Пленница на вятъра

ГЛАВА 8

Николас се подпря на бюрото и започна да преглежда кореспонденцията си. Раздели писмата на две купчини — тези, които изискваха незабавен отговор, и тези, които можеха да почакат.

— Мирише като в парижки парфюмериен магазин — погледна Икабод Бритълс към купчината в най-отдалечения край на бюрото. Облегнат удобно в креслото си, адвокатът бе олицетворение на богатство и обществено положение: ръцете му бяха скръстени върху издутото коремче и той оглеждаше Николас над очилата си с поглед, който караше и най-арогантните бизнесмени да свеждат глави.

— Казвал ли съм ти някога какво дяволско неудобство ми причинява получаването на пощата ти?

— Поне стотина пъти. — Николас подхвърли няколко парфюмирани писма към най-отдалечената купчина. — Ти най-добре от всички знаеш, че се налага да пазя в тайна адреса си.

— Да, за да се спасиш от отмъстителния гняв на измамените съпрузи. — Бритълс помириса един розов плик. — Обзалагам се, че твоят адрес е една от най-добре пазените тайни в кралството. Струва ти доста усилия. Обаче предполагам, че човек е длъжен да заплати цената за лошата си слава.

Николас не го удостои с поглед.

— Спомням си за тази прекомерна цена, която заплащам всеки път, когато вляза в кабинета ти и открия поредното съкровище от Ориента, което да краси бюфета ти.

— От Цейлон — поправи го адвокатът и погледът му се насочи към последната придобивка — миниатюрна кутия за бижута. Отново поднесе писмото към носа си и вдъхна дълбоко. — Инкрустирана е с рубини от Цейлон.

— Кръвта на невинни гълъби.

Бритълс отмести поглед към Николас.

— Да, изключителен цвят — гордо изтъкна. — Открих я в „Кристи“.

— Платил си твърде много за нея.

— Какво?

— Камъните щяха да струват доста повече, ако не бяха използвани за украсата й.

Бритълс се замисли за миг.

— Твоят приятел Стринфелд бе удостоен с рицарско звание, когато миналата седмица се върна от Цейлон. Много хора се чудят защо, по дяволите, ти се запиля в Каус за някаква си купа, след като там има много по-ценни съкровища. Още повече, че Стринфелд отдавна си точи зъбите за тях. Той ти е отправил публично предизвикателство. Много добре знаеш, че вашето съперничество отдавна забавлява висшите класи и те с нетърпение очакват крайния изход от борбата.

— Нека си чакат. Единствените съкровища в Цейлон, които си струват усилията в този момент, са сапфирите — нешлифовани и неизползвани за направа на бижута. Засега ще го оставя да души по следите им.

Николас усети смаяния поглед на Бритълс.

— Питам се дали почитаемият Стринфелд е узнал за внезапната ти липса на интерес към него.

— Благодарение на моите кораби репутацията на Стринфелд все още не е рухнала окончателно.

— Виж ти, да не би да усещам скука в гласа ти?

Николас се замисли, после се намръщи.

— Може би се дължи на отсъствието на предизвикателство… тъкмо това ми липсва от известно време.

— Предизвикателство? Само не казвай това, човече! Всички ще изпопадат, като чуят подобно заявление.

Николас му хвърли отегчен поглед, разчупи печата на писмото, което държеше — единственото, което си заслужаваше да бъде прочетено.

— Графиня Сейнт Леджър — промърмори той, докато очите му се плъзгаха по изящния почерк. След миг присви очи и зачете по-внимателно. Замисли се за подробностите. Можеше сам да определи цената. Анонимен клиент, изискващ изключителна дискретност. Трябва да се действа много бързо. Безценен предмет, който трябва да се открие. Нима всички не бяха такива? Изгубен край бреговете на Испания.

Имаше и още нещо. Последният му кораб бе отвлечен от контрабандисти в същите води на връщане от Алжир. Най-бързият му кораб „Интрепид“, много по-бърз от „Флийтуинг“, но изглежда разбойниците са били по-бързи. И изглежда техният бе американско производство. Възможността за реванш възбуди интереса му.

Погледът му отново се плъзна по редовете. „Котешкото око“. Сърцето му заби по-силно. Предизвикателството да открие нещо толкова загадъчно и неуловимо бе нещо, на което Николас никога не могъл да устои. Но в настоящия момент… може би все пак щеше да се наложи да откаже.

Обаче имаше нещо повече… нещо във фразите на графинята, в тона… нещо, което му убягваше, ала въпреки това го привличаше. От години не бе изпитвал подобно усещане. Години. Господи, наистина мина много време.

Но защо миналото днес го преследваше с тази странна настойчивост?

Отново разгъна писмото. Да, тук имаше нещо повече, нещо, скрито зад думите.

— Мили Боже, човече, наистина ми изглеждаш замислен. Досега графинята винаги ти е възлагала задачи, които са ти носили успех и слава. Не можеш ли да ми намекнеш къде те изпраща този път? Обещавам, че няма да кажа на никого.

— Да открия „Котешкото око“.

Бритълс ахна.

Николас пъхна писмото в джоба си.

— Изглежда, че ще се нуждая по-рано от корабите си. Или поне от единия от тях.

— Това осъществимо ли е?

Николас повдигна вежди.

— Още не си се запознал с нея.

— Наистина. Изгарям от любопитство да се запозная с тази млада жена, която е успяла да надхитри Николас Хоксмур…

— Не ме е надхитрила. В процес съм на обсъждане на сделката.

— И си готов да заплатиш цяло състояние за кораби, които досега не са били изпитани в океански води…

— Казах ти вече, тя направи прехода за дванадесет дни. За мен това е достатъчно доказателство.

— Искаш да сключиш този договор, защото не можеш да понесеш мисълта, че те е победила. Признай си.

— Не е заради това.

От устата на адвоката захвърчаха слюнки.

— Избрал ли дяволски лош момент да получиш своя дял от фонда, Николас. За Бога, размисли, преди да заплатиш с петдесет процента над пазарната цена за тези кораби. Ако новината се разчуе, а то непременно ще стане, всички ще решат, че или си отчаян, или си оглупял напълно. Сигурен съм, че нито едното, нито другото ще ти хареса.

— Готови ли са договорите?

Бритълс изпусна дълбока въздишка.

— Много добре знаеш, че са. Ти ги подписа. Както и чековете за банката.

Николас пъхна ръка в джоба на палтото си, извади часовника си и го отвори.

— Много добре.

— Николас, познавам те от повече от двадесет години. През това време доказа, че си авантюрист по дух, действаш, когато другите се колебаят, и побеждаваш, когато всички наоколо се провалят. Ти установи нови граници на смелостта и лошата слава. Ала никога досега не съм те виждал да действаш толкова прибързано и необмислено от онзи ден, когато стана пълнолетен и отплава с новия си кораб, онзи, който… — Бритълс махна с ръка, — който онази жена ти подари.

— Ти си спомняш Дженевив?

— Та кой би могъл да я забрави? Потегли по Темза в най-голямата буря и се блъсна в един от корабите на адмиралтейството, пуснали котва в реката.

— Тя ми купи друг.

— Да, и освен това успя да те спаси от затвора. Благодарение на връзките си с един от адмиралтейството… ъъъ… май по-скоро с цялото адмиралтейство, или поне такива слухове се носеха тогава. Доколкото си спомням, същата година спечели първото си състезание в Каус. Ако не ме лъже паметта, тя ти купуваше не само кораби.

— Предпочитам да не говорим за това.

— По дяволите, човече, размисли преди…

Вратата на кабинета се отвори и Доминик Уилъби влетя вътре, сякаш понесена от топъл и уханен бриз. Младата жена мина покрай секретарката на Бритълс, промърмори нещо и я дари с ослепителна усмивка. Николас се почувства така, сякаш се намираше на палубата на люшкащ се по вълните кораб. Изпита желание да скочи и да се втурне към нея, да улови ръцете й и да потопи поглед в златисто-зелените й очи, да се увери, че всичко с нея е наред.

Тя се спря на известно разстояние от него, срещна погледа му и усмивката й помръкна. Стори ли му се, че видя благодарност в очите й? И защо тя не я показва по някакъв начин? Николас притисна длани към бедрата си и внезапно осъзна, че е изгубил дар слово. Тя сведе очи и затършува из смешно малката си чантичка, а избелелите пера на шапката й се залюляха напред-назад. Дрехите й наистина бяха ужасни — шапката, роклята, пелерината, дори обувките. И въпреки това, когато я погледнеше, виждаше единствено една бликаща жизненост и мамеща, но в същото време обещаваща невинност. Кожата й бе безупречна, гладка и нежна като седефената повърхност на перла, с изключение на леката розовина по страните й. Устните й приличаха на листенца на роза. Изпод шапката й се подаваха червеникавокафяви кичури и се виеха около лицето й. Луничките по носа й придаваха допълнително очарование. Беше запъхтяна, сякаш бе тичала, за да не закъснее. Изглеждаше млада, плашещо млада и неопитна. До мига, в който вдигна поглед. Тогава той видя интелигентност в очите й и нещо повече… една дълбочина на мисълта и чувствата, които я правеха още по-смела, въпреки невинността и уязвимостта, таящи се в глъбините им.

Николас се почувства зашеметен, все едно я виждаше за пръв път. Стоеше вцепенен. Бритълс стана, мина покрай него, хвърляйки му учуден поглед, и протегна ръка на младата жена.

— Предполагам, че вие сте госпожица Уилъби.

— Готови ли са договорите? — попита тя и стисна силно протегната ръка. Погледът й се стрелна към Николас и после се спря върху Бритълс, сякаш той бе за нея нещо като котва в бурно море. — Аз бързам.

— Да, разбира се. — С нетипичен за него елегантен жест, адвокатът й посочи да седне на най-близкия до бюрото стол, заобиколи и се настани в креслото си. Николас остана смаян от ослепителната усмивка, с която Бритълс я удостои.

Перчеше се. Важният Икабод Бритълс се бе надул като пуяк. Николас изпита мигновено задоволство. В следващия миг пламна желанието да изтрие с един замах усмивката от лицето му.

Втренчи се в профила й, докато подписваше договорите, и се замисли за причината за привличането, което изпитваше към нея. Тя беше като произведение на изкуството. Красотата й бе семпла, не се хвърляше в очи, таеше се в извивките на тялото й, в светлосенките и нюансите на светлината. Ала колкото повече я гледаше, толкова по-красива му се струваше. Нямаше обяснение за това. Без съмнение някое хладно и преценяващо око не би открило нищо особено красиво и привлекателно у тази жена. Но за него не бе така.

Тя подаде писалката на Бритълс, взе плика, съдържащ банковите чекове и без дори да погледне вътре, го пъхна в чантичката си. После се усмихна и се изправи.

— Трябва да вървя.

И това бе всичко. Винаги изглеждаше така, сякаш го напускаше завинаги. Николас се почувства като след великолепно представление: поразен, останал без дъх, очакващ много повече, но неспособен да го получи.

Настигна я пред каретата. Стрелна с намръщен поглед Нейт, за да остане на капрата, спусна се пред госпожица Уилъби и задържа отворена вратата. Веждите й. леко трепнаха в отговор и Николас се качи след нея.

Тя го изгледа слисано.

— Аз трябва да се върна при Дру.

Той се настани на седалката срещу нея с разтворени колене, така че нейните се оказаха между тях. Роклята и се разстла в скута му.

— Ще се върнете — отвърна младият мъж. — Нуждая се от вашия съвет. Смятахме да обсъдим ремонта на „Мисчиф“, помните ли?

Тя погледна през прозореца и придърпа чантичката към себе си.

— Да, но в момента имам други грижи, господин Хоксмур. Освен това вече не ме интересува какво възнамерявате да правите с „Мисчиф“.

— По тона ви човек може да си помисли, че се каня да оскверня кораба.

Тя го погледна.

— А нима оръдията на борда няма да означават точно това?

— Разбира се, че не. Много от шхуните на благородниците са снабдени с тежки оръдия за самоотбрана. Ала вие предпочитате навсякъде да виждате най-лошото.

— Не, просто няма смисъл да си затварям очите пред действителността. Вие сте контрабандист…

— Авантюрист.

— …замесен в незаконна дейност и разбойнически…

— Аз съм съвсем законно нает с напълно валиден договор.

— В това ли искате хората да вярвате?

— Моите приятели ми вярват.

— Струва ми се, че враговете ви са много повече — изсумтя Доминик.

— Всички преуспели хора имат врагове. Вече съм свикнал и това не ми прави впечатление. И така, какво мислите за един салон на кърмата, близо до гротмачтата с шест каюти от двете страни? Отпред могат да се обзаведат четири големи самостоятелни кабини за специални гости, следват камбузът7 и килерът с провизии. Помещенията за моряците в предната част на кораба ще бъдат пригодени да побират петнадесет души. — Видя как страните й пламнаха. — „Райт, Фулър и Смит“ се съгласиха, че по този начин свободното пространство ще се използва много по-ефективно.

Тя се наведе към него с блеснали очи и Николас затаи дъх. Очакваше възмутено избухване. Но това… това… в очите й танцуваха дяволити пламъчета. Странно как един плик с доста щедро съдържание може да укрепи женския дух.

— Естествено — изрече с кадифен глас и той усети как слабините му пламнаха. В следващия миг осъзна, че тя го примамва, пренасочвайки възмущението си като хитра и лукава жена. Приличаше на умело съблазняване. — Вече си представям как всичко плува в позлата, дантели и червено кадифе — промълви и сведе очи. — Бронзови херувимчета на всеки ъгъл, огледала по стените…

Той се наведе към нея, очаквайки, че тя ще се отдръпне, но остана излъган.

— Продължавайте — промърмори Николас, без да откъсва поглед от устните й.

— И вие ще имате още една каюта, под главната палуба, цялата в плюш, кристални полилеи, великолепен бюфет, пълен с изискани прибори и сервизи, позлатени орли…

Хоксмур присви очи. Почувства стягане ниско долу в корема.

— Защо ще ми е нужна още една каюта?

— Защо ли наистина? — измърка тя. — За да забавлявате две жени едновременно, като нито едната от тях няма да подозира за съществуването на другата.

Трудно бе да се изненада Николас, още по-малко от жена.

— Няма да стане. — Гласът му бе толкова прегракнал, че прозвуча чуждо в ушите му.

— И защо не?

Николас приближи към нея. Усети треперенето на коленете й между бедрата си, вдъхна уханието й от слънчева топлина и лавандула, което изпълваше каретата.

— Защото, скъпа моя госпожице Уилъби, когато удостоя някоя жена с вниманието си, докато трае връзката ни, тя е единствената, която съществува на света за мен.

Доминик премигна срещу него и в следващия миг по лицето й премина сянка на смущение. Изглежда осъзна, че бе отишла твърде далеч и бе навлязла в непознати води. А Николас внезапно пожела да си вземе думите назад. Много ясно си представи какви образи преминават през съзнанието й — библиотеката в Каус, Маргарет, просната под него — прииска му се да заличи с един замах този образ и да я освободи завинаги от него.

— Не мислете за това — рече дрезгаво младият мъж. Тя се отдръпна толкова внезапно, че той се протегна, за да я улови за ръката. Усети как се вцепени от докосването му. Очите й бяха станали огромни.

— Аз не мисля за…

— Да, мислите. — Стисна раздразнено челюсти, макар да не разбираше причината за собствения си гняв. — Това не съм… истинският аз.

— Във вашия свят нищо не е така, както изглежда, нали? Всичко е измамно и прикрито. Дори и вие.

Той не отделяше поглед от нея, едва сдържайки се да не я сграбчи в прегръдките си и да впие устни в нейните. Страстните желания, които го изгаряха, го подтикваха да го стори. Мъжката гордост… е, по дяволите, мъжката гордост бе отстъпила настрани, потъпкана от госпожица Уилъби. Не, по-скоро това, което го възпираше, бе съвестта му.

Пусна ръката й, преди да забрави за съвестта.

— Права сте — рече. Усети острия й поглед. — Хайде сега, не се учудвайте, госпожице Уилъби, и без това сте свикнали винаги да сте права.

— Разбира се, че съм. Просто не съм свикнала другите да го признават.

Николас избухна в смях. За миг се почувства много по-млад, опиянен от вкуса на радостта, сладка като зрял и дъхав плод. Погледите им се срещнаха и усмивката му помръкна. Тя изглеждаше уплашена.

Хоксмур хвана ръката й.

— Доминик, какво ви е?

Тя трепна и се опита да изтегли ръката си от неговата, ала той не я пусна. Отдръпна се назад и се сви в ъгъла на каретата, докато той се приближаваше към нея.

— Нищо — отривисто отвърна тя. — Просто съм… разтревожена за цялата работа около Дру. Дори още не съм ви благодарила за Григс и Хатън.

— Не ми благодарете.

— Но след като днес уредя всички дългове, вече няма да имам нужда от закрила.

Дяволски грешеше в предположението си. Хоксмур погледна към тънката й ръка, сгушена в неговата.

— Трябваше да оставите Бритълс да уреди този въпрос. Вие не бива да имате нищо общо с това, същото се отнася и за Дру. Бритълс е изключително коректен и дискретен.

— Да, предполагам, че е. — Стрелна го с поглед. — Знаете ли, вие забравихте пощата си.

Устните му леко трепнаха.

— Това беше нарочно.

Тя подсмъркна и потърка носа си.

— Предполагам, че не е било делова кореспонденция.

— Повечето бяха покани. Нито едно от писмата не е свързано с работа, нито пък е плод на искрена загриженост, с изключение на това. — Пусна ръката й и извади писмото от джоба си, съзнаващ, че погледът й не изпуска нито едно негово движение. — Ремонтът трябва да стане много бързо. В най-скоро време ще имам нужда от „Мисчиф“. Затова се нуждая от помощта ви.

— Но ние току-що обсъдихме всички естетически подробности, Хоксмур.

— Червеното кадифе, позлатените херувимчета и орлите ще трябва да почакат. Моят много по-належащ проблем е следният: ще ми отнеме твърде много време да преценя влиянието на увеличената заради оръдията тежест, върху баласта и дължината на платната…

— Забравяте ватерлинията.

— Да, и това също. Разбира се, бих могъл и сам да се справя, ако получа чертежите. Но времето ме притиска. Трябва да отплавам колкото е възможно по-скоро.

— Разбирам. — Доминик прехапа долната си устна. Той почти чуваше как се въртят малките колелца в мозъка й, подобно на идеално смазан механизъм.

— Какъв е проблемът?

— Това не е част от договора.

— Кое не е част?

— Моята помощ.

— Искате да ви заплатя? Няма проблем.

— Не съм сигурна. — Скръсти ръце и замислено задъвка устни. Странно как тази жена умееше постоянно да привлича вниманието му към устните си. — Разкажете ми за това писмо.

— Не мисля, че е разумно.

— Тогава не мога да ви помогна.

— Не можете да го направите.

— Да направя какво?

— Да ме изнудвате. Никой не го е правил.

— Шегувате се.

Николас се втренчи в нея и издиша шумно.

— Защо мислите, че е лесно да ме изнудват?

— А не е ли?

— Не, по дяволите! — Хоксмур се размърда притеснено на мястото си. В гърдите му се надигна раздразнение, мъжката му гордост бе наранена. — Никога досега не съм изпадал в положение, когато аз… — Оголи зъби. — Когато аз…

— Когато се нуждаете от някого? — Гледаше го без да мигне и Николас изпита желание да изкрещи. — Вие наистина се нуждаете от мен, господин Хоксмур. Поне така ми се струва. При това отчаяно.

— Никога в живота си не съм бил отчаян — озъби се той, определено чувствайки се неудобно от целия този разговор. Облегна се назад и разкърши рамене. Осъзна, че бе смачкал писмото в юмрука си.

— Е, ако толкова много се нуждаете от кораб, вземете „Флийтуинг“.

— Чудесно. Може би ще направя тъкмо това.

Тя чукна силно два пъти по покрива на каретата.

— Какво, по дяволите, правите? — изрева Хоксмур.

Проклетата изобщо не му обърна внимание. Колата спря. Тъкмо посегна към дръжката на вратата, когато Хоксмур захлупи с ръката си нейната и притегна крак, за да препречи пътя й.

— Пуснете ме. Апартаментът на Дру е точно зад ъгъла.

Николас погледна през прозореца и се намръщи. Откъде, по дяволите, й бе известно това? Тя го погледна право в очите. Цялата му арогантност мигом се стопи.

— Просто исках да ви помогна да слезете — промърмори младият мъж, завъртя дръжката и отвори широко вратата. Обърна се, обви и двете си ръце около кръста й и я свали толкова бързо от каретата, че тя едва успя да си поеме дъх. Краката й стъпиха на паважа и тя сграбчи шапката си, килнала се на една страна.

— Чудесно — рязко рече той и погледна към нея.

— Чудесно — подсмъркна тя и му хвърли един свиреп поглед. После се завъртя на пети и с бърза крачка се отдалечи.

— Купете си нова шапка — извика той подире й, наблюдавайки как къдриците й подскачат по гърба й. Перата на шапката се люлееха в унисон с гъвкавата й походка. — Проклета жена… — изръмжа под нос Николас, неспособен да откъсне поглед от нея.

— Сър?

Хоксмур му се озъби.

— Няма нищо, по дяволите! Нищо, което да не може да се излекува в кръчмата на Мърси. И побързай.

— Да, сър. Май сте зажаднели за самата Мърси, а, сър?

— Не, дяволите да те вземат! — избухна Николас, без да обръща внимание на стъписания поглед на кочияша си. — Зажаднял съм за нейния ром!

„Салон на кърмата, близо до гротмачтата със шест каюти от двете страни? Отпред могат да се обзаведат четири големи самостоятелни кабини за специални гости… Помещенията за моряците в предната част на кораба ще бъдат пригодени да побират петнадесет души.“

Доминик гледаше как дъждът се стича по стъклата на прозореца. Стисна устни. Колкото и да не й се искаше да го признае, наистина това разпределение бе по-сполучливо и по-ефективно се оползотворяваше свободното пространство на долните палуби. Защо, по дяволите, сама не се бе сетила?

Погледна към счетоводната книга, разтворена върху бюрото и се размърда в креслото си, опитвайки се да съсредоточи вниманието си върху сметките. Разходите. Беше разрешила проблема. Пощенски услуги. Два пъти на ден до Плимут, Портсмут и Булон, всичко на конкурентни цени, което щеше да осигури редовни постъпления в компанията. Пазарът бе под носа им. Просто трябваше да подготвят корабите и да осигурят екипажите. Два от тях се намираха на сух док. Пет бездействаха в пристанището. Сайлъс щеше да ги подготви за плаване за по-малко от две седмици. Дру можеше да използва чара си, за да осигури клиенти. А тя щеше да се заеме със счетоводството, документацията, работата в офиса на пристанището и ще наеме допълнително работници, за да построи трите кораба за Хоксмур. А след това ще се върне в Ню Йорк.

Това бе един много практичен и ефикасен начин да се прави бизнес. След като се платят всички дългове и Дру се заеме сериозно с работата, финансовото състояние на компанията ще се стабилизира. А след време брат й ще може да увеличи приходите и тогава ще останат средства, които да се инвестират в построяването на нови кораби.

Практично. Ефективно. Скучно.

Погледът й бе привлечен от един лист, който се подаваше под счетоводната книга. Върху него бе направила няколко бързи изчисления. Присви очи. Дванадесет оръдия тежат приблизително по триста фунта всяко. Това означаваше, че баластът ще трябва да се намали приблизително…

Потопи перото в мастилницата и започна бързо да пише. Представи си големия салон, дори безвкусното червено кадифе и позлатените херувимчета. На светлината на свещите обстановката щеше да изглежда елегантна и изискана, докато през това време „Мисчиф“ се носи из опасни води. Изведнъж й се прииска да бъде там…

За къде бързаше той? Мъж като Хоксмур никога не бърза, освен ако не се отнася за нещо изключително важно. Може би Бритълс знаеше…

— Изумително.

Доминик подскочи и без да иска, драсна с перото върху изчисленията.

— Дру, за Бога, не се промъквай така.

— Почуках. Не ме ли чу?

Не, не беше чула. Беше твърде потопена в мислите си за червени кадифета и свещи. Пъхна листа под счетоводната книга и забоде перото в пясъка.

— Работех.

— Да, виждам. Изглеждаше смайващо съсредоточена. Забележително. Ти наистина си родена за това.

— Не ме надценявай. — Тупна с длан върху кожената подвързия. — Разрешението на нашите проблеми е съвсем просто. Пощенски услуги.

— Аха.

Тя погледна листа в ръката му.

— Този път списъкът пълен ли е?

Дру се изчерви. В този миг изглеждаше толкова по момчешки привлекателен, че Доминик почувства как сърцето й се разтапя.

— Да, до последния шилинг — отвърна той, подаде й листа, после скръсти ръце зад гърба си.

Без връхно палто, облечен в тъмновиолетови габардинени панталони, снежнобяла риза и вратовръзка, той по нищо не се отличаваше от един преуспял млад делови мъж. Тъмната му коса падаше на гладки вълни. Очите му искряха с топъл изумруден блясък, примесен с дяволити пламъчета. Лицето му бе възвърнало цвета си, благодарение на кафето и топлата храна, която Григс бе донесъл от близката кръчма по молба на Доминик. Никак не бе чудно, че голяма част от имената в списъка бяха на жени, които бе държал в градската си къща.

Доминик погледна листа и сърцето й се сви.

— Но това са почти четиридесет хиляди лири!

— Почти. — Дру благоразумно си придаде разкаян вид.

— Никога повече няма да се докосваш до картите!

— Ще се опитам.

— По-добре направи нещо повече. И кой, по дяволите, е този Дж. С. Уайтстоун? Дължиш му почти тридесет хиляди лири.

Дру махна с ръка и сви рамене.

— Един мъж, когото съм срещал няколко пъти в моя клуб и на различни сбирки. Запознах се с него на един прием преди няколко месеца.

— На мен не ми се струва съвпадение.

Той я изгледа остро.

— Аз не съм толкова лесна плячка.

— Нима? Та той ти е измъкнал тридесет хиляди лири, Дру! Аз бих казала, че си доста лесна плячка. Смятай се за късметлия, че още някой не те е набелязал. Той ли ти е насинил окото?

— Не, това бе неговият човек.

— Как можеш да се свържем с този Уайтстоун?

— Предполагам, че той сам ще дойде. Не смяташ ли?

Доминик задъвка долната си устна.

— Предпочитам да не чакам идването му. Бих искала да знаем нещо повече за него… дали има нещо незаконно в това, с което се занимава. Макар че не се съмнявам, че има. — Замисли се за миг. Числата от счетоводната книга сякаш подскачаха пред очите й. Един доста консервативен бюджет. Дори почеркът й бе педантичен. Ефективно. Скучно. Точно както самата тя възнамеряваше да управлява делата на компанията, когато се върне в Ню Йорк.

Защо, по дяволите, всичко й се струва толкова отегчително?

Със сигурност вълнението не бе изчезнало само защото най-после бе постигнала някакъв успех… или не бе така? Тя смяташе, че успехът ще й донесе удовлетворение. Или жадуваше за нещо повече, за нещо, което току-що бе вкусила и което не можеше да разбере. То я караше да тръгне с Хоксмур, където и да отиваше той, независимо от опасностите…

Отмести стола си и започна да събира листата. Сложи списъка на кредиторите най-отгоре, а върху него кесията с парите.

— Хрумна ми нещо — каза тя и посегна към пелерината и шапката си.

— Къде отиваш?

Доминик наметна пелерината.

— Да се видя с моя приятел Икабод Бритълс. Той ще се погрижи за всичко. Не е нужно да идваш.

— Чудесно. И без това бих искал да посетя един човек.

Доминик се извърна.

— Не и Сабин.

Дру вирна брадичка.

— Ако искаш да знаеш, не става дума за нея. Писна ми от нея. Това е приятелка, която не съм виждал от доста време. Една прекрасна жена. Предпочита чай пред шери.

Доминик завърза панделките на шапката си и се пресегна към купчината на бюрото.

— Добре. Можеш да пийнеш чаша чай с нея. Григс ще дойде с теб.

— Как ли пък не!

— Ще остане отвън. — Доминик спря и изгледа многозначително брат си. — Ще бъде там, ако се нуждаеш от него.

— Няма да се нуждая — сви устни Дру. — Повярвай ми.

Сестра му се усмихна мило и го потупа по ръката.

— Радвам се, че отново си старият Дру. Просто се пази. Някои жени могат да бъдат доста… жестоки.

Жестока. Каза го отново няколко минути по-късно, докато Хатън й помагаше да се качи в наетия файтон. Не, определението не й харесваше особено. Може би любопитна й прилягаше повече.

Зажадняла…

Това пък изобщо не й прилягаше.