Откупът

Глава трета

Облечена в златистокафява рокля, Алекса вдигна качулката на пелерината си и се качи в малкия покрит файтон, който Джейн й бе заела. Приятелката й я бе успокоила, че може да има доверие на кочияша — един слаб, русоляв момък. Според плана им той трябваше да я закара и да я изчака пред „Раковината“ — малка, привлекателна, но уединена странноприемница в края на града, която графът бе избрал за място на срещата им.

Алекса бе спокойна и не се страхуваше, че лорд Фелън иска да я прелъсти. Тя самата нямаше да допусне подобно нещо. Беше напълно сигурна, че ще го накара да се държи джентълменски и че ще й се отдаде да научи нещо повече за тайнствената му личност. Искаше да разбере с какво я привличаше.

Алекса се облегна на тапицираната с червено кадифе седалка. Джейн единствена знаеше за нейното решение. Рейни й бе позволил да остане още малко в голямата къща на дука в града. По всичко личеше, че двете с Джейн добре се забавляваха. Дукът и брат й бяха единодушни, че Лондон им се отразява много благоприятно.

Сега Алекса бе на път да разбере доколко бяха прави.

Странноприемницата се намираше до едно селце, малко встрани от пътя за Хампстед Хийт, по който се стигаше до „Стоунлей“. Лорд Фелън вероятно вярваше, че тя щеше да дойде от тази посока. За Алекса обаче щеше да бъде много по-трудно да заблуди брат си, отколкото дука и многобройните му слуги.

Колелата на каретата тракаха по паважа и Алекса поглъщаше шума на града: зарзаватчии и амбулантни търговци приканваха купувачите; просяци искаха милостиня; пияни войници ломотеха мръсни песни. От втория етаж на една къща някой наруга събралите се отдолу хулигани и подигравките им секнаха, когато ги заля с помия.

Най-сетне градската врява заглъхна и отстъпи място на една блажена тишина. Тук въздухът ухаеше на свежа, скоро окосена трева и на вечерна роса. Някъде далеч мучеше крава. Малко след това се разминаха с една пощенска кола, която отиваше към града.

Не след дълго кочияшът дръпна юздите и конете завиха по една тясна алея, която ги отведе до високия, сводест вход на странноприемницата.

Стомахът й се бе свил на топка, а дланите й бяха мокри. Тя пристегна качулката си, когато вратата на каретата се отвори. Пое си дълбоко дъх и неспокойно огледа двора на хана. В дъното се виждаше сламеният покрив на конюшнята. Няколко бездомни псета се въртяха около празните файтони, но от лорд Фелън нямаше и помен. Смелостта й почти се изпари.

Изведнъж стройната му, мъжествена фигура се появи в мрака. Носеше черен костюм, жилетка от златиста коприна, безупречно бяла риза и вратовръзка. Сините му очи изглеждаха по-красиви от всякога, а черната му коса блестеше като абанос на лунната светлина.

Той се приближи. Погледът му жадно поглъщаше румените й бузи, забързаното й дишане и дръзкото й деколте.

Деймиън се усмихна и Алекса усети, че краката й се подкосяват.

— Добър вечер, мила моя.

Преди още да намери подходящия отговор едната му ръка здраво обгърна кръста й, а с другата нежно докосна бузата й, повдигна брадичката й и я целуна. Алекса издаде едва доловим звук. Топла вълна обля тялото й, сърцето й заби лудо и тя се изчерви.

Целувката трая само миг, но ръката му остана на кръста й.

— Хайде да влезем. Вътре ще се чувстваме по-удобно.

Тя обаче изобщо не се чувстваше удобно. Неуверена и замаяна, Алекса беше като риба на сухо, като сърна попаднала в капан. Веднъж стигнала дотук, връщане назад нямаше. Тя кимна леко и го последва през тежката дъбова врата на хана.

Отвътре къщата изглеждаше доста простовата — с нисък таван, дебели греди и под, покрит с плочи. В единия край на кръчмата имаше голямо каменно огнище. Мебелите обаче бяха луксозни — маси в стил Шератон, канапета и столове с доста пъстра дамаска. Малките лампи с китова мас бяха запалени и заедно с отблясъците от огъня създаваха топла и уютна атмосфера. От кухнята се носеше апетитна миризма на печено.

Те мълчаливо се качиха по стълбите. Алекса усещаше нежния допир на финия плат на костюма му. Одеколонът му ухаеше на мускус. Когато достигнаха площадката, сърцето й продължаваше да бие лудо, ръцете й все така потрепваха и тя ставаше все по-нетърпелива. Разбра, че искаше да бъде тук, с него.

Деймиън пъхна тежкия месингов ключ и я въведе в един скромен апартамент. Близо до огнището имаше малка кръгла маса, с бяла ленена покривка и прибори за двама. От сребърните блюда с похлупаци се вдигаше пара, огънят гореше в камината и стаята ухаеше на мускус. Един брой на „Морнинг Хроникъл“ бе оставен прилежно сгънат на облегалката на дивана, а през отворената врата на съседната стая тя видя легло с балдахин.

Страните й отново пламнаха и тя едва се сдържа да не избяга.

Шумът от затварянето на вратата отекна в нея като гръм.

— Радвам се, че дойдохте — рече той и преди да може да го спре свали пелерината й и я метна на един стол. Изчака я да си свали ръкавиците, взе ръката й и я целуна.

— Страхувах се, че ще промениш решението си.

Допирът на устните му разпали огъня в нея.

— Променях го поне сто пъти. И досега не знам каква лудост ме накара да дойда.

Гледаше я така неумолимо, че чак й прималя. Алекса се страхуваше, но не искаше да си тръгне.

Графът се усмихна чувствено, краката й се подкосиха и изведнъж й стана непоносимо задушно. Всичко се оказа много по-сериозно, отколкото бе очаквала.

Преглътна и вдигна очи към него, но той я погледна мило и отпусна ръката й.

— Едно шери?

— Да, моля. — Цяла бъчва нямаше да й стигне да успокои нервите си, но и една чашка щеше да й е от полза.

С широки грациозни крачки той отиде до бюфета и й наля една чашка, която тя пое с треперещи пръсти.

— За нас! — рече той и вдигна чашата си. — Нека и двамата спечелим от тази нощ.

Алекса не докосна шерито.

— За вас, господине. За един достоен противник!

Сега той не помръдна и над очите му сякаш падна тъмна сянка, Алекса отпи и парещата течност се плъзна по гърлото й и още по-надолу, като че ли той сам я бе докоснал.

— Изглеждаш великолепно тази вечер. Не можеш да си представиш колко много исках да остана насаме с теб.

Тя отново хвърли поглед към леглото в съседната стая. В единия му край покривката бе загърната.

Алекса усети познатата тежест в долната част на стомаха си, но когато той пристъпи, тя се отдръпна.

— Извинете ме. Сега разбирам колко глупаво постъпих, като дойдох… Добре съзнавах опасността, но… Във всеки случай това е истинска лудост, а и не съм тук за това, за което си мислите.

— Така ли? А защо тогава?

— Знам какво очаквате от мен. Знам, че когато се съгласих да дойда, вие си помислихте, че съм решила да си върна чека с цената на моята чест. Трябва да ви кажа обаче, че се надявах да ви убедя да размислите.

— Когато се отнася до теб, ми е трудно да бъда разумен — каза Деймиън и повдигна крайчеца на устната си. Той отново направи крачка към нея, но тя пак се отдръпна.

— Лорд Фелън, опитвам се да ви кажа, че не съм любовницата, която очаквате. Нито съм някоя развратница, готова да се продаде на всякаква цена. Сигурна бях, че като дойда, ще поговорим за чека и ще ви убедя да постъпите като джентълмен. Надявах се поне да изчакате докато навърша 23 години. Знам, че ви разочаровах, но просто не съм готова за подобни…

Той остави чашата си и стана сериозен. Отново тръгна към нея, но този път не спря.

— Недейте — промълви тя. Цялата трепереше от страх.

— Всичко е наред, Алекса. Не се плаши. Не те доведох тук, за да те вкарам в леглото си — той погали бузата й и дръпна нежно една къдрица над ухото й. — Никога не съм те смятал за развратница. Просто помислих, че… споделяш чувствата ми. Реших, че дългът ти може да бъде оправдание за това, което и двамата желаем отдавна.

Тя се изчерви, защото знаеше, че беше прав, поне отчасти. Тя беше тук, защото така поиска, защото желаеше да го види, да си поговорят, просто да бъдат заедно.

На лицето му се изписа познатата смущаваща усмивка, но очите му останаха непроницаеми.

— Така и така стигнахме дотук, можем поне да се позабавляваме. Хайде да вечеряме. Така ще се опознаем, ще поговорим за парите и после ще решиш дали да останеш.

Алекса прехапа устни, думите му звучаха приемливо. Графът не я задържаше насила. Освен това искаше да разгадае този негов мистериозен поглед. Той се появяваше в очите му всеки път, когато не бе нащрек или я наблюдаваше, без да знае, че тя го следи. Този поглед, изпълнен с копнеж, сякаш й повеляваше да остане. Той й разкриваше едно странно желание, а може би болезнена самота.

Ако останеше, щеше да закъснее и Джейн щеше да се побърка от притеснение. Тя й бе обещала да остане с лорда само колкото да го убеди да й върне чека и да се прибере преди полунощ. Сега той стоеше пред нея — висок, мургав и невероятно красив. Искаше да протегне ръка и да го докосне, да зарови пръсти в черната му коса и да погали нежната му кожа. Умираше от желание да я целуне отново.

— Е, добре — чу гласа си тя.

Като истинска приятелка, Джейн щеше да се разтревожи. Щом се прибереше, Алекса щеше да й обясни, че й бе отнело повече време, отколкото бе предполагала. Дори и да не я разбереше, Джейн никога нямаше да научи за безсрамните й своеволия.

— Готвачът ни е приготвил нещо специално. Надявам се да ти хареса.

Като продължаваше да я държи през кръста, Деймиън я отведе до масата и й помогна да седне на един тапициран стол с висока облегалка. В този миг Алекса усети топлия му дъх във врата си и настръхна.

— Нямаш представа с какво нетърпение очаквах тази вечер.

Той зае мястото срещу нея с изненадваща лекота. Раменете му й се сториха по-широки отпреди, а кожата му — по-тъмна. На светлината на лампата косата му изглеждаше гарвановочерна.

— Аз… също я очаквах с нетърпение — извърна поглед Алекса.

Това беше самата истина.

Лорд Фелън се протегна през масата и напълни чашката, която незнайно как бе пресъхнала.

— Желая те, Алекса. Не мога да го отрека. За момента обаче ми стига, че си тук.

Скрити под масата, ръцете й трепереха. Тя тайно бе копняла да срещне истинския мъж и графът беше точно такъв. Въпросът бе дали тя бе истинска жена, или все още момиче.

В дъното на конюшнята Барни Дилард извади от джоба си малкия часовник, който лейди Джейн му бе дала, и го погледна.

Полунощ! Света Богородице, момичето беше вътре от часове. Досега трябваше да е излязла. Отдавна трябваше да са на път за Лондон. Конете пръхтяха и ровеха с копита земята, по-неспокойни от самия него.

Какво, по дяволите, правеше вътре? Мили Боже, лейди Джейн щеше да побеснее. На тръгване му бе дала часовника и той забеляза, че красивото й лице бе засенчено от тревога за приятелката й. Тя му бе заръчала, ако госпожица Гарик не излезе от странноприемницата до полунощ, да разпрегне единия кон и да тръгне светкавично към „Стоунлей“. Там трябваше да намери виконта и да му каже, че сестра му бе в опасност. Барни трябваше да доведе негово благородие колкото може по-бързо. Без да му казва господарката, той разбра, че трябваше да си държи устата затворена за всичко останало.

Нейно благородие не бе казала нищо повече, а и не му влизаше в работата да пита. Трябваше да изпълни всичко и той почти се бе успокоил, че му се вижда краят.

Сега обаче Барни бе решил да действа. Освободи единия жребец от впряга и се метна на гърба му. След миг той вече препускаше надолу по пътя. Алената му ливрея се вееше зад гърба му и копитата трополяха по земята. Скоро щеше да е в Стоунлей. Ако виконтът имаше още един такъв добър кон, двамата бързо щяха да се върнат.

„Какво ли ще стане после?“ — чудеше се Барни.

Деймиън напълни отново високата й кристална чаша и се заслуша в смеха й — звънлив, леко дрезгав, но най-съблазнителния, който някога бе чувал.

Вечерта премина точно както й бе обещал — разговаряха за книги, любими и на двамата, за пиеси, които и двамата бяха гледали, за Наполеон и за последните новини от войната. И двамата внимателно подбираха темите. Поговориха накратко за нейното семейство, а за неговото той само бегло спомена. Алекса се чувстваше спокойна, играта на въпроси и отговори й доставяше удоволствие. Харесваше й да го дразни, но щом усетеше надигащата се вълна, млъкваше.

Привидно любезните им думи и скучните теми не можеха да скрият взаимното им влечение. Нито за миг той не спираше да си я представя в леглото си.

Те приключиха с вечерята — морски език със сметана и лук, последван от яйчен крем и захаросани плодове. Алекса погледна към часовника над камината.

— Боже мой, как лети времето! — възкликна тя с усмивка и Деймиън отново усети сладостта на тези сочни, леко нацупени устни с цвят на роза.

Без да продума, той се изправи и й помогна да стане. Помисли си, че въпреки късния час всичко се движеше по план. Той бе изчислил всичко до последната минута. До този момент нещата се подреждаха добре, но истинското изпитание предстоеше.

Когато Алекса се изправи, той се наведе и я целуна по рамото — кожата й беше мека и сладка като сметана.

— Не искам да си тръгваш — прошепна й той. Това беше самата истина.

Обърна я с лице към себе си и я дари с нежна целувка, която тя без колебание прие. Устните й бяха сочни и сладки като праскова, а дъхът й бе с привкус на шери. Трябваше да събере цялата си воля, за да укроти желанието, което кипеше в него. Искаше да я целува страстно, докато, вкопчена в него, тя започнеше да го моли да не спира. Алекса обаче се отдръпна и не му даде тази възможност.

— Късно е и трябва да вървя.

Той отново целуна треперещите й устни и тя се вкопчи за реверите му. Ръцете му се плъзнаха надолу по тялото й, обхванаха изящните й, женствени форми и, я притиснаха към него. Плоският й стегнат корем се долепи до слабините му и той се възбуди още по-силно.

Когато промуши езика си между устните й, желанието напълно го завладя, защото разбра, че и тя копнееше по него.

Алекса с мъка се отскубна от прегръдката му. Дишаше тежко, а очите й бяха заслепени от страст. Тя отстъпи към вратата, сякаш всеки момент щеше да хукне навън.

— Не си отивай! — каза Деймиън и я спря до една масичка пред канапето.

Трепкащият пламък на свещта осветяваше нежните черти на лицето й, извитите й бакърени вежди и зелените й като пролетни листа очи.

Цяла вечер тялото му преливаше от желание по нея и кръвта му бушуваше. Цяла вечер бе чакал този момент, твърдо решен да спечели играта.

— Трябва да вървя — повтори Алекса, като едва си поемаше дъх. Тя отстъпи към вратата с широко отворени от уплаха очи.

— Остани! — той се наведе да я целуне отново, но тя ловко се отдръпна.

— Не мога — рече тя отчаяно и пипнешком потърси дръжката на вратата зад гърба си.

Решителният момент настъпи. Деймиън не предполагаше, че тя има толкова силна воля. Въпреки че го желаеше, не бе готова да му се отдаде. Той се усмихна едва забележимо. Отдавна не бе срещал жена, която да устои на чара му. Тя бе по-смела и по-страстна от повечето негови познати. И все пак той не мислеше да се отказва.

Притисна гърба й до вратата и когато тя някак си успя да я отвори, той я затръшна.

— Но какво правите?

Не беше я излъгал, нямаше никакво намерение да я насилва. Просто трябваше да я задържи още малко. Това бе скритият му коз — да си поиграе с нея и да я съблазни, както винаги правеше с жените.

— Предполагам, че брат ти е в имението „Стоунлей“.

Смяната на темата я свари неподготвена.

— Да, Рейни е там, но какво…

— Първата ми работа утре ще е да го посетя.

Тя се стъписа за момент, с пребледняло от ужас лице, и впи поглед в него. Красивите й устни леко се разтвориха, но останаха безмълвни.

— Не говорите сериозно, нали?

— Мила моя, страхувам се, че съм напълно сериозен.

— Но, аз… аз си помислих, тоест… искам да кажа, че споделеното тази вечер е от значение за вас. То е повече от достатъчно обезщетение за неразумните ми залагания. Ако ли не, както вече ви казах, аз съм готова да си изплатя дълга веднага щом получа наследството си.

— Скъпа, трябва вече да си наясно, че не съм и никога няма да бъда джентълмен. Що се отнася до 90-те хиляди лири, можеш да си сигурна, че за тази солидна сума очаквам нещо повече от една целувка.

Страните й почервеняха от гняв и стомахът й се сви при мисълта, че я бе измамил.

— Вие сте мръсник, лорд Фелън.

— Точно това не съм, госпожице Гарик.

— Да не очаквате от мен да…

— Именно — каза той.

Едва изрекъл това, Деймиън се замисли за пореден път дали постъпва правилно с нея. Тя изобщо не отговаряше на първоначалната му представа. Алекса бе толкова сладка, жизнерадостна и чаровна. Притежаваше красотата на зряла жена, но с невинността си можеше да трогне и най-големия женкар.

За момент му се прииска да бъде мъжът, който тя бе очаквала да срещне. Щеше му се да беше просто тайнствен непознат, привлечен от една красавица, готов на всичко за нея. В следващия миг се сети за брат си — жаден за живот младеж, който я бе обичал и й бе вярвал и който, отчаян от нейния отказ, бе опрял дулото в главата си. Той си представи Питър, потънал в локва кръв, и все още димящия револвер.

— Още една целувка може би ще свърши работа — рече той с насмешка. — Ако си малко по-усърдна, може и да ме убедиш да забравя за дълга ти.

Деймиън се протегна и я хвана за китката, дръпна я грубо към себе си и впи устни в нейните. Тя упорстваше и се виеше в прегръдките му. Изведнъж се освободи, отстъпи леко и му удари плесница.

Алекса дишаше тежко и го гледаше недоумяващо. Въпреки че на лицето му се изписа горчива усмивка, той усети тръпката между краката си. Графът хвърли бърз поглед към часовника над камината. Дойде ред и на последния му коз. Надяваше се интуицията да не му изневери.

— Вратата е там, Алекса. Щом думите ти значат толкова малко, защо просто не си тръгнеш? Иди си вкъщи при батко и го помоли да те измъкне от поредната ти каша. Той ще ти се поскара малко, но какво толкова? Това не е висока цена, за да запазиш достойнството си.

От ярост лицето й стана безизразно като от камък. До този момент, както и при играта на карти, печелеше все той, но не и тази последна ръка.

— Дойдох, за да си взема чека — каза тя. — Какво очаквате да направя?

Най-сетне. Наградата, която толкова дълго бе чакал, сега стоеше пред него с цялото си ослепително великолепие. Просто трябваше да си я вземе.

— Ами, за начало защо не разпуснеш косата си. Копнея за нея, откакто те видях за първи път в операта.

Меките й сочни устни пребледняха. Зелените й очи хвърляха искри и всеки нерв от тялото й потрепваше от ярост. С резки движения извади фибите и те се разпиляха по пода. После тръсна глава и гъстата й тъмночервена коса се спусна нежно по раменете й. На светлината от свещта тя падаше на златисточервени вълни и Деймиън усети прилив на желание в слабините си.

— Съблечи се. Време е да разбера дали си струваше усилията.

Алекса прехапа устни. Той се усъмни дали ще има тази смелост. Опитът му да я прелъсти се бе провалил, но все пак можеше да доведе плана си до успешен край, ако я задържеше още малко.

— Приятно ли ви е да унижавате жените, лорд Фелън? Може би изпитвате някакво извратено удоволствие?

— Искам те в леглото си, Алекса. Още като дойде, знаеше, че нищо друго не ме интересува. Ти ми даде дума и аз ти повярвах. Очаквам да изпълниш обещанието си.

Около пълните й с ярост очи се появи още един кръг. Цялата трепереше, но не от страх, а от гняв. Заповедите му я изкараха от равновесие, но не смяташе да му позволи да я надхитри.

Алекса изви ръце зад гърба си, разкопча няколко копчета от роклята си, а други откъсна, но все още стоеше облечена.

Деймиън пристъпи напред, отмести треперещите й ръце и се справи с останалите копчета. Роклята се плъзна по тялото й и се свлече на пода. Сякаш бе стъпила сред голяма купчина есенни листа.

Тя прекрачи надиплената си рокля и я подритна настрани. Не носеше корсет. Една прозрачна бяла риза я покриваше от раменете до коленете, но не можеше да скрие изящната извивка на чувствената й гръд, нито съблазнителните тъмни кръгове около зърната й.

— Да продължавам ли, лорд Фелън? Или това е достатъчно за перверзните ви желания?

— Ако наистина искаш да ми доставиш удоволствие, то това е само началото… но… може би се страхуваш да не ме разочароваш?

Алекса го изруга наум. С яростен замах тя съблече ризата си презглава и червеникавата й коса се люшна тежко. С изключение на оскъдното й копринено бельо тя стоеше съвсем гола пред него.

Дъхът му спря. Тя бе по-красива, отколкото очакваше. Имаше кожа, гладка като кадифе, стегнати, закръглени гърди, с розови ореоли около нежно набъбналите й зърна. Бедрата й бяха стройни, а глезените — добре оформени и тънки.

Погледът му се плъзна към тънкия й кръст, който можеше да обхване с длани, нагоре към крехките й изящни рамене и лебедовата й шия. Докато я наблюдаваше Деймиън, отново почувства приятното стягане в слабините и кръвта му закипя от страст. След това очите му се спряха на лицето й и той се вцепени. Дълго сподавяната въздишка се изтръгна шумно от гърдите му.

Въпреки че го гледаше дръзко, долната й устна трепереше и сълзи се спускаха по бузите й. Тънки струйки се стичаха към брадичката й.

— Никога не ще забравя нощта, когато те видях за първи път — промълви тя. — Ти бе толкова хубав… като черен ангел слязъл от небесата. Не беше като останалите, беше дързък, тайнствен, привлекателен, но и много нежен. Харесах те от самото начало, не го отричам. Никой друг мъж не ме е очаровал така.

Деймиън не каза нищо.

— Никога няма да разбереш, колко силно желаех да дойда тази вечер. С риск да загубя честта си и всичко, което ми е скъпо, аз трябваше да дойда. Дълбоко в себе си вярвах, че между нас има нещо. Знаех, че дори да трябваше да легна с теб, това щеше да е най-прекрасното, най-вълнуващото нещо в живота ми — рече тя и сълзи се търкулнаха по бузите й. — Каква глупачка съм била!

Тялото му се разтърси. Всеки негов мускул се бе стегнал и устата му така бе пресъхнала, че не можеше да говори.

Тя се засмя, но гласът й прозвуча остро и болезнено.

— Искам да знаете, лорд Фелън, че ако ме отведете сега в леглото си, единственото нещо, което ще изпитам, е омраза.

Самообладанието му рухна. Той я наблюдаваше, разкъсван от противоречиви чувства: желание и угризение, гняв към самия себе си и безумна ярост към нея, както и едно странно усещане, което не можеше да определи. В този миг той се приближи и я сграбчи.

— Омраза значи? Я да видим! — закани се той и я целуна страстно, силно, свирепо. Кръвта забушува в слабините му и желанието да я обладае стана неустоимо.

Отначало Алекса се съпротивляваше, блъскаше с ръце гърдите му и се извиваше в прегръдките му. Той усети влажните й бузи и неволно смекчи целувката. Вече не искаше да й причинява болка, а само да я накара да му отвърне и да вкуси отново от сладостта й.

Той почувства как гневът й се превръща в страст, яростта — в копнеж.

Тя се приближи към него, топлите й устни потрепнаха, леко се разтвориха и поеха езика му. Лек стон се изтръгна от гърдите му, целият се разтрепери. Слабините му натежаваха все повече. Той щеше да я грабне и да я отнесе в леглото, ако не бе издала онзи жален звук — тих, но болезнен, като писък на ранена птица. Това бе сърцераздирателният, трогателен вопъл, с който девицата се отдаваше, и Деймиън се почувства сразен.

Събра цялата си воля и почтеност, за да се откъсне от нея. Цяла вечност сякаш стоя така — с очи, впити в нея, и тяло, изгарящо от копнеж. Като преодоля напрежението, което все още то разтърсваше, той се обърна и прекоси стаята. Вдигна роклята от земята и я хвърли към Алекса.

— Облечи се.

Тя се вкопчи в нея като в параван, зелените й очи го наблюдаваха широко отворени и неуверени, устните й бяха като тъмночервена роза, леко подути от целувката.

— Преди да съм размислил.

Като се насили да извърне поглед, той отиде до бюфета и си наля коняк. Никога преди не му се бе налагало да пие по два.