Откупът

Глава двадесет и втора

— Ето, хвани се за мен.

Алекса протегна ръка и треперещите й пръсти се вкопчиха в силната и уверена десница на Жул. Неговата сила сякаш се просмука в плътта й. Малкият фенер, който бяха свалили от каретата, освети грейналото й от благодарност лице.

— По-добре ли си? — попита я той.

— Да. Ще се оправя. Благодаря ти.

— За мен е удоволствие — отвърна той, но задържа още миг ръката й в своята.

И последните стъпала, водещи от улицата към тунела, останаха зад гърба им. Обгърна ги непрогледен мрак. Вътре бе влажно и се носеха странни зловония на мухъл и гниещи дрехи. Алекса потрепери от ужас при мисълта откъде идваше останалата смрад. Жул й бе казал, че от доста време вече не използват тази част на кариерата. Така че тук можеха да попаднат или на съсухрени трупове, или на голи скелети. Когато завиха зад един ъгъл на тунела и фенерът хвърли зловещи отблясъци върху стената, тя сама се увери в думите му. Пред тях изникнаха две отвратителни купчини. На една страна стояха натрупани един върху друг обезглавени скелети, а на другата бяха черепите. Черните им дупки наместо очи се взираха зловещо в нея и Алекса застина на място. Стомахът й се сви конвулсивно и едва не повърна.

— Мили Боже! — промълви тя и пръстите й се впиха в дланта на Жул.

— Успокой се, скъпа. Те са безобидни.

— З-знам. Съжалявам. Просто… — тя едва потисна отвращението си.

— Няма нужда да ми обясняваш. Аз самият не съм безчувствен. Не мисля, че един нормален човек би свикнал с подобна гледка. Опитай се да гледаш само в краката си. Хайде! Трябва да побързаме.

Тя събра всички сили и тръгна след него, като внимаваше да не отклонява погледа си от малкото светло кръгче пред нея. Сърцето й продължаваше да бие неистово.

— Какъв е този… този звук?

Тя спря и се ослуша. Иззад стените се чуваше пискливо цвърчене.

— Няма нищо. Не спирай да вървиш и си гледай в краката.

— Кажи ми, Жул.

— Плъхове.

Той я хвана по-здраво за ръката и я побутна напред, за да не обръща внимание на собствения си ужас.

— Вече сме близо — прошепна той и я дръпна да спре, когато стигнаха до ново раздвоение на тунела. — Стъпките ни кънтят, затова трябва да вървим тихо. Внимавай къде стъпваш.

Тя кимна, но той не помръдна.

— Остани тук за малко. Ще ида да хвърля един поглед напред.

Жул я остави в светлия кръг на фенера. Тя се чудеше как той ще се оправи в тази непрогледна тъмнина. Стъпките му постепенно заглъхнаха и тя вече не чуваше нищо.

Алекса потрепери и се загърна в пелерината си. От тавана се процеждаха капчици вода и подът бе разкалян. Плъховете бяха престанали да цвърчат, но други странни звуци огласяха мрака. Бе доволна, че не знаеше откъде идват. Докато мълчаливо очакваше Жул, тя не спираше да си мисли за Деймиън. Той бе тук долу… някъде тук. Дано успееха да го намерят, преди да е станало късно.

Едно камъче се откърти от стената и изчезна в мрака. Алекса подскочи и се обърна по посока на звука. В следния миг се появи златистата глава на Жул и тя въздъхна облекчено.

— Видях го — рече той и сърцето й заби още по-лудо. — На следващото разклонение на тунела има пазач. Ще трябва да го разкарам, ако искаме да освободим съпруга ти.

— Той как е?

— Едва го зърнах. Той е по-надолу, към края на тунела.

— Имаше ли някой друг с него.

— Видях още един. Ще се опитам да му отвлека вниманието, след като се справя с първия. През това време ти трябва да се промъкнеш и да го освободиш.

Тя преглътна с усилие и кимна.

— Ако се случи нещо, лесно ще намериш обратния път. Ще вървиш плътно вляво и след четири завоя ще излезеш на стълбите към улицата.

— Нищо няма да се случи — отсече тя. — Взимаме Деймиън и се махаме заедно оттук.

— Разбира се, скъпа. Няма съмнение, но все пак… запомни, че трябва да вървиш плътно вляво.

Самата мисъл, че Жул може да не се върне с тях, й се виждаше невъзможна. Затова тя се съсредоточи върху предстоящото изпитание и внимателно тръгна напред. Направиха още един завой и тръгнаха по последния коридор преди разклонението. По средата Жул я спря.

— Тук трябва да оставим фенера. След разклонението ще можем да се ориентираме по светлината на часовоя.

Алекса му подаде лампата и той я постави до стената. Лъчите осветиха един череп със зинала уста. Над него чак до тавана се издигаше камара трупове. Кожата се бе опънала върху костите им и тук-таме провиснали коси се спускаха над очните кухини на някои черепи. Тя едва преодоля поредния пристъп на гадене.

— Трябва да вървим.

— Има още нещо.

— Какво.

— Съпругът ти. Изглежда, са го пребили от бой, но мисля, че ще се закрепи на краката си.

— Боже мой!

— Той е силен мъж. Сигурно е преживял и по-страшни неща.

Те тръгнаха напред в тъмнината. Няколко крачки преди разклонението бледата светлина улесни придвижването им. Жул я дръпна настрани в сянката и й даде един къс нож.

— Изглежда, здраво са го завързали. С това ще прережеш въжетата. Аз ще се погрижа за пазача. Остани тук, докато се върна.

Той запълзя напред. Едно камъче изскърца под краката му и Жул замръзна на място. Пазачът се обърна и огледа тъмнината зад себе си. След като не забеляза нищо обезпокоително, той продължи нататък. В същия миг Жул се промъкна зад гърба му. Силната му ръка се уви около врата на по-дребния от него пазач и започна бавно да го души.

След миг Жул го усмири окончателно. После замъкна тялото му в сянката и го остави в мръсотията. Напред по коридора се чу шум.

— Ей, Анри. Ти ли си?

Това бе гласът на войника, който пазеше Деймиън в дъното на тунела. Жул бързо избута Алекса обратно към тъмнината. В същото време мъжагата се насочи към поста на приятеля си.

— Ей, Анри! — извика отново той и Жул смотолеви нещо в отговор. — По дяволите! Стига си къркал от винцето на чичо ти.

В мига, в който войникът пристъпи в тъмнината, Алекса се промъкна зад гърба му, поверявайки съдбата му в ръцете на партньора си. Тя чу зад себе си шум от боричкане, сумтене, размяна на удари, но не изчака да види развръзката. Вместо това забърза напред към втората осветена стена и към тъмнокосия мъж, завързан за стола.

— Деймиън? — гласът й потрепери и тя коленичи до него. — Деймиън, любов моя, аз съм. — Алекса.

Думите й прозвучаха тихо, успокояващо и тя приглади влажните му къдрици. Когато пръстите й докоснаха челото му, той потрепна, поизправи се и бавно надигна глава. Измъченият му вид предизвика в нея усещане за болка и събуди любовта й с непозната сила.

— Алекса? — той повтори името й и в гласа му прозвучаха страдание и умора. Главата му се замая и отново изгуби съзнание. Опита се да отвори очи, но всичко около него бе размазано и се люлееше. Секундите бяха станали мъчително дълги и отмерваха времето по-бавно и от сърцето му. Затова сигурно му се причу, че тя изрече името му. Хладни пръсти го погалиха по бузата.

— Да, скъпи. Аз съм тук, до теб. Дойдох да те измъкна.

Той се опита да навлажни устни и да проумее думите. Нещо сякаш му подсказваше, че ако отвори очи ще се сблъска с познатия кошмар. Той измърмори нещо и долови нечий тих отговор. После усети как въжетата около гърдите му се опънаха и осъзна, че някой се опитваше да ги пререже. Острието блесна на светлината и започна бързо да се движи напред-назад. Първото въже се скъса и той се отпусна напред. За малко щеше да падне, но една нежна ръка го хвана за раменете и след това го изправи назад.

— Всичко е наред, скъпи — проплака жената. — Щом се махнем оттук, ще се оправиш.

— Алекса…?

Думата се изтръгна от гърдите му с въздишка, но той все още не можеше да повярва. Този път отвори очи и лицето й се появи пред него — рубинени устни, тъмночервена коса и най-красивите очи на света.

— Ти… се… върна — рече той, но умът му отказваше да приеме, че тя наистина бе до него.

Тя прехапа треперещите си устни.

— Мили Боже, да не си помислил, че ще те изоставя?

— Сен… Оуен. Ти замина със… Сен Оуен.

Деймиън се почувства като глупак. Алекса не можеше да бъде тук. Той говореше на някакво привидение. Погледна към купчината зловещи трупове, към отсечените черепи и обезглавените тела. Нищо чудно, че губеше разсъдъка си, след като го бяха запратили в недрата на ада.

— Не, любов моя — успокои го гласът, докато ножът продължаваше неуморно да реже въжето около краката му. — Не заминах с Жул. Никога не бих те оставила.

— Алекса… — Името й само излизаше от устните му, а очите му не можеха да се откъснат от видението, което бе досущ като нея. Сърцето му се късаше от болка. Той си спомни за онази нощ, когато бе дошла в странноприемницата, за чувствата й към него и как я бе наранил. Това още повече засили болката и той се прокле за всичко, което й бе причинил.

— Не се притеснявай — каза нежният глас. Ножът продължаваше да се движи, а прекрасното видение сякаш витаеше в зловещата светлина на фенера. — Деймиън, чуваш ли ме? — Тя хвана брадичката му и го накара да я погледне.

Той кимна, смаян, че всичко изглеждаше толкова истинско.

— Деймиън, обичам те.

При тези думи дъхът му спря. Той се втренчи в нея, в прекрасните й зелени очи и му се прииска да се сгуши в прегръдката й. Малцина му бяха казвали подобни думи, още по-малко бяха онези, които наистина го обичаха.

— Чу ли ме? — повтори гласът и го разтърси за рамото. Следващите думи прозвучаха на пресекулки. — Казах… че… те обичам.

Горещи сълзи се появиха в очите му. Опита се да ги преглътне, но те се спуснаха по изпитите му скули на големи капки.

— Кажи го отново! — промълви той. — Кажи го още веднъж, преди да си тръгнеш!

— Няма да си тръгна! Не и без теб. Обичам те! — изхлипа тя. — Господи, как боли. Имам чувството, че ще умра. За Бога, Деймиън, кажи, че разбираш думите ми.

Видението се приближи към него и той го съзря по-ясно. Различи напрегнатите й черти и прочете страх в очите й. Тя го обичаше. Тя не бе избягала с Жул.

— Ти не замина — прошепна той. — Не ме остави.

— Сега двамата ще се махнем оттук — каза тя и преряза последното въже. — Дявол да го вземе, двамата ще си тръгнем заедно оттук.

Алекса го разтърси, но той все още не бе в съзнание да се изправи.

— По-добре върви… със Сен Оуен — каза Деймиън на видението. — Аз… не те заслужавам. Аз само те наранявам. Дори вече не знам кой съм.

Не искаше да каже това. Дори не разбра откъде дойдоха тези думи, но знаеше, че са верни. Твърде много лъжи. Твърде много игри. Твърде много години измама. И в крайна сметка бе измамил самия себе си. Никой друг.

Нежната ръка отново докосна бузата му.

— Знам кой си — рече видението. — Ти си въплъщение на всички роли, които си играл. Ти си всичко онова, което търсех у един мъж, и те обичам точно такъв.

Деймиън видя разплаканото й лице и любовта, отразена в сълзите й. Болката в сърцето му понамаля и едва сега съзнанието му започна да се прояснява. Стаята се завъртя за последен път и изведнъж всичко дойде на мястото си. Бученето в ушите му спря. Времето и сърцето му възвърнаха нормалния си ритъм.

— Алекса… — прошепна той изненадан, че видението се бе превърнало в реалност. — Мили Боже, какво правиш тук?

Тя обхвана с ръце лицето му и нежно целуна подутите му устни.

— Няма време за обяснения. Трябва да се махаме оттук.

Тя пъхна ръка под мишницата му и като го придържаше му помогна да се изправи.

— Не биваше да идваш. Трябваше да заминеш със Сен Оуен. Трябваше…

— Много неща трябваше да направя, но това бе най-важното. А сега е време да тръгваме.

Деймиън бавно започваше да се ориентира. Двамата тръгнаха обратно към тунела. Той се облегна на Алекса и докато стигнат поста на първия пазач, вече стъпваше по-уверено. Тя взе лампата от една дървена маса и продължиха нататък. Когато достигнаха разклонението на тунела, Алекса спря.

— Жул дойде с мен. Той бе разбрал, че са те довели тук и знаеше как да се промъкнем. Той се погрижи за двамата пазачи. — Алекса се огледа, но наоколо нямаше никой. — Мили Боже, сигурно е станало нещо. Той трябваше да ни чака тук.

Деймиън пристъпи настрани и с неохота я пусна.

— Придържай се плътно към сянката.

— Но ти нямаш сили да…

— Щом си тук, всичко е наред.

Той пое лампата и се отдалечи от нея. Препъна се два-три пъти, но постепенно се закрепи на крака. Алекса бе рискувала живота си за него, бе му казала, че го обича, а и той добре знаеше какви силни чувства изпитва към нея.

Някой изстена в мрака. Тя се закова на място и напрегна слуха си. Последва още един тих стон. И двамата тръгнаха нататък.

— Насам — извика тихо той, докато се взираше в мъжа, скрит в сянката. Сен Оуен лежеше неподвижно сред локва кръв. Острие на нож проблесна в тъмнината. На няколко крачки от него сержант Пикерел лежеше проснат по очи на земята, а дебелият му врат бе неестествено извит. Деймиън долови шумоленето на рокля и в същия миг Алекса коленичи до него.

— О, не, Жул!

Щом чу името си, мъжът бавно отвори очи и като ги видя, се усмихна.

— Е… скъпа… все пак имаше смисъл. Ти намери… твоя мъж… и сега трябва да вървите.

Алекса прехапа устни.

— Жул…

Деймиън долови болката в гласа й, когато тя хвана мъжа за ръката. Преди време това би предизвикало у него ревност, но сега изпитваше само съжаление, че жена му губеше един верен приятел. Сен Оуен стисна ръката й.

— Прави… каквото ти казвам, скъпа. Отведи съпруга си оттук и се опитайте да напуснете страната.

— Не мога да те оставя, Жул. Деймиън, кажи му, че без него не тръгваме никъде!

А това бе най-разумното, което трябваше да направят. И той, и Сен Оуен го съзнаваха. Всяка минута беше ценна. Всяка пропиляна секунда можеше да струва живота им. Достатъчен бе само един поглед към изтерзаното й лице, за да реши, че по-скоро би умрял, отколкото отново да я разочарова.

— Няма да се отървеш така лесно, Сен Оуен. По дяволите, и тримата ще се измъкнем оттук.

Деймиън се олюля, а после двамата с Алекса се наведоха.

— Няма… време — продължаваше да упорства французинът, но те не му обръщаха внимание. Успяха да го изправят на крака. Алекса откъсна парче от фустата си и затисна с него раната на гърдите му.

Жул изстена слабо и главата му клюмна. Деймиън прокара ръка под едната му мишница, а Алекса под другата и тримата се затътриха по коридора.

— Вървете вляво — рече настойнически Алекса, когато тунелът отново се разклони. Те вървяха бавно, препъваха се и често трябваше да спират, за да си поемат дъх и да успокоят треперещите си нозе. Когато стигнаха стълбите, Деймиън не можеше да повярва, че наистина го бяха направили.

— Няма да е лесно — рече той запъхтян.

— Можем да го направим — отсече Алекса и той си спомни, че бе казала същото и на Жан-Пол.

Деймиън напрегна всичките си сили, повдигна Сен Оуен и те тръгнаха нагоре по стълбите. Французинът се отпусна на рамото на Алекса и тримата, олюлявайки се, поеха нагоре. Всяко следващо стъпало му струваше нови и още по-силни болки, но му вдъхваше и надежда, че ще успеят.

От тунела зад тях долетяха звуци и той потрепери. Лафон сигурно се бе върнал и бе открил бягството му. Дали полковникът и хората му не бяха вече по петите им? Най-сетне излязоха на улицата. Студеният нощен въздух го освежи. Той си пое дълбоко дъх.

— Каретата е зад ъгъла — каза задъхано Алекса.

Той кимна, събирайки сетни сили за следващото изпитание. Огледа се. Улицата бе пуста, с изключение на една шляеща се котка и един пияница, хъркащ в канавката. Те се приближиха до каретата и Сен Оуен се поизправи.

— Хайде! Вървете в хотел „Марбьоф“. Останете там. Бернар може… помогне.

Те го натикаха във файтона. Той изстена още веднъж и изгуби съзнание.

Деймиън го изправи на седалката. След това Алекса помогна на съпруга си да се качи и той се отпусна тежко на седалката. Докато осъзнае какво става, тя скочи вътре, хвана юздите и потегли.

Деймиън затвори за момент очи, като се опитваше да събере сили. Сигурно бе припаднал, защото, когато се огледа, файтонът вече влизаше в двора на хотел „Марбьоф“. Един едър брадат мъж вървеше успоредно с тях и надничаше уплашено.

— Това е Жул — обясни Алекса на човека, който не можеше да бъде никой друг, освен Бернар. — Той е сериозно ранен. Съпругът ми също се нуждае от помощ.

Брадатият протегна ръце, внимателно вдигна Жул и го понесе на ръце.

— Аз ще се погрижа за него. Ами вие, мосю, сигурен ли сте, че ще можете сам?

— Да, да — рече Деймиън.

Алекса се приближи до него.

— Аз ще ти помогна.

Тя скочи долу и му помогна да слезе.

Деймиън осъзна, че жена му бе до него, за да го подкрепи. Всъщност тя винаги бе до него. Тази вечер — безстрашна пред ужасите на катакомбите. В замъка, когато го защити пред майка му и сестра му. Дори в онази нощ на брега, когато се появи Беуик и тя го смяташе за предател. Въпреки всичко тя рискува живота си, за да го спаси.

Алекса му бе останала вярна докрай, като никоя друга жена и само като малцина мъже. Каквото и да се случеше, той никога нямаше да го забрави.

Сега бе негов ред да я защити.

Той бе решил да я спаси и нищо, никой, дори и цялата Велика армия на Наполеон не би го спряла.

Алекса почти не усещаше тежкото отпуснато тяло на съпруга си, докато вървяха към малкото каменно убежище в другия край на двора. Цялото й съзнание бе погълнато от спомена за затвора и за окаяното състояние на Деймиън. Пред очите й постоянно се мяркаше изражението му, когато му каза, че го обича. Тогава погледът му се спря върху нея сякаш цяла вечност, а очите му се наляха със сълзи. Тя не можеше да повярва. Той винаги бе толкова строг и се стараеше да не показва чувствата си, а ето че в този момент очите му се навлажниха.

„Кажи го отново — рече й той и в погледа му блесна огнен копнеж. — Трябва да го кажеш още веднъж.“

При спомена за случилото се сърцето й се сви от болка. Никога не й бе минавало през ум, че Деймиън копнееше да чуе тези думи. Как искаше да ги бе изрекла много, много отдавна. Той я бе погледнал право в очите и й бе казал да замине с Жул Сен Оуен. Той бе повярвал в предателството й и въпреки това мислеше за нейната безопасност.

Очите й отново се изпълниха със сълзи, но тя премигна два-три пъти, за да ги прогони.

— Как се чувстваш? — попита го Алекса нежно.

Тя усещаше напрежението в мускулите му, но с всяка следваща крачка той ставаше все по-уверен.

— По-добре ли си?

— По-добре, отколкото очаквах — отвърна той и я целуна. — Благодарение на теб.

Сърцето й се преобърна. Когато влязоха в кухнята, Деймиън спря.

— Какво има? — попита тя и тревогата отново я обзе.

— Трябва да стегна с нещо ребрата си.

— Остани тук. Веднага се връщам.

Той се подпря на масата. Алекса понечи да излезе, но от ъгъла долетя глас:

— Аз ще ви донеса нещо.

Една старица постави чайник на огъня, но разплиска малко вода и тя се изпари със съскащ звук. Тя тихо излезе от кухнята и след малко се върна с чисто ленено платно, което започна да къса на ивици.

— Много ви благодаря — прошепна Алекса и взе превръзките, докато Деймиън смъкваше окървавената си риза.

Тя изтръпна при вида на раните, които покриваха ребрата му, и на съсирената кръв по гърдите му.

— Седни — каза му строго. — Трябва да почистя тези рани.

След миг старицата отново се появи, този път с леген с топла вода и парцали. Алекса едва овладяваше треперещите си ръце, докато докосваше разкъсаната му кървяща плът. Той усети напрежението. Хвана ръката й, поднесе я към устните си и нежно я целуна.

И двамата останаха безмълвни. Нежният му поглед казваше много повече, отколкото всички думи. Когато свърши с промиването, тя уви ленените превръзки около ребрата му, като се опитваше да не обръща внимание на болезнените му стенания.

— Съжалявам. Не исках да те нараня.

Деймиън само поклати глава.

— Не, не си. Не си виновна за нищо… за нищо.

Болката заседна в гърдите й, защото знаеше, че това не бе вярно.

— Де да беше така, но за съжаление не е. Всичко се случи заради мен. — Алекса видя, че старицата излезе и затвори вратата зад себе си. — Жул и аз… ние откраднахме чертежите.

Дъхът му секна.

— Това ли било? Те са открили кражбата, така ли?

Тя кимна, без да вдигне очи.

— Очевидно са ти казали.

— Не. Те се опитваха да ме подведат и да разберат какво знам.

Тя прехапа устни.

— Кога го направихте?

— Онази вечер, когато те извикаха при Моро.

— Къде са сега документите?

— Пратихме ги на север. Жул има лодка, която ще отплава за Англия. Схемите ще бъдат доставени на генерал Уилкокс.

Деймиън кимна.

— И преди бях чувал, че Сен Оуен се противопоставя на политиката на императора, но не съм предполагал, че ще стигне дотам.

— Уилкокс го помолил да ми помогне. Исках да ти кажа, но…

— Но се страхуваше да ми се довериш.

— Да.

— А сега?

— Сега аз… аз осъзнах, че това няма значение. Аз те обичам. Не ме интересува какво и защо си го направил. Не ме интересува в какво вярваш. Ако това, което ми каза край Сена, е истина, ако изпитваш и една десета от любовта, която аз чувствам към теб, няма значение къде отиваме. Стига да сме заедно.

Той я прегърна и зарови лице в косата й. Алекса усещаше разтуптяното му сърце.

— Истина е — прошепна Деймиън. — Всяка дума е вярна. Обичам те, Алекса. Повече от всичко, повече от живота. Обичам те.

Душата й преливаше от радост. Тя обгърна с ръце врата му и го притисна към себе си. Единствено загрижеността й за счупените му ребра я накара да го пусне. Тя понечи да каже нещо, но в този момент влезе старицата.

— Мосю Сен Оуен пита за вас. Елате с мен горе.

Тревогата отново я връхлетя. Мили Боже, той бе толкова мил и верен приятел.

— Е, поне е в съзнание — рече Деймиън. — Това е добър знак.

Алекса хвана ръката му и двамата тръгнаха нагоре. Лицето му се изкривяваше от болка при всяко следващо стъпало, но най-сетне се изкачиха на площадката.

— Насам, мосю.

Старицата ги поведе по коридора към една просторна стая с копринени пердета и гравирани тавани.

— Жул…

Алекса се затича и коленичи до него. Лицето му бе мъртвешки бледо, а устните му — присвити от болка. Тя вдигна очи към Бернар.

— Да не би…

— Той ще оживее, ама не заради безразсъдството си. Господи, той наистина е късметлия.

— Ще може ли да пътува? Не може да остане тук. Ще го търсят. Ще трябва да напусне града.

— Аз ще се погрижа, — каза Бернар — както и за вас.

Тя отново погледна Жул и видя, че той бе отворил очи.

— О, Жул! Съжалявам.

— Не бива… скъпа. Ако не бяхте ти и майорът… щях да съм мъртъв.

— Жул, трябва да се махнем оттук. Със сигурност ще разберат, че и ти си замесен. О, Боже! Ти загуби всичко.

Устните му се извиха в усмивка.

— Аз съм човек на морето… помниш ли? Има хиляди пристанища, където мога да се подслоня. А парите… не са проблем.

— Жул, как да ти се отплатя?

— Само с една от твоите вълшебни усмивки, скъпа… — Той погледна към Деймиън с усилие. — Вие… сте голям късметлия… майор Фелън. — После кимна към Алекса. — Вашата прекрасна съпруга… много ви обича.

Деймиън спокойно посрещна изпитателния му поглед.

— Не повече, отколкото аз я обичам.

Жул продължи да се взира в него.

— Щом е така… надявам се да се вслушате в съвета ми.

— А именно?

— Да тръгнете на север. Бернар ще ви изведе извън града. Имам кораби в Хавър. Един от тях скоро тръгва за Америка. Бил съм там. Красива земя… с много възможности. Там миналото на човека няма значение. Ще ви заема малко пари… докато се настаните…

Деймиън го прекъсна.

— Вие сте добър човек, Сен Оуен. Надявам се един ден и аз да стана ваш приятел, като Алекса. Що се отнася до другото, като посока север е добре. Само че корабът, който ще вземем, ще ни свали на някое неутрално пристанище. Оттам ще можем да се приберем в Англия. Трябва да върна жена си у дома.

Алекса се изправи. Сърцето й бе раздвоено.

— Не, Деймиън. Няма да се върна без теб.

Деймиън се усмихна.

— Някой ден, любов моя, ще се научиш да ми вярваш. Заедно ще се приберем у дома — в замъка „Фелън“. Всичко, което ти казах, е истина, до последната дума.

— Благодаря на Господ.

— На Господ и на Жул — рече той и протегна ръка към русокосия мъж.

Сен Оуен се усмихна.

— Един ден може би ще се срещнем отново. Междувременно… трябва да тръгвате. Бернар ще ви изпрати до края на града. Ако побързате… можете да хванете лодката за Англия — той се обърна към Алекса. — Ще бъде добре… скъпа… да предадеш тези планове лично.

Алекса сякаш попадна във водовъртеж. Преди да разбере, целуна Жул за сбогом, измъкнаха я от стаята и скоро се озова на дъното на една каруца. Малката пътна чанта, която бе взела със себе си, падна до нея, заедно с няколко одеяла и храна. След малко и Деймиън се прехвърли при нея. Покриха ги с едно платнище, а върху него нахвърляха дебел пласт слама. Най-отгоре наместиха няколко блеещи овце. Миризмата от влажната им вълна се процеждаше през платнището.

Бернар се покатери на каруцата и тя бавно се затъркаля по павираните улици.

В това неудобно скривалище Деймиън най-неочаквано заспа. Изтощението и болката бяха взели връх. Сега той бе по-слаб и уязвим от всякога.

Алекса се просълзи, когато усети, че той продължаваше да държи ръката й и устните му бяха застинали върху нея.