Пленница на вятъра

ГЛАВА 9

— Липсваше ми, капитане, любов моя. Много дълго те нямаше.

Николас плъзна пръст по ръба на чашата и хвърли кос поглед към жената, седнала до него. Масата, която бе избрал, бе в най-тъмния ъгъл на кръчмата. С полуразтворени устни и изпъчени гърди, тя му дари усмивка, пълна с обещания. Сведе кокетно глава, така че русите й къдрици да се разстелят по ръкава му. Жената миришеше на мускус, бира и солена вода.

— Мърси8 — промърмори той и се пресегна към бутилката, — имай милост.

— Ела с мен горе.

— Не и тази нощ.

— Не знаеш кой ще влезе през вратата. Аз самата те търсих четири или пет седмици. Те не те търсят, за да те черпят една бира, а за да те пъхнат в чамов сандък. Няма защо аз да ти казвам колко врагове имаш. Ела с мен, любими, ще излекувам измъчената ти душа.

Николас не я удостои с поглед.

— Казах вече — не и тази нощ.

— Боже, никога не съм те виждала такъв. — Тя го изгледа внимателно. — Намерил си си някоя.

Бутилката се изплъзна настрани от ръба на чашата, но той не я погледна.

— Не е това, което си мислиш.

Смехът й привлече няколко похотливи погледа от масите в задимената крайбрежна кръчма. Винаги ставаше така. Мърси представляваше доста привлекателна гледка. Сякаш бе излязла от някаква мъжка фантазия, каквото и да правеше. А като собственичка на кръчмата, правеше това, което си поискаше, с когото си поискаше. Носеха се слухове, че била издържана от един арабски принц. Тази вечер бе облечена в моряшки панталони, пристегнати в кръста, и моряшка бяла риза, ниско изрязана и разкриваща раменете й. Косата й — пухкав облак от руси къдрици — стигаше до под кръста, а в едната си ръка държеше дебела пура.

До неотдавна Николас пушеше от същите пури, излегнал се в леглото й на горния етаж.

— Боже, няма да се учудя, ако е девствена.

Той я изгледа остро.

Жената дръпна от пурата и по лицето й се изписа израз на искрена наслада, който не се дължеше само на първокласния тютюн.

— Не съм и помисляла, че ще ти се случи точно на теб, любов моя.

— Няма такова нещо. Става дума за бизнес. — Съзерцава няколко мига питието, после го изпи на един дъх.

— Не ми прилича на бизнес.

Наистина, и самият той не го възприемаше по този начин.

— Дори Бритълс не знае всичко, по дяволите.

— Да не задавам повече въпроси?

— Дяволски си права.

— Никакви задължения към никого, освен към себе си.

— Предпочитам да е така.

— Повечето мъже го предпочитат.

Николас се намръщи.

— Обаче сега заради прищевките на една любопитна жена аз трябва да разкрия тайните си и да й позволя да си пъха носа в работите ми.

Господ му е свидетел, че съвсем сериозно обмисляше идеята. Не, съвсем не приличаше на бизнес. Приличаше на игра, която никога досега не бе играл.

— Чист бизнес. — Чашата се удари в масата и разклати свещта, пъхната в една бутилка. — Тя се опитва да ме принуди.

— Със секс?

— За Бога, не. Не и тя. Тя мисли за всичко друго, но не и за това.

— А на теб не ти се ще да е така.

Николас я изгледа продължително. Погледът му се спря на устните й, способни да отведат всеки мъж в райски места. Ала в момента не мислеше за това.

— Така ли ме възприемаш? Като някакво животно?

— Тъкмо туй си мисля, щом те погледна, капитане. — Обви ръка около врата му и притегли главата му. Устните им почти се докоснаха. — Туй си мислят всички жени, когато те видят. Всички, особено девствениците. У теб има нещо животинско, и то доста повече, отколкото у всеки друг самец! — Дъхът й бе парещ и мамещ, щедро примесен с аромата на тютюн. — Липсваше ми…

Той почувства как гърдите й се отъркват в ръката му. Някъде дълбоко под вцепенението от уискито, се раздвижи желание. Той впи поглед в устните й и си я представи без дрехи. Очите й блестяха, подканващи и обещаващи. Цялата бе негова.

Знаеше, че колебанието му продължи твърде дълго.

Мърси се отдръпна. Една невидима пелена сякаш се спусна пред очите й. Николас предположи, че не й се бе случвало много често да получава откази. Замисли се дали да не й каже нещо галантно, ала тя внезапно погледна над рамото му, после към него. На лицето й се изписа задоволство. На Николас му се стори, че невидима примка се затяга около шията му. И дяволите да го вземат, ако знаеше защо.

— Господин Хоксмур.

Той скочи на крака и рязко се извърна, събаряйки стола си.

— Госпожице Уилъби.

Тя изглеждаше млада и уязвима, застанала там, съвсем не на място, също като красиво цвете, поникнало сред бурени. Пелерината й беше влажна, подгъвът й — зацапан. Страните и устните й бяха зачервени, сякаш бе тичала в студа. Николас изпита желание да дръпне клюмналата шапка от главата й.

Тя погледна към Мърси. Николас си представи съвсем ясно как мигновено преценява всичко и го подрежда в малки, спретнати черно-бели кутии с етикети, поставени на невидими полици в главата си. Ала нямаше да позволи това да се случи отново, още повече, че не бе виновен в нищо, освен че бе изпил твърде много уиски.

Внезапно го осени прозрение, все едно някой бе стоварил юмрук в стомаха му. Репутацията, която го устройваше, лошата му слава, която бе създавал в течение на толкова много години, слуховете — повечето от които лъжливи — всичко, което бе оставял свободно да се разнася по негов адрес, сега се обръщаше против него.

Докерите, насядали край масите, се извърнаха към Доминик и я удостоиха със закачливи погледи. Ала тя не ги забеляза. Обезпокоен, че може да я оскърбят, Николас се раздвижи и без да мисли, се спусна към нея.

Очите й се разшириха от страх. Това го накара да свие ядно юмруци. В следващия миг тя отвори уста.

— Върнете се обратно на масата, господин Хоксмур! — Вероятно смяташе да се обърне и да побегне далеч от него, ала той не й даде тази възможност.

— Не се и опитвайте — изръмжа и сграбчи едната й ръка. Проклетницата замахна с другата, но той се наведе. Тогава тя го настъпи с всичка сила по пръстите на краката, сякаш мачкаше отровен паяк. Николас изруга от болка. В следващия миг главата му се отметна назад и зъбите му изтракаха, когато лакътят й подпря брадичката му. Хрумна му, че ако обвие ръце около нея, тя ще бъде напълно безпомощна. — Аз съм по-силен от вас — промърмори. Чантата й го удари с всичка сила през лицето.

— Странно, че се налага толкова често да го доказвате.

— Не ми оставяте избор. Създавате ми твърде много главоболия. Така. — Тя ахна смаяно, когато той я преметна през рамо. Обви ръка около бедрата й и закрачи през морето от маси и мъже, отвори вратата с един замах и пристъпи в нощната мъгла. Наведе глава, за да предпази лицето си от дъжда, и пое към корабостроителницата на „Райт, Фулър и Смит“.

— Пуснете ме — приглушено изрече тя, ала в гласа й нямаше разкаяние. Напротив, прозвуча доста бойко. Николас бе изпил прекалено много уиски и не искаше да рискува да му се изплъзне и да побегне в мрака.

Младият мъж ускори крачка. Бузата му се допираше до ханша й. През тънкия муселин усещаше дългите й стройни крака. Изпита желание да прокара длан по тях.

— Какво пиете? — попита внезапно той.

— Какво?… Сега едва ли е най-подходящото време за подобен въпрос.

— Искам да кажа, когато сте в обществото. Когато се забавлявате.

— Аз не се забавлявам. Ако искате да знаете, не умея и да готвя.

— Не ме е грижа дали готвите или не. Питам какво пиете.

Последва тишина,

— Аз не пия.

— Всички жени пият.

— Добре. Чай.

— Нямам чай. Какво ще кажете за чаша шери? Доста близо е до чая, не мислите ли?

— Това не е светско посещение. Става дума за бизнес.

— Разбира се, че е бизнес. А аз никога не правя бизнес без чаша шери. Това е обичайна практика, госпожице Уилъби. По дяволите! — Изгледа гневно тежкия катинар, висящ на вратата на „Райт, Фулър и Смит“. — Заключено е за през нощта. А сега къде…

— Апартаментът на Дру е много по-подходящ — предложи Доминик.

— Там няма нищо за пиене. Освен това нещо ми подсказва, че трябва да съм на собствена територия. — Николас погледна през улицата към каретата си, вдигна ръка и подсвирна. — И мадейрата ще свърши работа — додаде, когато каретата приближи до тях. Той отвори вратата и погледна Нейт. — Номер тринадесет.

— Сър?

— Чу ме. — Погледна назад към кръчмата на Мърси, опитвайки се да различи нещо в гъстите сенки под стряхата. Някой с лоши намерения можеше да дебне в тъмнината, да ги наблюдава, а после да ги проследи. Николас изгледа строго кочияша си. — Не бих желал да ме проследят.

Нейт кимна.

— Никога не е случвало, сър. Ще минем по краткия път.

— Много добре. — Николас се наведе, тръсна Доминик на седалката и влезе след нея.

Тя се изправи рязко, шапката се свлече от косите й, последвана от няколко фиби.

— Това не е редно. — Гласът й бе странно нисък и дрезгав. — Вие на практика ме отвлякохте.

Николас подпря лакти на коленете си и се наведе напред. Усещаше уханието на дъжда, което се носеше от нея, дъха на лято, примесен с аромата на лавандула. По страните й блестяха ситни капчици и сякаш молеха да ги изтрие с пръсти или с целувки.

— Приемам го като уверение, че не сте размислили. — Очите й блеснаха гневно. — Отпуснете се. Ще говорим за бизнес веднага щом се изсушим.

Тя погледна през замъгления от дъжда прозорец и вирна брадичка. Ала Николас усети как гневът й бързо се стопява.

— Не ме водете в онзи бордей с опиум.

Той се засмя.

Доминик усещаше погледа му върху себе си, но продължи да се взира през прозореца. Ала не можеше да пренебрегне аромата му. Миризмата на мъж, алкохол и цигарен дим, смесена с уханието на дъжда и нощната влага проникваше в дробовете й, опияняваше сетивата й, замъгляваше мозъка й. Все още го виждаше през мъглата от дим и бирени изпарения, седнал на онази маса в кръчмата, виждаше дългите пръсти на жената, заровени в косата му, жената с дълги коси и пищна гръд, цялата усмивка и подканващи обещания.

Доминик се вкопчи в ръба на седалката, когато каретата се наклони и направи остър завой. Стрелна с поглед Хоксмур. Истински дявол. На устните му играеше нехайна усмивка, а очите му блестяха като сребърни звезди. Младата жена се запита от кого ли бягаше той — без съмнение от някой разгневен измамен съпруг. Каретата зави още веднъж и спря.

— Сигурно за вас е много опасно да пребивавате в Лондон — отбеляза Доминик, докато Хоксмур й помагаше да слезе от каретата.

Той я хвана под ръка и я поведе към една къща от светли тухли, сгушена между други подобни градски къщи. Улицата бе пуста, с дървета от двете страни, осветена от мъждивата светлина на газовите фенери, която се отразяваше от мократа каменна настилка.

— Един мъж не може да живее в постоянен страх — отвърна Хоксмур, докато я дърпаше нагоре по стълбите. — Истинско предизвикателство за отмъстителните мъже и този град, не мислите ли?

— Един мъж, при това със слава като вашата, не може да си позволи да подценява враговете си. — Тя го погледна. В косата му блестяха малки водни капчици. Изглеждаше зашеметяващо красив. — Просто трябва да вземете предпазни мерки.

Той се спря и се усмихна. Доминик почувства как краката й омекват.

— Аз не съм глупак. А, благодаря ти, Стоун. Госпожице Уилъби…

Доминик мина пред него през двойните врати и пристъпи в преддверието. Кимна на тъмнокосия, облечен в ливрея лакей, застанал до вратата, извърна бързо поглед и вдигна ръка към шапката си и към разрошените си коси. Мъжът се взираше смаяно в нея, а лицето му пребледня. Младата жена се почувства така, сякаш й бяха поникнали рога. Миг по-късно Хоксмур смъкна пелерината от раменете й, дръпна шапката от главата й и ги връчи на прислужника.

— Д-добре дошли у дома, сър — смотолеви мъжът. Хоксмур сграбчи ръката на Доминик, направи една крачка и спря.

— А, да. Госпожице Уилъби, това е моят иконом Стоун. Усмихни се, Стоун. Струваш ми се нещо напрегнат тази вечер.

— Затова пък вие доста сте се разпуснали — Стоун хвърли многозначителен поглед към Николас, — сър.

— Много добре знам какво правя, човече — отвърна Хоксмур с тон, който накара космите по врата на Доминик да настръхнат. Стоун само повдигна войнствено вежди. Младата жена си помисли, че изобщо не прилича на покорен слуга. По-скоро на недоволен чичо. Пръстите на Хоксмур се стегнаха около ръката на Доминик, той се извърна и отново я дръпна. — Ние ще бъдем… — Погледна към Стоун.

— В салона, сър?

— Да, предполагам, че там ще е добре. — Побутна Доминик към затворените високи двойни врати вдясно от преддверието, но се спря. — Не. Там е твърде застояло за мен. Не съм бил в салона, откакто се нанесох в тази къща. Дори не знам как изглежда в момента. По дяволите, Стоун, ще отидем в кабинета.

— В кабинета ви, сър?

— И какъв е проблемът, по дяволите? — озъби се Хоксмур.

— Там… е малко разхвърляно, сър.

— Дяволски си прав, но затова пък е много удобно. Единствената друга удобна стая в тази къща е спалнята ми. — Хвърли един поглед към спътницата си и в очите му блеснаха сребристи пламъчета.

Тя се извърна и се озова право срещу огромно огледало в позлатена рамка. Изглеждаше много дребна и бледа до Хоксмур. Той се извисяваше над нея, но не изглеждаше застрашително.

— Съжалявам… — промърмори Николас. — Дори не знам защо, по дяволите, го казах. Донеси ни бутилка мадейра, Стоун.

— В спалнята ли, сър?

Доминик изгледа свирепо иконома. Господи, стори й се, че в очите му блеснаха развеселени искрици.

— Не, по дяволите. В кабинета. И нещо… какво има за ядене?

— Не ви очаквахме за вечеря, сър.

— Добре, без вечеря. Донеси лека закуска.

Доминик стисна ръкава на Хоксмур.

— Аз не съм гл…

— Но аз съм — отсече той. — Донеси каквото намериш, Стоун. Сега, като си помислих, може би купа ягоди ще бъде чудесно. — Повдигна вежди към Доминик. — Ягоди с мадейра, как ви се струва?

— Ами… добре.

— Чудесно. Ягоди, Стоун. Оттук, госпожице Уилъби.

Къщата тънеше в полумрак и бе оскъдно мебелирана, но обстановката бе изискана и говореше за добър вкус. Поради някаква причина винаги когато си представяше дома на Хоксмур — а това й се случваше доста често, макар че отказваше да си го признае — въображението на Доминик рисуваше потънали в разточителен разкош стаи, ярки цветове, кадифе и коприна, които най-много отговаряха на порочната му натура. Не бе очаквала подобна семпла елегантност в слонова кост и брокат, които много повече подхождаха на един изтънчен благородник.

Изтънчен благородник? Едва ли бе сполучливо описание за Николас Хоксмур.

Той се спря в дъното на късия коридор и отвори двойната врата. Доминик се поколеба за миг, преди да пристъпи вътре. Това бе стаята, в която живееше този мъж. Това помещение бе огледало на душата му. Неговата същност.

Първото, което й се наби в очи, бяха високите еркерни прозорци без завеси, през които през деня свободно влизаше слънчевата светлина. Пред тях бе поставено огромно бюро, цялото затрупано от книги и купища листове. Да, тя също обичаше да работи, огрявана от слънчевите лъчи. Младата жена стъпи върху купчина книги, заобиколи някакви пръснати листове и забеляза, че килимът под тях бе чуждестранна изработка, изтъкан в червени и златисти тонове. Вдигна поглед към бюрото. Повечето от разтворените страници показваха различни чертежи на кораби. Доминик наклони глава, за да вижда по-добре. Един от чертежите привлече погледа й и тя се наведе по-близо.

Хоксмур мина бързо покрай нея и помете с ръка книгите от една малка масичка. Придърпа я пред камината и разчисти купчините листове и книги, натрупани върху двете близкостоящи кресла. Изтупа ръцете си, наведе се и пъхна ръжена в огъня, за да го разпали.

— Основава се на един шведски проект — каза той. — Харесва ли ви?

Доминик се изчерви и бързо отмести поглед. Улови се, че се взира в бялата ленена риза, опъната на гърба му. Изведнъж й хрумна, че гърбът на Хоксмур притежава елегантната издълженост на корпуса на една шхуна.

Огънят се разгоря и той се изправи. За миг, преди да се обърне, Доминик видя как стегнатите мускули на задните му части трепнаха под плътно прилепналия плат на панталоните му. Младата жена внезапно почувства, че въздухът не й достига.

Той се обърна, тя примигна и смутено извърна поглед. Николас се усмихна и пристъпи към нея.

— Бермудски платна — каза той и взе чертежа. Тя гледаше като хипнотизирана как дългите му пръсти хванаха листа. — Вместо традиционните платна с техните тежки горни рейки и неудобни халки, единственото триъгълно платно се издига направо до върха на мачтата. Виждате ли тук?

— Да. — Гласът й прозвуча чуждо в собствените й уши. Всъщност звучеше също като този на Маргарет през онази нощ в библиотеката.

— Наричат ги бермудски платна, но всъщност са шведски.

Доминик облиза пресъхналите си устни. Той ли стоеше прекалено близо, или стаята бе твърде малка?

— Аз… — Примигна срещу колосаните плисета на ризата му и се запита кой, по дяволите, бе имал време да ги приглади толкова съвършено. Усети миризмата на кола, примесена с топлината му. — Не го знаех.

Хоксмур наведе глава и я погледна право в очите. По устните му заигра усмивка, която накара коленете й да се разтреперят.

— Кажете го пак — промърмори той. Доминик примигна.

— Аз… — Преглътна с усилие. — Какво съм казала? Той присви очи.

— Не съм си представял, че някога доброволно ще си го признаете. — Погледна към дланта си и се подсмихна. — Смятам да я построя като увеселителна яхта. Може би девет метра дълга. Ще бъде нещо, на което да плавам сам. Нещо, с което да се махна от… може би ще отида през лятото до Каус. Как ви звучи?

Загледана в блесналите му очи, Доминик почувства как внезапно я обзема тъга.

— Много примамливо.

На вратата се почука и в кабинета влезе Стоун със сребърен поднос в ръка.

— Остави го там, на масата — нареди Хоксмур, без да откъсва поглед от гостенката си. — Жадна ли сте? — попита, приближи до масата и взе кристалната гарафа, пълна с кехлибарена течност. Вратата се затвори зад иконома с някаква фатална обреченост.

Доминик се овладя и пристъпи към масата.

— Да, всъщност съм доста жадна.

Подаде й чаша с дълго столче. Продължи да я наблюдава, докато тя я поднасяше към устните си.

— Пийте го на малки глътки. Всяко нещо, което е на петдесет години, си заслужава да му се наслади човек.

Доминик отдръпна бързо чашата от устата си, ала вече бе прекалено късно. Бе отпила голяма глътка и едва не се задави. Очите й се насълзиха и тя усети как нещо сладко и ароматно нахлу в ноздрите й.

— Петдесет години?

Устните му едва забележимо трепнаха.

— Може и повече. — Обърна се и наля чаша и за себе си. — Сандъците, пълни с бутилки, са били намерени в трюма на един португалски кораб, потънал на дъното близо до Канарските острови. Смята се, че корабът е бил част от армадата, която е пренасяла подаръци от португалското кралско семейство на английския крал преди около петдесет години. Цялата армада е потънала по време на буря.

Доминик наблюдаваше как отблясъците от огъня танцуват върху кристалната повърхност на чашата. Когато заговори, бе невъзможно да прикрие благоговението в гласа си:

— И вие сте намерили този потънал кораб?

— Не. Аз го откраднах. — Погледна я над ръба на чашата си. — От контрабандистите. Те го бяха отнели от спасителния екипаж, изпратен от португалското правителство. Не знаеха какво има в трюмовете. — Загледа я по-настойчиво. — Харесва ли ви?

— Аз… — Младата жена отпи бавно, задържа течността за миг в устата си, после облиза устни. Въздъхна със задоволство. — Все едно топъл мед се стича във вените ми. — Погледите им се срещнаха и тя едва не отстъпи назад. Той изглеждаше… възбуден.

Какво, по дяволите, бе направила? Извърна се и припряно се свлече в най-близкото кресло, като се надяваше, че и той ще последва примера й. Загледа се в игривите пламъци на огъня и отново поднесе чашата към устните си. Беше празна.

— Бизнес — промърмори Хоксмур и се наведе към нея, за да напълни чашата й. Наля и на себе си, остави гарафата на масата и се отпусна тежко в креслото срещу нея. Доминик се втренчи в сребърната купа, пълна догоре с едри, узрели ягоди. Устата й се напълни със слюнка. Наклони се, за да избере най-голямата, после погледна към домакина си.

Той наистина представляваше любопитна гледка — косата му бе разрошена, връзката разхлабена, а очите полупритворени. Цялата му стойка излъчваше нещо загадъчно и примамващо. Изглеждаше… достъпен. Всъщност не изпитваше желание да избяга. Напротив, искаше й да остане по-дълго, сгушена удобно в дълбокото кресло, заслушана в ромона на дъжда и в пращенето на боровите цепеници в камината. Да отпива лениво от петдесетгодишна португалска мадейра, достойна за крале, и да похапва от вкусните ягоди.

Избра си една ягода, взе я и отхапа. В устата й се разля божествена сладост.

— Ох, Господи… би трябвало да опитате една. — Изведнъж се смути под настойчивия му поглед и побърза да сдъвче плода, без да усеща вкуса му. После отпи глътка от виното. Изправи се, вдигна брадичка и го погледна право в очите. Виното изглежда бе удебелило езика й и думите излизаха трудно. Надяваше се само да й повярва.

— Мисля, че би трябвало да знаете, че се познавам лично е бея на Тунис и с пашата на Триполи.

Върху лицето му бе паднала сянка и то изглеждаше като изсечено от камък.

Тя се размърда и опита отново:

— Докато бяхме там, беят ми даде подарък — символ на нашето приятелство. Всъщност даде го на двама ни с Дру. Аз го нося винаги със себе си — за късмет. — Пъхна ръка в джоба на полата си и обви пръсти около студения и твърд предмет, който се побираше идеално в дланта й. При първото докосване винаги бе студен. После внезапно се затопляше, точно както сега, когато го извади. Постави го върху масата до сребърния поднос. Светлината от пламъците заискри върху повърхността му. — Той каза, че ще ме направи неуязвима.

— Рубините имат това качество. — Хоксмур се наведе напред, взе го и бавно го завъртя, наблюдавайки как светлината се отразява от шлифованите камъни. Макар че ръцете му бяха големи, те бяха способни на нежност, на която много жени биха завидели. Ала не завист бе това, което изпита Доминик, докато пръстите му галеха малката рубинена котка. Имаше чувството, че пръстите му докосваха нейната кожа.

— Искри от Витлеемската звезда — промърмори той, докато палецът му галеше сапфирените очи на котката. Доминик усети как устните й се разтварят. — А тези… — Върховете на пръстите му докоснаха изящните предни лапи, изработени от изумруди. Сякаш погледът му поглъщаше малкия предмет.

Младата жена затаи дъх.

— Врагът на чувствената страст. — Очите му, прилични на разтопено сребро, изгаряха нейните. — Много мъдро от ваша страна, че го носите винаги със себе си, за да ви закриля. Не се разделяйте никога с него. — Остави котката върху масата, но не се облегна назад. Подпря лакът на коляното си, стисна чашата в ръката си и отпусна леко глава. Обаче очите му не се откъсваха от нейните. — Продължавайте, госпожице Уилъби. Целият съм в слух.

Доминик пое дълбоко дъх.

— За да откриете „Котешкото око“, ще се нуждаете от много повече от бърз кораб. Търсенето ще ви отведе много навътре в пустинята.

— Значи сте говорили с Бритълс.

— Аз… — Доминик вирна брадичка. — Направих му едно кратко посещение.

Хоксмур рязко вдигна глава. Пронизващият му поглед й подейства като огнена жарава,

— И какво предлагате, госпожице Уилъби?

— Нещо много просто. Аз ще помогна с изчисленията, нужни за ремонта на „Мисчиф“. А вие… ще ме вземете със себе си в търсенето на „Котешкото око“.

Той я изгледа смаяно. Тя примигна. Той се протегна към гарафата, напълни чашата си догоре и отпи щедра глътка. Отпусна чашата и прикова поглед в ягодите.

— Не — изрече с тих, но твърд тон, недопускащ никакви възражения. Е, за някой друг може и да бе така, но не и за Доминик.

— Трябва да ме вземете.

Хоксмур гребна пълна шепа от ягодите и се облегна назад.

— Вие наистина сте голяма работа.

— Благодаря.

Той пъхна един сочен плод в устата си.

— Отговорът е не.

— Мога ли да попитам защо?

— Като начало ли? Прекалено е опасно.

— Аз… — Младата жена сведе поглед към чашата си, отпи и притвори очи, когато топлината се разля по вените й. — Не се страхувам.

— Не става въпрос за това.

— Вие се нуждаете от мен.

— Ще ви заплатя за помощта при изчисленията. Нищо повече.

— Не искам парите ви.

Веждите му се вдигнаха нагоре. Наведе се толкова внезапно напред, че тя се сви в креслото си.

— Що за бизнес, по дяволите, въртите вие, жено? Единственото нещо, което има смисъл на този свят, са парите. Попитайте баща си. Попитайте онзи глупак, брат си…

Пъхна ръка в джоба си и измъкна банкноти и монети. Размаха ги толкова енергично пред носа й, че няколко от монетите паднаха, търкулнаха се по масата и се озоваха в скута й. — Всичко това е реално. Може да се почувства, да се използва, да се удвои и утрои. Това е единственото нещо на този свят, което няма да те предаде или да те изостави, освен ако не направиш нещо изключително глупаво и сам не си го заслужиш. В крайна сметка целият успех се върти само около това.

— Не и за мен — тихо рече тя, — Аз се нуждая от повече.

Дъхът му излезе със съскане от гърдите.

— Вие сама не знаете от какво, по дяволите, се нуждаете! — Облегна се назад в креслото. Устните му се извиха в язвителна гримаса. — Ако желаете да си прекарате добре, помолете Бритълс да ви заведе на някое от ония празненства във Воксхол. Това е цялото приключение, от което се нуждае момиче като вас. Малко лунна светлина, шампанско, музика и ще се почувствате на небесата.

— Не говоря за това и вие много добре го знаете.

— Иска ви се малко повече приключения, така ли? — тъжно се засмя младият мъж. — Да преговаряш, не означава да молиш за услуги, госпожице Уилъби.

— Не бих се осмелила да моля за нищо.

— Осмелявате се и още как, скъпа моя.

Доминик примигна, смаяна от нежността, която прозираше в думите му. Отчаяно се опита да измисли някакъв довод.

— Вие никога не сте държали кормилото на „Мисчиф“.

— Аз се уча много бързо.

— Естествено. И сигурно знаете отлично какво да направите със скъсените платна, когато се свият и шхуната изгуби равновесие?

Той я погледна. Лицето му представляваше студена и непроницаема маска.

— Корабите са като жените. Под целия този пухкав вид се крие същото животно. Много лесно може да се укроти.

Доминик се опита да преглътне. Познаваше вкуса на поражението. Горчивият, пуст, отвратителен вкус на поражението. И го мразеше. Докато гледаше застиналото лице на Хоксмур, изтръпнала от внезапния студ, просмукал се в стаята, тя позна вкуса на поражението. Пое дълбоко дъх и хвърли последния си коз.

— Би трябвало да знаете, че говоря отлично арабски. — Една малка лъжа, всъщност доста голяма и опашата лъжа, но беше отчаяна. Само ако можеше да разбере защо се чувства толкова отчаяна.

Той продължаваше да я наблюдава, все едно я чакаше да продължи. Надеждата отново избуя в гърдите й. Доминик се наведе напред.

— Знае се, че беят на Тунис е бил последният притежател на „Котешкото око“. Всяко нещо, толкова ценно, което се търси от мнозина, в това число и от вас…

Хоксмур се размърда и излезе от сенките.

— Това ли ви каза Бритълс?

— Той каза, че преди няколко години сте прекарали шест месеца в търсенето му. Някакъв друг колекционер ви го измъкнал под носа.

— Шест месеца? Ха, не бяха дори и два. За Бога! Да ми го измъкне под носа? По дяволите… Това ли ви каза Бритълс?

— Бил е някакъв мъж от Париж.

— Ха! Жак Перно не може да открие и собствения си нос по време на пясъчна буря. Но аз наистина бях близо. Не мисля, че Бритълс ви го е казал. Толкова дяволски близо… докато всички останали копаеха и пресяваха пясъка от седмици. Наистина бях много близо.

— Близо, но не достатъчно, господин Хоксмур.

Той я изгледа някак странно.

— Всъщност „Котешкото око“ изчезна яко дим. Говореше се — всъщност и така се оказа по-късно — че е бил взет от врага на бея. От Ел Сахиб, а не от Перно. Аз вече търсех нещо друго, нещо, което хората на Ел Сахиб бяха откраднали от един изоставен британски кораб.

— Скъпоценности.

— Не, една жена. — Подпря се на брадичката си и се загледа в пламъците. Доминик сякаш видя спомените, които изплуваха в главата му. — Бях решил да ги оставя да се ровят в пясъците и да търсят „Котешкото око“ — тихо каза той. — По дяволите, винаги ми се е струвало, че това е повече легенда, отколкото действителност. Заради него са загинали толкова много мъже, но никой не го е виждал. Обикновено ставам малко подозрителен, когато не знам точно какво търся. Не ме е грижа колко упорити са слуховете.

— Един огромен жълт камък, който през вековете е бил жадуван от различните бедуински племена. — Доминик повдигна вежди. — А напоследък към него проявяват интерес най-отявлените авантюристи и най-страстните колекционери. Той е безценен.

— Звучи ми като нещо, измислено от Бритълс.

— „Котешкото око“ е свещен символ на плодовитостта сред бедуинските племена в пустинята на Северна Африка. — Усети как очите му я загледаха с интерес и почувства как я облива гореща вълна.

— Предполагам, че това е истина — рече Хоксмур и се протегна към гарафата.

— Намерихте ли я?

— Кого?

— Жената.

Гарафата застина над чашата. Той се взираше в нещо на масата с невиждащ поглед. Явно мислеше за нея.

— Да, намерих я.

Доминик остави чашата си точно пред него. Очите му срещнаха нейните и веждите му застрашително се свиха.

— Ще пийна още една — усмихна се младата жена. — Благодаря ви.

Хоксмур й хвърли любопитен поглед и напълни чашата й.

— На мен ми се струва — започна тя и се намести удобно сред меките възглавнички, докато наблюдаваше как пълни чашата й, — че много неща зависят от тази… да я наречем мисия. На първо място репутацията ви. Отношенията ви с тази загадъчна жена графиня Сейнт Леджър.

— Дяволите да го вземат Бритълс!

— Гордостта ви.

Погледът му бе толкова остър, че можеше да разреже стъкло.

— Вие ще направите всичко, за да постигнете успех.

— Винаги го правя.

— Тогава ме вземете със себе си.

Нещо в начина, по който я наблюдаваше… имаше някаква покана в погледа му… обмисляне…

— Вие имате нужда от мен, господин Хоксмур. Ще ви го докажа. Освен това, едва ли е само съвпадение, че беят ми е дал една рубинена котка, а вие търсите „Котешкото око“, нали? Аз не вярвам в съвпаденията.

Тя сведе глава. Косата й се люшна като завеса и закри едната й буза. Доминик го стрелна с поглед и му се усмихна. Беше виждала безброй пъти как майка й използва този похват, за да получи нещо от баща й. Винаги бе успявала. Това бе последният й ход — винаги бе смятала, че стои над подобни женски хитрини, но сега й се стори съвсем уместно. Жалко, че не бе имала възможността да се поупражнява пред огледалото.

Усети как сърцето й учестено заби. Усмивката й леко помръкна. Изглежда усилията й бяха напразни. Хоксмур не омекваше, нито се разтапяше, готов да изпълни всяко нейно желание. Напротив, изглеждаше още по-непроницаем и далечен. Доминик виждаше как лицето му се изопва, раменете му се опъват, панталонът му се издува отпред…

Не, всъщност съвсем не гледаше натам, нали?

Той внезапно скочи от креслото. Грабна с една ръка котката от масата и се надвеси над нея, вкопчен с другата в облегалките на креслото й. Изглеждаше огромен, тъмен, могъщ и толкова завладяващ, че тя едва се сдържа да не се отдръпне.

— За късмет — изръмжа той. — Предполагам, че ще ви взема за късмет.

Доминик реагира, без да мисли. Тялото й реагира. Разумът й… е, за миг разумът я бе напуснал.

— Благодаря ви! — извика младата жена и обви ръце около врата му. „Благодаря ви“? Защо го бе казала? Лицето й се притисна в рамото му. Сълзи опариха очите й. Сълзи? За какво?

Опита се да подсмъркне тихо, не успя и зарови лице в топлината на ленената му риза, измокряйки я обилно. Той миришеше на… мъж. Сърцето й подскочи в гърдите.

— А-аз съм… — Трогната от щедростта му? Не, по-точно дълбоко унизена. Той бе твърд като леден блок. Сигурно изпитваше неудобство заради нея. Да се хвърли на врата на един клиент, за Бога! Отличен пример за жена, която би трябвало да бъде образец на самообладание и хладен разум по време на делови преговори! Ха! Едва ли баща й щеше да се гордее с нея!

— Аз съжалявам… — Най-после събра сили да се отдръпне. Хоксмур навярно се чудеше как по-деликатно да се измъкне от неловката ситуация. Не, той със сигурност знаеше как.

Беше се поддала на тялото си. Разумът й блажено отсъстваше. Извърна лице към врата му и усети наболата му брада, както и силния ритъм на пулса под кожата му, стоплена от дъха й. Тъкмо тялото й почувства промяната, дори преди тя самата да я усети. Една ръка се обви около кръста й и я повдигна по-високо, по-близо към него.

Изведнъж й се стори, че ще полети.

— Господин Хоксмур — задъхано прошепна младата жена. Нещо повдигна брадичката й, приближи устните и. Стаята се завъртя във вихрушка от златиста светлина. Не бе възнамерявала да се стига дотук. Осъзна, че всичко това далеч не се вмества в рамките на деловите отношения. А да прекрачи границата на деловите отношения с мъж като Хоксмур бе изключително опасно. Но в същото време тя се чувстваше в пълна безопасност, сгушена до него, изпълнена с лекота, сякаш се носеше по пухкави облаци.

— От виното е. — Гласът му прозвуча странно интимно и тя цялата изтръпна.

Доминик облиза устните си и почувства топлия му дъх.

— Виното — промърмори тя, опитвайки се да избистри съзнанието си. Невъзможно. Той бе прекалено близо. Очите й се притвориха. Тялото й сякаш се разтвори в неговото. Силата й се стопи, също както и трезвият й разум. — Да не би да се опитвате да ме извините?

— Не вас, а себе си.

— И получава ли се?

— Не съвсем. — Пръстите му се плъзнаха по брадичката й, по шията й, после леко докоснаха устните й.

Доминик се повдигна, молеща за целувка.

— Още една? — дрезгаво изрече той и вдигна глава.

— О, да. Само още веднъж.

Палецът му се спусна надолу по шията й, едно нежно докосване, което я накара да отметне глава и да му поднесе устните си. Те се разтвориха и изпуснаха въздишка на искрено удоволствие.

— От виното е — отново промълви Хоксмур.

— Разбира се…

Той целуна ъгълчетата на устните й — първо едното, сетне другото. Устните му се задържаха и се притиснаха към нейните.

— Дали ще запомните този миг, госпожице Уилъби?

Доминик имаше чувството, че сърцето й ще се пръсне.

— Не съм сигурна, че ще пожелая да е така.

Пръстите му погалиха клепачите й, слепоочията, страните. Тя не искаше това да свършва. Искаше магията да продължава вечно. Гласът му приличаше на ангелска музика, която я отнасяше надалеч, а прегръдката му бе като рай на земята. Не искаше никога да го напуска. Искаше…

От устните й се изтръгна задавен стон. Цялото й същество се възпламени. За пръв път в нея избухна желанието. Кожата й настръхна от вълшебни тръпки и тя внезапно се почувства опияняващо женствена и готова да се отдаде на мъжката му страст. Гърдите й набъбнаха, в слабините й лумна огън и тя се притисна към него.

Отвори очи и се потопи в сребърния огън на неговите.

— О, Господи…

— Шшт. — Пръстите му притиснаха устните й, после ги разтриха, карайки ги да пулсират, да се разтворят с изгарящ копнеж. — Сега ще ви заведа у дома ви. — Гласът му бе странно дълбок. Лицето му приличаше на застинала маска. Но той отново наведе глава и устните му докоснаха леко нейните. — Разбирате ли, че трябва да ви отведа у дома?

Устните й се разтвориха. Езикът й не се помръдна. Нищо не излезе. Не можеше да мисли, защото единственото й желание бе отново да го целуне.

— Не. — Той се отдръпна назад и улови едната й ръка, обвила врата му. — Вие нищо не разбирате. Точно това ви прави толкова дяволски опасна.

Доминик се опита да фокусира погледа си.

— А-аз не съм…

— Напротив, сте. — Взе ръката й, задържа я в своята, притисна я към устните си, наведе глава и се взря в очите й. — Да вървим. Стана много късно. И всеки миг благородните намерения ще ме напуснат.

— Благородни намерения. Да, вие сте такъв. Господи, главата ми е толкова натежала. А краката ми… — Доминик се намръщи и зарови лице в шепи. Усети как стомахът й се преобърна. — Смятате ли, че пих прекалено много?

— Предполагам, че е така.

Тя се отпусна в креслото и затвори очи. Да не би някъде да имаше скрит механизъм, който да кара стаята да се върти?

— Трябваше да хапнете повече ягоди.

Внезапно я обви мрак и една топлина, която сякаш извираше от нея. Чу как дърветата в огъня изпукаха и се запита защо ли й се искаше никога да не помръдва от мястото си.

— Не си мислете лоши неща за мен, господин Хоксмур — промърмори младата жена, усещайки как две силни ръце се обвиват около нея, повдигат я, отнасят я. Извърна лице към топлината и се потопи в дъхавия аромат на солено море.

— Винаги ще си мисля само най-доброто за вас, скъпа моя госпожице Уилъби — прошепна той. — Винаги.