Откупът

Глава двадесет и първа

Деймиън прокара пръсти през косата си и опъна схванатия си гръб на неудобния стол. Той седеше около една голяма правоъгълна маса от палисандрово дърво заедно с генерал Моро, Виктор Лафон, Чембълейн Монтескьо, изпълняващия длъжността министър на вътрешните работи Фишо и неколцина маршали. Всички бяха вперили поглед към разпънатата пред тях подробна карта на Холандия.

Британците бяха акостирали при Флушинг.

Мъжете бяха прекарали цялата нощ в обсъждане на положението. Слънцето отдавна бе изгряло. В разговора бяха прозвучали и съмнения, и ярост, и опасения за бъдещите ходове на англичаните.

Все пак никой не показваше прекалена тревога, с изключение на Фишо. Деймиън подозираше, че той просто се възползваше от ситуацията, за да изяви политическите си амбиции. Две седмици по-рано, когато англичаните бяха слезли при Валхерен, той бе наредил масирана атака на Националната гвардия, бе мобилизирал поделението й в Париж.

Императорът се бе вбесил. От своята щабквартира в Шьонбрун той бе разобличил Фишо като паникьор и го бе обвинил в заговор срещу него.

Докато наблюдаваше министъра, Деймиън реши, че той пак се опитва да прилага старите си номера. Хвърли още един поглед към картата, и по-специално към защрихованите райони под английска окупация, и отново усети леко притеснение. Въпреки че не знаеше нищо със сигурност, курсът на движение, предприет от англичаните, го тревожеше. Завзетата холандска територия бе мочурлива и известна с постоянно върлуващата там треска.

Уелингтън беше в Испания. Деймиън не бе сигурен кой точно предвождаше войските на север, а още по-малко бе убеден в смисъла на това дебаркиране.

И все пак надяваше се, че той самият греши.

— Не сте ли съгласен, майор Фелън? — думите на генерала го изтръгнаха от мислите му.

— Съжалявам, мосю генерал, но се бях замислил за нещо. Бихте ли повторили…

— Извинете, генерал Моро!

Сержант Пикерел влезе в разкошно мебелираната стая. Той бе едър мъж с тъмночервена коса. Сега грубият, закоравял войник изглеждаше напрегнат.

— Съжалявам, че трябва да ви прекъсна, но сержант Колбер има да ви съобщи нещо спешно. Той моли да говори насаме с вас и полковник Лафон.

Генералът избута стола си назад и той изскърца остро по гладкия дървен под.

— Ще трябва да ме извините, майоре. Изглежда, разговорът ни ще почака.

— Разбира се, генерал Моро.

Деймиън проследи как той прекоси стаята, последван от Виктор Лафон, и го обзе внезапен страх. Колбер бе адютантът на Виктор. Той бе доста амбициозен и схватлив, твърдо решен да направи бърза кариера в армията. Какво ли бе разкрил? Дали имаше връзка с дебаркирането… или беше нещо съвсем различно?

Той остана мълчалив, докато останалите продължаваха да бъбрят около него. След няколко минути сержантът рязко отвори вратата. В коридора имаше някакво раздвижване. Деймиън долови тропота на ботуши и в следния миг шестима гвардейци нахлуха в стаята. При внезапната им поява всички мъже около масата се изправиха вкупом. След войниците се появиха Моро, Лафон и сержант Колбер. Те прекосиха стаята и се насочиха право към Деймиън.

— Майор Фелън, — каза полковник Лафон — на мен се пада неприятното задължение да ви арестувам.

Той изтръпна!

— В какво ме обвинявате?

— В предателство.

Отпуснатата му ръка се сви в юмрук. Той се опита да запази самообладание.

— По-късно ще говорим за това, майоре, — намеси се генерал Моро, като пристъпи напред. — Сержант Пикерел, можете да изпълните задълженията си. Отведете го.

Униформените гвардейци го заобиколиха. Нямаше никакъв шанс да избяга. Освен това трябваше да мисли и за Алекса. Деймиън ги остави да го отведат. Докато стъпките им отекваха в пустия коридор, съзнанието му се бореше с хиляди въпроси. Какво ги бе изплашило? Къде го водеха? Какво щеше да стане с Алекса? В съзнанието му изникваха най-различни решения, но после ги отхвърляше, преценяваше отделните варианти за действие и шансовете си за успех.

Над всичко обаче надделяваше страхът му за Алекса. Какво щеше да стане с нея, ако го пратеха в затвора… или ако го убиеха? Дали не смятаха да арестуват и нея? Нямаше начин да разбере. Нямаше как да й помогне, ако не останеше жив. Не биваше да оставя тревогата за нея да замъгли мисълта му.

Когато излязоха в двора, Деймиън усети топлите лъчи на слънцето по гърба си. После извиха ръцете му назад, вързаха китките му и го натикаха в една карета.

Нямаше никаква представа къде го водеха. Никаква идея как да се измъкне. Той мислеше за Алекса и виждаше в спомените си красивите й зелени очи, забулени от тревога, както бяха предната вечер при появата на куриера. Тогава долната й устна едва не се разтрепери.

Дявол да го вземе! Само ако можеше да изпрати вест на Клод-Луи, той щеше да се погрижи за нея.

Той се изруга. Ако си бе тръгнал по-рано, нямаше да попадне в беда. Ако…

Каквото и да се случеше, той щеше да изиграе играта докрай, но жестоката истина бе, че вече беше твърде късно.

Алекса се разхождаше напред-назад из спалнята. Деймиън го нямаше вече цял ден. Къде ли беше?

Тя не спираше да се тревожи и да си представя най-различни ужаси, но после се укоряваше за неоснователните си страхове и си казваше, че кражбата на плановете няма нищо общо с неговото закъснение.

В един такъв момент на надежда тя слезе долу, за да си намери някакво занимание. Може би някоя книга. Издърпа един том от „Изповедите“ на Русо от библиотеката в кабинета на Деймиън. Когато се запъти обратно нагоре, тя видя Мари-Клер, която стоеше в антрето и наблюдаваше през прозореца, с изглед към улицата.

Алекса се приближи към нея, като се питаше какво ли бе приковало вниманието й. Забеляза, че тъмнокосата жена се усмихваше и в очите й напираха сълзи.

— Какво има Мари-Клер?

За миг жената се стъписа. После леко кимна към улицата. Алекса проследи алеята, водеща към улицата, и там, пред къщата, погледът й се спря на малкия Жан-Пол. Няколко деца го бяха наобиколили и пухкавите му бузи бяха пламнали от вълнение. Бялата му ленена риза бе оцапана с кал, а бричовете му омачкани, но това не притесняваше нито него, нито майка му.

— Той го прави — каза Мари-Клер гордо, докато го гледаше как рита кожената топка с външната част на ходилото си и я запращаше надолу по улицата най-силно от всички. — Вие казахте, че ще успее и мосю Фелън го научи как да го прави.

Дребната французойка обърна тъмните си очи към Алекса.

— Никога не ще забравя приятелството, с което вие и съпругът ви дарихте моя син.

Очите на Алекса също се замъглиха от сълзи.

— Ако съпругът ми беше тук, той щеше да се гордее с Жан-Пол.

Мари-Клер се усмихна.

— Той ще бъде прекрасен баща. Ще видите. Дори и той самият не го съзнава, но аз съм сигурна.

Алекса прехапа треперещата си устна. Тя искаше детето на Деймиън повече от всичко на света. Несъзнателно ръката й се спусна към плоския й корем. Може би в този момент тя носеше в себе си неговото бебе. Молеше се и той да желае това дете колкото нея.

Молеше се думите му за обич и обещанията му за завръщане у дома да бяха искрени. В същия миг обаче се сети за непоколебимото доверие на Жан-Пол и неговата привързаност към съпруга й и разбра, че нямаше никакво значение дали бе с французите, или с англичаните. Предишните му постъпки и убежденията му нямаха никакво значение. Единствено важно бе, че тя го обичаше, и неспирно се молеше той да споделя чувствата й.

Само да се върнеше, веднага щеше да му признае любовта си.

Дори не бе сигурна дали Деймиън е в безопасност.

Алекса стисна леко ръката на Мари-Клер, обзета от нова вълна на тревога. Тя се обърна и се качи горе в стаята си. Докато изкачваше стъпалата, продължаваше да се моли Деймиън да се прибере у дома.

Виктор Лафон стоеше пред вратата, която водеше към малката тъмна стая под кабинета на префекта на полицията. Лейтенант Колбер бе до него. Сержант Пикерел бе слязъл долу при затворника.

— Да го изненадаме ли с разкритието на кражбата? — попита Колбер и злобно присви малките си зелени очи.

Виктор поклати неодобрително глава.

— Не. Ще му подхвърлим едно въже да видим дали няма да се обеси.

Моро бе поверил на Лафон задачата да разкрие истината за кражбата на чертежите и да ги прибере, преди съдбоносната информация да попаднеше в ръцете на врага.

— Той не е могъл да извърши кражбата сам — рече Колбер. — През цялото време беше в кабинета на генерала.

— Той лично не е взел плановете, но той бе един от малцината, които знаеха за съществуването им. Сигурен съм, че той стои зад всичко това, и скоро ще открием помощника му.

— Ами жена му?

— Вече изпратих да я доведат.

— Тя може да го е направила.

— Едва ли. Не й липсва смелост да се опита, но Пиер не я е видял да излиза снощи. Дори и да го е направила, със сигурност някой й е помогнал.

— Ами Сен Оуен? Знаем, че се срещат от известно време.

— Жул винаги е имал успех сред жените. Нямаме основание да го подозираме в нещо повече от обикновен флирт. И все пак по-рано изразяваше несъгласието си с политиката на императора. Нищо не ни струва да го разпитаме.

Колбер кимна в знак на съгласие.

— Може би именно жената е ключът към всичко — продължи Виктор. — Майорът очевидно я обича. Може би ще успеем да се споразумеем с него — нейното безопасно завръщане в Англия в замяна на документите.

— Доколкото познавам Фелън, той по-скоро би поискал в замяна своето безопасно прехвърляне на острова, отколкото нейното.

— Може и да сте прав. Във всеки случай скоро ще разберем. По един или друг начин ще си върнем плановете. Също така ще научим и кому се е готвел да ги продаде.

— Но аз мислех, че…

— Какво? Че ще ги продаде на англичаните ли? Според нашите източници той няма задължения към никоя страна. Мисля, че майор Фелън се е канел да ги продаде на онзи, който предложи най-висока цена. Има поне половин дузина страни, които биха платили цяло състояние за такава ценна информация.

— О, небеса, никога не ми е минавало подобно нещо през ума. Може би затова генерал Моро повери тази задача на мен. Познавам майора по-добре от всеки друг. Ако някой може да разбере истината, това съм аз.

Колбер се ухили.

— С помощта на сержант Пикерел.

Виктор погледна към тежката дървена врата и потрепери при мисълта накъде водеше тя. След това въздъхна облекчено и поклати глава.

— Насилието е мръсна работа. Надявах се, че няма да се стигне дотам, но що се отнася до майора, никога не съм се заблуждавал, че ще е лесно.

Колбер проследи погледа му и долови иззад дебелата врата тъпите удари на юмруци по човешка плът.

— Аз лично никога не съм го харесвал, но знам, че вие, макар и неохотно, сте изпитвали уважение към него. Съжалявам, че нещата така се преобърнаха.

— Всичко може да се случи във военно време, нали така?

— Разбира се, полковник Лафон. За съжаление е така.

Виктор дръпна вратата и погледна надолу. Стълбището бе тъмно и стените чезнеха в далечината. Той се опита да не мисли за онова, което лежеше в сянката, и впери очи в малкото светло кръгче в дъното на стълбите.

Върху една изподраскана дървена маса имаше лампа с китова мас, а от двете страни на тунела стърчаха метални фенери, които хвърляха слаба, зловеща светлина.

Сержант Пикерел стоеше изправен с широко разкрачени крака и ръце, свити в юмруци. Майорът се бе отпуснал на въжетата, които го държаха за стола. Едното му око бе насинено, а горната му устна бе цепната и подута.

Виктор запази спокойствие.

— Кажете ми, когато доведат жената — рече той на Колбер и тръгна надолу. Фелън долови злокобните му думи, напрегна сили и изправи пребитото си тяло. Стоманеносиният му поглед се заби като кама в лицето на полковника.

Алекса се отдалечи от прозореца, изнурена до смърт. Въпреки това тялото й не можеше да се отпусне. Навън бе непрогледен мрак. Нямаше луна. Нямаше звезди. Нямаше и вест от Деймиън. Вятърът блъскаше клоните в прозореца и дращенето на листата по стъклата опъваше нервите й до краен предел.

Тя излезе от стаята и се отправи към кабинета на съпруга си, за да потърси някоя интересна книга. Беше по средата на стълбището, когато на вратата се почука силно и настойчиво. Тя забърза към входа. Устата й пресъхна, а гърдите й сякаш бяха от олово.

Пиер изтича пред нея, като мърмореше, че ще укроти този натрапник. Алекса нервно го последва по черно-белите мраморни плочи в антрето. Имаше чувството, че сърцето й щеше да изхвръкне.

— Добър вечер, мосю — каза икономът. — Желаете ли нещо?

Дъхът й секна от изненада.

— Жул, какво… — Думите застинаха на устните й.

— Налага се да говоря с вас. Много е важно.

Без да обръща внимание на иконома, той прекрачи прага, хвана я за китката и я подкани да тръгне.

— За Бога, Жул, какво става? — попита тя ядосано в мига, в който се оказаха насаме в кабинета.

— Нещо се е случило. Искам да се качиш горе, да си вземеш пелерината и да си обуеш здрави обувки. Трябва да те изведем оттук.

— З-защо? Какво се е случило?

И без това мрачното му изражение стана още по-навъсено и сурово.

— Арестували са съпруга ти заради кражбата на чертежите. Открили са липсата им днес следобед.

— Но те знаят, че той не може да го е направил, защото е бил с тях през цялото време.

— Убедени са, че той е организаторът. Сега войниците идват за теб.

— Всевишни Боже!

— Трябва да запазиш самообладание. Хайде, качи се за пелерината и обувките. Побързай, Алекса. Нямаме много време.

Тя кимна, обърна се и забърза нагоре по стълбите. Като се опитваше да превъзмогне ужаса, тя приготви набързо една пътна чанта, нахлузи чифт кожени кафяви обувки, грабна пелерината си и хукна надолу. Жул я чакаше в антрето, хвана я и двамата излетяха от къщата. Той й помогна да се качи в черния му файтон и после седна до нея.

— Къде… къде отиваме?

— В хотел „Марбьоф“. Бернар ще ни чака там. Той ще те отведе на север от града. Все още имаш време да хванеш лодката от Хавър.

Умът й отказваше да възприеме думите му. Единственото нещо, за което можеше да мисли, бе арестът на Деймиън.

— Хотел „Марбьоф“ ли? — попита тя разсеяно.

Той кимна.

— Бернар ще те отведе от Париж.

— Ами… ами Деймиън?

Жул стисна съчувствено ръката й.

— Съжалявам, скъпа, нищо не можем да направим.

Алекса трепна. Съзнанието й започваше постепенно да се прояснява.

— Какво искаш да кажеш с това „Нищо не можем да направим“? Деймиън е невинен. Трябва да го измъкнем оттам.

Жул само поклати глава.

— Къде е той?

Настъпи тягостно мълчание.

— В катакомбите, в едно подземие, точно под кабинета на префекта на полицията. После ще го откарат във военния затвор.

— Катакомбите… Мили Боже, как са могли?

Очите й се наляха със сълзи при зловещите картини, които изплуваха в съзнанието й. И преди бе чувала за катакомбите. Това бяха изоставени каменоломни за варовик още от римско време. През управлението на Терора в тях са били погребвани всички нещастници, изкачили стъпалата до гилотината.

Тя не можеше да понесе мисълта, че Деймиън бе хвърлен в този мрачен зандан, сред гниещи кости и разлагащи се трупове.

— Трябва да го измъкна оттам — промълви тя и изтри сълзите си. — Няма да го изоставя.

— Чуй ме, скъпа…

— Не! Ти ме чуй! Идеята за плановете беше моя. Няма да позволя той да страда заради мен.

— Ако не ги бяхме взели ние, той сам щеше да ги вземе.

— Да, сигурно си прав. Това доказва, че той през цялото време е казвал истината.

— Генерал Моро не е на същото мнение.

— К-какво искаш да кажеш?

— Генералът е убеден, че съпругът ви е смятал да продаде чертежите на този, който му плати най-много. Армията на Наполеон е заплаха за доста държави. Всяка от тях би дала солидна сума, за да се сдобие с ценната информация.

— Не ме интересува повече защо би ги взел. Не ме интересува кому би ги продал. Това няма значение. Аз го обичам, Жул, и ще му помогна. Не можеш да ме спреш по никакъв начин.

Сен Оуен изруга тихо.

— Пусни ме, Жул. Ще взема кабриолет и ще отида там сама. Ще им кажа, че сама съм го направила. Няма смисъл да те забърквам и теб. Ти направи достатъчно, дори повече. Оттук нататък всичко зависи само от мен.

Жул дръпна силно юздите и черният файтон спря.

— Наистина ли смяташ, че ще те оставя да отидеш сама?

— Моля те, Жул. Трябва да го направя.

Русокосият мъж я погледна строго и от гърдите му се изтръгна дълбока въздишка.

— С признание нищо няма да постигнеш. Най-вероятно ще убият и двама ви, за да са сигурни, че няма да изтече информация.

— Какво да правя тогава?

— Опитай се да го измъкнеш.

Сърцето й трепна, озарено от този лъч на надежда.

— Имаме ли някакъв шанс?

— Много малък, но е по-добре от нищо.

— Как? Как ще го направим?

— Има само един вход за катакомбите, близо до „Рю дьо ла Томб Исуар“, който не се охранява много строго. Оттам можем да влезем в тунела, който пресича онзи под кабинета на префекта.

— Бил ли си там?

— Само веднъж. Всъщност доста често използват този тунел. Преди няколко месеца се опитахме да измъкнем един от нашите.

— Успяхте ли?

— Не. Усетиха ни. Убиха един, а друг плениха. Останалите успяхме да се спасим.

Алекса прехапа нервно устни.

— Съжалявам.

Той сви рамене.

— Може би този път ще имаме повече късмет.

— Дано. Трябва да се молим за това.

Самата тя обаче не бе уверена. Може би катакомбите щяха да погребат още три тела в мрачните си недра. Виктор Лафон стоеше пред вратата, водеща към подземието.

— Избягала е, — рече лейтенант Колбер — заедно с Жул Сен Оуен.

— По дяволите! — изруга Виктор и удари вратата с юмрук. — Очевидно е разбрал, че ще я арестуваме.

— Може би е само съвпадение или му е пратила съобщение, че са извикали мъжа й. Може би просто е изчаквала удобния момент, за да избяга с любовника си.

— Може и да е така, но звучи доста съмнително. Завардете всички изходи на града. Пиле не трябва да прехвръкне, още по-малко някой, който изглежда подозрително.

— Какво ще правим с Фелън? Ще го притиснем ли да признае за плановете?

— Още не. Той няма как да разбере, че опитът е бил успешен, а и аз няма да му доставя това удоволствие. Освен това има много други въпроси, на които бих искал да ми отговори — каза той и брадичката му потрепери. — Може би разполагаме с идеалното оръжие. Като изпълниш задачата си, можеш да дойдеш при мен. Пак ще поговорим.

Лейтенантът отдаде чест.

— Няма да се бавя.

Виктор отново слезе долу. Фелън бе изпаднал в безсъзнание. Въжетата бяха разранили до кръв гърдите му, а главата му бе клюмнала и черните къдрици падаха безразборно по лицето му.

— Свести го — заповяда Виктор на сержанта.

Мъжагата изръмжа нещо и вдигна едно ведро пълно до половината. Плисна водата върху разкървавеното лице на майора и запрати кофата с трясък в ъгъла. Фелън изстена и едва отвори очи.

— Е, все още сте между живите. Това е добре, майоре, защото ви нося интересни новини.

— Съмнявам се, Виктор.

Деймиън с мъка държеше очите си отворени. Цялото тяло го болеше. Опитваше се да не мисли за случилото се. Ако не овладееше нервите си, ужасът щеше да го довърши. Това бе част от играта. А сержантът знаеше как да изтръгва отговори.

— Значи смятате, че не мога да ви предложа нищо интересно — поде отново Лафон. — Може би все пак ще се заинтересувате, като ви кажа, че докато бяхте… зает тук, съпругата ви е избягала с любовника си.

Деймиън повдигна вежди.

— Нима? И кой по-точно е този любовник?

— Жул Сен Оуен — каза отсечено Лафон и го остави да проумее думите му. — Не се съмнявам, че си го спомняте — красив, рус, изключително богат и влиятелен. От известно време жена ви се среща с него.

— Вие сте луд, ако мислите, че ще ви повярвам.

— Хайде де! Сен Оуен е бил забелязан неведнъж да се мотае около дома ви. Освен това два пъти проследихме жена ви, която имаше среща с него в „Кафе дьо Валоа“.

Полковникът пристъпи напред под мъждукащата светлина на фенерите.

— Фелън, помислете си. Може би ще си припомните как той танцуваше с нея на бала и как очите му винаги я откриваха сред гостите в замъка на генерала. След като аз съм го забелязал, какво остава за вас. Помислете малко и със сигурност ще прозрете истината в думите ми.

Деймиън усети как съмнението бавно проникваше в сърцето му. Поне една част от думите на Лафон беше вярна. Сен Оуен не бе безразличен към Алекса. По едно време Деймиън дори бе повярвал, че и тя изпитва някакви чувства към него. Нежеланото съмнение го обземаше все по-силно, сякаш червеи разяждаха душата му.

— Защо ми казвате това? Дори и да е истина, какво се надявате да постигнете?

— Отговорите на някои въпроси, Фелън. Сега, когато знаете кому е вярна жена ви, може би ще ни кажете на кого служите? Искаме да знаем откога ни шпионирате.

— Аз работя за вас, Виктор. Вече осем години. Ако не ми вярвате, значи сте глупак.

— Ние ви предлагаме една сделка. Тази жена ви предава за втори път. Забравете я и помислете за себе си. Отговорете на въпросите ни и ще решим дали да ви освободим.

Деймиън се изплю в краката на Лафон.

— Върви по дяволите, Лафон!

— Сержант Пикерел! Може би вие ще убедите майора да отговори на въпросите ни.

Деймиън изобщо не мислеше за ударите, които щяха да завалят по тялото му. Интересуваше го Алекса. Виктор Лафон казваше истината. Познаваше го от осем години и знаеше, че не го бива да лъже. Алекса бе избягала със Сен Оуен. Оставаше обаче въпросът защо.

Първият удар се заби в стомаха му и главата му се замая от болка. И все пак мислите му бяха насочени единствено към жена му и Сен Оуен. Жул може би бе разбрал за неговото арестуване. Сигурно бе осъзнал, че Алекса е в опасност, и бе отишъл да й помогне. Но защо го бе направил? Защо бе рискувал живота си заради една жена, която едва познаваше? Ами онези срещи, за които спомена Лафон? Защо Алекса бе ходила в онова кафене?

Пикерел стовари пестника си върху зъбите му и главата му отскочи назад. За миг изпадна в несвяст, но после отново дойде на себе си. Пред очите му се мярна видение. — Алекса нежно му се усмихваше и в погледа й се четеше благодарност, задето бе помогнал на Жан-Пол. Защо бе отишла при Сен Оуен? Наистина ли бе станала негова любовница? Въпросите се забиваха един след друг в сърцето му като стрели и той едва сдържаше желанието си да се остави на болката да го погълне. Вместо това обаче в съзнанието му проехтя истинският отговор. Тя не му вярваше. Въпреки че копнееше за нейното доверие, той самият не й се бе доверил напълно.

Тя искаше да се прибере у дома. Сен Оуен може би й бе обещал да й помогне. Той притежаваше доста кораби и лесно можеше да го уреди, ако това бе нейното желание. Жул бе всеизвестен с прелъстителските си умения, а колкото и смела да беше, Алекса все още си оставаше наивна. Сърцето му се сви от болка при мисълта, че в този момент тя бе с него. Сен Оуен сигурно щеше да я отведе в Англия и вероятно възнамеряваше да остане там с нея. А може би първо щеше да я прелъсти и едва след като й се насити, щеше да я изпрати обратно на Острова.

Последва нов удар в стомаха, но физическата болка бе нищо в сравнение с душевната. Мъката ставаше непосилна, почти спираше дъха му. Той не се страхуваше повече за себе си, а за Алекса. Никога нямаше да разбере дали щеше да я види отново. Не знаеше какво я свързва с Жул, но това вече нямаше значение. Единственото, което със сигурност знаеше, бе, че повече от всичко на света искаше тя да е в безопасност. Горчивата истина бе, че не можеше да направи нищо и вече никога нямаше да види съпругата си.