Откупът

Глава седемнадесета

Деймиън слезе от каретата пред замъка на генерал Моро в Сен Жермен ан Лайе.

Проектирано за дука на Торси, зданието беше на четири етажа с високи сводести прозорци, с балкони от ковано желязо, а от двете страни имаше дълги пристройки с колони. Над покрива се издигаха многобройни високи тухлени комини, а пред гравираната входна врата се простираше зелена морава.

— Прекрасен е — каза Алекса, когато Деймиън обхвана кръста й с ръце, за да й помогне да слезе. — Кой ли благородник е загубил главата си, за да се шири сега тук генерал Моро?

— Алекса! — предупреди я той и сви устни.

— Съжалявам. Тук сме на гости, нали? Бях го забравила.

Усмивката остана на лицето й. Вече трети ден тя се държеше хладно и резервирано. Поведението й се дължеше на онзи разгорещен спор относно Габриела, след като бяха ходили на театър с Лафон. Оттогава Алекса непрекъснато се оплакваше от главоболие, отклоняваше ласките му и го държеше на разстояние.

Отначало на Деймиън му бе забавно. Признаваше, че тя имаше основание да се държи така. Онази вечер във фоайето на Комеди Франсез Габриела най-безсрамно го бе целунала в устата пред очите на Лафон.

За съжаление Алекса ги бе видяла. Тогава тя направо побесня и той не я винеше за това. Опита се да й обясни, но тя отказваше да го слуша и не му обърна никакво внимание през останалата част от вечерта. Като се прибраха, отново се скараха. Алекса настояваше той да постави жената на място. После го заряза и от тази нощ спеше сама в съседната стая.

Яростта й не го изненада, но Деймиън усещаше, че нещата бяха по-дълбоки. Той чувстваше едно ново напрежение в отношенията им, едно постоянно желание да го отбягва. В него се породиха подозрения, че проблемът не бе само Габриела.

Пръст в това сигурно имаше и онзи бивш капитан Жул Сен Оуен, когото Алекса бе срещнала в сградата на кметството. Тогава Деймиън я видя да танцува с него, но не обърна особено внимание на това. После те се видяха още веднъж, в Комеди Франсез, когато негодникът седна точно до нея.

Несъзнателно Деймиън я стисна по-здраво през кръста, докато я водеше нагоре по широките каменни стъпала към замъка. Русокосият мъж бе достатъчно красив, за да завърти главата на една жена. Освен това интересът му към Алекса очевидно не бе временен.

Деймиън следеше полюшването на бедрата й, когато тя мина покрай лакеите в позлатени пурпурни ливреи. Следобедното слънце танцуваше като пламък в тъмночервените й коси. Тя бе великолепна и съблазнителна. Преди да се оженят, половин Лондон бе паднал в краката й, в това число и брат му Питър.

Може би това внимание й липсваше. Може би вече му се бе наситила. Може би сестра му Мелиса правилно я бе описала като жена, която живее от ласкателствата на мъжете. Може би сега отново се нуждаеше от тях, за да се увери в собствената си прелест и очарование.

Деймиън стисна зъби. Реши да й даде малко време и да разбере истинската причина за отказите й. Но тя все пак си оставаше негова съпруга. За първи път разбра защо баща му бе толкова привързан към майка му. Той бе искал да я задържи при себе си, независимо на каква цена. Това озарение го смути и той усети смразяващи тръпки по гърба си.

По-страшното обаче бе, че го обземаше умопомрачителна ярост при мисълта, че жена му може би търсеше компанията на друг мъж.

Планът й действаше, но не беше лесно. Деймиън бе мрачен и замислен, ядосан, че се бяха скарали, но и неуверен за действителния повод. Успокоителните му очи постоянно я следваха. Беше все така любезен, а в присъствието на техните домакини дори очарователен. В елегантния им апартамент в млечнобяло и златно, с богато украсени тавани в стил барок той крачеше напред-назад и очакваше да чуе от нея истината.

— Казах ти вече. Проблемът си ти, ти и онази жена. Започвам да си мисля, че все още сте заедно. Няма да се изненадам, ако си я поканил и тук.

Не й бе трудно да се справя с ролята си. Достатъчно й бе да си помисли как онази го бе целунала. Това, както и поредната му порция лъжи, успяваше да събуди яростта й и тя подновяваше играта си.

Деймиън прокара пръсти през косата си.

— Вече ти казах, че Габриела отдавна не е моя любовница, защо ти е толкова трудно да ми повярваш?

— И ми задаваш този въпрос след онова, което се разигра в театъра?

— Мислех, че разбираш. Мислех…

— Е, добре, не разбирам и не искам повече да говоря за това.

— Много добре! — рече той, но изглеждаше още по-объркан, когато излезе от стаята и затръшна вратата.

Алекса седна на леглото. Той изглеждаше толкова притеснен, сякаш чувствата й наистина имаха значение за него. Сякаш… Стига, по дяволите! Нямаше отново да се остави да я прави на глупачка. Връщане назад нямаше.

Няколко часа по-късно тя го чу да се облича в съседната стая. Тя бе почти готова. Носеше роклята от кралскосиня коприна със сребриста фуста, а косата й бе навита на тежка плитка като корона. Една прислужница й бе помогнала да се облече. Сега тя очакваше съпругът й да почука на вратата.

Скоро го чу, но той пренебрегна всякакви условности и без да дочака отговор, влезе в стаята. Беше се облякъл официално в черен фрак с кадифена яка, носеше сребриста жилетка и бричове от черна коприна. Бялата дантелена вратовръзка подчертаваше матовия тен на лицето му, а очите му бяха по-сини от всякога. Деймиън я изгледа бавно от главата до петите с нескрит копнеж.

— Изглеждаш чудесно.

Лампата придаваше синьо-черни оттенъци на косата му и изражението му бе толкова чувствено, че бузите й пламнаха.

Алекса се опита да потисне опияняващото чувство, което я обземаше.

— Радвам се, че си доволен — отвърна тя малко троснато.

О, Боже, защо я зяпаше така? Очите му направо я изпиваха, а погледът му преливаше от желание и нещо, което не можеше да назове.

— Надявах се, че вече си се съвзела, — в гласа му проехтя огорчение — но очевидно не си.

Алекса остана безмълвна. Трудно й бе да намери правилния отговор, когато сърцето й биеше така неукротимо.

Той протегна ръка и погали бузата й с пръст.

— Ако вярвах, че ме ревнуваш, щях да съм поласкан. Дори щях да го приема като знак, че чувствата ти се променят. За съжаление не мисля, че тук става въпрос само за ревност, нали, Алекса? — Погледът му бе застинал на лицето й, твърдо решен да разкрие истината, а тя бе решила да я скрие.

— Не разбирам за какво говориш, но знам, че закъснението ни е вече неучтиво дълго. Признак на лоши обноски е да караме домакините да ни чакат.

Сянка на ярост премина през лицето му. Скулите му станаха сякаш още по-изпити, а очите му светеха като тлеещи въглени. Той не каза нищо. Само протегна ръката си и Алекса я пое. Тя тръгна до него надолу по мраморните стълби, като се стараеше да не забелязва потрепването на мускулите му. Колко ли още щеше да успее да го държи настрана и в същото време да действа по плана си? Може би още ден-два. Деймиън не бе мъж, който можеше да бъде залъгван дълго.

Ако не напуснеше скоро Франция, той щеше да поиска да се върне в леглото й. При тази мисъл стомахът й се сви, но от копнеж, а не от погнуса. Мили Боже, самата мисъл за прекараните с него нощи разпалваше огъня в нея.

Тя усети как ръката му трепна под нейната и си представи дългото му мускулесто тяло надвесено над нея. Виждаше в съзнанието си как той разтваря краката й и се плъзга в нея.

Сподавен звук се изплъзна от устните й и Деймиън я погледна недоумяващо. Краката й се подкосиха и тя се олюля.

— Какво има, скъпа? Да не те е страх от генерала?

— Не, разбира се, че не.

„Не ме е страх от генерала, а от теб, и от самата мен.“

— Е, тогава да вървим.

Алекса кимна и той я въведе в големия салон. Залата бе наистина огромна и внушителна, с позлатени стени и златни свещници, с огледала и високи украсени тавани. Изглеждаше празна, с изключение на една редица дивани с дамаска от златен брокат и столове с високи облегалки покрай стените и по една голяма мраморна камина от двете страни.

— Майоре, ето че най-сетне решихте да се присъедините към нас с прекрасната ви съпруга.

— Щяхме да сме доста по-рано тук, но с такава жена в покоите ми времето просто лети.

Моро се изкиска и тя го разпозна като мъжа от кабинета на Деймиън.

— Разбирам ви, приятелю. Казаха ми, че съпругата ви е богиня, и както виждам, не са ме излъгали.

Генералът взе ръката й и се поклони, а погледът му се плъзна по всяка извивка на тялото й и с нескрито одобрение се спря на очите й.

Алекса се чудеше колко ли битки бе водил. Можеше да се обзаложи, че не бяха малко, защото мъжът имаше поглед на закален в боя войник. Колко ли пъти се бе сражавал срещу британците? Колко ли млади англичани бе убил?

— Как се забавлявате в нашата страна? — попита я той. — Разбрах, че Париж не ви е посрещнал много ласкаво, но и това се случва, нали така?

Значи бе чул за „Льо Монд“. Дали го бяха информирали неговите шпиони, или съпругът й му бе разказал „забавната“ случка?

— Париж е доста хубав град — отвърна Алекса с премерено нехайство. — Има, разбира се, някои места, които не бих искала да посетя отново.

При мисълта, че той му бе разказал всичко, сърцето й се сви. Тя се улови как търсеше отговор на въпроса си в очите му.

— Като всеки голям град Париж също има своите неприятни страни.

Тя усети как ръката на Деймиън се плъзна покровителствено около кръста й.

— Отсега нататък съпругата ми ще вижда само добрите страни на прекрасния ни град.

В думите му прозвуча скрито напрежение и тя разбра, че това бе завоалирано предложение към Моро да смени темата. Алекса усети неговата закрила и осъзна, че той не бе казал нищо нито на генерала, нито на когото и да било. Обля я вълна на благодарност и непреодолимо желание да го прегърне.

— Сигурен съм, майор Фелън, че жена ви все повече ще харесва нашата страна, както и вие.

Моро се обърна към Алекса.

— А сега, мадам Фелън, позволете ми да ви представя моята съпруга Лусил.

Една възрастна жена, облечена в черно, прекрати разговора си с другите и се усмихна към съпруга си. Тя бе нисичка и изправена, с леко гърбав нос и изразителни тъмносиви очи.

— Здравейте, мадам Фелън, — каза тя — за мен е удоволствие.

— За мен също, мадам Моро.

Те си поговориха малко, като през цялото време генералът не сваляше поглед от Алекса. Скоро властният домакин се извини и ги остави.

— Ще ми се да не беше толкова впечатлен от теб — рече Деймиън, когато продължиха нататък. — Може би ще те изпрати обратно у дома.

Тя замълча. Дали наистина бе загрижен за нейната безопасност, или просто искаше да се върне необезпокояван при любовниците си? Едната половина в нея желаеше да се върне, докато другата, за нейна изненада, искаше да остане.

За първи път, откакто бе избягала от „Льо Монд“, тя си спомни за дома си в Хампстед Хийт и я обзе носталгия. Дали Рейни бе научил за нейното похищение? Те може би още не се бяха върнали в Англия. Тя бе сигурна, че това щеше да стане веднага щом научеха за отвличането й.

Ако Сен Оуен не успееше да й помогне, Рейни щеше да принуди правителството да уредят освобождаването й или да я разменят. Тя щеше да се прибере, независимо как. Деймиън щеше да изчезне от живота й, въпреки че болката щеше да остане. Може би дотогава щеше да открие нещо ценно, което да отнесе със себе си, някаква ценна информация. Нещо, което щеше да оправдае донякъде страданията й.

Докато вървяха под светлината на златните полилеи и под звуците на оркестъра, Деймиън продължаваше да я представя и сам да поздравява останалите гости в замъка. Алекса внимаваше и се опитваше да запомни имената и лицата им. Мъжете често говореха за войната, обсъждаха статиите в „Монитьор“ или в „Курие Франсез“, като добавяха някои дребни, но може би важни подробности.

Те разказваха за офанзивата на императора в Австрия и тя научи, че французите бяха извоювали твърде трудна победа при Ваграм. Нямало нищо общо с триумфа, за който пишеха във вестниците. Всъщност Великата армия бе изковала една пирова победа.

Говореха за придвижването на английските войски и тя се заслуша с още по-голям интерес. Само преди три дни британците бяха дебаркирали при Валхерен. Въпреки че вестниците още не бяха научили новината, тя явно бе разтревожила правителството, защото мосю Фушо — министър на полицията и изпълняващ длъжността министър на вътрешните работи, не бе успял да дойде на приема.

Алекса поддържаше разговора, като се стараеше да го насочва в желаната от нея посока, но и се стремеше да не се издаде. Ако Деймиън наистина работеше за Англия, тя разбираше колко полезен можеше да бъде той.

Тя се обърна и видя втренчения му поглед.

— Радвам се, че се забавляваш — рече той с леко раздразнение в гласа, тъй като интересът й не бе насочен към него.

— Сега, когато се примирих с пребиваването си във Франция, реших, че мога да извлека максимална полза от него.

— На драго сърце бих се съгласил, ако се примириш и със задълженията си към мен.

— Задължения? Към теб? Ами твоите към мен?

— Алекса?

Но тя се извърна и продължи разговора си с гостите.

Те се държаха неочаквано дружелюбно към нея. Може би защото бе дошла по настояване на генерала и се ползваше донякъде с неговата закрила. А може би и заради безпогрешния й френски. Независимо от причината това улесняваше значително задачата й. Вече бе научила достатъчно за самия Париж, за личния интерес на Наполеон към развитието на града — от павирането на улиците, канализацията и водоснабдяването до болниците, училищата, фонтаните и градините. Акведуктът на улица „Сен Денис“ бе построен по негово настояване, както и сиропиталището „Милосърдие“. Освен това имаше още редица църкви и паметници посветени не на императора, а на мъже, отдали живота си във войната.

При тези събеседници тя чу само добри думи за Наполеон. Някои от дамите шушукаха за Жозефин и за семейните проблеми на императора. Носеше се слух, че Наполеон щял да се развежда, но Алекса не вярваше, че ще се стигне дотам. Сега обаче увереността й бе разколебана.

— Наистина ли смяташ, че ще се разведе с нея? — попита тя.

— Почти сигурно е — отвърна навъсено Деймиън.

— Явно бракът не значи много в тази страна — каза тя и усети една неприятна болка.

— Императорът иска наследник. Той е отчаян и е готов на всичко, за да го получи. Дори и да се раздели с жената, която обича.

На лицето й се изписа изненада.

— Ти вярваш, че я обича, така ли?

— Да. Вярвам, че връзката им ще се запази, независимо дали е скрепена с брак, или не.

Тя го изгледа подозрително. Не можеше да реши дали Наполеон бе по-голям подлец, отколкото предполагаше, или далеч по-земен и обикновен.

Двамата продължиха да се движат сред тълпата. Ръката му около кръста й се стегна покровителствено и пръстите му се впиха в нея. На няколко крачки от тях, в ъгъла на салона, стоеше Жул Сен Оуен с чаша в ръка.

Красивият русокос мъж са приближи.

— Добър вечер, майоре.

— Сен Оуен. Сигурно си спомняте съпругата ми Алекса.

— Човек трябва да си е загубил ума, за да забрави такова прекрасно създание. — Той пое ръката й и се поклони. Алекса пламна при вида на ясния му син поглед, който излъчваше наслада.

— Сигурно — каза строго Деймиън.

Неговите очи бяха придобили стоманен оттенък и бляскаха предупредително. В тях се четеше и някакво неукротимо чувство, което Деймиън се опитваше да скрие.

Поговориха малко, след което Сен Оуен се извини и отново й се поклони. Когато пое ръката й, тя усети как той й подаде нещо и пръстите й се свиха в юмрук.

— Довиждане, мадам — усмихна се той и Алекса също се насили да се усмихне.

— Довиждане, мосю Сен Оуен. Винаги се радвам да ви видя.

Тя напъха незабелязано листчето в чантичката си. По-късно, когато Деймиън отиде да й донесе чаша пунш, тя го прочете.

В него пишеше:

Алекса се разтрепери. Не знаеше къде се намира тя, но можеше да разбере. Първо обаче трябваше да се измъкне оттук.

— Пуншът, скъпа — рече Деймиън и смразяващият му поглед се плъзна по нея, сякаш са опитваше да разгадае мислите й.

„Какво ли си мисли той? — чудеше се тя. — Как ли ще се измъкна?“ Но Господ сякаш чу молитвата й — скоро един слуга се приближи до тях с малък сребърен поднос в ръка. Носеше бележка за Деймиън. Той я взе и я прегледа.

— Страхувам се, че домакинът иска да ме види. Ще те оставя в компанията на съпругата на мосю Крете. — Жаклин. — Тя се бе запознала с жената на министъра малко преди това и разговорът им бе потръгнал.

— Няма да се бавя.

Алекса само кимна и той се наведе да я целуне по бузата.

— Ще се върна колкото се може по-скоро — рече нежно Деймиън и излезе.

Тя проследи високата му фигура в тълпата и нещо в нея трепна. Мили Боже, той можеше да я възпламени само с поглед. Беше направо невъзможно да го разбереш, да му вярваш. И все пак… Какво толкова имаше в него, че винаги я объркваше? Никога нямаше да бъде наясно с чувствата си към него. Никога!

След като Деймиън напусна салона, тя се извини на мадам Крете и се отправи към дамската тоалетна на горния етаж. Преди да стигне там, тя изхвърли бележката. Разбра от един слуга къде се намира библиотеката.

Жул Сен Оуен я очакваше там.

— Затворете вратата — нареди тихо той и тя побърза да го направи.

Алекса прекоси великолепната стая и нервно се приближи към него. Жул бе застанал между тесните шкафове с рафтове до тавана, изпълнени с томове с кожени подвързии. Сводестият таван бе с позлатени орнаменти, а над главите им висеше кристален полилей. Освен това в стаята имаше няколко бюра от палисандрово дърво, всяко от които с нощна лампа.

— Дойдох, както пожелахте, мосю Сен Оуен, но този път трябва да ми кажете защо сте решили да ми помогнете. Единствено тогава можем да продължим нататък.

— Първо бих искал да знам дали вашето желание е да се върнете у дома?

— Ако ме питате дали искам да напусна съпруга си… то отговорът е… да — още докато произнасяше думите, нещо я сряза. — Твърде много преживяхме.

Твърде много нещастия и твърде малко любов.

— Освен това войната продължава.

Той леко наведе главата си и златистата му коса засия на светлината на лампата. Бръкна във вътрешния си джоб и извади един плик, запечатан с восък. Сен Оуен й подаде писмото и тя разпозна печата на британската кралска армия. Алекса бързо го разчупи и започна да чете. Погледът й пробягна по редовете и после се насочи към Сен Оуен.

— Както ви казах, — рече той — не съм шпионин. Аз съм един предан французин, който прави онова, което смята, че е добро за родината му.

— Добро! Вече се чудя кое наистина е добро.

— Понякога и аз се чувствам така, но човек често е принуден да вземе някоя страна.

Тя му върна писмото. То бе от генерал Уилкокс, в което той й представяше Сен Оуен и я умоляваше да му се довери.

— А коя е вашата страна, мосю Сен Оуен?

— Ако трябва да съм откровен, мадам Фелън, моите убеждения, както и на още много хора, вече не съвпадат с тези на моя любим император. Въпреки че не се осмелявам да ги изричам публично, има други неща, които мога да направя, и едно от тях е да ви помогна.

— Опасявам се, че все още не разбирам.

— Всъщност е много просто. Във вашето правителство има хора като генерал Уилкокс, които отдавна знаят, че съм се отдал на мисията си да прекратя войната. Те ме помолиха да ви помогна и по този начин аз ще заздравя връзките си с тях. Може би след време с общи усилия страните ни ще преодолеят неразбирателствата си. Ако това стане, тогава ще спрем клането, което императорът нарича „славата на войната“.

— Значи ще сключите мир?

— Да.

— На каква цена?

— Не и с цената на френската чест, ако това имате предвид. Но аз вярвам, че това ще стане.

Алекса го погледна замислено. Той изглеждаше откровен, лоялен и решителен, точно както го описваше генералът. Човек, комуто можеше да се довери.

— Как? Как можете да ми помогнете?

— Доста време бях капитан на кораб. Мога да уредя да се върнете така, както сте пристигнали. След две седмици, преди да изгрее луната, една лодка ще отплава от Хавър. Ще трябва да тръгнете няколко дни по-рано. От Париж трябва да стигнете до Руен, а после ще потеглите на север. Аз ще се погрижа да стигнете безпрепятствено до брега. Лодката ще отплава оттам, а на следващия ден ще си бъдете у дома.

У дома. При тези думи сърцето й се сви. Мили Боже, как искаше да си иде у дома. Алекса се изпълни с благодарност към този мъж, който рискуваше живота си, за да й помогне. За миг мисълта й се отклони към един друг мъж, който никога не би направил същото. Високият, мургав, потаен мъж, който бе неин съпруг. Онзи непознат, когото все още обичаше, и който се опитваше да забрави. Тя си представи, че повече никога нямаше да го види, нито да го докосне и сърцето й се изпълни с отчаяние.

„Не бъди глупачка — рече й гласът отвътре. — Нямаш друг избор. Знаеш, че е така.“

— Казвате, че сте дошли заради някакъв мъж от правителството. Споменавал ли е генерал Уилкокс, или някой друг, нещо за мъжа ми?

— В какъв смисъл? — той я прониза с поглед.

— Възможно ли е… той да не е предател? Възможно ли е да работи за Англия?

Изразът на лицето му се смекчи.

— Не съм глупак, скъпа. Съжалявам, че трябва да го кажа, но съпругът ви е твърде предан на родината си. Това именно го прави толкова ценен. Това също така е и причината, поради която го следят толкова внимателно.

— Предполагам, че вашето правителство му плаща добре. Може би англичаните са му предложили още по-голяма сума.

— Не мисля. Това, което знам, е, че работи за нас от доста дълго време.

— Не можете да сте сигурен.

— Единственото, което мога да ви кажа, е онова, в което съм убеден и което генерал Уилкокс ми каза, а именно, че вашият съпруг шпионира в полза на Франция.

Буца заседна на гърлото й. Ако не го бе направил само за пари, ако бе просто един предан французин, отдаден на каузата си, може би щеше да му прости. Тя погледна към Сен Оуен и понечи да каже нещо, но някакъв шум откъм вратата ги прекъсна.

— Скоро ще ви се обадя — каза тихо Жул, като се обърна да си върви. Той бе преполовил пътя си до вратата, когато плътният глас на Деймиън прониза тишината.

— Тя е тук, нали?

— Да, случайно се срещнахме. Поговорихме си малко.

— Трябва да ви извикам навън.

— Бих ви отказал, майор Фелън, защото, както виждате, нямате никакви причини да се тревожите.

Алекса излезе от сянката.

— Не обиждайте прекрасната си съпруга с неоснователни обвинения.

Тя бе доволна, че външният й вид бе безупречен — всяка къдрица бе на мястото си, бузите й бяха бледи, ружът, който си бе сложила горе в стаята им, все още личеше, а устните й бяха непокътнати, както ги бе видял за последен път съпругът й.

— Почувствах се изморена — намеси се тя — и излязох да се поразходя далеч от навалицата. Мосю Сен Оуен дойде да потърси нещо за четене.

Тя самата остана изненадана, когато той показа едно червено томче.

— „Опасни връзки“ — рече той. — Уверявам ви, приятелю, че това бе единственото изкушение, което търсех.

Деймиън се поклони учтиво.

— Моите извинения. И на двама ви.

Той изчака Сен Оуен да излезе и затвори вратата. Превъртя ключа и той изскърца в тишината. Алекса навлажни устните си. Той се приближи към нея с онази гъвкава походка на пантера, която издаваше страшните му намерения.

— Очевидно той дори не те е докоснал. Остава обаче въпросът дали не си го искала?

Алекса поклати уплашено глава.

— Не — каза тя, — не съм го искала.

— А може би си го искала. — Думите му се забиваха в сърцето й като куршуми и тя разбра, че Деймиън бе вбесен. — Може би си желала да те докосне мъж, а? Както някога желаеше аз да те докосвам?

— Деймиън, моля те…

— Може би това си искала — той сграбчи лицето й между дланите си и килна главата й назад. После я целуна диво, необуздано, грубо като наказание.

Под тази разяреност обаче се криеше нещо по-силно. Той плъзна езика си в устата й все така грубо и властно, но ръцете му трепереха. Копнежът в очите му и тръпките, които разтърсваха силното му тяло, я довършиха.

— Деймиън…

И двамата изпитваха болезнена нужда един от друг. Сърцето й пулсираше като огромна рана. Тя зарови ръце в косата му и зърната й се притиснаха в гърдите му. Искаше да разкъса копчетата на ризата му, да я разтвори и да плъзне ръцете си по мускулестите му гърди. Искаше да усети как я притиска гол върху килима.

Деймиън явно прочете мислите й, защото я тласна назад, повдигна я и гърбът й се залепи за кожените томове. Той сграбчи края на роклята й и вдигна сребристия плат нагоре по бедрата й, а после и туниката й.

Отново я целуна страстно. Устните му мачкаха нейните, а езикът му се въртеше като обезумял.

— Разтвори краката си — заповяда й той.

— Деймиън! О, Господи!

— Хайде, Алекса. Знаеш, че точно това искаш.

Нозете й трепереха и едва я държаха. Тя леко се разкрачи и той коленичи пред нея, като държеше роклята й в ръце. Подпря лакти на стената. Наведе се и целуна бедрата й от вътрешната страна, като оставаше влажна пареща следа по кожата й.

Огнена вълна я обля. Кръвта й забушува, а краката й отмаляха. Зърната й набъбнаха като пролетни пъпки. Той я целуна по срамните устни и я възбуди така силно, както никога не бе предполагала, че е възможно. Деймиън разтвори меките гънки с език и горещо целуна малката пъпка между тях.

Тя изстена, когато езикът му се плъзна в нея, и потрепери, усещайки устните му на това интимно място от тялото й. Чувстваше топлия му език и сякаш огнени нокти разкъсваха плътта й.

— Деймиън — едва промълви тя. — Мили Боже!

Неволно едната й ръка се вкопчи в косата му, а другата се впи в рамото му. Цялото й тяло гореше. Огнени езици сякаш излизаха от слабините й и тя се мяташе лудо, като в адски пламъци.

Алекса извика, когато тялото й се вцепени, и после се изви нагоре по спиралата към върха. Хиляди огнени стрели я пронизаха, тя изви гръб и се отпусна безжизнена.

Когато отвори очи, Деймиън разкопчаваше бричовете си.

— Кажи, че ме искаш.

— Искам те — рече тя без колебание.

Той отново я облада. Захапа устата й и я целуна. Една дълбока, разтърсваща целувка, която за миг разпали желанието й и я запрати към бездната на удоволствието. Алекса притисна ръце в гърдите му и усети потрепването на мускулите му, невероятната му сила.

Тя отново изпадна в екстаз. Почувства се като цвете, отнесено от невидими ветрове, а после разпръснато на хиляди листенца по пясъка. Деймиън я последва към върха. Той склони за миг глава на рамото й, отпусна роклята й и тя се плъзна надолу по треперещите й крака.

— Вярваш ли, че Сен Оуен може да те накара да се почувстваш така? — попита я той и се изтръгна от нея.

Оправи дрехите си, както и нейните. След това закопча бричовете си, без да сваля очи от нея.

— Не мисля, че би могъл.

Мили Боже, никога не го бе виждала такъв. Красивите му сини очи преливаха от необуздана мъка и копнеж. Как можеше човек с неговото самообладание да изпитва подобни чувства?

Деймиън безмълвно се обърна и тръгна към вратата. Гърбът и раменете му бяха стегнати и изправени, но тя забеляза някаква сломеност в грациозната му походка.

Алекса искаше да остане сама. Нямаше какво да си кажат. А дори и да имаше, какъв беше смисълът? Искаше да го остави да си тръгне, но…

— Деймиън!

Без да се обръща той се спря пред вратата.

— Жул Сен Оуен не значи нищо за мен. За мен никога не е имало друг мъж, освен теб — гласът й затихна и Деймиън застина на място.

Той посегна към вратата с треперещи ръце. Завъртя ключа, отвори я бавно и излезе в коридора. Вратата тихо се затвори зад него.

Алекса остана вцепенена, неспособна да мисли. Сърцето й бе наранено, но не съжаляваше за думите си. Каквото и да станеше, тя му бе казала истината.

От онзи момент, когато го бе видяла самотен в градината, за нея другите мъже не съществуваха. Нито пък щяха да съществуват.

Освен това ги разделяха толкова много лъжи.

Деймиън сам трябваше да реши дали да й вярва, или не. Тя много добре знаеше колко мъчително е да живееш ден след ден в несигурност и недоверие.