Откупът

Глава двадесет и трета

Деймиън си почиваше на леглото в малката таванска стая в странноприемницата „Двете риби“. Тя се намираше на кея в Хавър и бе с изглед към Сена. Следобедният бриз леко поклащаше мачтите на платноходите и такелажът им подрънкваше като звън на чинели.

Деймиън обожаваше уханието на море. Напомняше му за Фелън, както и за това, че с повече късмет скоро щяха да бъдат у дома.

Нямаше търпение да се прибере. Никога преди не бе искал толкова силно да види Англия. Но и никога не бе имал съпруга, нито бъдеще, за което да мечтае.

Алекса стоеше до прозореца, с поглед зареян в океана. Тя бе по туника и дългата й копринена коса се спускаше свободно назад почти до хълбоците й. Беше се изкъпала, докато той спеше, и сега с тревога надничаше през прозореца и се озърташе за войници, които всеки миг можеха да дойдат и да претърсят странноприемницата.

— Алекса, скъпа, ела при мен — каза тихо Деймиън. Той я наблюдаваше от няколко минути и погледът му бе уловил равномерното повдигане на гърдите й и изкушаващите полюшвания на бедрата й под ефирната тъкан.

Тя го погледна и се усмихна.

— Мислех, че спиш.

— Вече не — рече той и също се усмихна. — Възползвах се от възможността да ти се наслаждавам. Само че искам да не си толкова угрижена — погледът му я накара да се обърне, тя се приближи и той забеляза тъмните кръгове под очите й и леките бръчки, които пресичаха челото й. — Жозеф има опит. Той наблюдава долу входа.

Жозеф бе от хората на Сен Оуен. Той ги бе извел от Париж и благодарение на неговата сръчност и хитрост бяха стигнали безпрепятствено дотук.

— Ако има нещо, той ще ни каже.

Деймиън се надяваше, че думите му ще я поуспокоят. Всъщност той самият доста се тревожеше. Последните три дни бяха преминали в дълго изнурително пътуване през страната. И двамата бяха капнали от умора. Веднага щом се стъмнеше, щяха да напуснат Хавър и да се отправят на север към селцето Етрата, където ги чакаше лодката.

Алекса го докосна.

— Как се чувстваш?

Главата го болеше, а също и ребрата. Цялото му тяло бе покрито с рани и синини, нямаше едно здраво място. Но бе достатъчен и един поглед към големите й зелени очи, сочните й розови устни и очертаните й под блузата зърна, за да изтръпне от желание.

Нежна усмивка грейна на устните му.

— Точно сега се чувствам самотен.

Той погали меката кожа от вътрешната страна на ръката й.

— Защо не дойдеш при мен?

Деймиън лежеше гол под завивките и вече усещаше натиска им върху слабините си.

— Не ми се спи.

— Нито пък на мен — каза той и се усмихна лукаво. Очите й се разшириха от изненада.

— Нали нямаш предвид да… — руменина изби по бузите й. — За Бога, Деймиън, ти си ранен. Ребрата ти не биха издържали на това… напрежение — каза тя и погледна встрани.

Той се изкиска тихичко.

— Няма да е лесно, можеш да си сигурна. Можем поне да се целуваме.

Алекса се поколеба, но само за миг. Наведе се и го целуна. От току-що измитата й коса се разнесе нежно ухание, сякаш заваля дъжд от розови цветчета. Той хвана тила й и я целуна страстно. Плъзна езика си по долната й устна, а после и в ъгълчетата. Тя разтвори бавно уста и той вкуси от сладостта й. Алекса изстена от удоволствие.

— Любов моя, мисля, че си не по-малко самотна от мен.

Той обхвана лицето й с ръце. Отново я целуна, но този път изтегли с устни езика й и започна бавно да го смуче. Ръцете му се спуснаха надолу и обхванаха гърдите й. Пръстите му докоснаха зърната й и започнаха да ги мачкат, докато набъбнаха като пролетни пъпки. После отпусна главата й на леглото и захапа едното.

— Деймиън… — въздъхна тя. Пръстите й рошеха косата му и тялото й се извиваше като дъга.

Скоро туниката се овлажни от неговите целувки, прилепна плътно по тялото й, стана прозрачна и още по-съблазнителна. Той действаше все по-разпалено и когато вдигна ризата над главата й, тя вече стенеше в екстаз.

Деймиън изтръпна при вида на голите й гърди с малките розови ореоли. Той отново впи устни в тях и усети как тялото й се разтресе.

— Не… не можем… — едва промълви тя и леко го отдалечи от себе си. — Натъртените ти ребра не биха…

— Ще измисля начин — прекъсна я той, наведе се, описа с език кръг около едното й зърно и нежно го захапа. — Ако аз остана така, а ти легнеш до мен.

Той отметна завивката. При вида на възбудената му мъжественост дъхът й спря.

— Ами… ако те боли?

— Готов съм да рискувам.

Алекса плъзна втренчения си поглед по силното му тяло, възхитена от мускулестите му, яки рамене, от плоския корем и стегнатите му бедра.

— Имам по-добра идея — рече тя.

Тя се покатери на леглото и го дари с гореща и влажна целувка, която разтърси тялото му. Алекса спря за миг и се наслади на стегнатите му твърди зърна. После се спусна надолу към корема и завъртя езика си около пъпа му.

— Алекса, какво, за Бога… — Думите застинаха на устните му, защото в този миг тя сключи пръсти около твърдия жезъл на мъжката му сила и езикът й се плъзна по него.

Тя долови дълбокия стон, който се изтръгна от гърдите му, когато започна да го гали. Хълбоците му потрепериха. След онази нощ в библиотеката Алекса не спираше да си мисли дали и тя не можеше да му достави удоволствие по същия начин. А тази вечер точно това искаше най-много.

И двамата знаеха, че все още не бяха в безопасност. Ако, не дай Боже, се случеше нещо и ги хванеха или разстреляха, тя искаше да отнесе със себе си във вечността спомена за тези мигове.

Тя прокара език по дължината му и после го пое дълбоко в устата си. Щом опита мъжкия привкус на мускус, Алекса усети влагата между краката си.

— Мили Боже — прошепна Деймиън с дрезгав глас. — Не мога… няма да мога… Алекса, не издържам повече.

Тя обаче не помръдна. Искаше да го докара до екстаз, да му достави удоволствие без болка, да му покаже колко силно го обичаше по един незабравим начин. Щом се наведе над него и се опря на ръце и колене, той леко се извъртя, подпря глава на една възглавница, пъхна се под бедрата й и леко ги разтвори.

— Тази игра е за двама — каза той, преди да целуне меката й плът.

О, Боже, но какво правеше той? Тя разгада намеренията му в мига, в който я сграбчи за бедрата и устните му докоснаха пулсиращата розова пъпка в недрата й. Алекса издаде лек вик при невероятните усещания, които разпалваше в нея. Тя се опита да поднови усилията си и да го доведе докрай, опита се да забрави онези безсрамни неща, които той вършеше. Тя се стремеше да овладее тялото си. Когато обаче езикът му нежно се раздвижи, а пръстите му я погалиха и се плъзнаха вътре в нея, сякаш не кръв, а лава потече във вените й. Огнени езици се стрелкаха по кожата й, а отвътре хиляди нажежени иглички я пробождаха.

— Деймиън! О, Господи!

Тя изви гръб като котка, отдавайки се на сладките тръпки, които обливаха тялото й. Алекса не можеше да помръдне, тя сякаш се издигаше нагоре, понесена от луда вихрушка. Когато свърши, се почувства отпаднала. Обърна се и го целуна.

— Не го предвиждах точно така. Сега е твой ред.

— Но…

— Обещай ми, че няма да мърдаш. Не искам да те болят ребрата.

Тя го целуна, той й отвърна по същия начин, но много по-страстно и тя отново потрепери. Алекса си наложи да се овладее, седна отгоре му и бавно го пое в себе си. Деймиън изхриптя, но не помръдна.

Усети как мускулите му се напрегнаха и тялото му потрепери под бедрата й. Той не сваляше очи от нея и в тях прозираше неустоим копнеж.

Тя се приведе и ускори темпото.

— Алекса… любов моя — промълви той. Деймиън стисна зъби и присви очи, усещайки нов прилив на напрежение. Той забрави обещанието си и я тласна нагоре. Болката обаче все още не го бе напуснала.

Алекса застина моментално.

— За Бога, не спирай!

— Но теб те боли. Знаех си, че не трябва…

— Тази болка е много по-силна от другата, в ребрата.

Тя се усмихна и отново започна да се движи.

Алекса не очакваше, че ще изживее удоволствието с такава сила още веднъж, но то просто разцепи тялото й като светкавица и двамата потънаха в екстаз.

Отмаляла и удовлетворена, тя се сгуши в него и скоро заспа. Не след дълго Деймиън я хвана за рамото и леко я разтърси.

— Какво има? — промърмори тя и се изправи в леглото. Щом видя разтревоженото му лице, сърцето й се разтуптя лудо.

— Войници. Един полк от Наполеоновите пехотинци е влязъл в града. Претърсват всички странноприемници и кръчми. Трябва да се махаме.

— О, Боже…

Без да каже нищо повече, Алекса се измъкна от леглото и навлече дрехите си. Набързо сплете косата си на плитка, нахлузи обувките и грабна пелерината си. Деймиън я метна на раменете й, когато излязоха от стаята.

Отвън в коридора ги чакаше Жозеф. Той бе набит, с черна коса и леко нахлупена шапка.

— С колко време разполагаме? — попита го Алекса.

— С не много, страхувам се. Каруцата ни чака в уличката.

— Вие двамата вървете — каза Деймиън. — Аз ще проверя отпред и ще ви настигна през задния вход.

Жозеф се подчини. Хвана Алекса за ръката и уверено я поведе към задното стълбище, което водеше към улицата.

Тя погледна през рамо и извика при вида на четиримата униформени войници, които нахлуха през вратата в долния край на стълбите.

— Тичай към каруцата! — заповяда Жозеф.

Тя погледна нагоре по стълбите, но пред погледа й се изпречи Деймиън, който слизаше стремглаво надолу. Алекса се залепи за стената и той мина покрай нея. Жозеф удари първия войник и той се преви. После го цапна по зъбите и униформеният се строполи на земята. След това Жозеф стовари юмрука си върху носа на втория. Пръски кръв се разлетяха и двамата започнаха да си разменят жестоки удари.

Деймиън слезе точно навреме и цапардоса третия войник. Лицето на онзи се изкриви в страшна гримаса. Той парира удара на четвъртия и отново се обърна към предишния, който извади сабята си със замах.

— Деймиън! — извика Алекса, когато съпругът й вдигна крак и изрита високия войник към стълбите, който се строполи неподвижен.

Деймиън сграбчи сабята му, извърна се и парира убийствения удар на четвъртия пехотинец. Звънът на метал разцепи въздуха.

— Бягай към каруцата! — нареди й Деймиън. — Тръгвай към селото. Ние ще те настигнем.

Тя поклати отрицателно глава.

— По дяволите, прави каквото ти казвам.

Сабите продължаваха да дрънчат по тесния коридор.

Жозеф замахна и юмрукът му свали на земята единия войник, но той бързо се изправи и продължи да се бие. И двамата бяха окървавени. Ризата на Жозеф бе разцепена от гърдите до кръста, а униформата на войника бе изпоцапана и разкъсана от едната страна.

Деймиън продължаваше да се дуелира с войника. Той замахна, но противникът му парира удара и сабята му раздра ръкава на Деймиън. Тънка струйка кръв се спусна по ръката му и Алекса едва сподави вика си.

Съпругът й продължаваше да се бие, но силите му вече го напускаха. Ребрата го боляха непоносимо и той дишаше тежко и забързано. От страх за Алекса той не се предаваше. Деймиън хвърли бърз поглед и видя, че бе излязла. Той се обърна точно навреме, за да види как тя стовари една огромна делва върху главата на пехотинеца. Той изпусна сабята си, олюля се и се строполи в краката на Деймиън.

Жозеф също просна съперника си на земята. Войникът изстена, очите му се затвориха и той не помръдна повече.

Жозеф хвърли една закачлива усмивка към Деймиън и смигна на Алекса.

— Според мен, приятели, време е да тръгваме.

Деймиън не се поколеба нито за миг. Хвана жена си за ръка и я изведе навън. От една страна, той бе вбесен от неподчинението й, а от друга, бе доволен.

— Ах ти, хитра лисичке — прошепна той и я последва в каруцата под платнището. — Кога ще се научиш да ме слушаш, а?

Той нежно я целуна по тила. Тя се бе сгушила в ръцете му и двамата се усмихваха.

Жозеф седна на мястото си и подкара коня.

Алекса и Деймиън мълчаливо слушаха тракането на колелата по неравния път. И двамата бяха напрегнати до краен предел. Той усещаше под дланта си ускореното биене на сърцето й.

Градът гъмжеше от френски войници. Трябваше да стигнат до селцето, откъдето щеше да отплава лодката, но ставаше все по-рисковано да вървят по главния път. Толкова опасности ги дебнеха, но с Алекса до себе си Деймиън бе уверен, че може да се справи с всичко.

Тази вяра сякаш им помогна да се доберат до малкия закътан залив на Етрата без други усложнения. До полунощ оставаха двадесет минути. Ако се бяха забавили само с двадесет минути, щеше вече да бъде късно.

— Успяхме — промълви Алекса, те стояха на брега пред малката платноходка, която щеше да ги отведе в Англия. — Не мога да повярвам.

Деймиън се наведе и я целуна.

— Хайде да си вървим у дома.

Тя се сбогува с Жозеф със сълзи на очи. Той се усмихна закачливо и докосна шапката си. Деймиън му стисна ръката и след това помогна на жена си да се качи в лодката.

На брега имаше още трима души. Те й подадоха плановете и Алекса ги притисна към гърдите си. Мъжете избутаха лодката във водата, скочиха вътре и хванаха греблата. Водата шумно се разбиваше в корпуса, преди да преминат прибоя и да навлязат в открито море.

До сутринта щяха да си бъдат у дома. Деймиън обхвана кръста й с ръка и тя се отпусна на рамото му.

— Вие сте истинско съкровище, лейди Фелън — прошепна той в ухото й. — Обещавам да ви пазя цял живот.

Тя се извърна към него и в очите й блеснаха сълзи.

— Обичам те — промълви Алекса.

Той я целуна едновременно нежно и покровителствено. Сега тя му принадлежеше и никога нямаше да й позволи да си тръгне.

— Обичам те от онази нощ, когато дойде при мен в странноприемницата. Никога не ще забравя смелостта и огъня, които горяха в очите ти.

Алекса му отвърна с целувка. Той се запита дали и тя го обичаше оттогава. Може би заради това се бе съгласила да се омъжи за него? Така или иначе, той бе щастлив. Деймиън загърна и двама им в плаща си и я притегли да се облегне на него.

С поглед, зареян в тъмната морска шир, той безмълвно се усмихна и потъна в мисли за дома.