Откупът

Глава осемнадесета

Притаен в нишата на един прозорец, Деймиън наблюдаваше вратата на библиотеката, докато Алекса я отвори и тръгна надолу по коридора. Поуспокои се, като я видя да се качва по стълбите към елегантния им апартамент, далеч от любопитните очи и хапливите езици.

Чувстваше се странно разстроен от случилото се. Рядко губеше самообладание, но с Алекса не му бе за пръв път. Той се бе вбесил, когато не я откри тази вечер сред гостите. А после и когато я завари с…

Жул Сен Оуен трябваше да се радва, че бе още сред живите.

Деймиън въздъхна и излезе на терасата. Тя нямаше връзка със Сен Оуен, или поне той не бе неин любовник. Разбрал го бе в момента, когато я целуна, и бе напълно сигурен, когато свършиха да се любят.

И наистина, Алекса никога не му бе давала повод да се съмнява в нейната вярност. Не тя, а той бе виновен за случилото се.

По дяволите. Колко отвратително бе объркал нещата между тях! Трябваше да й вярва, но му бе трудно. Баща му вярваше на майка му, но тя го бе измамила. Деймиън също й бе повярвал, но тя го изостави. Преди искаше да вярва на баба си, след като го бяха изпратили при нея във Франция. Но Ракел и Симоне си приличаха. Каквато майката, такава и дъщерята. Тя се отнасяше с него по-скоро като със слуга, отколкото към внук. Никога не бе доволна и за най-малкото нещо грабваше брезовата пръчка. По дяволите, той я бе намразил. Ако не беше Фийлдхърст, сигурно нямаше да се върне.

Деймиън извади една тънка пура, захапа я, наведе се към един от фенерите, осветяващи алеята в градината, и дръпна силно.

Тогава Фийлдхърст бе единственото му спасение, помисли си той и изпусна облаче дим към небето. Спомни си първата им среща на петнадесетия му рожден ден в една подобна нощ в „Уейтли“, имението на втория му баща близо до Хампстед Хийт.

Фийлдхърст бе стар познат на лорд Таунсенд. Майорът бе смел и сериозен мъж, изцяло отдаден на страната си. С безкомпромисната си преданост и непоколебимата си решителност той напомняше на Деймиън за баща му и момчето го хареса още от самото начало.

За негова изненада Фийлдхърст също го хареса. На другия ден отидоха заедно на лов и се върнаха с по една тлъста яребица. Майорът, какъвто чин имаше тогава Антъни Фийлдхърст, му подхвърли идеята да им предава информация. Отначало не ставаше дума за нещо сериозно. Деймиън просто трябваше да държи очите си отворени, докато бе във Франция, и после да му докладва, ако бе чул нещо интересно.

Това бе през 1794 година. Годината, в която бе наблюдавал последните стъпки на Робеспиер и Сен Жуст към гилотината. Последваха ги още близо дузина, сред които Дантон и Демолен. Баба му бе настояла той да присъства на всичките екзекуции. Първия път Деймиън се измъкна от събралото се множество и се скри в храстите. Тогава тя му се изсмя и го нарече „страхливец“. При следващите зрелища той успя да се овладее, но гледката завинаги се запечата в съзнанието му.

Това го подтикна да предложи услугите си на Фийлдхърст, когато навърши 21 години. Това бе годината, в която Наполеон нахлу в Сирия, годината, в която малкият корсиканец разби турците при Абу кир.

През цялото това време Деймиън непрестанно се преструваше на предан поданик на императора и успя да завърже доста контакти в Париж. Това не бе особено трудно, тъй като вторият съпруг на Симоне заемаше доста отговорен пост в правителството. През същата тази година той сключи сделка с генерал Моро — да продава на французите тайните на англичаните.

Само че тайните, които им продаваше, идваха директно от английския министър на отбраната и бяха използвани, за да ги заблудят. Фийлдхърст, вече полковник, Уилям Пит и лично крал Джордж бяха единствените посветени. Пит бе вече мъртъв, кралят се държеше странно недискретно и единствената му връзка сега оставаше генерал Фийлдхърст.

Деймиън се облегна на стената на терасата и се загледа към градината. Той си представи как Алекса стоеше в другия й край, тъмната й бакърена коса отразяваше светлината на фенерите и красивите й зелени очи го наблюдаваха.

Не трябваше да се жени за нея. Тази мисъл го бе спохождала хиляди пъти. Въпреки това не съжаляваше за дните, които бяха прекарали заедно, и ако не беше заради опасността, на която неволно я бе изложил, никога не би я пуснал да си върви.

Деймиън не се прибра в стаята. От една страна, Алекса бе доволна, но от друга, не преставаше да се тревожи. Чудеше се къде ли бе отишъл.

И с кого ли беше в този миг?

Тя не бе толкова наивна, че да не забележи огнените погледи, които му хвърляха някои дами. Сега обаче, след като се бяха любили, след като я бе обладал по толкова интимен начин, той не се нуждаеше от жена. Лицето й пламна при спомена за изживяното, но не бе уверена в предположенията си.

На сутринта Алекса стана и отиде до високия прозорец, дръпна дантеленото перде и погледна към поляните отвъд замъка. Съпругът й нямаше да се върне преди мрак. Повечето мъже бяха излезли на лов и Деймиън бе сред тях. Така може би беше по-добре. Сега тя имаше достатъчно време, за да подреди мислите и чувствата си и да реши какво да прави.

Освен това пред нея се разкриваше възможност да разучи замъка и да обърне внимание на гостите. Кой знае какви тайни можеха да й разкрият?

Денят мина по-бързо, отколкото бе очаквала. Останалите жени се държаха учтиво с нея, макар и малко хладно. Съпругата на генерала също й отдели нужното внимание. Като се изключеше Деймиън и недоверието, което тлееше между тях, следобедът премина доста приятно и един час преди да се мръкне тя попадна на нещо интересно.

Алекса откри, че кабинетът на генерала се намираше в западното крило. Вратата бе открехната, но тя не посмя да влезе, защото наоколо имаше много хора. Все пак успя да зърне масивното писалище от палисандрово дърво, по което бяха разпръснати разни документи. Тя бе виждала подобно бюро и преди в кабинета на Рейни в „Стоунлей“. Когато беше малка, баща й й бе показал тайното му отделение. Имало само още две-три такива бюра, й бе казал той, правени по поръчка във Франция от големия майстор на мебели Фарие.

Писалището изглеждаше почти същото като на брат й. Рейни държеше най-ценните си книжа в тайника.

Какво ли пазеше там генералът?

Докато се приготвяше за вечеря и за шумното представление, което домакините бяха предвидили, тя реши, че си заслужава да хвърли един поглед. Деймиън най-сетне се бе прибрал и се обличаше в съседната стая.

Почти не говореше и изглеждаше странно покорен. Може би се разкайваше за случилото се, но със съпруг, който рядко споделяше мислите си, не можеше да бъде сигурна.

Тя го чу да идва и се обърна. Той стоеше на прага в безупречния си гълъбовосив фрак. Неприлично прилепналите му бричове й напомниха за мъжките му атрибути и усети топлина в корема си.

— Готова ли си? — попита той, като я изгледа с одобрение. — Изглеждаш чудесно. Както винаги?

Алекса пристъпи и го хвана подръка.

— Благодаря.

— За снощи, — рече той неочаквано — съжалявам за случилото се. Съжалявам за много неща. Не биваше да губя самообладание.

Тя повдигна очи към лицето му и сърцето й се разтуптя.

— А защо го направи?

За момент Деймиън остана безмълвен.

— Ревнувах те — каза той с престорено нехайство, но руменина изби по шията му точно над вратовръзката. Тя никога не го бе виждала в такова състояние. — Сен Оуен е красив мъж и очевидно е хлътнал по теб.

Тя на свой ред се престори, че нехае за чувствата му.

— Вече ти казах. Сен Оуен не значи нищо за мен.

— Ами аз? — дълбоките му сини очи потърсиха лицето й. — Какво означавам аз за теб, Алекса?

Тя нервно облиза устни. Всичко и нищо. Нищо, защото това бе, което можеше да си позволи да изпитва към него. Но истината бе друга.

— Ти… ти си мой съпруг.

Деймиън кимна и отново се затвори в себе си, но тя все пак забеляза огорчението му.

— Време е да вървим при останалите — завърши той.

— Да.

Мили Боже, какво очакваше от нея? Каквото и да бе, не можеше да му го даде сега.

По време на вечеря те се държаха побъркващо любезно, постоянно се усмихваха и разговаряха с всеки. Как успяваше да й каже толкова много с очите си и толкова малко с думи? Как можеше погледът му да говори едно, а постъпките му да изразяват друго?

Алекса едва се сдържаше да не скочи от масата и да не избяга от стаята. Искаше да щракне с пръсти и да се окаже отново в Англия. Искаше да плесне с ръце и да се върне назад във времето, преди да го срещне, преди смъртта на Питър, преди дългите месеци на угризения и самообвинения. Искаше отново да бъде онова безгрижно, невинно, глупавичко и замечтано момиче.

„Просто си уморена — каза си тя. — Толкова време живееш с лъжи и интриги, че не знаеш накъде да тръгнеш.“ Но Алекса знаеше какво трябва да направи.

След няколко часа й се отдаде реална възможност. Деймиън се бе оттеглил заедно с генерала и останалите мъже, докато тя си бъбреше с няколко жени. Най-сетне успя да се измъкне незабелязано. Прибра полите на златистата си рокля, заобиколи тоалетната и се отправи към западното крило. Наоколо нямаше никой. Тук-там се мяркаше някой любезен слуга, но коридорът пред генералския кабинет бе напълно пуст.

Алекса се притаи в сянката. Сърцето й биеше лудо. Внимателно отвори вратата и надникна вътре. След като се увери, че стаята беше пуста, тя се шмугна и затвори вратата след себе си.

Кабинетът тънеше в мрак. С неуверена походка най-сетне се добра до другия край на стаята. Кръвта й нахлу в главата и слепоочията й забучаха от страх. Мили Боже, ако я хванеха тук…

С треперещи ръце тя леко разтвори тежките завеси зад бюрото, за да проникне малко лунна светлина. Внимателно премести мастилницата и попивателната и започна да прелиства документите. Нямаше нищо интересно, повечето бяха поръчки за доставки. Алекса бръкна под писалището и потърси малкото дървено лостче, което освобождаваше вратичката на тайника. Не го намери там, където очакваше. Опипа малко вдясно и вляво, като непрекъснато се ослушваше. Струваше й се, че сърцето й щеше да се пръсне. Тъкмо мислеше да се откаже, но в същия миг пръстите й попаднаха на малка издатина върху гладката дървена повърхност.

Алекса се усмихна победоносно. Писалището бе по-умело направено от това на брат й. Лостчето бе така добре прикрито, че бе почти невъзможно да се открие. Тя го дръпна леко и чу освобождаването на медното резе. Измъкна ръката си и издърпа средното чекмедже. Пръстите й леко се плъзнаха и натиснаха задния му край. Тайникът безшумно се отвори. Тя бръкна вътре. Стените му бяха гладки и създаваха впечатление, че е празен. В следния миг пръстите й напипаха някакъв, доста дълъг и дебел свитък. Бързо го измъкна и го разгъна на бюрото.

Всевишни Боже! Тя започна да разлиства страниците като обезумяла, но в следния миг вратата се отвори.

— Деймиън… — тя замръзна на място.

Той затвори вратата безшумно зад себе си. Ръцете й се разтрепериха, докато го гледаше как се приближава с големи крачки към нея. Луната осветяваше свирепото изражение на лицето му.

— Ах, ти глупачке! — изрева той.

Съпругът й заобиколи бюрото и грабна плановете. Зад гърба му вратата отново се отвори, чуха се тежки стъпки и лампата светна. Деймиън стовари ръката си върху лицето й и Алекса се свлече с писък.

— Какво, по дяволите, мислиш, че правиш? — извика той и се надвеси над нея. Тялото му трепереше от напрежение, а ръцете му бяха свити в юмруци. Той се обърна към приближаващия генерал и му подаде свитъка.

— Съжалявам, генерал Моро. Не знам какво да кажа. Един слуга ми каза, че е тук. Когато влязох, я заварих да рови в книжата ви. — Деймиън въздъхна и поклати отчаяно глава. — И двамата знаем, че съпругата ми е истински патриот. За съжаление тя е предана на нашите врагове.

Генералът взе скиците, докато Алекса се изправяше неуверено на крака.

— Да, изглежда, сте прав — рече строго той и поглади къдравите си бакенбарди. — Изглежда, отново сме я подценили.

Той изгледа сурово Алекса, която вирна глава, макар вътрешно да трепереше от страх. Бузите й горяха, сълзи напираха в очите й, но най-силно я болеше сърцето.

— Вие сте много смела, моя красива англичанке, — каза генералът — но безразсъдна. Какво да правя с вас?

Мили Боже, какво ли щеше да направи? Деймиън продължаваше да стои непроницаем. Единственото, което успя да види в погледа му, бе гняв. Той не каза нищо в нейна защита и Алекса се запита дали не се страхуваше за собствената си участ.

— Кажете ми, приятелю, — обърна се към него генералът — вашата малка, красива женичка все още ли ви доставя удоволствие?

Деймиън повдигна едната си вежда. Погледна я и крайчецът на устата му се изви в ехидна усмивка.

— Погледнете я, генерале. Виждали ли сте някога по-сладко изкушение? Уверявам ви, че тя може да бъде безочлива, своенравна и безразсъдна — истинско предизвикателство за мъжа — ръката му погали гръдта й, — но тя е направо огън в леглото. Месеци няма да стигнат на човек да й се насити.

Генералът се изкиска злобно и пронизително, а в очите му се четеше заповед.

— Това едва ли ще повдигне френския боен дух, ако се окажем в ръцете на една малка англичанка. Засега нетактичното поведение на жена ви ще си остане между нас. Предлагам ви обаче да я държите по-изкъсо.

— Разчитайте на мен, сир. — Деймиън сграбчи ръката й и я дръпна към себе си. — Още довечера започвам — каза грубо той. — С ваше позволение, генерал Моро, бих искал да се върна в Париж — той се усмихна иронично. — Трябва да дам няколко урока на съпругата ми по прилично поведение. Следващия път, когато я видите, тя ще бъде най-учтивата и благоприлична млада дама на света.

Алекса потрепери при тези думи.

— Постарайте се да е така.

Виктор Лафон видя как Деймиън Фелън издърпа жена си от стаята. Лицето на майора беше каменно. Жена му изглеждаше горда и непреклонна, както в онази мъглива утрин, когато Виктор я бе измъкнал от малката си платноходка на брега близо до Булон. Добре си спомняше онзи ден, защото колкото и силно да я презираше заради предателството й, не можеше да не се възхити на смелостта й.

Какво ли бе направила сега?

Той почука на вратата на генералския кабинет и дрезгав глас му каза да влезе.

— Полковник Лафон, — рече генералът, който пушеше пура, седнал зад бюрото си — влезте.

— Видях майор Фелън да напуска кабинета ви. Изглеждаше доста сърдит на жена си.

Генералът го погледна навъсено.

— Малката красива англичанка може да се окаже непоносимо бреме за майора. Намерихме я да рови в бюрото ми.

— Господи! — възкликна Виктор.

— Точно така, приятелю. Трябва да я държим под око, нали така?

— Мисля, че се отнася и за двамата.

Моро кимна.

— Вие сте се погрижили за това, нали?

— Още от мига, когато майоршата пристигна.

— Много добре — въздъхна Моро, той се втренчи в пурата си и продължи да наблюдава гъстия дим, който се виеше към тавана. — Тъжно нещо е войната… но най-тъжно е когато не знаеш кои са ти врагове.

Виктор погледна към вратата.

— Ако майорът се окаже един от тях, въпрос на време е да го разкрием. Жена му ще го издаде или собствената му загриженост за нея, а може и двете. При такава неприятна развръзка, уверявам ви, че нашите хора ще разберат.

— Вие сте свестен човек, Виктор. Да се надяваме, че майор Фелън храни поне половината от вашата преданост.

Едновременно невъзмутима и уплашена, Алекса се остави съпругът й да я завлече до луксозния им апартамент на горния етаж. Той не промълви нито дума, след като нареди на прислужницата да събере багажа им, нито по-късно, когато я поведе надолу по стълбите.

Веднъж напуснали замъка, яростта му сякаш поутихна. По време на пътуването той се поуспокои. Опря глава на кожената облегалка, но лицето му остана в сянка.

Алекса се чувстваше все по-зле с всеки изминат час. Документите, които откри, не бяха просто важни. Те имаха съдбоносно значение, но не успя да ги вземе.

Мисията й се провали, но имаше нещо друго, по-страшно. Откакто се помнеше, никой не й бе посягал. А може би баща й и Рейни е трябвало да го правят, когато бе малко момиче. Тогава тя бе своеволна, разглезена и винаги се налагаше, но те твърде много я обичаха, за да й посегнат, затова просто й угаждаха. За разлика от мъжа, който сега бе неин съпруг.

Бузата й още пареше от плесницата му. Сърцето й се свиваше при мисълта за яростния му поглед и за неясното й бъдеще. Тя се опита да отблъсне от съзнанието си момента, в който той се надвеси над нея и я обиди, като че ли бе една от проститутките му. Очите й се наляха със сълзи. Алекса се опита да ги спре, но те се процедиха през миглите й и се спуснаха към брадичката й.

Когато отново погледна съпруга си, той се наведе към нея и неспокойните му очи проследиха малките капчици по лицето й. Треперещата му ръка погали посинялата й буза и леко повдигна брадичката й.

— Съжалявам — каза Деймиън плахо. — За Бога, не исках да те нараня. Опитах се да отслабя удара си, но трябваше да изглежда истински… трябваше да ги убедя. Ако имаше друг начин…

Алекса усети потрепването на пръстите му. Погледът му остана впит в нейния.

— Никога не съм удрял жена. А ето, че точно ти си първата… — той замълча, но болката на лицето му бе недвусмислена. — За първи път в живота ми сякаш не можех да мисля. Знаех, че са по петите ми. По дяволите, никога не съм бил толкова уплашен.

Алекса примигна учудено, като си повтаряше, че сигурно не го бе разбрала правилно.

— Уплашен? За мен или за теб?

Сърцето й се късаше, като го гледаше, и сълзите й продължаваха да текат.

— За двама ни! За Бога, Алекса, в тази държава шпионите ги разстрелват! По дяволите, какво бе намислила? Как можа да поемеш такъв риск?

— Да не искаш да кажеш, че онова, което се случи, бе… номер? Че си се преструвал?

— Разбира се. Трябваше да измисля нещо. Трябваше да ги убедя, че съм верен на каузата им.

— Но как… как са разбрали, че съм там?

— Един от прислужниците те видял да влизаш в кабинета и отишъл да потърси Моро. Имахме късмет, че попадна на мен — той погледна укорително сълзите по измъченото й лице. — Не си помислила, че аз… Не може да си повярвала, че… Кажи ми, нали не вярваш, че съм искал да те нараня?

Алекса само поклати глава.

— Не трябва да се преструваш повече. Всичко знам. Чух разговора ти с Моро онзи ден в кабинета. Знам, че всичките ти приказки за вярност към Англия са лъжи, изречени, за да ме укротиш… и да ме върнеш в леглото си.

Настъпи мъчителна тишина.

— Дявол го взел!

Тя прехапа устни.

— Опитвах се да те предпазя — изсумтя Деймиън. — Опитвах се да предпазя и двама ни.

— Затова ли ме излъга за онези двамата, а? Защо просто не ми каза за какво са идвали?

— Не исках да те тревожа.

— Отново лъжеш. Откакто сме заедно, само това правиш.

— Не лъжа, по дяволите! Опитвам се да спася живота ни!

— Стига! — Алекса запуши ушите си. Вълни от мъка и ярост я обливаха една след друга. — Не мога повече. Просто не мога.

Тя усети как се хвърли в прегръдките му. Деймиън също трепереше.

— Трябва да те изпратя у дома… трябва да намеря начин… — прошепна той.

— Кажи ми истината — помоли го тя. — Признай поне веднъж, че си ме лъгал през цялото време. Признай, че работиш за французите, че онова, което се случи в кабинета, бе самата истина.

Той я притисна още по-силно.

— Трябваше да ги уверя. Не исках да те удрям. Опитвах се да те защитя. Обичам те, по дяволите…

Деймиън застина. Тя вдигна невярваща смаяния си поглед към него.

— Какво… каза?

Никога не бе усещал толкова различни чувства да бушуват в него — болезнено разкаяние и страстен копнеж. Думите се изтръгнаха от гърдите му с въздишка.

— Казах, че те обичам. Не исках да го казвам, но е истина. Това искаше да чуеш, нали?

Алекса затвори очи. Усещаше как последните й сили я напускаха. Силните му ръце бяха единствената й опора.

— Не исках да те нараня, — повтори той и още по-силно я притисна към себе си — просто не можах да измисля нищо друго.

Искаше да му вярва. Господи, смили се над нея. Повече от всичко на този свят искаше да я обича. Тя се отпусна на рамото му и заплака. Ръцете му обхванаха гърба й и нежно я галеха. После той извади фибите от косата й и прокара дългите си пръсти през нея.

— Не плачи, скъпа. Моля те, не плачи — крайчецът на устната му се повдигна. — Не го заслужавам.

Алекса положи всички усилия да се овладее. Той наклони леко главата й назад и я целуна.

— Казвам ти самата истина. Трябваше да ти кажа за тези господа, но не исках да те тревожа. Знам що за човек съм. Знам колко трудно ти е било. Само ако можеше да надникнеш в сърцето ми!

Алекса затвори очи и сълзите отново се стекоха по бузите й. Тя поклати безпомощно глава.

— Не знам… — изхлипа тя. — Не знам, Деймиън. Не знам на какво да вярвам вече. Никога не съм била толкова объркана.

— Какво да направя, за да те убедя?

Тя взе кърпичката от ръката му и избърса очите си. Наистина ли мислеше онова, което й каза? Наистина ли можеше да я обича? Мили Боже, как искаше всичко да е вярно.

— Ще трябва да ми разкажеш всичко, да ми обясниш подробностите от самото начало.

Деймиън погледна през прозореца. Пътуваха по Сена и наоколо нямаше много хора. Той бе благодарен на Клод-Луи, задето бе подбрал лично кочияша. Почука на стената и му нареди да спре. После скочи на калдъръма и помогна на Алекса да слезе. Задържа я за миг и усети по лицето си гъстата й мека коса. Видът на посинялата й буза отново го прониза като стрела.

Той я поведе по пътеката покрай реката. През тънката пелена от облаци луната се показваше като медна монета и лъчите й оставяха бледа следа по водата.

— Не знам откъде да започна — каза най-сетне той и се спря до една малка пейка. — Отдавна се занимавам с това, Алекса. Откакто се помня. И ме бива, наистина ме бива в тази работа. До такава степен, че съм се сраснал с ролите, които играя.

Деймиън й разказа за баба си, която бе намразил, за майор Фийлдхърст, който му бе станал приятел, и как двамата бяха измислили този план за събиране на информация. Спомените нахлуха в съзнанието му и той поклати глава.

— Антъни бе много потаен, но и невероятно смел. „Ти си само едно дете. Няма да се усъмнят в теб — ми каза той — но не си дете, нали, Деймиън?“ „Не — отвърнах аз — отдавна не съм.“

Нещо проблесна в очите й. Деймиън се надяваше, че не бе съжаление.

— Значи, всеки път, когато си идвал във Франция, ти си събирал информация?

— Да. Отначало носех някоя и друга клюка, но постепенно контактите ми се умножиха, вече познавах доста влиятелни хора. Те бяха свикнали с присъствието ми и бяха сигурни в предаността ми на французин. Затова и приеха предложението, което им направих, когато станах на 21.

— Какво предложение?

— Да им продавам тайни на англичаните. Това задоволи чувството им за справедливост. Все пак, като представител на английската аристокрация, желаех да им предавам информация. Е, разбира се, на съответната цена. Всичко стана, както го бяхме планирали с Фийлдхърст.

Деймиън подробно й разясни цялата конспирация. Как информацията, която им носел, била всъщност дезинформация, замислена да ги подведе.

— Какви документи бе взел, когато Беуик те арестува?

Всъщност тя изобщо не го слушаше. Мислите й постоянно я връщаха към мига, в който й бе казал, че я обича.

— Лъжливи сведения за придвижването на английските войски. Е, те звучаха доста правдоподобно, за да им повярват, но щяха да ги пратят в обратна посока.

— Кой е казал на генерал Моро за разговора ни в кабинета онази вечер? Кой ни шпионира?

— Всеки един от слугите, с изключение на Клод-Луи и Мари-Клер. Къщата е истински лабиринт от скривалища и тайни коридори. Затова бях толкова внимателен.

Погледът й остана на лицето му.

— Защо? Защо го правиш?

Той сви рамене, смутен от един толкова личен въпрос.

— Има много причини. Заради парите. Заради тръпката. А може би защото го мога.

В началото го правеше заради баща си, защото баща му би се гордял, ако научеше. С годините започна да го прави за себе си, защото се чувстваше полезен и помагаше да се прекрати войната. Но това бяха твърде интимни чувства, за да ги сподели дори с Алекса.

— Има ли още нещо, което би искала да знаеш?

— Защо Фийлдхърст не те измъкна от затвора?

— Защото онзи кучи син Беуик не ми позволи да се срещна с него. Когато всичко свърши, заклевам се, ще му откъсна главата на този мръсник!

Алекса се извърна към него и се запита дали вината прозираше в очите й.

— Онази нощ в замъка… не исках да те нараня. Само исках да измъкна книжата от ръцете ти. Бях ужасена от онова, което мислех, че съдържаха. Не разсъждавах трезво. Бях ядосана, объркана и обидена. И отчаяно влюбена. Когато те видях на брега… когато осъзнах, че можеха да те убият… — Тя замълча и очите й отново се напълниха със сълзи.

Деймиън се наведе и я целуна по челото.

— Сторила си онова, което си смятала за правилно. В известен смисъл бях горд с теб.

— О, Деймиън!

Тя се отпусна в прегръдките му, докато ума й трескаво прехвърляше казаното от него. Звучеше логично, но човек с неговите заложби не би се издал по никакъв начин.

— Вярваш ли ми сега?

Той бе опрял бузата си до нейната и тя усещаше боцкането на брадата му.

— Вярвам ти.

Как само искаше да му вярва. А защо не? Вече нямаше за какво да я лъже. Той страстно я притисна.

— Ще те върна у дома. Обещавам ти. Но и ти трябва да ми обещаеш, че повече няма да вършиш глупости.

Алекса се замисли над думите му.

— Видях какво имаше в тези документи, Деймиън. Трябва да се върнем и да ги вземем.

— Исусе Христе!

— Знаеш ли какво бе това? Скици на кораби, задвижвани с пара — цял френски флот. Представяш ли си какво означава това? Разбираш ли колко са важни?

Това бяха най-ценните документи, на които се бе натъквал през всичките тези петнадесет години.

— Разбирам.

— Миналата година видях фургон, задвижван с пара. Вървеше по някакъв специален път.

— Да, спомням си. Казваше се „Хвани ме, ако можеш“. Някой си Тревитик го бе направил. Четох за него в „Хроникъл“.

— Може да задвижва и кораби, Деймиън. Трябва да се върнем и да вземем онези скици.

— Не трябва да правим нищо. Ти няма да се забъркваш в това. Отиваш си вкъщи.

— Не и без скиците. — Алекса стисна устни и зелени пламъци блеснаха в очите й.

— По дяволите, Алекса. Няма да ти позволя да рискуваш.

— Как можем да се върнем? — попита тя, сякаш не го бе чула.

— Не трябва да се връщаме.

— Защо не?

Деймиън въздъхна с досада.

— Защото генералът вече ги е преместил и…

— И какво? Хайде, продължавай! Моля те, поне веднъж бъди искрен!

— И защото има по-лесен начин да се сдобием с тях.

— Как?

Погледът му се плъзна над реката. Една малка лодка пореше водата и оставяше след себе си вълни от лунна светлина.

— Мога да ги взема от човека, който ги е начертал.

— Откъде знаеш кой е той?

— В единия ъгъл имаше знак.

— Да, спомням си. Кръгче с два триъгълника, като платна.

— Знам чий е този знак.

— Чий?

— На един човек на име Салие. Той проектира кораби. Най-вероятно пази един екземпляр от чертежите при себе си.

— Обзалагам се, че оттам ще разберем кога ще бъдат завършени корабите. Мислиш ли, че ще пише къде ги правят? В кои корабостроителници?

— Сигурно.

— Тогава трябва да ги вземем. Трябва да попречим тези кораби да бъдат пуснати във вода. Ако вече са построени достатъчно от тях, Наполеон може да прекоси Ламанша, когато си поиска. Повече няма да се нуждае от попътен вятър. Може да използва прикритието на мъглата и да слезе, където си пожелае, и няма да можем да го спрем.

Деймиън я погледна строго.

— Знам.

Напред по пътеката имаше някакви хора. Той се обърна и я поведе обратно към каретата. И двамата мълчаха. Когато конете се появиха пред тях, Алекса спря и се обърна.

— Наистина ли мислеше онова, което ми каза? — попита тя тихо, с очи, впити в неговите. — Преди… когато бяхме в каретата?

— Наистина. За човек като мен не е лесно да изрече подобни думи. Обичам те, Алекса. И то от доста време.

Искаше да му каже, че и тя го обича, но продължаваше да го вижда в кабинета на генерала — студен, жесток и побеснял. Бузата й още я болеше от плесницата. Очите й още пареха от сълзите и думите й бяха заседнали в гърлото й. Деймиън се наведе и я целуна.

Върнаха се мълчаливо до каретата и той й помогна да се качи.

— Ще се радвам да се приберем у дома — рече тя, все още неуверена в чувствата си.

— Да… — съгласи се той с тревожен израз на лице то.

Тя все още не можеше да разгадае мислите му. Затова продължаваше да се моли, че когато казваше „у дома“, мислеше за Англия.