Пленница на вятъра

ГЛАВА 4

Доминик се бе изправила до перилото на „Мисчиф“, загледана в пенестите вълни, които се носеха от север на запад, подгонени от студеният вятър. Небето бе чисто, а солените пръски охлаждаха лицето й. За десети път погледна към златния часовник, който стискаше в юмрука си.

— Прибрани ли са тежките платна? — попита тя Гарет, отговарящ за корабните съоръжения.

— Да, госпожице. И леките са вдигнати.

— Бъдете готови. — Пъхна часовника в джоба на полата си, извърна се към пристанището и зърна Сайлъс да разговаря с неколцина джентълмени с меки шапки на главите, явно важни клечки. По дяволите, изглежда всички в Каус бяха важни клечки. Корабоплаването бе символ на успех и развлечения.

Погледа за малко групичката около Сайлъс, докато предъвкваше долната си устна, после отмести поглед към каменната пътека, водеща към сградата на яхтклуба. Никъде не се виждаше висок и широкоплещест силует. Стисна зъби и погледна към Гарет.

— Ще отплаваме в единадесет. Точно до секундата.

Дори и Гарет да бе забелязал нещо странно в резкия й тон, не го показа. Високият му глас, крещящ заповедите, се издигна до безоблачното небе. Моряците се заеха да ги изпълняват, като някои се покатериха пъргаво като маймуни по мачтите, за да опънат платната.

Ще отплават точно в единадесет. Още две минути. Проклет Хоксмур.

— Някакви предложения? — попита тя, когато Сайлъс се качи на борда. Той бе облякъл най-хубавия си костюм и с малкото коремче и идеално пригладените мустаци имаше вид на преуспял корабен магнат.

Сайлъс бутна шапката си назад и присви очи към платната.

— Ако научих нещо от онези джентълмени, Доминик, то е, че корабостроенето е изкуство, в което англичаните са ненадминати.

Младата жена усети как надеждите й помръкват.

— И това ли е всичко? — Подпряла ръце на хълбоците, тя намръщено изгледа групата джентълмени, които наблюдаваха кораба й. Дори оттук виждаше презрението, изписано на лицата им. — Нито един от тях ли не проявява интерес да сключи договор? Дори за един кораб?

— От американски конструктор и корабостроител? — изсумтя Сайлъс.

— Всичко е, защото съм жена.

— Разбира се, този факт не е предимство. — Сайлъс сложи ръка на рамото й. — Но не би имало значение дори и да си мъж, притежаващ най-бързоходния кораб, след като си от Америка. По дяволите, нито един от тях дори не предложи да се съревноваваме в открито море. Надменна пасмина, не би се унизила да се състезава с някакви си американци. А аз си мислех, че можем да се утешим поне с някоя и друга победа.

— Вече е твърде късно за това — промърмори Доминик. — Ако знаех, вчера щях нарочно да изгубя състезанието. Можехме да се преструваме на неопитни зайчета, да сключим облог с поне десетина от тях и после да им изпразним джобовете. Тези надути пуяци дори не ни включваха в сметката!

— Английски копелета! — изруга Сайлъс. Доминик стисна зъби.

— Надявам се, че не си задоволил любопитството им.

— Разбира се, че не. Макар че те не говореха за кораба. Обсъждаха Хоксмур, онзи приятел, който е собственик на „Флийтуинг“.

Доминик усети как нещо се раздвижва в стомаха й.

— О? — попита тя и извърна очи към елегантния край на фалшборда. Високомерните англичани бяха забравени. Стрелна крадешком Сайлъс с поглед.

— Още едно копеле — пренебрежително заяви той и се обърна, за да оправи въжето, увито около фокмачтата.

Доминик прокара пръст по края на перилото, питайки се какво ли ще каже Сайлъс, когато му съобщи, че тъкмо същото копеле много скоро ще се качи на борда за пробно плаване.

— Това ли казаха те?

Гъстите вежди на Сайлъс подскочиха нагоре, ала пръстите му продължиха ловко да развиват въжето.

— Те ли? По дяволите, те не биха го казали направо. Но мога да те уверя, че никой от тях не питае топли чувства към Хоксмур. Злорадстваха, че бил победен от един американец. Кълна се, че това бе единствената причина, поради която изобщо благоволиха да разговарят с мен.

— Някой от тях да не се казва Барне или Ангълси? — попита Доминик.

Сайлъс се намръщи, опитвайки се да си припомни.

— Той е мошеник, Сайлъс.

— Не, те не казаха това. Авантюрист. Комарджия. Крадец. Разбойник. Негодник! Изобщо мъж с множество качества. Съблазнител на омъжени жени. Един мъж, който винаги получава това, което пожелае. Но не и мошеник. Симпатични момчета са, нали?

— Те не го харесват.

— О, казаха, че са принудени да го търпят. Изглежда, че е свързан с някои важни и влиятелни представители на аристокрацията, както и с доста съмнителни типове. Казват, че има смесена кръв.

— Смесена?

— Неблагородна. — Сайлъс я изгледа. — Също като теб и мен. Разбира се, ако ме питаш, те всички тайно му завиждат за парите и за репутацията. Едно от онези приятелчета заяви, че знаел със сигурност, че Хоксмур участва в незаконни сделки с представители на подземния свят.

Доминик пристъпи към него.

— С подземния свят?

Сайлъс се наведе към нея.

— Защо шепнеш?

Доминик примигна и бързо се отдръпна.

— Просто това ми звучи… доста опасно.

— И би трябвало. Този Хоксмур има славата, че може да купи всеки и всичко, на съответната цена, разбира се.

— И как го постига?

Сайлъс сви рамене.

— Има много бързи кораби. Изглежда, че митническите катери не могат да го настигнат. По този начин избягва данъците и таксите.

— Не е достатъчно бърз.

Лицето на Сайлъс се разтегна в широка усмивка.

— Истина е. Говори се обаче, че напоследък е открил някаква диамантена огърлица, принадлежала някога на Мария Антоанета. Това затвърдява репутацията му.

Доминик преглътна с усилие. Искаше й се да не вярва с такава лекота на всичко това. Мъжът, когото тя познаваше като Николас Хоксмур, изглеждаше способен на всичко, независимо от рисковете или може би именно заради тях.

— Огърлица?

— Да, огърлицата, известна с името „Синият огън“ — кимна Сайлъс, очевидно впечатлен от историята. — Преди няколко години английският парламент възложил задачата на неколцина от своите шпиони да открият огърлицата във Франция. Носели се слухове, че първоначално е била открадната от окупационните английски войски преди около двадесет и пет години. Изчезнала отново на път за Лондон през миналата година. Открадната. Изгубена завинаги или поне така смятали всички. Докато кралицата5 лично не изпратила да повикат Хоксмур.

— Кралицата, разбирам. — Нямаше нищо особено в това да бъдеш повикан от кралицата. Не, ни най-малко. — Предполагам, че Хоксмур е намерил „Синият огън“ за кралицата.

— За по-малко от месец.

— Естествено. — Доминик зарея поглед в морската шир. Въображението й започна да рисува съвсем отчетливи образи. Виждаше една жена, проснатата върху бюрото и един гол мъж, надвесен над нея в мрака. Мускулестото му тяло бе напрегнато от желание, а инструментът му за удоволствие стърчеше гордо напред…

Доминик пое дълбоко от соления морски въздух.

— Може би той е открил огърлицата толкова бързо, защото тъкмо той я е откраднал. Питам се дали някой се е досетил за тази възможност.

— И за тази, и за много по-лоши неща, госпожице Уилъби.

Доминик се извърна рязко и удари гърба си в перилото. Николас Хоксмур стоеше пред нея, сключил ръка около мачтата. Устните му трепнаха.

— Те винаги го правят.

Младата жена изпъна тяло, питайки се защо й се иска да се вкопчи в перилото зад нея. Може би това имаше нещо общо с болезнения ъгъл, под който бе принудена да наклони главата си, за да го погледне. Поради някаква причина бе решила, че той ще изглежда по-малко внушителен на борда на кораб. Ала не беше така. Ни най-малко, макар че бе облечен във всекидневни дрехи. Отдръпна се от перилото и вдигна вежди.

— Защо, по дяволите, всички мислят, че имате дразнещият навик да крадете неща, които не ви принадлежат? Диаманти, бижута, съпруги…

— Кораби.

Да, докато го гледаше, нито за миг не се усъмни в това.

— Още не съм чула тази история. — Огледа пространството зад него, почти очаквайки да види някоя лекомислена красавица в елегантен тоалет. — Виждам, че нямате допълнителен багаж. Това е добре. А сега, моля да ме извините. Закъсняваме. — Извърна се, за да мине покрай Николас, улови погледа на Сайлъс и се спря. — Сайлъс Стийл, Николас Хоксмур. Той е… — Гърлото й се стегна под гневния поглед на Сайлъс. Махна с ръка неопределено по посока на Хоксмур. — Той се интересува от покупката на „Мисчиф“ и желае да направи пробно плаване.

По целия път към кърмата усещаше пронизващия поглед на Сайлъс. Даде няколко заповеди на Гарет, отиде до капитанския мостик и хвана руля. Една огромна сянка закри слънцето над нея. Палубата внезапно се наклони. Доминик сграбчи руля и вдигна глава.

— Деликатен румпел, а? — Хоксмур повдигна вежди И кимна към ръцете й, сграбчили руля. Гъвкав като котка, той се наведе, подпря се с една ръка о стената на капитанската кабина и се огледа.

Доминик се опита да надзърне над рамото му.

— Отместете се, господин Хоксмур, закривате ми видимостта. По-добре слезте от моя мостик. Тук е тясно за двама ни.

— Вие сте докачлива също като Стийл — отвърна той, свали сакото си и го захвърли настрани, но не се отмести.

— Той не обича англичаните — отвърна Доминик, опитвайки се да не го гледа, докато навиваше ръкавите на ризата си, сякаш се кани да се заеме с работа. Изви глава на север и подуши вятъра… не, не го подуши, а го вдъхна с цели гърди, точно така, както тя правеше всяка сутрин. Вятърът разроши лъскавите вълни на черната му коса и задълбочи бръчиците, около очите му. Под този ъгъл на светлината лицето му не изглеждаше толкова класически красиво, но по някакъв странен начин й се стори още по-привлекателно. — Той смята, че всички англичани са копелета.

— Изглежда познава някои от нас по-добре от останалите.

Доминик го стрелна с поглед. Имаше нещо в интонацията, в мрачната извивка на устата…

Той я погледна и се усмихна. Стори й се, че палубата се залюля. По дяволите, „Мисчиф“ бе проектиран да не се люлее. Сигурно е вятърът, който внезапно опъна платната.

— И така, поръча ли вашият търговец от Ливърпул десет кораба? — попита той.

Доминик примигна и рязко завъртя руля надясно.

— Той… не, не поръча.

— Аха. — Изминаха няколко минути, докато носът на „Мисчиф“ пореше вълните. — Английско копеле, наистина — замислено додаде, наблюдавайки как неколцина от моряците се покатериха по платната. — В Ню Йорк не ви съдят толкова строго, нали?

— За какво?

— За успеха. Понякога той предизвиква презрение. Кара хората да си измислят разни неща. Само търсят повод, за да омаловажат успеха ви, свеждайки го до щастлива случайност, или пък гледат на вас като на някакво отклонение, което не се вписва в общоприетите норми. Например само защото сте американка, английските яхтсмени се отнасят с високомерие към победата ви и ви карат да изпитате чувство за малоценност. За тях вие сте просто нещо, което предизвиква любопитството им, госпожице Уилъби, нищо повече. Могат цял ден да останат на кея, докато разнищят кораба ви от носа до задната му част. До утре и вие, и вашият прогресивен проект ще бъдете напълно отхвърлени и забравени.

— Забравено любопитство. — Доминик стисна устни и усети как неуспехът се стоварва като огромна тежест върху раменете й. Горчивият вкус на разочарованието изпълни устата й, особено след като спасението бе в ръцете на човек като Николас Хоксмур. — В такъв случай ще ви сваля на брега, господин Хоксмур, за да успеете да задоволите любопитството си някъде другаде.

Ръката му покри нейната.

— Аз не съм типичен англичанин, госпожице Уилъби. — Дъхът му опари страните й. Гласът му бе дълбок и убедителен. — Всъщност… аз доста силно се различавам от тях. Напълно съм искрен. Нуждая се от четири бързи презокеански кораба, като искам да получа първия колкото се може по-скоро. Това е единствената ми загриженост. Не ме интересува нито вашия произход, нито вашия пол.

Доминик продължаваше да гледа към носа на кораба. Знаеше, че ще бъде грешка да го погледне, особено след като се намираше толкова близо до нея, че можеше да усети уханието му. Размърда пръстите си, за да го накара да отдръпне ръката си. Ала той не го направи. Мостикът никога не й бе изглеждал толкова тесен и душен.

— Шестдесет хиляди лири за всеки — промърмори мъжът. Гласът му приличаше на далечна гръмотевица. — Какво предлага пазарът тези дни в Ню Йорк? Обзалагам се, че цените не са много по-различни. С всичкото това злато, което трябва да се пренася от Калифорния, корабите са търсена стока и навярно корабостроителният бизнес процъфтява. А в същото време вие сте тук и ухажвате пазар, който не се нуждае от вас или не ви иска.

Доминик отлично разбираше към какво се стреми, но нямаше намерение да му го даде, не и ако това означаваше да го накара да се усъмни във възможностите й, не и при перспективата да сключи толкова изгоден договор. Той не знаеше нищо за провала й в нюйоркското пристанище, за финансовото състояние на компанията, нито пък за отчаяното й желание да избегне нежелания брак с богат плантатор. Независимо дали това й харесваше или не, в момента тя се нуждаеше от този мъж. Не, не беше точно така. Не се нуждаеше от него. Нуждаеше се от парите му.

— Какво предизвикателство има в Ню Йорк, господин Хоксмур? — опита тя с възможно най-самоуверения си тон. — Хората са готови да платят всякаква цена, за да се доберат по-бързо до Калифорния. Всеки може да построи бърз кораб и да натрупа много пари.

— А, да. Нещастният господин Вандербилт, който се къпе в милионите си.

Доминик му хвърли кос поглед. В студените му сребристосиви очи проблеснаха игриви пламъчета. Чувствените му устни леко се извиха. Младата жена бързо се извърна. Беше грешно един мъж да е толкова порочно красив.

— Не всички искат да си купят параход, господин Хоксмур.

— Напълно вярно. Кралският яхтклуб категорично отказа да се снабди с плавателни съдове, движени от парна машина. Те замърсяват морето. Разбира се, тъй като са истински сноби, макар че проклинат параходите, те все пак ги използват, за да се придвижват по-бързо от Каус до Саутхамптън. Изглежда удобството надделява, когато човек иска да стигне по-бързо някъде. Но аз мога да пожертвам един или два възела от скоростта в името на естетиката. Моите кораби трябва да достигат скорост до тринадесет възела.

Изгледа я пронизващо, сякаш чакаше тя да заяви, че това е невъзможно.

— Разбира се — отвърна Доминик, опитвайки се гласът й да не прозвучи прекалено тънко.

Тринадесет възела бяха възможни само при най-благоприятни условия, с опънати леки платна и без товар. В открито море, когато корабът е натоварен с провизии и е с натежали от дъждовете платна, можеше да гарантира най-много дванадесет възела средна скорост. Разбира се, ако успее да намери формулата за съотношението на дължината на носовата част към баласта и платната, щеше да добави още платна и да увеличи скоростта, без да рискува кораба да се преобърне.

— Простор, лукс и висока скорост — заяви внезапно мъжът и дълбокият му глас стресна Доминик. Тя се извърна към него. Той бе присвил очи, зареял поглед някъде в далечината. Дланта му галеше извитото дърво, сякаш искаше да запомни формата му. Доминик се втренчи в широката длан с дълги пръсти и отново си ги представи как се плъзгат с наслада по гола женска плът. — Искам вътрешността по нищо да не се отличава от една удобна и изискана къща на брега.

Доминик се отърси от мислите си.

— Винаги е трудно да се реши противоречието между бързина и комфорт, господин Хоксмур — възрази младата жена. — Мнозина не могат да разберат, че скоростта и размерът доста често влизат в конфликт.

По устните му пробягна лека усмивка.

— Защо да се разбира, след като вие можете да докажете, че това не е вярно. Дори го направихте.

Доминик се изчерви.

— Аз… аз още не съм го доказала. — Той я наблюдаваше толкова отблизо, че тя бе сигурна, че всички чувства са изписани на лицето й. Никога не бе можела да запазва безизразна физиономия. Внезапно се почувства уязвима и неуверена. Да го вземат дяволите! Вирна брадичка. — Но съм съвсем близо до това.

— Също и шведите.

Доминик не можа да сдържи изненадата си, както и неволното уважение, което изпита.

— Вие познавате добре корабостроенето, господин Хоксмур.

— Аз искам само най-доброто, госпожице Уилъби.

— От спортен характер ли е вашия интерес?

— И така може да се каже.

— Кораб с десет оръдия на борда едва ли може да се определи като спортен.

— Някои свързват спорта със състезанията. За мен е другаде.

— В контрабандата, например?

— Изглежда вярвате на слухове.

Доминик махна с ръка.

— Те се разпространяват с лекота, господин Хоксмур. От това, което видях, вие изглежда не давате и пет пари, за да ги спрете. Тъкмо обратното — предпочитате да ги подхранвате.

Той не каза нищо, ала очите му застрашително блеснаха.

— Аз винаги си подготвям домашното, когато става въпрос за потенциален клиент — студено и делово заяви Доминик.

— Аха. Отново проявявате предпазливост.

— Точно така. — Разбира се, никога досега в живота си не е била предпазлива. Изражението на лицето му показваше, че го знае. Дяволите да го вземат! — Обърнете внимание на наклонените мачти, господин Хоксмур — смени темата на разговор Доминик. Искаше й се този опасен дявол да насочи погледа си другаде. Но той не го направи. — Те са поставени съвсем малко по-напред от обичайното им положение. Досещате ли се защо?

— А, изпитвате ме. — Той се обърна, сложи крак на долното стъпало и се подаде навън до половината. Едрото му тяло закри напълно видимостта на Доминик.

Тя стисна руля. Дланта й внезапно се изпоти. Облиза устни, примигна гневно и се опита да не гледа към стегнатите му и мускулести задни части.

Сърцето й бясно препускаше. Панталоните прилепваха към тялото му, сякаш бяха втора кожа.

Той се извърна рязко и тя побърза да отмести поглед. Ръката й подскочи и корабът се залюля. Той се премести леко и ръката му отново покри нейната.

— Внимавайте — промърмори Николас. Беше се приближил съвсем близо, прекалено близо. Тя едва можеше да диша.

— Не мога да виждам. — Нима този писклив глас бе нейният?

— И не ви е нужно. Можете да го усетите ето… тук. — Палецът му се докосна до ръката й. Гласът му сякаш извираше от дълбините на широките му гърди. А нейният нос почти се опираше до тях. — Онзи моряк в „Короната и котвата“ сигурно ви е казал, че ветровете тук са известни с непредсказуемостта си. Също като жените.

Жените. Езикът му сякаш се плъзна около думата, обещаващ, съблазняващ.

Доминик виждаше тъмните косми на гърдите му под фината ленена риза. Той ухаеше на ликьор и подправки, на соления морски бриз. Същото ухание, което се носеше в библиотеката предишната нощ. Ухание на секс.

— Скорост — избъбри младата жена. — Мачтите са наклонени, за да позволят на шхуната да понесе по-голям грот. Заради скоростта.

— Аха. Аз пък си помислих, че сте искали да придадете по-благороден вид на кораба си.

— Благороден вид? — повтори Доминик.

— Именно. Също както сте изострили носа й. С тази наклонена мачта шхуната прилича в профил на красива жена.

Доминик се замисли за миг. Проектът й бе изключително практичен.

— Преувеличавате, господин Хоксмур.

— Както вече казах, аз съм поклонник на естетиката.

— Може би твърде много — промърмори младата жена и преглътна следващия си коментар. Видя вдигнатите му вежди, квадратната челюст, лукавата извивка на устните му. В момента й приличаше на жесток и коварен звяр. В главата й избухнаха различни образи. Следобедът, прекаран с чужда жена на борда, а вечерта — в обятията на друга върху бюро. Той наричаше това естетика. Доминик го наричаше другояче.

По дяволите, но мислеше като незадоволена стара мома. Сякаш се взимаше прекалено несериозно. Ала кой не би го правил, ако се намира в лапите на известен крадец и негодник?

Сякаш я поляха с кофа студена вода. Нима можеше да продаде своя скъпоценен кораб „Мисчиф“ на Хоксмур, след като почти не го познаваше? А и малкото, което знаеше, никак не бе окуражително. Разбира се, баща й въртеше бизнес с далеч по-малко почтени хора. Не се съмняваше, че и Вандербилт го правеше. Всички мъже действаха по този начин А тя бе готова да зарони сълзи заради един кораб.

Но „Мисчиф“ беше нещо повече от обикновен кораб. Той бе нейното дете… детето, сътворено от мисълта й, детето на нейните момински мечти…

Мисълта я отрезви. Не се тревожеше, че Хоксмур ще оскверни палубата на „Мисчиф“. Тогава защо мисълта за големите му, мазолести ръце, обхванали руля на „Мисчиф“, караше кръвта й да се вледенява?

Защото не можеше да отдели деловия мъж от развратника и гуляйджията, плаването от секса.

Затвори очи.

— О, Господи — промълви младата жена. — Вдигна рязко клепачи, ужасена, че е заговорила на глас. Хоксмур я наблюдаваше. Вятърът рошеше косите му и издуваше ризата му.

— Солент е отпред! — Сайлъс се появи иззад гротмачтата. Възрастният човек не удостои Хоксмур с поглед, но за сметка на това се втренчи кръвнишки в Доминик. Младата жена се изчерви, сякаш я бяха заловили да върши нещо нередно. — Ако продължаваш да държиш същия курс, ще се натъкнеш на Солент — добави той. — Много добре ти е известно.

— Ъъъ — заекна Доминик. — Да, разбира се. Сменете наклона на платната. Ще се движим преди вятъра. Нагледах се достатъчно на Солент.

Сайлъс я изгледа продължително, после се обърна и се отдалечи, мърморейки нещо под нос. Не, Сайлъс не бе никак доволен, че го бе изключила от тази работа. И защо го бе направила? Доминик спря поглед върху Хоксмур. Той я гледаше, сякаш пламналите й страни му доставяха особено удоволствие.

— Кажете ми, господин Хоксмур, какво предпочитате — започна Доминик, опитвайки се гласът й да прозвучи делово — платната да са удължени по протежение от носа до кърмата или квадратни?

— Удължени от носа до кърмата, разбира се. Като тези.

— Когато един кораб се движи преди вятъра, както ние в момента, квадратните платна имат най-голяма тяга.

— Отново ме изпитвате.

— Нима? Просто исках да изтъкна, превъзходството на моите платна пред английските.

— И това ли правите?

— Разбира се. Те са изработени от петдесет и пет сантиметрови ивици от много стегнато изтъкано памучно платно. А не от някакъв рехав лен.

— Гледай ти!

— И са опънати по рамената на мачтите като кожата на барабан, а не са отпуснати като тези на „Флийтуинг“.

— Така си и мислех. Все пак смятате да ми преподавате урок по корабостроене.

— Наречете го както искате. Платната на „Флийтуинг“ убиват силата на вятъра и намаляват скоростта. — Погледите им се срещнаха. — Доста нефункционално изпълнение, господин Хоксмур.

— Благодаря ви, госпожице Уилъби.

— Разбира се, ако малко удължите ватерлинията…

— Госпожице Уилъби…

— Не искате да обсъждате ватерлинията? Сигурно ви е известно, че скоростта е правопропорционална на квадратния корен от дължината на ватерлинията и че резултатното въздействие върху платната и баласта…

— Госпожице Уилъби…

— Колкото до носа, е, аз разбира се, мога да ви докажа с цифри предимствата на острия нос пред широкия плосък нос. Наистина, когато преди няколко години се заех е проекта на „Мисчиф“, аз първо проучих всички модели лоцмански лодки…

Той се придвижи толкова бързо, че думите й заседнаха в гърлото. Надвеси се над нея, огромен, тъмен и опасен също като мъжа в библиотеката. Ако не държеше руля на „Мисчиф“, сигурно щеше да се свие от страх. Стисна я за раменете и се взря в очите й… Приличаше на баща, мъмрещ непослушното си дете.

— Госпожице Уилъби, вие спечелихте моето възхищение и уважение, когато вчера сутринта ме победихте с вашия кораб.

Тя отвори уста, но от нея не се изтръгна нито звук. Чувстваше се вцепенена, сякаш се бе превърнала в гранитна скала. Да гледа право в очите му, да усеща ръцете му, сключени около нея, да осъзнава силата, която този мъж притежаваше, да знае на какво бе способен върху бюро, без дрехи… това й дойде твърде много. Внезапно почувства как вътрешностите й пламват. Стисна очи.

— Моля ви, недейте — прошепна.

— Какво, по дяволите? — Той я пусна толкова внезапно, че тя едва не падна.

Доминик отвори очи и усети как я облива огромна вълна на облекчение.

Той я гледаше със странно изражение на лицето.

— Вие не давате и пет пари за опита ми на конструктор — рече той. — Интересуват ви само парите ми.

Тя преглътна. Щом поставяше нещата по този начин…

— Да.

— Тогава ми спестете този разговор за платна и тям подобни. Ако ми хареса това, което ще видя на долната палуба, смятайте сделката за сключена. Ще ви дам десет хиляди в чекове като предплата. А когато пристигнем в Лондон, ще заплатя още петдесет хиляди за „Мисчиф“ и от каквато сума се нуждаете, за да започнете работата по останалите три кораба. Съгласна ли сте?

На гърлото й сякаш бе заседнала огромна буца. „Десет хиляди на ръка?“

— Лондон — чу се да казва. Погледът му можеше да среже стъкло.

— Ще ви напиша чек за останалата сума до моята банка. Какъв е проблемът?

В главата й се блъскаха стотици мисли. Какво още би могла да поиска от него? Какво би направил баща й?

— Препоръки — избъбри тя.

Той стисна челюсти. Лицето му потъмня, но нещо в него и вдъхна увереност. Странно.

— Препоръки — промърмори Хоксмур. — Всичките ми делови партньори се задоволяват със суми в брой.

„В брой?“

Мъжът поклати глава.

— Хайде, елате с мен. Искам да видя долната палуба. — Скочи от мостика и й хвърли поглед през рамо. — Предполагам, че можете да се доверите на Сайлъс да поеме управлението.

— Много повече отколкото на вас — отвърна тя и кимна към Сайлъс. Напрегнатият й тон предизвика насмешлива гримаса от страна Николас Хоксмур. Това бе достатъчно Доминик да изпъне рамене и да вдигне гордо глава.

Усмихна се на Сайлъс, пусна руля, вдигна полите си, мина покрай Хоксмур и се запъти към стълбата, водеща към каютите.