посмя да извика. Краката й горяха от болка. Сърцето й щеше да изхвръкне, но тя си наложи да продължи. След няколко метра, точно когато го достигна тя се извърна и изтръгна чантата от нищо неподозиращите му ръце.

— Това е капан — изхлипа тя, докато стискаше към себе си чантата и отстъпваше назад. — В-в-войниците идват. Трябва да бягаш!

Тя видя как лицето му пребледня.

— Исусе Христе! Алекса, какво си направила? — Деймиън тръгна към нея, но тя продължи да върви заднешком. Краката й издайнически трепереха и горещи сълзи обливаха бузите й.

— Нямаш време. Трябва да тръгваш, преди да е станало твърде късно.

В този миг той ги зърна как се подадоха иззад брега. После се втурнаха към него по пясъка. Първият залп прониза тишината и смъртоносните куршуми засвистяха на сантиметри над главите им.

— Върни се при скалите — извика й той и застана между нея и войниците. Хвана я за ръката и я задърпа натам. — Трябва да се скриеш.

Последваха още изстрели, които разпръснаха французите и изпълниха въздуха с острата миризма на барут. Беуик извика да заредят отново пушките и Деймиън я свали на пясъка, като я прикри с тялото си.

— Не бива да го правиш — изстена Алекса, невярваща на очите си. Страхът за живота му бе сковал мисълта й. — Бягай! — Защо Деймиън не се опита да избяга? Мили Боже, той рискуваше живота си за нея, като пренебрегваше собствената си сигурност и забравяше, че можеха да го заловят. — Деймиън, моля те!

Просвистя следващият залп и докато войниците зареждаха, той я изправи и я задърпа към скалите, твърдо решен да я спаси.

— Деймиън! — извика тя, но вече беше късно. Шестима от войниците на Беуик се хвърлиха върху него и го повалиха на пясъка.

В същия миг Алекса усети как една ръка запуши устата й, а друга я хвана през кръста.

— Не! — изкрещя тя, когато един от французите — едър, тъмнокос мъж — я задърпа към лодките. — Пуснете ме!

Тя се дърпаше, съпротивляваше се, но той здраво я държеше. Ругаейки, мъжът продължи да я влачи към брега. След това нагази във водата, качи я на една от лодките и я бутна навътре.

— Деймиън! — извика тя, като се взираше към брега, но войниците бяха обградили съпруга й, удряха го с юмруци и го ритаха. Французите се прицелиха с пистолетите си и неколцина британци паднаха мъртви на пясъка.

— Бързо! — изкрещя някой. — Побързайте! — и мъжете започнаха да гребат.

Тя се опита да се отскубне от ръцете на мъжа, но той лесно я укроти, като я притисна ниско, макар че в този миг стреляше с пистолета си по друга група войници, които тичаха към тях. Наоколо мъжете трескаво действаха. Вдигнаха платната и скоро брегът остана далеч зад тях. Лодките пореха вълните, а силният вятър ги носеше все по-навътре. Изстрелите все още отекваха, но вече бяха спорадични, далечни и неясни.

Алекса се втренчи във водата и разбра, че последната възможност за бягство бе да се хвърли в тъмната шумяща пяна след лодката. Тя приклекна и след това бързо се изправи, готова да скочи. Замисли се колко ли дълго щеше да издържи да плува с тежката рокля, теглеща я към дъното.

— О, не, англичанке — рече якият мъж, като я сграбчи за раменете и попречи на безумната идея. — С най-голямо удоволствие бих те оставил да се удавиш, — продължи той на френски — но полковникът се нуждае от теб.

— Внимавай с дамата! — каза един висок, внушителен мъж иззад тях. Прошарената му коса проблясваше над изпитото му лице. — Тя е съпруга на нашия приятел и той не би искал тя да пострада.

— Малката кучка ни предаде!

— Не можеш да бъдеш сигурен. — Полковникът се приближи и издърпа чантата от треперещите й ръце. Тя бе забравила, че я държеше. — Може и да е наша приятелка, нали така? Както виждаш, тя носи това, за което бихме толкова път.

Алекса се сепна при мисълта, че всъщност несъзнателно им бе помогнала.

— Проклет французин! Не съм ти никаква приятелка.

Полковникът се изсмя тихо.

— Знам коя си, госпожо Фелън. Знаем още, че семейството ти е заможно. Англичаните сигурно ще искат да си те вземат обратно и ще ни платят за това.

Обзе я неочаквана надежда, но и безпокойство.

— Какво искате?

— Съпруга ти, разбира се. Майорът е много надарен човек.

— Съпругът ми е… е майор? — думите заседнаха на гърлото й.

— Офицер от елитната кавалерия на Наполеон. Е, това е само един почетен чин, но напълно заслужен. Въпреки че тук повече не ни е нужен, има други места, където може да прояви таланта си. — Той прикова поглед в нея. — Междувременно, мадам, трябва да сте благодарна, че съпругът ви е още жив.

Деймиън изрева от болка и закри нараненото си лице с ръка. Кокалчетата на ръцете му бяха разранени, устните му подути и целият бе в синини. Ребрата му бяха счупени и дори дишането му причиняваше болка. Той потрепери и се свлече на мръсната слама, натрупана в ъгъла на килията му в гарнизона във Фолкстоун. Замаян, той едва успя да потисне отвращението си и да не повърне.

По дяволите, имаше ли някоя част от тялото му, която да не го болеше? Ако имаше, явно още не я бе открил.

От друга страна, беше късметлия, че изобщо бе жив. Ако не беше заради Алекса, сигурно отдавна щеше да е мъртъв.

Когато се сети за нея, го обзе луда ярост. За Бога, та тя му беше съпруга! И все пак го бе предала. Той бе пребит и смазан, спеше сред плъховете в тази гадна килия заради нея. Стисна зъби при мисълта докъде бе стигнала, за да го спре. По дяволите, тя бе обещала да бъде с него в добро и зло. Ако не доверие, дължеше му поне малко преданост.

След това си я представи устремена надолу по брега към него и отново видя сълзите в очите й. Може би накрая бе спасила честта си, като рискува живота си заради него.

Гневът му утихна и Деймиън неволно й се възхити. Тя бе събрала цялата си смелост, за да тръгне срещу него. Той бе неин съпруг все пак, а жените рядко се противопоставяха на мъжете си. Освен това семейството й също щеше да пострада. Скандалът щеше да бъде съкрушителен, но Алекса действаше винаги по убеждение. Тя бе направила онова, което смяташе за свой дълг и в едно тайно кътче от сърцето си той се гордееше с нея.

Деймиън въздъхна в мрака и се опита да преодолее мисълта, че тя е трябвало да си затвори очите за делата му, колкото и страшни да бяха те, за политиката, дори и за войната. Той си спомни ласките и страстите, които ги бяха сближили, нощите, когато лежеше в прегръдките му, и се зачуди дали и тя се връщаше към същите мигове. Може би заради тези спомени се бе опитала да го спаси с риск за живота си, пренебрегвайки куршумите, които едва не разкъсаха крехкото й тяло.

Деймиън изтръпна при това видение и болката отново го преряза. На брега го пребиха от бой, а ето че Беуик го разпитваше от часове във Фолкстоун. Той бе твърдо решен да изтръгне нужните му отговори, верни или не, с всички подръчни средства.

— Кои бяха онези на брега? — попита Беуик за стотен път. — Как се казва твоят информатор?

— Вече ти отговорих, няма да кажа нищо, докато не се срещна с генерал Фийлдхърст.

— Ще го кажеш на мен, гаден подлец, и то онова, което искам.

— Ами жена ми — настояваше той и получи още един удар в корема за упорството си. Сержантът, който Беуик бе наел, имаше зъби като на кон и изпълняваше нарежданията му с удоволствие.

— Твоята прекрасна съпруга е родолюбка и много смела жена. Единствената й грешка бе, че се опита да ти помогне да се измъкнеш. Ако другарите ти по оръжие не са й направили нещо, ще се погрижим да я върнем тук.

Тя бе в сигурни ръце. Деймиън бе напълно убеден в това. За последен път я бе зърнал в лодката с Лафон. В политиката можеше и да е подлец, но все пак той бе полковник от Великата армия и истински джентълмен. Никога не би посегнал на жена, особено ако това бе съпругата на човек, от когото още се нуждаеха. Увереността, че Алекса е вън от опасност — макар и само за момента — бе единственото, което облекчаваше мъките му.

— Чуй ме, Дъглас…

— Как смееш да ми говориш така, сякаш сме приятели? — Той кимна към сержанта, който стовари юмрука си върху Деймиън.

— Съжалявам… полковник Беуик. — Деймиън изхрачи кръв и продължи: — Но няма да говоря, докато не се видя с Фийлдхърст.

— Защо? Какво е толкова важно, та не можеш да го кажеш на мен, а?

— Фийлдхърст е почтен човек. Трябва да съм сигурен, че каквото и да стане, жена ми ще се върне невредима у дома.

— Генералът има по-важни дела. Единствената ти възможност е да си признаеш. Кажи ми името на твоя информатор и съдържанието на онези документи и аз ще се погрижа жена ти да се върне вкъщи.

Деймиън поклати глава и сержантът го удари отново. Когато се съвзе, той се усмихна ехидно. Горната му устна бе разцепена и подута. Вместо да сведе виновно очи, той се подиграваше на Беуик.

— Казах ти, че няма да говоря. Междувременно ти предлагам да върнеш жена ми. Когато брат й разбере за случилото се, можеш да си сигурен, че скъпо ще платиш.

Беуик пребледня от ярост. Той махна на якия сержант с конска захапка и нови удари се стовариха по главата на Деймиън. Той си помисли за Алекса, представи си красивото й лице и се помоли да е в сигурни ръце. Последното нещо, което видя в съзнанието си, бяха разплаканите й очи. След това юмруците на сержанта се забиха в тялото му отново и отново.

— Знаеш ли, този мръсник е прав — рече лейтенант Ричард Озбърн, слабият язвителен адютант на Беуик и негов най-верен приятел в гарнизона.

Те стояха пред камината в квартирата на Озбърн във Фолкстоун. Стаята беше варосана и оскъдно мебелирана. Беуик крачеше напред-назад и не знаеше какво да прави.

— Щом научат в Лондон, че момичето е пленено, — обади се Озбърн — веднага ще ни подберат като с дяволски камшик.

Дяволски камшик от девет върви. Той се впиваше в плътта и прекършваше и най-издръжливия мъж. Като се замисли за бившия полковник Гарик и необуздания му нрав, Беуик призна, че Озбърн беше прав.

— По дяволите, не искам да им връщам този кучи син.

Беуик отиде до бюфета и сипа по чашка коняк и за двамата. Той подаде питието на Озбърн и отпи от своето. Забеляза някаква перушинка на алената си куртка и я изчетка. Лейтенантът също отпи от коняка си.

— Не мисля, че имаш голям избор.

Беуик знаеше, че адютантът му бе прав, но не можеше да се примири.

— Куриерът върна ли се?

— Очаквам го всеки момент.

— С малко повече късмет те ще приемат условията ни, както и часа и мястото на срещата, които им предлагаме.

— А защо да не приемат? То е близо до „Фелън“ и те добре познават брега.

— Наистина, защо не? — съгласи се Беуик. Той отпи отново от коняка и разклати кафеникавата течност в чашата си. Внезапно се усмихна. Едно особено вълнение все по-ясно изместваше яда му. — Като изключим факта, че ще трябва да опознаят и пещерите под скалите около мястото на срещата.

— Пещери ли?

— Точно така. Какво ще кажеш, Ричард, ако хванем и момичето, и предателя?

Озбърн го погледна недоумяващо, но Беуик само се ухили. Той се втренчи в огледалото и си представи блестящите златни нашивки на повишението. Почувства се сякаш всичко беше вече свършено.

Алекса застана в горния край на стълбите, пое си въздух и се замисли за предстоящия, пълен с неизвестност ден. Отдолу се носеха ароматът на топъл хляб и цветистите френски думи, с които готвачката хокаше сина си.

Тя се хвана за парапета и заслиза надолу. Къщата беше от бял камък, с дебели стени и покрив от плочи, доста малка, но удобна, добре обзаведена и безупречно чиста.

— Виждам, че си готова. Добре. Надявам се, че престоят ти тук не е бил неприятен.

Тя се втренчи в мъжа, който стоеше долу пред стълбите, и се опита да се усмихне.

— Вие бяхте неочаквано любезен домакин, мосю Туден, като имаме предвид обстоятелствата. Мисля, че трябва да благодаря на вас и на полковник Лафон.

Откакто бе пристигнала миналата седмица, когато лодките се бяха добрали до рибарското селце Булон, тя бе настанена в дома на Андре Туден. „Настанена“ не бе най-точната дума. По-скоро — затворена.

— Една хубава жена винаги е добре дошла, малката ми, без значение от политическите й пристрастия.

Той бе възрастен мъж с издути гърди и гъста бяла коса. Държеше се като баща, беше любезен и не обръщаше внимание на яростните й пристъпи, на капризите и мрачните й настроения.

— Жена или не, — рече тя — благодарна съм ви за удобствата, които ми предложихте.

— А компанията? Надявам се и тя да е била задоволителна.

Алекса се усмихна широко. Трудно й беше да се ядосва на човек като Туден, който, при все че беше французин, съчувстваше на тежката й съдба. Самообладанието му бе някак успокояващо, а нежността му — истинска утеха. Още в самото начало той я увери, че никой няма да я нарани, че рано или късно ще я върнат в Англия, а съпругът й — във Франция.

— Ще ви липсва ли? — я бе попитал веднъж французинът, когато я бе намерил да се взира през прозореца. В далечината на хълмовете на Булон се извисяваше стар порутен замък.

— Съпругът ми е предател. Ще се радвам да го видя в затвора, но…

— Но?

— Но… да… ще ми липсва. Знам, че не трябва, но е така.

— Може би след войната ще дойдете при него във Франция.

— Не, мосю. Това е немислимо.

Тя нямаше да се върне дори и ако Деймиън го поискаше. А след това, което направи, той едва ли би го пожелал.

Туден въздъхна и гъстите му кафяви вежди странно се повдигнаха.

— Може би един ден пак ще се срещнем.

— Може би.

— Нека добрият Господ ви закриля.

— Мерси, мосю. Ако всички французи бяха като вас, нямаше да има война.

Думите й го трогнаха и той се усмихна.

Когато отвори вратата, полковник Лафон ги чакаше пред входа, а слънцето се отразяваше в месинговите копчета на шинела му. Той носеше тъмносинята униформа на гренадир — кавалерист, същата каквато би носел и съпругът й. Тънки сребърни жилки над слепоочията му контрастираха с гъстата му тъмнокафява коса.

— Лодките са готови, мадам. Надявам се, че и вие.

— Повече от всякога, полковник.