Откупът

Глава петнадесета

Роклята от изумруденозелена и златна коприна бе готова преди бала на императора. Това бе голямо събитие, въпреки че самият Наполеон не присъстваше. Той се бе спотаил в замъка Шьонбрун, извън стените на Виена.

Близо четири хиляди души от всички слоеве на парижкото общество бяха поканени, като с особено внимание се ползваха военните, търговците и банкерите. Площадът и кейовете, които водеха към кметството, бяха ярко осветени с фенери, а отвътре всичко бе украсено в императорските цветове — зелено и жълто.

Алекса едва сега се досети, че Деймиън бе подбрал същите цветове за роклята й.

— Нарочно го направи, нали? — процеди тя през зъби, докато си пробиваха път през тълпата.

Той само се усмихна.

— Избрах ги заради цвета на очите ти… и защото знаех, че ще са доволни. Моро може да не дойде, но други важни особи ще са тук.

— Трябваше да откажа да я облека.

Деймиън повдигна едната си вежда.

— Щеше да ти е малко неудобно да се появиш само с туниката си.

Тя го изгледа втренчено, но не каза нищо. Тази вечер той бе въплъщение на чаровния френски войник с прилепналите си бричове и високите черни хусарски ботуши. Златни копчета искряха отпред на синьо-бялата му куртка, а на раменете му блестяха еполети и ширити.

Под звуците на оркестъра той я поведе през пищно облечената тълпа. Стените бяха украсени в тъмнозелено и с огромни императорски орли. Той се спря пред мраморното стълбище в големия салон.

— Бих искал да се запознаеш с някои хора. — Деймиън се обърна с поздрав към една групичка и започна да ги запознава.

— Приятно ми е да се запознаем — обърна се към нея един господин на име Брюмер.

— И на мен също — отвърна тя малко сковано. Доста странни познати: мъж на име Фишо, министър на полицията; един полковник от драгуните; един хусарски капитан; архитектът Селерие; един командир на карабинерски отряд; някаква актриса от Комеди Франсез и един абат без абатство. Той носеше дрехи на духовник, но не принадлежеше към никой орден, вместо това имаше сан „в обществото“.

Актрисата, една привлекателна блондинка с пищни гърди, доста дръзко гледаше Деймиън. Алекса усети как стисна ръката й по-силно и присви устни от яд.

— Не се тревожете, миличка — зазвуча в ухото й познат глас. — Габриела отдавна не му е любовница. Съпругът ви гледа само и единствено вас.

— Мосю Гуден!

— Радвам се да ви видя, мадам Фелън. — Той се поклони и леко стисна ръката й.

Деймиън му се усмихна любезно.

— Добър вечер, Андре. Надявах се да те видя тук.

— Така ли? Защо?

— Да ти благодаря, разбира се, задето се грижи за жена ми в мое отсъствие.

— Беше удоволствие за мен, но съжалявам, че тя е все още тук.

— Аз също, приятелю. Но ако генерал Моро желае да бъде така, кой съм аз, за да му противореча.

Андре сви гъстите си бели вежди.

— Уви, така е — той се обърна към Алекса: — Е, щом е така, трябва да направите всичко възможно да ви е приятно тук, нали така?

— Опитвам се, мосю.

Мосю Гуден представи и двамата на компанията, с която бе дошъл. Сред тях бе и полковник Лафон, дукеса Д’Абран и един очарователен русокос мъж на име Жулиен Сен Оуен, когото всички наричаха Жул. Той току-що бе пристигнал в столицата, както каза някой, беше около тридесетгодишен, с живи зелени очи, пъргав ум и добри обноски. Когато той задържа ръката й малко повече от обичайното, Деймиън я покани да танцуват.

— Сигурен ли си, че не би предпочел актрисата? — не можа да се сдържи Алекса.

— Свирят валс и не искам да го танцувам с никоя друга, освен с теб.

Сериозният му тон я изненада, но не и пламъкът в очите му. Той трептеше в погледа му, откакто я бе видял за първи път в дневната, облечена в изумрудената й рокля с дълбоко деколте. Изражението му накара сърцето й да забие лудо, а дланите й се изпотиха. Тя копнееше за онези няколко мига, когато щеше да я притисне до себе си във вихъра на танца.

Алекса се остави да я отведе до танцовата площадка и да я хване през кръста. Двойките се въртяха около тях в ритъма на музиката, облени в светлината на свещите от кристалните полилеи. Музиката се засилваше, докато изпълни цялата огледална зала.

— Съзнаваш ли, че това е първият ни валс? — попита Деймиън с очи, впити в нейните. После премести поглед към устните й и краката й се разтрепериха.

— Да.

Те изглеждаха сякаш винаги бяха танцували заедно. Телата им се движеха в идеален ритъм, всяко завъртане, всяка стъпка, всяко полюшване. Кракът му се търкаше в нейните бедра и той неволно я притисна към себе си.

— Ти си най-красивата жена тук — отбеляза той.

— Благодаря, мосю — отвърна тя, но гласът й прозвуча престорено.

— Искам те. Още от първия миг, когато те видях в тази рокля.

Алекса погледна настрани.

— Желание само не е достатъчно. Понякога не можем да имаме онова, което искаме.

— Понякога обаче можем.

Тя го погледна.

— Ти ме желаеш, но аз все още съм твой враг.

— Ти си моя съпруга. Само това има значение. Не можеш ли да забравиш различията ни поне докато сме тук?

Алекса се стегна в прегръдката му.

— Как смееш да ме питаш? Да не мислиш, че ще приема онова, което направи? Че ще се преструвам, че го одобрявам? Че ще те приема в леглото си, а после ще се прибера в Англия и ще продължа да си живея все едно, че нищо не е било?

— Може би има и друг начин — рече тихо Деймиън.

— И какъв по-точно?

— Да се оставиш на грижите ми и да повярваш, че ще оправя нещата.

Тя едва преглътна внезапната болка, която я скова. Боже, как го искаше, никога не го бе желала по-силно. Но всъщност се страхуваше. Той я бе лъгал десетки пъти. Беше лудост да му повярва, но…

— Де да можех да ти кажа. Никога няма да разбереш как само го желая, но…

— Но?

— Но истината е, че не мога.

Деймиън я притисна още по-силно, направо неприлично, като я накара да усети колко възбуден бе той.

— По дяволите, ти си моя жена! — сопна й се той. Тя се опита да се освободи, но той я държеше здраво. — Съжалявам, скъпа, но няма да си тръгнеш — силната му ръка остана на кръста й. — Това би смутило и двама ни. — Той леко отпусна ръката си и я остави да се овладее.

Когато танцът свърши, те се върнаха при Андре Руден.

— Ако мога да разчитам на нашето приятелство, Андре, бих искал да ти поверя за малко Алекса. Трябва да поговоря с полковник Лафон.

— Разбирам — отвърна Андре.

— Извинете ме — рече Деймиън и се поклони.

— Не е лесно да го разберете, нали? — каза Гуден.

— Направо е невъзможно.

— И все пак не ви е безразличен.

— Не.

— Защо е така?

Тя откъсна поглед от високата отдалечаваща се фигура на съпруга си.

— Може би намирам нещо в него, — въздъхна тя — а може би просто си въобразявам.

Андре не отвърна нищо, тъй като към тях се приближи Жул Сен Оуен.

— Мадам Фелън.

Той се усмихна и Алекса забеляза, че очите му имат небесносин оттенък. Изящният му нос, както и трапчинката на брадичката му придаваха очарование.

— Сега, когато съпругът ви е зает, надявам се да ме удостоите с един танц.

„А защо не?“ — помисли си тя. На Деймиън можеше да не му хареса, но не се тревожеше особено за това.

— С удоволствие, мосю.

Отново свиреха валс. Още по-добре — така Деймиън сигурно ще ги види и ще се ядоса. Ако й създадеше някакъв проблем, това щеше да ги раздели за момента.

В края на танцовата площадка Сен Оуен обви ръка около кръста й и я поведе в стъпките на танца. Той бе по-нисък от Деймиън, но добре сложен, с мъжко очарование, и бе почти толкова добър танцьор. И все пак тя не можеше да се отпусне в неговата компания. Той явно го усети, защото наведе глава към нея.

— Отпуснете се, лейди Фелън — прошепна той в ухото й на английски. — Дошъл съм да ви помогна да се върнете у дома.

— Кой… кой сте вие? — попита тя стреснато, като отстъпи крачка назад.

— Говорете на френски — предупреди я той. После отново я завъртя и продължиха да танцуват сякаш нищо не се бе случило.

— Аз съм ваш приятел. Засега това е важното.

— Кой ви изпрати? Защо да ви вярвам?

— Генерал Уилкокс ни извести. Той е шеф на полковник Беуик.

— Беуик е последният, комуто бих се доверила.

— Тук съм от името на Уилкокс.

— Значи сте шпионин?

— Не. Аз съм лоялен французин.

— Тогава защо…

— Не му е сега времето. Ще ви кажа повече, когато се видим. Засега бъдете спокойна, че има хора, които ще ви помогнат.

Танцът свърши и те се върнаха при Андре Гуден. Алекса се чувстваше объркана и смутена от това, което се бе случило. Когато се обърна към Сен Оуен, тя видя, че той бе изчезнал в тълпата. Тя мерна русата му глава да се изплъзва през входа.

— Приятно ли ви бе да танцувате с Жул? — попита я Андре и тя се замисли дали той не бе подразбрал нещо.

— Той е един доста приятен мъж.

— Жул е богат търговец, бивш капитан от флота. Не съм го виждал отдавна. Преди постоянно критикуваше политиката на императора, но явно е загърбил тези помисли.

Значи Андре нямаше никаква представа за плановете на Жул, но и тя също не знаеше какво може да очаква.

— Вие привлякохте вниманието на още дузина млади мъже, така че ако искате да продължите да танцувате…

— Всъщност бих искала да се прибера. — Трябваше да обмисли доста неща след последното развитие на събитията.

— Съпругът ви сигурно ще се съгласи.

Алекса го видя да се приближава към нея. Няколко женски погледа проследиха елегантните движения на стегнатите му хълбоци и дългите му крака. Тя с неохота почувства прилив на ревност.

— Утре сутринта трябва да се срещна с Лафон — рече той и се приближи към нея. — Имаш ли нещо против да си тръгнем по-рано?

— Честно казано, ще бъда доволна.

Той я погледна учудено за момент.

— Тогава ще отида за пелерината ти и ще извикам каретата.

След няколко минути си тръгнаха, като си проправяха път през тълпата. На път за вкъщи Деймиън бе доста мълчалив, но очите му следяха всяко нейно движение. Начинът, по който я докосваше, и премреженият му поглед показваха, че желанието му не е отслабнало. Алекса съзнаваше, че като неин съпруг той имаше право да я притежава, и тя не можеше да го отрече.

Въпреки това той не каза нищо, когато тя изкачи стълбите, остана безмълвен и в коридора, когато съпругата му се прибра в стаята си. С облекчение Алекса затвори вратата и се облегна на нея. После се обърна и видя Мари-Клер.

— Ще ви помогна да се съблечете — каза тъмнокосата жена.

Въпреки че продължаваше да мисли за мъжа, когото остави в коридора, тя бавно се съблече и извади фибите от косата си. Мари-Клер й подаде една дълга бяла нощница, но в този момент откъм вратата долетя глас.

— Можеш да си вървиш, Мари-Клер — рече спокойно Деймиън.

Алекса стискаше здраво нощницата и прикриваше тялото си. Тя изчака мълчаливо жената да си тръгне. Искаше да я помоли да остане, но знаеше кому служеше французойката.

— Какво… искаш? — Думите й пронизаха настъпилата тишина.

Той я обгърна с поглед.

— Много добре знаеш какво искам.

Деймиън тръгна към нея и под дългия му копринен черен халат се показаха мускулестите му крака. На няколко крачки от нея той развърза колана и дрехата му се разтвори. Спря се за момент и халатът се плъзна по раменете му. Беше гол.

Господи! Имало ли е някога по-красив мъж на света?

Тя не можеше да откъсне поглед от стройната му снага и от изящните му силни гърди.

— Аз съм твой съпруг, Алекса — прошепна той и направи още една крачка, но тя само се обърна.

— Недей! Моля те, недей! — Тя пристъпи към голямото легло и се подпря на единия страничен стълбец. После усети как той се доближи до нея, наведе се и целуна тила й.

— Имам нужда от теб, Алекса.

Топли целувки погалиха рамото й и той притисна хълбоците й между бедрата си.

— Не мога — промълви тя, но огънят вече обливаше тялото й. Ръцете му притиснаха корема й и след това обхванаха гърдите й.

— Можеш — рече Деймиън, докато галеше зърната й.

Плоският му корем се притисна още по-силно към бедрата й, а топлият му език се плъзна по гръбнака й. Ръката му погали бедрата й отвътре и се мушна във влагата между тях.

Цялото й тяло потрепери и кръвта забуча в ушите й. Устата й пресъхна, а нозете й се подкосиха.

— Разтвори ги, скъпа.

Пръстът му се плъзна в нея и тя бързо му се подчини. Ръцете й здраво стискаха дървения ствол, главата й се изви назад и косата й падна до бедрата.

Деймиън разтвори срамните й устни, намести се и проникна в нея с все сила.

— Нуждая се от теб — прошепна той и нещо в гласа му й подсказа, че бе искрен.

Той я извърна леко и впи устни в нейните. Ръцете му продължаваха да галят гърдите й и нежно подръпваха зърната им. След това я хвана за хълбоците и я задържа така неподвижна, докато движенията му не я докараха до ръба.

— Кажи го, — промълви той — кажи, че ме искаш.

Алекса се опита да се овладее, прехапа треперещите си устни и се хвана още по-здраво за стълбеца. Той отново проникна с тласък в нея.

— Кажи го — заповяда й Деймиън.

— Искам те, Деймиън. Толкова те искам, че ме боли!

— Мили Боже — изстена той. Устните му се впиха още по-дълбоко в нея.

— Деймиън! — извика тя, когато достигна върха. След това пред очите й притъмня и серия от горещи експлозии я разтърсиха.

Тя не разбра кога той достигна до кулминацията си, не забелязваше, че краката й се бяха подкосили и че всъщност той я крепеше. Цялата се тресеше и изведнъж се уплаши. След това усети нежните му целувки по лицето си. Ръцете му я обгърнаха и тя чу успокоителния му шепот.

— Всичко е наред, мила. Не се плаши.

Но Алекса имаше всички основания да се страхува. Тя го знаеше, но сега истината дойде като гръм от ясно небе. Напрегна силите си и се отскубна от ръцете му, обърна се и го погледна като своя най-голям враг.

— Не трябваше да идваш.

— Алекса…

— Недей! Не казвай нищо повече.

При вида на измъченото й лице Деймиън вдигна бялата нощница и безмълвно й я подаде. Тя я грабна с треперещи ръце и бързо я нахлузи, като отстъпваше назад.

— Искам да си вървиш — каза тя неуверено.

Той поклати глава.

— Не искам да те оставям така.

— Моля те, Деймиън!

Решителното му изражение не се промени и той пристъпи към нея. Вдигна я на ръце и я положи на голямото меко легло.

— Ще остана още малко — рече той и дръпна завивките. Обърна я на една страна и се опъна до нея. — Само докато заспиш.

Той се държеше странно, но Алекса бе спокойна. Съпругът й се скри под одеялото, притегли я към себе си и я прегърна.

Сигурно пак щеше да се опита да я люби, помисли си тя цялото й тяло бе нащрек. Вместо това той прокара дългите се пръсти през косата й, наведе се и я целуна по слепоочието.

Едва сега тя се отпусна. Противоречивите й чувства все още се бореха в нея, но накрая успя да заспи.

Деймиън се събуди от силното тракане на часовника. В първия момент не можа да осъзнае къде се намираше. Къде беше синият балдахин на леглото му? След това си спомни, че тази вечер бе заспал в своето легло… до съпругата си. Той трепна при спомена за нощта. Протегна се да я докосне, но… нея я нямаше.

Той се изправи в леглото. Алекса не беше в спалнята, а и никакъв шум не се долавяше от съседната стая. Огънят едва тлееше и хвърляше страшни сенки по стените, зад които се чуваше драскането на мишка. Деймиън стана и наметна черния си халат, отвори вратата и излезе в коридора. Може би беше огладняла и бе слязла да си вземе нещо за ядене.

Той се усмихна при тази мисъл, но тревогата започваше да го обзема. Тя бе много разстроена от случилото се. Може би е направила нещо неразумно? Може би е избягала? Ами ако е тръгнала да се връща сама в Англия?

При тази мисъл сърцето му се сви. Не трябваше да идва тази вечер при нея. Знаеше го от самото начало, но желанието му бе неустоимо, а чувстваше, че и с нея бе така.

Той знаеше, че съвестта й щеше да се съпротивлява. Но в този момент нищо не можеше да го спре. „По дяволите съвестта й!“ — си бе помислил снощи.

Но сега…

Тревогата му нарастваше, докато слизаше по стълбите. Отправи се към задната част на къщата, тъй като в кухнята не светеше. Трябваше да я остави сама, повтори си той, но тогава изпитваше огромна нужда от нея, а освен това й бе ядосан.

Може би се бе разочаровала или съжаляваше, че чувствата й не бяха достатъчно силни, за да превъзмогне угризенията си и да го приеме такъв, какъвто беше.

Може би изпитваше огорчение, че не можеше да му се довери.

Кого заблуждаваше? Изобщо не заслужаваше доверието й. Бе направил всичко възможно, за да го загуби. Не го правеше нарочно, не и след брака им, но това не променяше нищо. Сега обаче душата му копнееше за такова доверие.

Деймиън продължи търсенето си, промени посоката и уверено тръгна към главния салон, но спря пред вратата на кабинета си, защото отдолу се процеждаше светлина. До слуха му достигна тихото й хлипане.

Не знаеше дали да се радва, или да се ядосва. Без съмнение Алекса бе там. Тя плачеше, и то заради него. Като си пое дълбоко дъх, той отвори вратата и тихо влезе. Алекса не го чу. Тя се бе сгушила на дивана и бе загърнала краката си с нощницата си. Беше се отпуснала на облегалката и подпираше глава с ръцете си. Дългата й червеникава коса скриваше почти цялото й лице.

Деймиън приседна до нея и нежно я прегърна.

— Не плачи, скъпа, тези сълзи са ненужни.

Противно на очакванията му тя не се отдръпна. Отпусна се в ръцете му и продължи да плаче на рамото му.

— Моля те, Деймиън, — изхлипа тя — пусни ме да се прибера у дома.

Той я откъсна от себе си и я погледна. Повдигна брадичката й с пръст и нежно я целуна.

— Ако имаше някакъв начин, скъпа, бъди сигурна, че щях да го използвам. — Това бе самата истина. В Англия тя щеше да е на сигурно място. — За съжаление генерал Моро иска да останеш.

— Но аз съм англичанка. Мястото ми не е тук.

— Ти си моя съпруга и ми принадлежиш.

— Ако нещата бяха другояче, сигурно щях да се съглася. За съжаление обаче не са. — Влажните й очи го погледнаха. — Знаеш как се чувствам… знаеш, че не мога да приема нещата така, както са. Знаеш го, а когато съм с теб, ме караш да пренебрегвам принципите си. Принуждаваш ме да…

— Какво? Да се отдадеш на желанията си? Да приемеш, че все още изпитваш чувства към мен?

— Да! — призна тя и измъченото й изражение го прониза.

— Сигурно много ме мразиш — каза тихо той.

Алекса издаде сподавен стон.

— Мразя онова, в което ти вярваш.

Деймиън се втренчи над косата й. Стените на една къща, пълна с врагове, стени, които сигурно имаха уши. Искаше да я попита за истинския Деймиън, но кога ли й бе дал възможност да го опознае? Понякога дори сам не разбираше себе си.

— Ти не си безразлична към мен. Вече неведнъж си го признавала. Как щеше да се чувстваш, ако бях предан на Англия? Ако не бях предал родината си?

Тя потърси очите му с поглед. В тях се четеше и болка, и недоумение, и още хиляди чувства.

— Ако беше така… може би… един ден щях да те обикна.

Цялото му тяло се напрегна. Думите й го пронизаха и го накараха да копнее за неща, които не можеше да има. За Бога, не трябваше да се издава. Знаеше, че с произнасянето на тези думи залагаше живота и на двама им. И все пак…

— Аз съм шпионин, Алекса. Още от петнадесетгодишен, но не за Франция, а в полза на Англия.

Сподавен вик се изтръгна от гърлото й. Зелените й очи щяха да изхвръкнат от орбитите си.

— Не ти вярвам. Ти… ти пак ме лъжеш. Това е поредният ти номер.

— Не е номер.

— Беуик щеше да знае. Някой все щеше да знае. — Тя се наведе и впи пръсти в раменете му. — За Бога, не можеш да очакваш от мен да ти повярвам.

— Почти никой не знае. Опасно е и ти да го знаеш. И двамата ни следят. Направо е лудост, че ти го казвам, но като те гледам така… — той изтри една сълза от гъстите й черни мигли.

— Знаеш ли как бих искала да ти вярвам? Можеш ли да си представиш?

— Знам, че имаш всички основания, но…

— Кажи, че е истина, Деймиън. Кажи ми, че това не е поредната ти лъжа.

— Истина е, Алекса.

— Закълни се. Закълни се в гроба на баща си.

Той обгърна с поглед стените. Беше доста късно и се молеше слугите да са си легнали вече.

— Кълна се.

Тя се приближи към него и той я притисна в обятията си. Усещаше потрепванията й и сълзите, които се стичаха по бузите й. Тя бе заровила глава в него и дългата й лъскава коса сякаш припламваше на рамото му.

Деймиън я задържа дълго така, галеше гърба й и прокарваше пръсти през косата й. Най-сетне тя се изправи.

— Ако това, което казваш, е истина, — каза Алекса с отчаян поглед — значи аз съм тази, която те е предала. О, Боже, ти загуби дома си. Биха те и те държаха в тъмница, а сега си тук в опасност. Ти…

— Тихо — успокои я той. — Не ти го казах, за да те разстройвам, — той погледна разсеяно встрани, несигурен какво точно искаше да каже — а защото не искам да те гледам как страдаш.

— Деймиън…

— Не трябваше да го казвам, но го направих. Сега е твой ред да се закълнеш, че отсега нататък няма да кажеш и дума за това. Ще се държиш сякаш никога не си чула тези думи. Ще се погрижа да се върнеш колкото се може по-скоро, но междувременно трябва да внимаваме. Ако някой разбере, нито един от нас не ще напусне страната жив.

Тревога се изписа по лицето й.

— Не можеш ли да ми кажеш още малко? Обясни ми как…

— Не. Казах ти твърде много. Искам да ми обещаеш, Алекса, да се закълнеш, че разговорът ни е приключен.

В очите й се четяха неувереност и хиляди въпроси.

— Заклевам се.

Надяваше се, че може да й вярва. Той почти виждаше обърканите й мисли, новите й идеи, които приемаше или отхвърляше.

— Деймиън?

— Да, любов моя?

— Сега, като сме на една и съща страна, може би ще мога да ти помогна.

— За Бога, Алекса. Последното нещо, което искам, е да се намесваш в тези работи.

Тя се приближи и хвана брадичката му с ръка. Топлината в очите й се разля по цялото му тяло.

— Добре. Ще направя както кажеш.

Той се усмихна.

— Едно последно нещо.

— Да?

— Важно е да запазим ролите си. Постепенно можем да ги променим, но никой не трябва да разбере защо.

— Мога да бъда добра актриса, ако пожелая.

— Разчитам на това. — Деймиън се наведе и я целуна. Една гореща и дълга целувка, от която кръвта му забушува. — А дотогава защо да не се качим горе?

Алекса кимна и той я хвана за ръка, предвкусвайки удоволствието. Усмихна се, но вече съжаляваше за действията си. За него не бе присъщо да поема такива рискове, и то когато се отнасяше и за друг. По дяволите, тя знаеше как да го сломи.

Сега му оставаше да се надява, че това нямаше да струва животът им.