Откупът

Глава пета

Сватбеният ден дойде. Мрачен и сив, той бе в пълен унисон с тягостното настроение на Алекса. На път за църквата тя бе мълчалива и замислена. Елегантната черна карета на брат й се носеше през мъглата, която се спускаше над околността. Семейният герб на Стоунлей — мечка и змия — проблясваше на вратата на каретата. Облечена в бледосиня копринена рокля с висока талия, тя седеше като на тръни на кадифената седалка до Джо, която не спираше да стиска ръката й.

— Ако го обичаш, всичко ще се оправи — успокои я Джоселин поне за десети път.

Твърдата й убеденост идваше от опита, който тя и Рейни бяха натрупали в преодоляване на трудностите по пътя към семейното щастие. Откакто бяха женени, те се обичаха лудо, имаха син на една година и се надяваха на още деца. Джо вярваше, че щом те с Рейни се бяха справили, и Алекса щеше да успее.

Джоселин естествено не познаваше графа така, както бъдещата му съпруга. Не знаеше колко суров и жесток бе той, опасен и брутален. Още при първата им среща именно тази опасност бе привлякла Алекса, както нощната пеперуда се стреми към смъртоносния пламък. Точно тази тъмна част от характера му тя намираше за изключително интересна. От самото начало искаше да я изследва по-подробно, да проникне в глъбините й и да открие човека, който се таеше там. Онзи неуловим мъж, който я зовеше и който може би изобщо не съществуваше.

Тя бе зърнала тази загадъчност на някой прием в скритите му погледи към нея, беше я забелязала и в отношението му към околните. Той никога не унижаваше слугите, не бе капризен, нито злословеше за другите.

Алекса бе усетила това тайнствено излъчване, когато я бе докоснал, за да закопчае роклята й и когато я водеше надолу по стълбите. То изпълни и целувката им в онази лунна нощ и в онзи кратък миг в странноприемницата, когато бе забравил яда си. Тази едва уловима искра блесна в очите му и когато се сблъскаха с лорд Бийчкрофт и Деймиън се притесни, че са ги разкрили.

А може би всичко това бе само в нейното въображение.

Алекса се загледа през прозореца на каретата. Пътят беше мокър и колелата хвърляха буци черна кал. Отстрани тревата бе подгизнала и само гъските, които се клатеха покрай алеята, изглеждаха доволни.

Тя впери поглед напред, като търсеше с очи там, отвъд буковете и чинарите, завоя, зад който беше малкият бял параклис. Брат й ги очакваше там и Алекса изтръпна при мисълта, че той бе сам с графа.

Тя си спомни за Рейни и за мрачното му настроение през последните три дни. Все още можеха да отменят сватбата. Тя можеше да му признае всичко, или поне част от терзанията си. Можеше да му каже, че все още е девствена и че се е съгласила на брака само за да не пострада той. Тя щеше да го помоли да не предизвиква лорд Фелън на дуел. Джоселин щеше да й помогне. Рейни може би щеше да се съгласи. Тя обаче познаваше твърде добре буйния му нрав и по-вероятно бе той да не приеме предложението й.

Тя потреперя при мисълта за това, което я очакваше, но все пак се бе примирила. Пътят, който бе избрала, сякаш бе предначертан и въпреки че можеше да умре като малката нощна пеперуда, тя продължаваше да лети към пламъка.

— Пристигнахме, Алекса — прошепна Джо и я изтръгна от мислите й. — Успокой се, мила. Помисли — ако не изпитваше нещо към него, не би стигнала дотук. Довери се на инстинкта си и няма да сбъркаш.

Думите прозвучаха убедително и за момент й вдъхнаха кураж. В следващия миг обаче се сети за подлата игра на графа, която той бе на път да спечели, и стомахът й се сви на топка.

Деймиън стоеше до вратата на малкия, обрасъл с бръшлян параклис зад старата дървена църква. Не бе влизал в Божи храм от години — от смъртта на баща си. Тогава бе на девет, объркано самотно момче, което се опитваше да бъде смело и да преодолее инстинкта да се държи за полите на майка си. След това изпрати ковчега до замъка, до гроба на хълма, гледащ към морето. Баща му обичаше тази гледка. При мисълта за това той се окуражи.

Там, до гроба, вятърът рошеше косата му и той стискаше очи, защото не трябваше да плаче. Сега той бе мъжът в семейството. Хвърли шепа пръст върху ковчега и последва майка си обратно в замъка. Искаше му се да я успокои, като се надяваше и тя да го утеши.

Вместо това той се почувства страшно самотен. На следващия ден тя си събра багажа, взе си бързо довиждане и замина с каретата за Лондон. Трябвало да си купи черни дрехи, трябвало да се махне за малко от замъка и от спомените за баща им.

Това бе първото й безкрайно пътуване и тогава Деймиън разбра, че тя изобщо не се интересуваше от тях. Спомни си този повратен миг в живота му и сега, докато се взираше в олтара на малката енорийска църква, разбра, че му предстои още един.

Той се намръщи при мисълта, че се жени, независимо по какви причини. В живота му нямаше място за жена. Какво щеше да прави, ако имаха деца? Както и да се опитваше да го избегне, връзката им неминуемо щеше да се увенчае с поколение. Що за баща щеше да бъде той? Със сигурност нямаше да е като собствения си — отдаден изцяло на семейството. Деймиън никога нямаше да забрави тези първи девет години от детството си, когато баща му беше още жив.

Той обгърна с поглед параклиса — блещукащите свещи, бялата дантелена покривка на олтара и златния потир, поставен до разтворената Библия. Отвън достигаше гласът на малкия плешив викарий, който разговаряше с широкоплещестия виконт Стоунлей. Малко преди това виконтът се бе приближил към Деймиън и бе повторил заплахата си.

— Внимавайте! Или ще се грижите за нея, или Англия ще ви се стори тясна?

Графът си спомни за Алекса и за обещанията, които щеше да даде. Мястото му изобщо не беше тук. Още в началото трябваше да отмени сватбата и да поеме риска за дуел, отдавна трябваше да избяга от Алекса Гарик и от целия този абсурд.

Вместо това сега изтръпваше при мисълта, че тя всеки момент щеше да влезе през вратата. Беше нервен. Не знаеше къде да сложи ръцете си. Изчетка реверите на тъмносиния си фрак, затегна вратовръзката си и опъна маншетите на бялата си риза.

Може би тя нямаше да дойде.

Тази мисъл го направи още по-неспокоен. Когато все пак Алекса влезе, вместо притеснение, както бе очаквал, Деймиън усети облекчение. Тази странна смесица от чувства, които тя събуждаше у него, го тормозеше. Вбеси се, че за момент се бе почувствал като онова изоставено деветгодишно хлапе. Това го накара да се стегне и лицето му стана безизразно. Колебанието отстъпи място на равнодушието.

— Добро утро, скъпа — рече той с усмивка, докато се приближаваше към нея. Тя стоеше уплашена на прага. — Изглеждаш великолепно, както винаги.

Това бе самата истина. Въпреки бледите си бузи, тя бе по-красива от всякога.

— Благодаря — отвърна Алекса неуверено.

— Времето напредна и си помислих, че може би си се отказала.

— Защо да го правя? — учудено попита тя с престорена лекота.

Крайчецът на устната му трепна.

— Защо наистина? — каза той и се обърна към викария. — Хайде да свършваме. Доста път ни чака, ако искаме да стигнем до замъка за два дни.

Като изключим съпругата на викария, Рейни и Джоселин, параклисът беше празен.

— Замъка ли? — повтори неволно Алекса и сянка премина през лицето й. — Да не искаш да кажеш, че още днес ще тръгнем за крайбрежието?

— Мисля, че точно това казах. Имам важни задължения, които твърде дълго пренебрегвах. Ще тръгнем веднага щом ни венчаят.

— Но… но аз мислех, че ще се върнем в „Стоунлей“ поне за ден-два. Багажът ми още не е готов.

Той се вгледа в нежните й зелени очи, които издаваха отчаяние. Толкова ли много го мразеше? Деймиън се вбеси и потисна всяка нотка на съжаление в себе си.

— Снаха ти може да ти стегне една чанта и да я изпрати в странноприемницата, където ще бъдем тази вечер.

— Но…

— Първата брачна нощ ще дойде, Алекса. Не се съмнявай в това. Дали ще е довечера, или след седмица няма абсолютно никакво значение.

Тя извърна глава настрани, но не можа да скрие сълзите си от него. Той усети познатата тръпка в слабините си.

— Хайде да приключваме с това — рече той сърдито, но щом взе ръката й, нежно я сложи върху своята.

Алекса бе объркана. Графът се държеше доста грубо и надменно, когато трябваше да изпитва удовлетворение и самодоволство. В крайна сметка бе спечелил. Скоро щеше да управлява парите й и щеше да я принуди да сподели леглото му.

Никога нямаше да го разбере, никога нямаше да проумее какво чувстваше той, какво мислеше. „Как ли щеше да се държи тази вечер?“ — чудеше се тя.

Тревогата не я напусна нито когато Деймиън я поведе към олтара, нито по-късно, когато прозвучаха словата на викария и той ги обяви за мъж и жена. Ниският параклис сякаш потъна в сива мъгла, а раменете й като че ли се превиха под тежестта на бледосинята й рокля.

С крайчеца на окото си Алекса мерна строгото изражение на Рейни и Джоселин, която се опитваше да се усмихне през сълзи. Една от свещите на олтара зад гърба на отчето проблесна, пламъкът изпращя за миг и угасна.

Алекса събра цялата си воля и смелост, за да повтори с треперещ глас клетвата и след това изслуша графа, който я изрече изненадващо отчетливо и ясно. Когато свършиха, той повдигна късия тюлен воал, който покриваше червеникавата й коса, притегли я към себе си и я целуна.

Тя очакваше само да докосне устните й сдържано, дори студено, но получи една страстна, изгаряща целувка и бузите й отново пламнаха. Искаше да го удари по ухиленото му красиво лице, да се обърне и да избяга от църквата. Искаше пак да я целуне.

Чертите му възвърнаха предишната си острота и тя се зачуди какви ли мисли таеше.

— Приеми нашите най-искрени пожелания, Алекса — каза Джо и нежно я прегърна.

След това изтри сълзите си. Тя бе непоправима оптимистка.

— Да… знаеш, че ти пожелавам всичко най-добро — добави Рейни.

Алекса се усмихна с усилие.

— Благодаря ви.

Викарият и съпругата му също й честитиха. Подписаха необходимите документи и скоро бяха готови да тръгнат.

— Ще се видим у нас — рече Рейни и властно хвана Джо през кръста.

Алекса вдигна очи към графа.

— Опасявам се, че… лорд Фелън иска да тръгнем веднага.

— Моля?! — възкликна брат й възмутено.

— Не може така. Ние организирахме малък прием. Ще дойдат лейди Джейн и дукът, както и някои най-близки приятелки на Алекса — каза Джоселин и тъмните й очи се взряха в графа. — Моля ви, лорд Фелън! Жената веднъж се омъжва.

Деймиън се изкашля. Алекса очакваше да чуе отказа му.

— Така или иначе ще трябва да хапнем някъде. След като ще тръгнем следобед, не виждам никакви пречки да останем за малко.

Алекса го погледна в очите, но те останаха непроницаеми.

Джо направо грейна. Капитулацията на графа бе добра поличба за бъдещето им.

— Благодаря ви, уважаеми.

В действителност те се забавиха повече, отколкото Алекса можеше да предположи. Имаха да отворят много подаръци, близо двадесет души се събраха на богат обяд, а накрая дори изслушаха изпълнението на лондонски музикант, който свири на пиано в западния салон.

През цялото време графът се държеше учтиво, но сдържано. Приемаше поздравленията на гостите с неподозирана любезност. Той стоеше плътно до нея и се усмихваше. Толкова добре се справяше с ролята на внимателен съпруг, че тя почти повярва в чувствата му. Истината обаче бе друга и двамата знаеха това.

Той се ожени за нея, за да спаси живота си, или заради наследството й, а може би и заради двете. Все едно, когато вече бяха готови да тръгнат, огромна буца заседна на гърлото й.

— Рейни, благодаря ти за всичко.

Бяха излезли навън, на широките каменни стълби пред къщата. Тя се надигна на пръсти да го целуне, а той силно я прегърна.

— Обичам ви и двамата.

Рейни погледна настрани, а Джоселин изтри сълзите от очите си.

— Пиши веднага щом можеш — каза тя.

— Внимавай! — рече сурово Рейни.

— Ще внимавам! — обеща Алекса.

За нейна най-голяма изненада брат й протегна ръка към графа, който още по-неочаквано я прие.

— Желая ви късмет!

— Благодаря — отвърна Деймиън.

Младоженците тъкмо се запътиха надолу, когато видяха лейди Джейн Торнхил, която си проправяше път през струпаните приятелки на Алекса. Сякаш отгатнал мислите й, графът пристъпи встрани и ги остави насаме.

— Ще ми липсваш — изстена Джейн. — Моля се някой ден да ми простиш.

— Да ти простя ли? — Алекса й бе писала за случката в странноприемницата и бе получила писмо, пропито с разбиране и подкрепа.

— Ако само за миг се бях замислила, ако си бях представила, че ще се стигне дотук…

— Недей, Джейн — успокои я Алекса. — Не си виновна ти, а аз, само и единствено аз. Ако те бях послушала, нищо подобно не би се случило.

— О, Боже, Алекса! Какво ще правиш?

— Онова, което бих правила, ако брат ми бе избрал бъдещия ми съпруг. Ще се опитам да се справя. Ще бъда добра съпруга и се моля и той да е почтен.

Джейн кимна, но в очите й проблеснаха сълзи.

— Готова ли си? — намеси се графът, като се приближи и застана до нея.

Алекса бе доста стройна за жена, но въпреки това той бе много по-висок от нея. Цялото му същество излъчваше сила и при все че беше уморена, тя за миг се почувства благодарна.

— Готова съм.

Времето бе застудяло и затова щяха да пътуват с файтона на Стоунлей, вместо с каретата на графа. Той й помогна да се качи, а след това настани и дребната й прислужница Сара.

Рейни бе настоял да я вземат и Алекса му беше благодарна за това. Те двете бяха много близки. Когато Джоселин осиротяла и се борила за живота си из лондонските улици, закръгленото русокосо девойче се сприятелило с нея. Сара далеч не бе прислужница в обичайния смисъл, но бе овладяла необходимите умения. Тя беше спокойна и весела. Сред чуждите стени на замъка „Фелън“ Сара щеше да й напомня за дома и семейството.

Алекса погледна през прозорчето към голямата родна къща на Стоунлей, където бе прекарала детството си. Докато приятелките й махаха за сбогом от масивните двойни врати, лакеите заеха местата си отзад на файтона, а кочияшът се качи отпред. Дребният човечец дръпна юздите, шибна четирите яки жребеца и каретата изтрополи навън през големите железни порти и се отправи към Лондон, а оттам към южното крайбрежие на Фолкстоун.

Тази нощ щяха да преспят в странноприемницата „Белият лебед“, веднага след Уестърхам. Графът щеше да се възползва от съпружеските си права. При други обстоятелства тя би очаквала с нетърпение този момент. Сега обаче мисълта я жегна като ръжен и ушите й пламнаха от смущение.

Фелън щеше да спечели за кой ли път. Тя се чудеше какво ли още щеше да изтръгне от нея преди края на играта.

Деймиън наблюдаваше съпругата си, която седеше до него. Тя бе облякла гълъбовосива рокля за пътуването. Великолепната й червеникава коса бе прибрана под сиво боне, което правеше изражението й строго и невъзмутимо. Страните й бяха бледи, а очите — замъглени от умора. Вътрешното напрежение личеше в скованата й стойка и в ръцете й, които здраво стискаха чантичката.

Той присви очи срещу бледите лъчи на залеза, които предвестяваха спускането на мрака. Имаха още няколко часа път до странноприемницата. Конете щяха да капнат от това лудо препускане, а Алекса изглеждаше толкова изтощена, че едва ли щеше да може сама да изкачи стълбите. Ако се възползваше от нея, любенето им би било по-скоро бдение над мъртвец, отколкото взаимно удоволствие. Можеше да си представи нейната реакция, но вече бе решил да я обладае.

Твърде дълго бе чакал. Твърде дълго бе чакал и Питър. Мисълта за женитбата го бе разколебала и разстроила за момент. Не бе така решителен, чувстваше се отмалял. Но сега тя бе в ръцете му и той бе твърдо решен да я притежава. Независимо дали беше изморена, или не, дали се бе примирила, или не, той щеше да отнеме девствеността й и с това щеше да се свърши.

Така поне си мислеше, преди да стигнат странноприемницата малко преди полунощ, докато не пое ръката й, за да й помогне да слезе, и не почувства как тя се олюля и за малко не рухна в прегръдките му.

Деймиън продължи да си повтаря наум клетвата, докато я подкрепяше нагоре по стълбите, до малката им спалня над общото помещение. Вместо обаче да влезе вътре с нея, както бе решил, той я остави на прага и я предаде на прислужницата й.

— Ще трябва да помогнеш на графинята да си легне — нареди той. — Ще поръчам да ви донесат нещо за ядене. Погрижи се за нея, ако има нужда.

Не бе необходимо да казва, че ще се върне по-късно, че брачните обещания ще бъдат осъществени преди края на нощта.

Наистина искаше да го направи.

Докато отпиваше от коняка си долу в кръчмата, той продължаваше да вижда красивото, изнурено лице на жена си, бледите й бузи и нескритото напрежение в очите й. Жалост изпълни твърде изморената му съвест. Имаше и още нещо.

Съзнанието му продължи да се връща към онези мигове, когато я бе прегръщал, към онези огнени целувки, които си бяха разменили — дълги, страстни и изгарящи, преливащи от взаимно желание. Изведнъж си помисли, че искаше от Алекса нещо повече от една нощ на безропотно подчинение, докато той се мяташе между красивите й крака.

Деймиън искаше да види страст в очите й, страст и копнеж. Искаше тя да го пожелае.

Той вдигна чашата си и отпи последната глътка, след което тръгна нагоре по стълбите все още неуверен какво да предприеме.

— О, Боже, Сара, къде се бави още?

Облечена в ефирната бяла нощница, която Джоселин й бе подарила за сватбата, Алекса крачеше нервно пред камината в малката ниска спалня.

— Може Негово благородие да не дойде, госпожице.

— Ще дойде. Прави го, за да ме накара да страдам. Не би пропуснал възможността да се пъхне в леглото ми.

— На мен ми се видя, като че да беше ужасно изморен. Сигурно не може да събере сили, за да изпълни съпружеския си дълг. А може би иска да се гушне при своето пиленце, когато е отпочинало и не е така капнало.

— Ще дойде. Казвам ти, че ще дойде.

Алекса се обърна и отново тръгна, но Сара й препречи пътя.

— Сега, мило, спри това крачене нагоре-надолу и си лягай! — заповяда й прислужницата и дръпна звънеца. — Ще ти поръчам чаша мляко и грейка, за да затоплим тия ледени чаршафи. Ще те завием и…

— Не! — тръсна глава Алекса. — Върви си, Сара. Няма смисъл да стоиш тук цяла нощ.

— Ама…

— Моля те, Сара. Наистина искам да остана сама.

Девойчето кимна, вдигна таблата със студеното недокоснато агнешко и сирене и тръгна да излиза. Алекса продължи да се разхожда и да се чуди защо Деймиън се бавеше. Мисълта, че той не я желае, едновременно я успокояваше и вбесяваше.

Няколко часа по-късно, когато него все още го нямаше, тя си легна в голямото балдахинено легло, дръпна завивките и го прокле за измяната му.

Главата й едва докосна възглавницата и тя заспа. Стори й се, че бе спала само час-два, когато утринната дрезгавина изпълни стаята и Сара тихо почука на вратата.

— Негово благородие ме изпрати да те вдигна — рече тя и нахлу вътре. Беше само с две години по-голяма от господарката си, но изглеждаше много по-зряла. — Той отиде за колата и рече да го чакаме в трапезарията, за да хапнем набързо. Иска да тръгнем рано.

— Рано ли? — примигна учудено Алекса и в бързината почти разкъса нощницата си.

Тя застана пред тоалетката, напълни легенчето с вода от една порцеланова кана и напръска очите си. Сара бе приготвила роклята й за път — тъмнозелена, с позлатени ръбове и къс жакет.

— Скоро, скоро — рече русата девойка, след като тя приключи със сутрешните си приготовления. — Дай да ти оправя косата.

Алекса бе спала с пусната коса след напразното очакване и сега тя бе оплетена и разчорлена. Сара бързо я среса и сплете на кок. Когато бе вече готова, младата господарка дръпна вратата и се стрелна надолу по стълбите.

Там — ядосана, с пламнали бузи, но с още по-бледо лице — тя срещна Деймиън.

— Къде беше снощи? — попита го строго тя. — Защо не дойде в моята стая?

Той повдигна вежди.

— Извинявай, скъпа. Ако знаех, че ще си толкова разочарована, нищо нямаше да ме спре. Снощи си помислих, че по-скоро би искала да ме видиш как горя в ада, отколкото да прекрача прага ти.

— Чаках те до среднощ, както добре знаеш. А що се отнася до другото, напълно си прав. Като знам какъв дявол си, наистина искам по-скоро да те видя в ада.

Крайчецът на устната му трепна.

— Виждам, че лошото ми поведение те е раздразнило, но бъди спокойна — тази вечер няма да повторя грешката си.

— Каква игра играеш, уважаеми? Хайде, дойде краят. Довечера, ако дойдеш до стаята ми, ще намериш заключена вратата.

Чертите на лицето му се изпънаха.

— Ако я залостиш, госпожо, бъди сигурна, че ще я разбия. — Деймиън се приближи и хвана брадичката й, но тя извърна глава. — Ще те имам, Алекса, така че по-добре се приготви.

— Не и докато съм жива!

Обзе го ярост, а в следния миг и внезапен пристъп на съжаление. Жената пред него имаше силен характер. Колкото и опасно да бе положението, тя винаги намираше изход. Искаше му се да се бяха срещнали при други обстоятелства.

Деймиън я изчака да привърши със закуската си — чаша шоколад и бисквити. След това се отправиха към файтона.

Не бе очаквал, че толкова ще я ядоса. Мислеше, че ще му е благодарна за това, че я е оставил да си почине. Ето че сега яростта отново ги делеше.

Деймиън едва се сдържа да не се усмихне. Това бе по-добре от безразличие, реши той и мислите му се устремиха в очакване на нощта. Може би щеше да го дари поне с частица от този плам и в леглото.

Алекса седеше неподвижно в каретата и се преструваше, че гледа напред, докато всъщност наблюдаваше променливите настроения по лицето на графа. Навън небето беше мрачно, черни облаци бяха надвиснали и вятърът брулеше клоните на дърветата.

Тя се сгуши в зеления си жакет.

— Студено ли ти е? — попита я Деймиън.

— Не.

— Под седалката на кочияша има одеяло. Ще се радвам да спрем и да ти го дам.

— Казах ти, че не ми е студено.

Той замълча и се загледа през прозореца. Алекса впери очи в красивия му профил. С тъмните си гъсти вежди и високи скули, с черната си лъскава коса и пронизващо сини очи — като оставим настрана характера му. — Деймиън Фелън бе невероятно привлекателен.

Дали и той я намираше за красива? Наистина ли мислеше онова, което й каза в градината? Ако беше така, защо не дойде тази вечер в стаята й? Какво ще стане, ако дойде довечера? Тракането на колелата изпълваше тишината, но не можеше да заглуши въпросите в съзнанието й.

Най-сетне Алекса извърна очи към него.

— Защо? Неведнъж ми каза, че не е заради парите. Тогава защо?

Графът се вгледа в нея. Мълчанието му продължи сякаш цяла вечност. Тъмните му като бурно море очи я пронизаха и тя се размърда неспокойно на седалката.

— Никога не съм искал парите ти — започна тихо той. — Това ми дойде като неочаквана награда — каза той и я изгледа продължително. — Направих го заради брат ми.

— Брат ти ли? — повтори объркана тя.

— Да… — Деймиън присви устни. — Сигурен съм, че си го спомняш. Лорд Питър Мелфорд? Мисля, че двамата сте били доста близки.

Алекса отскочи назад, главата й се завъртя и за момент си помисли, че не е разбрала добре.

— Питър? Лорд Питър е бил твой брат?

— Да.

Тази едничка дума отекна в нея като тътен. Фенерите във файтона се завъртяха и ръцете й сграбчиха ръба на седалката.

— Но… но ти не… може да си брат му. Брат му се казваше Лий. — О, Боже! Какво говореше той?

— Точно така. Деймиън Лий Фелън. Питър ми бе полубрат, но бяхме много близки.

Тъмна завеса падна пред очите й.

— Не! Не! — тя махаше с ръце. — Не ти вярвам! Лъжец! Ти… ти лъжеш… — Сега обаче не беше сигурна. Питър рядко й бе говорил за брат си. Той бил нещо като черна овца в рода им и майка им не го одобрявала.

— Уверявам те, че съм този, за когото се представям.

О, Боже, не! Тя усети, че й се повдига. През последните две години бе направила всичко, което бе по силите й, за да забрави трагедията, свързана с Питър Мелфорд. Беше се борила с чувството за вина, беше се опитала да го забрави и да подреди наново живота си.

— Питър — промълви тя. — Само не и Питър! Стомахът й болезнено се надигна и очите й се замъглиха. За момент си помисли, че ще припадне. — С-с-спрете! Мисля, че ще повърна!

Лорд Фелън почука силно по стената и кочияшът дръпна юздите.

Файтонът още не беше спрял, когато тя блъсна вратата и тръгна към металните стъпала.

— По дяволите, нека ти помогна! Да не искаш да се убиеш?

Графът й препречи пътя, скочи на земята и я пое. Тя усети ръцете му над кръста си. Щом стъпи долу, тя се затича към канавката. Преви се и повърна, после пак, и пак. Отначало не забелязваше, че Деймиън я държеше през кръста, че бе дръпнал роклята й настрани и че се облягаше на него.

— Спокойно! Аз съм тук! — каза той и махна няколко кичура от лицето й. — След миг ще си по-добре — тя само поклати глава. — Остани тук. Кочияшът има вода. Ще ти я донеса.

След няколко секунди той се върна с мех в ръце и навлажнена кърпа с инициали Д. Л. Ф.

— Изплакни си устата и плюй — нареди й той. — След малко ще се почувстваш по-добре — графът избърса лицето й с влажната кърпа и след това й даде да пие. — Не по много наведнъж. Бавно и спокойно! Не бързай!

После я отведе обратно до файтона и й помогна да се качи. Алекса се отпусна на меката кожена тапицерия и притвори очи. Чувстваше се отпаднала и по-нещастна от всякога.

Деймиън изумено наблюдаваше мъртвешки бялото лице на жена си и извитите й като полумесеци клепки. През последните месеци си бе представял хиляди реакции от нейна страна, но не и такава. Той беше убеден, че тя няма да се трогне. Сега обаче разбра, че бе сбъркал. Сам бе видял болката в очите й и това не бе преструвка. Тя бе покрусена от смъртта на Питър, също като него, ако не и повече.

Това прозрение го разтърси до дъното на душата му и го накара да се замисли.

— Значи си го обичала? — промълви той. Изобщо не възнамеряваше да я пита за това, нито искаше да чуе отговора й сега, защото би се почувствал неловко. И все пак трябваше да разбере.

Алекса бавно отвори очи. В тях още се четеше онази жестока, непоносима, незабравима мъка. Той усети как риданието й заседна като буца на гърлото му и изведнъж страданието ги свърза в едно.

— Да, обичах го — отвърна тя и нещо го сряза в гърдите. — Питър ми бе много скъп, но не така, както си мислиш ти. Той ми бе приятел.

Сякаш камък падна от сърцето му и в следващия миг се почувства виновен. Смяташе я за себелюбива и разглезена госпожица, която не я бе грижа за другите, безчувствена кучка, също като майка му. Очевидно Алекса не бе такава.

— Имаш пълно право да ме мразиш — отрони тя. — Аз единствено съм отговорна за случилото се. Аз… аз бях толкова заслепена от светския живот и от собствената си особа, че нямах време да му обърна внимание.

Очите й отново се напълниха със сълзи и тънки струйки се спуснаха по бузите.

— Аз флиртувах с него най-безобразно. Дори не подозирах как се чувства той… не и докато не стана твърде късно. Може би, ако не бях толкова безразсъдна и импулсивна… — Тя прехапа треперещата си устна и изтри мокрото си лице. Една упорита сълза се търкулна към трапчинката на брадичката й. — Никога не съм искала да го нараня.

Деймиън бавно си пое дъх, но още не можеше да преглътне. Това изобщо не влизаше в неговия план. Той трябваше да се наслади на отмъщението, а ето че се чувстваше съсипан почти като нея.

— На колко години си? — попита я най-сетне той.

— На д-д-деветнадесет.

Преди две години, през лятото, когато брат му умря, тя е била на седемнадесет. Той изруга наум. През цялото време си мислеше, че е по-голяма. Тя продължаваше да подсмърча и Деймиън посегна да й подаде кърпичката си, но се сети, че бе изтрил с нея лицето й. Взе чантичката й, бръкна вътре и извади една бяла дантелена кърпичка. Тя я пое с треперещи ръце и я притисна към очите си.

Искаше му се да я утеши, но не можеше да намери подходящи думи за това. Искаше да й се извини и да й обясни, че бе сбъркал, когато я принуди да се омъжи за него.

Вместо това той се облегна и се заслуша в тихото й хлипане. Алекса не го погледна, дори след като спря да плаче. Така, късно вечерта те пристигнаха в една малка странноприемница на юг от Тънбридж Уелс, на име „Ревът на глигана“. Той нямаше намерение да отсядат тук. Мястото не бе най-подходящото, но се намираше доста по-близо от „Брегантината“, където първоначално възнамеряваше да преспят. Освен това го измъчваше мисълта, че тя бе твърде уморена.

Странноприемницата бе претъпкана и много шумна. Вътре се бяха разположили група войници, запътили се за Лондон от гарнизона си във Фолкстоун, пътници, амбулантни търговци и селяни. Просторната кръчма ехтеше от грубия им смях и вулгарните им шеги, примесени с пискливите гласове на девойките, които им сервираха. Войничетата разправяха за фронта, ругаеха Наполеон и говореха за някаква атака срещу Континента. Всичките тези слухове вече бяха известни на графа.

Въпреки тъпканицата Деймиън успя да намери две стаи, които явно бяха покоите на кръчмаря, тъй като плати за тях двойно. Той поръча храна за прислугата, а за тях с Алекса вечерното меню — пай с пиле, зеле и плодова пита с ябълки. После пресече преддверието и се приближи до жена си, която го чакаше пред стълбите.

Тя го погледна уплашено, а след това извърна очи нагоре към стаите.

— Вече ми е ясно защо не дойде снощи — каза тя.

— Не дойдох, защото беше изморена. Мислех, че си го разбрала. Надявах се, че тази вечер ще се чувстваш, по-добре.

Тя кимна безпомощно, напълно примирена, че заслужава съдбата си. Обърна се и тръгна нагоре по стълбите.

— Алекса…

— Да?

— Трябва да поспиш. След всичко това си толкова разстроена. Утре… може би ще поговорим отново.

Тя се намръщи.

— Не разбирам. Какво искаш да кажеш?

— Това, че трябва да се наспиш и че няма да… те притеснявам, поне докато не си отпочинеш.

— Но нали…

— Не и докато не поговорим.

— Но… аз мислех, че след това днес… О, Боже! Нищо не разбирам вече.

Ръката му докосна бузата й.

— Нито пък аз. Утре нещата ще се изяснят.

Алекса се замисли над думите му. За нея нещата никога нямаше да се изяснят. Тя бе омъжена за брата на мъжа, когото бе съсипала. Той го бе направил, за да й отмъсти и да я накаже за това престъпление. Всичко беше ясно като бял ден.

Искаше й се да го мрази, да го презира заради измамата, с която бе постигнал целта си, но дълбоко в себе си съзнаваше, че напълно заслужаваше присъдата, която й бе отредил. Тя бе сигурна, че цял живот щеше да плаща за греха си, че я чакаха безкрайни дни на разкаяние за смъртта на Питър — приятеля й, когото така безсрамно бе предала.

И все пак не бе напълно уверена в това.

За пореден път Деймиън Фелън я бе изненадал. След разговора за брат му във файтона той вече я гледаше различно. Остротата на лицето му се бе стопила, както и суровият му проницателен поглед, който я съпътстваше от онази фатална нощ в „Раковината“. Тя бе признала вината си за смъртта на Питър и той би трябвало да бъде още по-твърд в стремежа си да постигне възмездие. Вместо това очите му излъчваха топлина и загриженост.

Алекса не бе сигурна в това.