Откупът

Глава втора

— Добре ли изглеждам?

Разперила полите на бялата си копринена рокля, Алекса стоеше пред голямото позлатено огледало и оправяше дълбокото си деколте. Ръкавите й бяха буфан, от прозрачен тюл, а корсетът — богато украсен с перли, които падаха на тънки нанизи под бюста й, отразяваха бледата светлина на лампите и нежно шумоляха при всяко нейно движение. Перли искряха и в сплетената й на венче коса. Обеците и колието й също бяха перлени.

— Никога не си изглеждала по-добре — каза Джейн и Алекса се усмихна.

— Благодаря.

Тя си пое дълбоко въздух при мисълта за предстоящата среща с прелестния мургав граф.

— Напрегната съм като пружина, а той едва ли ще дойде скоро, ако изобщо дойде.

— Виж, той може да е подлец, но не и глупак. Бъди сигурна, че ще дойде. — Джейн приглади непокорните си къси черни къдрици. Тя също беше много красива. — Най-вероятно ще изчака края на вечерта, за да остане насаме с теб.

Алекса кимна утвърдително.

— Ами ти, Джейн? Имаш ли нещо по-специално за тази вечер? Лорд Пери може би ще дойде.

— Лорд Пери? Маркизът показва, че се интересува повече от теб, отколкото от мен — каза Джейн и внезапна руменина изби по бузите й.

— Не мисля така. Той проявява любезност към мен само заради теб. Той знае, че си най-добрата ми приятелка и се надява, че ще му помогна да те спечели.

— Наистина ли мислиш така? — попита оживено Джейн.

Тази вечер тя бе особено привлекателна в бледорозовата си рокля, богато обшита с искрящи диаманти, а топлите й кестеняви очи блестяха от вълнение.

— Това е напълно възможно — отвърна приятелката й. Очевидно лорд Пери беше спечелил симпатиите на Джейн и Алекса искрено се надяваше, че чувствата й са споделени.

— Напоследък той наистина е много мил и внимателен. И то най-вече, когато ти си наоколо.

— Да, предполагам, че…

Тя се усмихна закачливо и хвана Алекса подръка.

— Заклевам се, че скоро ще узная истината.

— Хайде, Алекса! Отдавна трябваше да сме долу.

Със свито от притеснение сърце, Алекса си пое дълбоко дъх. Отдавна не се беше чувствала толкова добре.

След смъртта на Питър тя прекарваше по-голяма част от времето си в уединение, далеч от хората. И тя, и брат й страстно обичаха конете. Алекса яздеше часове наред, като се опитваше да избяга от съвестта си. Освен това се опитваше да изкупи греха си, изцяло отдавайки се на книгите. Не проявяваше никакъв интерес към мъжете, дори към онези, които успяваха да я посетят в имението „Марден“.

Алекса мислеше за лорд Фелън и се чудеше кога ли ще се появи. Все още не знаеше почти нищо за него, но той я привличаше както никой друг. Тя се усмихна. Този мургав мъж беше истинска загадка, но тя бе решила да разбули една по една тайните, които го обгръщаха.

Това, което дукът очакваше да бъде малък вечерен прием, се оказа истинско стълпотворение. Къщата на площад „Гросвенър“ обаче бе достатъчно голяма, за да побере всичките гости — близо триста души. В жълтия салон, под ослепителната светлина на кристалните полилеи, свиреше оркестър, ала Алекса бе прекалено нервна, за да мисли за танци. Вместо това прекосяваше една след друга разкошните стаи, като се спираше да размени някоя и друга дума с гостите, усмихваше се учтиво и с нетърпение очакваше пристигането на графа.

За нейна голяма изненада той, изглежда, отдавна беше пристигнал, ако съдеше по купчината пари на зелената маса пред него, когато тя го откри в индийския салон.

Алекса крадешком погледна графа и се приближи до дребния плешив мъж, който седеше срещу него.

— Добър вечер, лорд Кевъндиш. Надявам се, че се забавлявате.

— Скъпа госпожице Гарик, колко се радвам да ви видя! — отвърна той.

В този миг лорд Фелън стана с елегантно движение, за разлика от тромавия и дебеличък барон, който също се надигна и й целуна ръка.

— Отдавна не сме се виждали. Доколкото си спомням, от миналия месец, когато играхме у лорд Шефилд. Надявам се, че ви върви тази вечер.

— За съжаление не, поне засега. Имам дяволски лош късмет, но почти винаги е така, когато играя с графа — рече той и се обърна към тъмнокосия мъж. — Със сигурност познавате лорд Фелън.

— Аз…

— Мисля, че не съм имал удоволствието — намеси се Деймиън и елегантно пое ръката й.

Кевъндиш се усмихна.

— Тя е царица на вист. Последния път направо ме разори.

— Така ли? — попита графът и повдигна вежди. — Тогава защо не се присъедините към нас, госпожице Гарик?

— Имам по-добра идея, — рече баронът. — Тази вечер загубих достатъчно, а освен това умирам от глад. Госпожица Гарик може да седне на моето място — той се обърна към нея и й се усмихна мило. — Немският вист, мила моя, е игра за двама, така че изобщо няма да ви трябвам.

След като Кевъндиш се отправи към вратата, Деймиън й помогна да се настани, седна срещу нея и взе тестето. Шумоленето на картите заглушаваше лудешкото биене на сърцето й. Докато ги разбъркваше и раздаваше, тя наблюдаваше изящните му силни и уверени ръце. Спомни си колко топли бяха те, когато обхвана лицето й, за да я целуне онази вечер. При мисълта за това бузите й се зачервиха и гърлото й пресъхна.

— Чух, че обичате да играете.

— Да… Доставя ми удоволствие.

— Помислих си, че така ще можем да си поговорим.

Очите й се плъзнаха по лицето му и се спряха на един малък белег под лявото му ухо.

— Ами лорд Кевъндиш?

— Неизплатени дългове. Казах му, че искам да ви видя.

Алекса не каза нищо. Картите бяха раздадени и тя се опита да се съсредоточи върху играта. При други обстоятелства нямаше да й е трудно. Тя обичаше да залага. В „Марден“ бе играла часове наред с Рейни и Джо, а откакто се бе върнала в Лондон — още по-често. Тя обичаше риска и влудяващата тръпка от победата. Всички нейни познати играеха, но само с джобните си пари. Много малко жени залагаха по-големи суми. Алекса играеше с тях и залозите й бяха твърде големи, но обикновено печелеше.

Напоследък прекарваше дълги часове край зелената маса или играеше на други хазартни игри и лотарии.

Понякога печелеше, друг път не, а от време на време губеше повече, отколкото бе допустимо. Веднъж Рейни я скастри и й разказа за дукесата на Девъншир, чиято луда страст по хазарта я бе разорила. Въпреки това Алекса продължаваше да играе, а Рейни явно не се притесняваше особено от това. Тя му бе обещала да бъде по-умерена, но в крайна сметка не беше вече дете. Тя разполагаше със свои пари и не се нуждаеше от разрешението на брат си, за да играе.

— Вие раздавате, госпожице Гарик — рече графът и гласът му я изтръгна от мислите й. Той изглеждаше прекрасно в безупречния си гълъбовосив фрак, жилетка в цвят бордо и тъмносиви панталони. Тъмните цветове, които предпочиташе, допълваха неговия чар.

Времето минаваше, а те продължаваха да играят. Алекса погледна тестето и прехапа устни — цяла вечер губеше.

— Защо не спрем за малко? Изглежда, късметът ме забрави.

— Но как?! — отвърна графът. — Ами последните няколко раздавания? Определено късметът ви се възвръща.

Тя наистина бе спечелила последните няколко игри. Той не откъсваше поглед от нея и сърцето й се преобърна.

— Разбира се, ако се страхувате от риска, можем…

Алекса вдигна глава. Ужасно бъркаше, ако я смяташе за страхлива.

— Картите, господине. Играта едва започва.

Деймиън се усмихна и тя отново си помисли колко красив бе той. Чертите му бяха правилни и строги. Той бе истински мъж, а не хлапак — цялото му същество излъчваше това усещане.

Алекса се огледа, като неволно го сравняваше с останалите мъже в салона. Една шумна компания играеше лантурлу на съседната маса. Някои от дамите го поглеждаха крадешком, а мъжете го зяпаха злобно.

Те продължаваха да играят и с напредването на вечерта тя все по-често се изчервяваше от неговите комплименти и ръцете й все по-често потрепваха. Той бе по-очарователен от всякога и тези очи… непрестанно я гледаха, възхищаваха й се, разкриваха копнежа му и безмълвно й казваха, че да бъде с нея тук, на тази маса, бе неговото най-голямо желание.

Тълпата отдавна се бе разотишла, въпреки че няколко заклети комарджии все още играеха в индийския салон, заедно с нея и графа. Други се гощаваха на една дълга шведска маса в голямата трапезария.

Алекса не бе сложила хапка в устата си. Вместо това тя отпиваше шери от една чашка, която кръжащите келнери не оставаха празна. Ако не беше присъствието на графа и вътрешното й напрежение, отдавна да й се бе замаяла главата.

— Ваш ред е, госпожице Гарик.

Алекса погледна картите си. Много отдавна трябваше да се откаже. Рейни щеше да побеснее, ако разбереше колко бе прахосала в компанията на лорд Фелън, но ето че отново й потръгна. Държеше почти всички козове и беше първа. Цяла вечер не й се бяха падали по-добри карти. Ако имаше късмет, тя би могла да вдигне залога и да си върне загубеното. Така щеше да покаже на графа, че с нея шега не бива.

— Струва ми се, че сме доста скромни, господине. Какво ще кажете да удвоим залога? — попита тя с усмивка.

Той сключи вежди.

— Доста рисковано!

— Е, ако ви се вижда много…

— Вашето желание е закон за мен, прекрасна госпожице.

И така продължиха. За съжаление обаче, въпреки силните й карти, лорд Фелън извади още по-силни и спечели играта, както и следващата, и по-следващата…

— Мисля, че ме разорихте — призна накрая тя. — Никога не съм виждала такъв късмет.

— Просто ми вървеше.

— А и умеете да играете.

— Както и вие, госпожице Гарик — той се усмихна и грациозно мина зад нея, като кавалерски й помогна да стане. — Що се отнася до дълга ви, предполагам не носите подобна сума със себе си. Ще се радвам да получа вашия чек.

— Моят чек… о, да… направо изгубих представа каква е сумата.

Графът й показа талона. Той го погледна бегло и леко присви устни.

— Както излиза, вие ми дължите малко повече от 90 хиляди лири.

Алекса зяпна недоумяваща.

— 90 хиляди лири! — сърцето й щеше да изскочи. — Не ми се вярва да е толкова много.

— 93 390, ако трябва да сме точни.

— Има… има някаква грешка, нещо в сметките…

— Това показва талонът — той й подаде листчето и Алекса погледна цифрите — черни и закръглени, те сякаш я укоряваха.

Алекса го провери отново и отново. Нямаше никакво съмнение, че бе проиграла едно малко състояние. Тя укроти дишането си и се втренчи в графа.

— Това ли искахте? Парите ми? Затова ли ме преследвахте?

Той се огледа да види дали някой не ги слушаше. Повечето гости си бяха тръгнали, а останалите се бяха задълбочили в играта.

— Никога не съм преследвал парите ви, Алекса.

Тя изправи рамене. Все още се чудеше как бе позволила така лесно да я заблудят и защо сега се чувстваше измамена.

— Не се притеснявайте за парите. Аз съм много богата, както сам знаете. За съжаление може да ми отнеме малко време.

— Колко? — попита той.

— Бих могла да ви ги изплащам на вноски съобразно парите, които получавам всеки месец. Брат ми е мой попечител, докато се омъжа или навърша 23 години. Така че, дотогава просто няма начин да ви изплатя цялата сума наведнъж.

— Защо не помолите брат си да ви услужи?

— Рейни няма нищо общо с това. Не той ви дължи пари, а аз. И аз ще се погрижа за това — каза тя и за момент си помисли, че графът ще се възпротиви. Вместо това той само се усмихна.

— Надявах се да го кажете.

— Какво? Какво имате предвид?

— Вече ви казах, Алекса, че вашите пари не ме засягат, интересувате ме вие самата. Копнея за вас от първия миг, когато ви видях.

Тя се изчерви и смутено попита:

— За какво говорите? Да не искате да кажете…

— 90 хиляди лири е голяма сума — рече той, без да отмества пронизващите си очи от нея. — Елате с мен, споделете с мен нощта и ще ви ги опростя.

— Вие сте луд.

— Може би. Аз съм обладан от вас. Брат ви едва ли ще ми позволи да ви ухажвам, така че съм принуден да не подбирам средствата, за да ви имам… поне за една нощ.

Алекса мълчеше стъписана.

Мили Боже. Той бе решил да я прелъсти, без да му мигне окото. Ако му позволеше, той щеше да го направи, знаеше как.

— Утре ще ви изпратя моя чек.

— Ще ме намерите в хотел „Клеърдън“.

Тя кимна сковано и понечи да си върви, но той я хвана за ръката.

— Другата седмица по същото време ще очаквам вас или парите — пръстите му погалиха чувствено дланта й. Сякаш огън пламна в нея и тръпки полазиха тялото й.

— Това сте го замислили предварително, нали?

— Да.

— Толкова ли силно ме желаете?

— Много повече — умоляващите му неустоими очи сякаш проникваха в нея.

— Благодаря ви за приятната вечер. Лека нощ, лорд Фелън — рече тя и едва се усмихна. Събра полите на роклята си и излезе от стаята.

Докато я наблюдаваше как си тръгва, Деймиън изпитваше странна смесица от чувства. Гордееше се, че бе постигнал следващата цел от плана си. Не знаеше какъв щеше да бъде нейният избор, но предчувстваше удоволствието, ако той съвпаднеше с неговото желание. След една такава вечер, прекарана с нея, кръвта му направо бушуваше. Звънкият й, леко дрезгав смях го влудяваше. Той бе решил да я притежава така или иначе, да я види съсипана и с това да постигне възмездие за смъртта на Питър.

Тя си го заслужаваше, дори много повече.

Едно кътче от съзнанието му продължаваше да упорства и да не приема неговите планове. Същото онова кътче, което постоянно му напомняше какъв безскрупулен мръсник бе всъщност. Това бе онази нищожна, почтена частица от него, която непрекъснато го тормозеше, правеше го нерешителен и го изпълваше със съмнение. Именно това късче съвест му показваше, че Алекса далеч не бе толкова хитра, колкото очакваше. И далеч по-очарователна. Сам не искаше да признае, че откакто я наблюдаваше, тя не бе подвела нито един мъж и изобщо не бе онази егоистична, разглезена млада наследница, която бе очаквал да срещне.

Деймиън се отправи към входа, без да обръща внимание на редиците от мраморни бюстове, нито пък на огромния стъклен купол над главата му. Щом стъпи навън, той си пое дълбоко въздух. Подмина един лакей в златна ливрея и слезе по широките каменни стъпала, потънал в мисли за Алекса Гарик и последиците от тази вечер. Със сигурност щяха да плъзнат слухове за тях двамата, но все пак те дори за миг не бяха останали насаме. Освен това и най-благоприличните гости на приема бяха опитали късмета си с картите. Най-вероятно Алекса щеше да получи за провинението си да бъде в неговата компания един-два укорителни погледа и някоя и друга по-остра дума от брат си. Истинският проблем беше какво щеше да направи тя?

Деймиън продължи по алеята до улицата, където един слуга извика черния му файтон. По целия път до хотела той се чудеше дали планът му ще успее. Дали Алекса ще помоли виконта за пари, или сама ще уреди нещата? Той се надяваше на второто.

Алекса обичаше да играе хазарт и картите тази вечер отново го доказаха. Той я бе примамил и надхитрил, като през цялото време се стараеше да я очарова. Дали щеше да приеме предизвикателството, както се надяваше? До средата на седмицата щеше да знае дали все още е в играта.

Деймиън видя Алекса още два пъти тази седмица. Първия път на малко парти у полковник сър Уилям Томас, а втория — на едно соаре у известната мадам Тримейн. Там той остана за малко, като отдалеч наблюдаваше жертвата си и без думи й казваше колко силно я желае. Той бе получил чека, но нейното поведение продължаваше да го изненадва.

По време на кратките си престои у дома Деймиън бе прочел писмата от майка си и от сестра си Мелиса. Те му бяха съобщили за самоубийството на Питър. Именно от тях той знаеше, че несподелената любов към Алекса Гарик го бе тласнала към смъртта. Тази жена бе измамила Питър, че го обича, и се бе позабавлявала с него. Когато той поискал ръката й, тя му се изсмяла в лицето. В деня на трагедията било намерено писмо на масата му, в което брат му се бе определил като „по-малък син, без пукната пара“. Без титла и с много по-малко пари от нея, младият Питър изобщо не можел да бъде сериозен кандидат за Алекса. Тя просто го бе изиграла.

Въпреки че Деймиън рядко виждаше майка си и не бе много близък с нея, той не се съмняваше в достоверността на писмата. До смъртта на Питър сестра му била най-добрата приятелка на Алекса. След това обаче Мелиса прекратила дружбата им, а Алекса се оттеглила в едно от големите имения на брат си. Там тя успяла да избегне евентуалния скандал заради безсърдечното си поведение.

Сега обаче нямаше как да го избегне.

Преди два месеца Деймиън бе приключил работата си на континента и се бе завърнал в Англия. Беше се заклел, че жената, отговорна за смъртта на Питър, ще си получи заслуженото. На майка си и на сестра си писа, че смята да остане в Лондон, с което искаше да ги държи настрана. Той бе решен да съсипе репутацията на любимката на обществото и ако този план не успееше, щеше да измисли друг.

Деймиън пристъпи по дебелия персийски килим до прозореца на спалнята си. Надвисналата мъгла превръщаше светлината в зловещо сияние. У дома той харесваше леката мъгла, която обгръщаше скалите, но тук тя го потискаше. За кой ли път той отново поиска да си бъде вкъщи.

„Не остана много“ — рече си той. До средата на седмицата щеше да е наясно дали ще продължи нататък. С малко повече късмет възмездието щеше да бъде постигнато и той щеше да се върне в замъка си. Деймиън горчиво се усмихна при мисълта за предстоящите събития.

— Да не си се побъркала? — възкликна лейди Джейн с опулени от ужас очи.

Те бяха излезли на разходка с открития кабриолет на дука, носещ неговия позлатен герб. Целият лондонски елит бе излязъл в Хайд парк.

— Не викай, за Бога. Не е чак толкова лошо.

— Напротив, много по-лошо е.

Тропотът от копитата на четирите изящни сиви коня огласи последвалата тишина.

— Да не мислиш, че ще го оставя да ме прелъсти? Просто се съгласих да се срещнем отново. И за миг не съм си помисляла да направя нещо друго, освен да изпия чашка шери с него и…

— И какво?

Алекса се усмихна и вирна брадичката си.

— Може да му позволя да ме целуне.

— Можеш да му позволиш да те целуне…

— Престани да повтаряш всяка моя дума, Джейн. За Бога, казвам ти всичко това, защото ще ми трябва помощта ти. Не очаквах, че ще отидеш толкова далеч…

— Е, трябвало е да го очакваш. Как можеш да мислиш за нещо такова, толкова дяволски необмислено.

— О, Джейн!

— Очевидно лорд Фелън очаква много повече от една целувка. Не можеш да си толкова сляпа. За 90 хиляди лири един мъж със сигурност ще желае много повече.

— Но аз ти предавам неговите думи. Намеренията му са напълно почтени. Ако искаше да ме застави да го направя, имаше и по-лесни начини.

— Хрумвало ли ти е някога, че може да не те застави? — попита Джейн и я хвана за ръката. — Виж, Алекса, ти си най-скъпата ми приятелка, но понякога си твърде… импулсивна.

— От доста време не съм импулсивна и не мога да ти опиша колко добре се чувствам.

— При други обстоятелства бих те насърчила. Този мъж обаче няма да те остави да му завъртиш главата, както ти си знаеш.

Те завиха по алеята и кабриолетът попадна в сянката на един разлистен бук. Оттатък слънцето танцуваше по повърхността на езерцето, опасано от тополи. Едно момче, наведено над брега, пускаше хартиени лодки.

— Не мисля, че лорд Фелън ще ми направи нещо. Просто ще се срещна с него, ще поседим малко, той ще ми върне чека или ще се съгласи да му дам сумата по-нататък.

— Ами, ако не се съгласи?

— Тогава ще разбера що за човек е и… ще забравя чувствата, които събужда в мен сега.

— Доста е опасно, Алекса.

— Всичко в живота е опасно, Джейн. Смъртта на Питър ме накара да го разбера. Ако не бях флиртувала така безсрамно, ако не го бях подвела…

— Не говори така. Тогава беше много по-незряла. Ако можеше, нямаше да прекараш толкова време с него.

— Не, нямаше. Щях да си стоя кротко вкъщи, както през тези две години. Щях да оставя брат ми да ме омъжи за някой вдървен стар благородник, както би му харесало.

— Брат ти никога няма да те накара да се омъжиш за старец.

— Добре, тогава за някой надут, превзет млад благородник.

По лицето на Джейн премина бегла усмивка.

— Вече заплати за своето безразсъдство. Мислех, че си извлякла поука.

Алекса извърна поглед настрани към нацъфтелите кокичета, минзухари и зюмбюли.

— Никога вече няма да бъда онова разглезено, себично, безотговорно момиче. Изморих се обаче да се страхувам от живота, от това да не нараня някого, да не нараня самата себе си. Трябва да го направя, Джейн. Искам да го направя. Моля те, опитай се да ме разбереш! — Алекса се наведе и я прегърна. — Просто искам да поговоря с него, да разбера нещо повече за живота му. Няма да се бавя повече от час-два.

Джейн въздъхна.

— Е, добре, но обмисли всяка своя стъпка!

Алекса й отправи една ослепителна, бяла усмивка.

— Благодаря ти, Джейн. Не мога да повярвам каква късметлийка съм, че те имам за приятелка.

— И аз не мога да повярвам. Трябва да съм луда, за да съм ти приятелка.

И двете се разсмяха, но на Джейн съвсем не й беше до смях.