Пленница на вятъра

ГЛАВА 20

Дворецът на бей Хамуда бе сред планините Могуд, разположен върху камениста скала с изглед към морето. Макар че позлатените му кули се виждаха чак от Тунис, за да стигнат дотам, Николас трябваше да наеме камили и водач, който да ги преведе през плодородната долина Меджерда към планината. Пътуването отне няколко часа. Доминик яздеше с изправен гръб и с надменно стиснати устни. През целия път не пророни нито дума. Чак когато стихнаха до оградените с кирпичена стена земи на двореца и високите железни порти, младата жена се оживи. Плъзна се от гърба на камилата, изтри ръце в молите на дългата си роба, изплези се на животното и мина забързано покрай Николас, сякаш той изобщо не съществуваше. Хоксмур се взираше с присвити очи в двамата мъже, голи до кръста, които пазеха на входа от вътрешната страна на портите. Каменните им лица говореха, че са хладнокръвни убийци. Всеки един от тях държеше по един извит ятаган, петнадесет сантиметра широк. И двамата бяха яки и мускулести.

Николас сложи ръка на рамото на Доминик.

— Аз съм шейх Ал-Хаид Абдула — представи се той на безупречен арабски, като я избута зад себе си. С ъгълчето на окото си видя смутения поглед на Доминик и пламналото й лице. — Дойдох с мир при бей Хамуда с моя… — направи кратка пауза — личен слуга.

Ако Доминик говореше арабски толкова свободно, както бе заявила, значи много добре се владееше, защото лицето й не трепна. Но Николас я познаваше добре и бе сигурен, че не би отминала подобна обида — да бъде наречена слуга — дори и при тези обстоятелства.

Пазачите не помръднаха. С настойчив глас Николас им напомни кой е. Мъжете дори не трепнаха. Тогава той помоли за аудиенция с везира Хасан. Те отново не показаха с нищо, че са го чули. Николас огледа преценяващо широките им голи рамене и ръце. В този миг малката ръка на Доминик внезапно се плъзна в неговата. Трябваше му само миг, за да разбере, че тя му дава нещо. Пръстите му се обвиха около предмета. Беше топъл, сякаш дълго го бе стискала в ръката си.

Разтвори длан. В средата се гушеше малката рубинена котка. Пазачите погледнаха към украшението, взряха се за миг в Николас, а после чевръсто се заеха да отключват портата.

— Влизай! — рече нетърпеливо единият, когато Николас по навик отстъпи, за да пропусне Доминик пред себе си. Тя замръзна на място и му хвърли неодобрителен поглед. Кой глупак би повярвал, че под тия дрехи се крие мъж, когато очите й я издаваха? Пазачът сърдито го подкани и Николас направи крачка напред. Мъжът ги поведе с тромави стъпки по покритата с камъни алея.

В края й завиха. Николас видя как Доминик затаи дъх. Дворецът се издигаше на петдесетина метра пред тях, окъпан от слънчевата светлина. Постройката бе несиметрична, разположена в кръг, изградена от мрамор и украсена с пищна позлата. Наистина бе достойна за един разточителен варварски владетел. Николас внезапно изпита желание да се махне оттук час по-скоро. Чувстваше се излишен и не на място. В крайна сметка каква стойност имаше една легенда, дори тази за „Котешкото око“, за владетеля, който живееше тук? Всеки, който видеше великолепието на двореца, трудно би повярвал, че загубата на „Котешкото око“ би представлявала някаква заплаха. Властта на бей Хамуда изглеждаше непоклатима.

Пазачът ги остави пред една ротонда, оградена от трите страни с екзотични градини, в която се влизаше през двойна златна врата. От някакъв фонтан наблизо се чуваше ромоленето на вода. В помещението подухна хладен вятър и развя полите на бурнуса на Николас. Искаше му се да свали задушаващата дълга дреха. Спря се под една мраморна арка, която водеше към градината, и подложи лицето и голите си гърди на хладния полъх. Хвърли поглед към Доминик, която крачеше напред-назад, с нос, вирнат към тавана, все едно се любуваше на преплетените корнизи и позлатените фрески. Помисли си колко ли неудобно се чувства, увита от главата до петите в белия бурнус. Но досега не бе проронила нито дума, за да се оплаче или изрази негодуванието си.

Скръсти ръце зад гърба си и продължи да я наблюдава. Тишината продължи прекалено дълго. Николас неуверено се изкашля. Тя не извърна поглед към него. Езикът внезапно го засърбя. В гърдите му се надигна раздразнение, което засили глождещата болка в душата му. И не само защото бяха допуснати в двореца благодарение на нейната рубинена котка. А защото се бе държал като истински глупак на борда на „Мисчиф“, когато й наговори всички онези неща. Неща, които не бе имал никакво намерение да казва. Никой досега не го бе карал да се чувства като раздразнен бик. Защо точно тя?

Облиза устни и пое дълбоко дъх, обмисляйки какво да й каже. Хрумна му, че през целия си живот се бе извинявал само няколко пъти и в повечето случаи на нея.

— Госпожице Уил…

Двойната врата се разтвори. Николас мигом прехапа устни, когато през нея минаха двама евнуси, голи до кръста, следвани от висок и елегантен мъж на средна възраст, облечен в изискана бяла роба. Той се спря, погледна изпитателно към Николас, сетне очите му се отместиха към Доминик.

— Хасан! — възкликна тя, отметна покривалото от главата си и се втурна към протегнатите ръце на мъжа.

Николас кимна, когато слугата постави купа с леща на ниската масичка пред него. Според арабския обичай той седеше върху една копринена възглавничка с кръстосани под себе си крака. Взе лъжицата си, но погледът му бе насочен към дъното на стаята, през морето от запалени свещи, където бе седнала Доминик. Тя бе свалила дългата бяла роба и гутрата и раздаваше сияйни усмивки на събеседниците си и слугите. И нищо чудно, че се чувстваше добре. Рубинената котка, както и дългогодишното приятелство на баща й с везира Хасан, й бяха осигурили изключителната привилегия да вечеря на масата на бея. При това беше без було и бе облечена, сякаш се намираше на борда на „Мисчиф“ — с бяла риза, моряшки панталони и високи ботуши. Гъстата й коса бе сплетена на плитка, ала лицето й се обрамчваше от облак немирни къдрици. Уверена и спокойна, тя бе единствената жена на масата с изключение на сестрата на бея.

Николас насочи поглед към Зейнаб. Приятно закръглена жена, с будни и дяволити очи, увита във воали и с дълга роба. При по-внимателно вглеждане Николас установи, че тя се смее, пие и яде твърде много. А което бе още по-лошо… Зейнаб бе увлякла Доминик в разговор с мъжа, седнал до нея. Набит и широкоплещест, със смугла кожа, той изглежда имаше ненаситен апетит. Бе представен като първи лейтенант на бея и негов гост, казваше се шейх Фаруд — облечен в бял мундир, украсен със златни нашивки и отличителни военни знаци. На главата му се мъдреше копринен тюрбан с огромен изумруд в средата. Косата му бе права и черна, допълваща се от остра черна брада. Имаше огромни рамене и яки, мускулести ръце, които без усилие можеха да смачкат на каша голям пъпеш. Той се смееше почти без прекъсване и на най-незначителното нещо, което кажеше Доминик, а огромният му корем клатеше цялата маса. Николас можеше само да се чуди що за лек и приятен разговор водеха, но явно център на вниманието бе Доминик, макар че арабският й не бе толкова безупречен, колкото бе заявила.

Тя спря да се храни, хвърли кос поглед към Фаруд и наклони глава, сякаш искаше да улови всеки нюанс от това, което разказваше, после избухна в сърдечен смях. Погледите на Николас и Зейнаб войнствено се кръстосаха. Не можеше да се отърси от подозрението, че срещу него заговорничеха, и то много умело. Ставаше му все по-трудно да насочи вниманието си към други, много по-важни и належащи неща.

— От колко дълго време боледува бей Хамуда? — попита той първия министър Хасан, седнал от дясната му страна, начело на масата. Приятелството на Доминик и деловите отношения между баща й и бей Хамуда бяха накарали Хасан да му има доверие. Иначе щяха да бъдат потребни месеци, за да постигне подобна близост.

— От пет месеца не е ставал от леглото — отвърна везирът с нисък поверителен тон, от което Николас разбра, че думите са предназначени само за неговите уши. — Както можеше да се очаква, когато узнае, че „Котешкото око“ е изгубено, състоянието му значително се влоши. Аз се старая с всички сили да управлявам стрината, но съм миролюбив човек. Не съм военен. Не споделям кръвожадността, която цари между отделните арабски владетели и която кара хората им постоянно да се избиват. Съжалявам страната си заради безкрайните войни, съчувствам на мирните хора, които страдат от тях. Единствената ми утеха бе, че след като изпратя „Котешкото око“ на безопасно място в Лондон, далеч от Тунис, водачите на размирните племена нямаше да могат да го достигнат. По този начин няма да има опасност беят да загуби трона и властта си. А сега вие ми казвате, че „Котешкото око“ се намира в ръцете на Рамзи. — Хасан затвори очи и поклати глава, сякаш внезапно го бе пронизала остра болка. Колко жалко! Няма да кажа тези новини на бея. Сигурно е, че ако „Котешкото око“ не се върне, беят ще загуби властта си. Никой няма да е в състояние да спре войската на Рамзи. Ала ако „Котешкото око“ е у него, все пак има надежда, макар и малка.

Гръмогласният смях на Фаруд дращеше като тъп нож за нервите на Николас.

— Простете ми, но ми е много трудно да повярвам, че някакъв талисман може да отнеме живота на цяла една нация и армията й.

Хасан се бе протегнал към чашата си, но ръката му застина във въздуха. Гласът му се снижи до шепот, но в тона му имаше нещо, от което Николас почувства, че го полазват студени тръпки.

— „Котешкото око“ не е талисман, както казахте, капитан Хоксмур. Името се използва в семейството на бея от векове и с него се нарича най-големият син на бея на Тунис. „Котешкото око“ е едно дете на дванадесет години, синът на бея, Диаб. Това е, което Рамзи е взел от нас. И да, бъдещето на Тунис и нашият живот зависят от него.

Николас за миг загуби дар слово. Отвори уста, затвори я и пое дълбоко дъх. У него се бореха едновременно самосъжаление и раздразнение.

— Сега разбирам безпокойството ви, Хасан, както и мъката на бея. Той няма ли други синове?

— За съжаление, не. Всичките му останали деца са момичета. Тринадесет на брой и всяка следваща е по-глупава от предишната. — Хасан вдигна чашата си и кимна с глава към срещуположния край на масата. — Също като Зейнаб. А тя изглежда много се интересува от Доминик. Също и Фаруд. За него не се учудвам. От известно време е свободен. Такъв жизнен мъж, а да няма някоя млада и красива жена, която да му роди здрави и силни синове… — Министърът погледна към Николас. — Жени като Зейнаб не могат да понасят подобно положение. Тя би стигнала до неподозирани крайности, за да — как да се изразя по-точно — да управлява положението за свое удоволствие. Хитрата и лукава жена понякога може да бъде много по-опасна от една добре въоръжена армия от бунтовници.

Николас погледа известно време оживената Зейнаб. Фаруд бе изпил до капка рома в кристалната гарафа и я стовари силно върху масата. Погледът, който хвърли на Доминик, бе пълен с похотливи желания. Николас реши, че в момента госпожица Уилъби се намира в много по-голяма опасност, отколкото целият Тунис.

— Бих искал да поговоря с бея — рече накрая Николас.

— Ще го уредя — отвърна с усмивка Хасан. — А след това вие ще ни върнете „Котешкото око“. Иншаллах.

Ако е рекъл Господ. Внезапният шум го извади от унеса му. В голямата зала нахлу цяла орда слуги с огромни сребърни подноси, които тържествено оставиха върху масата. Хасан плесна с ръце.

— А сега ще похапнем. Има овнешко, агнешко, пилешко, дива патица, варена в камилско мляко, а също и скакалци. Наслаждавали ли сте се някога на подобно угощение?

— Честно да си призная — не — отвърна Николас, без да опита нищо от храната. През това време Доминик ахкаше и охкаше, навела нос над чиниите. Над главата й Зейнаб и Фаруд си размениха многозначителни погледи. — Ще помоля за среща с шейх Фаруд след вечерята, за да обсъдим военната стратегия срещу Рамзи — рязко заяви Николас. — В трюма на моя кораб има оръжие, достатъчно за цяла армия.

Хасан кимна.

— След вечеря жените ще се оттеглят. Зейнаб трябва да приготви стаите ви. Фаруд е отличен военен, но има слабост към рома и е доста мързелив. Хората му не се чувстват добре с него. В армията му липсва дисциплина. Но най-трудното ще бъде да откриете Рамзи.

— Ще го намерим.

— Изглеждате много самоуверен, капитан Хоксмур.

— Такъв съм — отвърна Николас и хвърли поглед към Доминик. — За повечето неща съм самоуверен.

Зейнаб, а заедно с нея и Доминик, изчезнаха от масата преди Николас да привърши с вечерята си. Беше му трудно да прикрие загрижеността си. Хасан му обясни, че Зейнаб ще покаже на Доминик стаята й, като остави мъжете да си вършат работата. Обяснението не успокои Хоксмур. След като Фаруд се присъедини към тях, помоли за още една гарафа с ром и започна разговора си с лейтенанта. Откри, че мъжът бе доста добър стратег, но много лош водач, кръвожаден и отмъстителен — явно това бяха качествата, които го бяха издигнали до настоящия му военен пост. Освен това можеше да изпие огромни количества ром. Пресуши три гарафи, докато разговорите се точеха безкрайно, преди Николас най-сетне да постигне целта си. В мига, в който изгълта и последната капка ром, главата на Фаруд се залюля и се удари с тъп звук в масата. Независимо от това лейтенантът изрева да му донесат още една гарафа.

— В името на Аллаха! — възкликна Хасан. — Никога не съм виждал Фаруд в подобно състояние. Трябва незабавно да бъде отнесен в стаите му, преди някой да го види на какво прилича. В страната ще настане истински хаос. А беят никога няма да ми го прости.

— Аз ще се погрижа за него — предложи Николас и се надигна от масата.

— А ще бъдете ли в състояние, след като изпихте толкова много?

— Ще се оправя. — Николас прехвърли едната ръка на Фаруд през врата си, повдигна огромното туловище от масата и го подпря с рамо. Миризмата на мъжа едва не го замая, почувства как му се повдига. Изглежда Фаруд отдавна не се бе къпал. — Къде са стаите му? — задъхано попита той, тъй като лейтенантът беше поне с три килограма по-тежък.

— Ще заповядам на личния си слуга да ви отведе — каза Хасан и плесна с ръце. Появи се един евнух, гол до кръста, който безмълвно поведе Николас към вратата в дъното на залата. Озоваха се в тесен коридор. Съдейки по тъмнината, Николас предположи, че се използва от прислугата, за да прониква незабелязано в двореца. Доминик бе изведена през главния вход на трапезарията.

Дългият и криволичещ коридор бе истинско изпитание за физическата сила и издръжливостта на Николас преди най-после да свърши пред друга тясна врата. Тя водеше към друг коридор, този път много по-просторен от повечето бални зали, които бе виждал. Подът и стените бяха от лъскав бял мрамор, а свещниците, рамките на огледалата и масичките покрай стените — от чисто злато. Инкрустираният със скъпоценни камъни таван проблясваше над главите им. Коридорът продължаваше поне осемдесет метра във всяка посока, като приблизително на всеки десет метра се виждаше по една затворена врата.

Евнухът мина покрай повече от десетина и накрая се спря пред една висока двойна врата, обрамчена със златен филигран, водеща към покоите на първия лейтенант на бея.

— Не — тръсна глава Николас, когато евнухът протегна ръка, за да отвори вратата. — Това бе достатъчно. Сега можете да си вървите.

Евнухът се поклони, обърна се и тръгна надолу по коридора. Николас подпря Фаруд на стената и се заслуша в гръмогласното му хъркане, докато водачът му изчезна от погледа му.

— Да вървим — промърмори той, повлече пияния и продължи към следващата стая. Вратата не бе заключена и помещението изглеждаше празно. Николас влезе, ритна вратата, която се затвори зад гърба му, и стовари Фаруд върху леглото, покрито с покривка от розов сатен и обсипано с възглавнички с дълги пискюли в пастелни тонове. След като се увери, че лейтенантът продължава да спи непробудно, Николас се обърна и излезе, като затвори тихо вратата зад гърба си. Чувствайки се изключително доволен от себе си и в същото време странно притеснен, той се отправи към стаята на Фаруд. Огледа набързо коридора в двете посоки, вдигна резето и отвори вратата.

Ваната беше направена от мед с мраморни плочки и бе достатъчно широка дори за мъж с огромните размери на Фаруд, или поне така обясни Зейнаб на Доминик, когато повика няколко слугини да я напълнят с топла вода. Момичетата бяха излели във вдигащата пара течност малко ароматно масло и бяха поставили поне десетина свещи из стаята. След това се заеха да събличат Доминик, според нарежданията на Зейнаб. Закръглената сестра на бея, с румени бузи и дяволити очи, ги наблюдаваше иззад булото си, излегната върху мек диван, украсен с пискюли. От време на време бавно късаше от чепката едри и сочни гроздови зърна и облизваше пълните си пръсти. Допреди няколко месеца Доминик щеше да сметне цялата сцена за напълно немислима. Но сега, след като се бе отърсила от доста от задръжките си в Сицилия, тя без никакви възражения се остави в ръцете на момичетата. Ако Мия можеше да я види отнякъде, сигурно щеше да се поздрави за напредъка, който бе постигнала. Разбира се, това не означаваше, че се чувстваше съвсем удобно в компанията на кискащи се млади момичета с опипващи малки пръсти. Ала бе готова на всичко за една топла вана сред тази разкошна обстановка.

Една от прислужничките изчезна с дрехите й през тясната врата в ъгъла на стаята. Другата остави някакви прозрачни дрехи върху леглото. Няколко девойчета наобиколиха Доминик, докосваха разпуснатата й коса, усмихваха й се с огромните си черни очи, докосваха гърдите и бедрата й, докато накрая тя доста рязко им заяви да я оставят на мира. Видя с крайчеца на окото си как Зейнаб се надигна тежко от дивана. Доминик бързо влезе във ваната и се потопи до брадичката.

Сестрата на бея постави една златна чаша върху масичката до ваната.

— Изпий това. Ще ти помогне да заспиш — каза тя. — Наслаждавай се на банята си.

— Ще го направя. Благодаря ти, Зейнаб. Беше много любезна.

Жената се усмихна и изчезна безшумно.

Доминик доволно въздъхна и отново се потопи във водата, като разпери ръце и крака. Когато усети, че дробовете й ще се пръснат, тя излезе на повърхността и отметна мократа коса, полепнала по лицето й. Облегна гръб във ваната и протегна ръка към чашата.

— Недей.

Доминик сграбчи ленената кърпа и се гмурна сред водните пръски, като отчаяно се опитваше да се увие доста трудна работа дори ръцете й да не трепереха. Хвърли гневен поглед към сенките в ъгъла на стаята.

— Дяволите да те вземат, Хоксмур, от колко време ме наблюдаваш?

— Уверявам те, че последствията за мен бяха много по-болезнени. — Изникна безшумно от един от ъглите и бавно пристъпи към нея. В бялата си риза, прилепнали панталони и черни излъскани ботуши, той приличаше на същински лъв, преследващ плячката си. Изглеждаше великолепно.

— Аз не… — Гърлото й се стегна.

Той дори не я удостои с поглед, спря за миг, взе чашата и продължи към високите прозорци. Отвори широко единия, изхвърли съдържанието й в тъмнината, после я поднесе към носа си. Изсумтяването му възбуди гнева на Доминик. Студеният твърд поглед, с който я удостои, когато се обърна, я накара да потъне още по-дълбоко във водата.

— Ето, сега вече можеш да я вземеш — сърдито изръмжа младият мъж и разлюля чашата към нея.

— Разбира се. Нали е празна. Ще ме извиниш ли, Хоксмур, но в момента съм по средата на банята си, за която мечтая от няколко часа, и никак не ми се нрави да ме прекъсват. Моля те да си вървиш.

Той впери поглед в нея, но не помръдна. Лекият вятър разроши косата му и един кичур падна върху челото му. Това внезапно му придаде уязвим вид и Доминик мигом омекна.

— Да си тръгна? — повтори той и примигна.

— И то веднага, ако не възразяваш.

Николас смръщи вежди.

— И да те оставя в ръцете на онази тлъста и нахална жена?

— Хоксмур, не бива да си толкова жесток…

— Нима? Скъпа моя, аз те спасих от ужасна съдба.

— Така ли? — Доминик притисна ленената кърпа към гърдите си и го изгледа с вирната брадичка. — В момента положението ми е не по-малко ужасно.

— Опиум — изрече Николас и размаха чашата. — За да те упои.

Доминик цъкна раздразнено с език.

— Не, за да ми помогне да заспя.

— В чие легло? Зададе ли й този въпрос? Не? Но тя и без това нямаше да ти каже. — Приближи към постелята и сграбчи дрехите. Вдигна ги на светлината. Оказаха се прозрачни шалвари и късо елече. Изръмжа, смачка ги и се извърна към нея. Направи три стъпки към ваната, спря внезапно и гневно размаха юмрук. Единият крачол на шалварите увисна и се залюля във въздуха. Лицето му бе придобило пурпурен оттенък.

— Вие се намирате в спалнята на Фаруд, госпожо.

Доминик се засмя.

— О, Хоксмур, наистина си ужасен!

— Ужасен. — Лицето му придоби застрашителен вид. — Ще се направя, че не съм го чул. Това — размаха ръка във въздуха — всичко това трябваше да те подготви за забавленията ти с Фаруд след вечеря. Това е заговор, замислен, докато сте похапвали печени скакалци и агнешко, и очевидно много ловко изпълнен. Поне от едната заинтересована страна. Докато не се намесих аз с няколко литра ром.

— За какво, по дяволите, говориш? Ти самият се напи до самозабрава.

Лицето му стана пурпурно.

— По дяволите, жено, нима не ти е останал и капка здрав разум? Излизай оттук!

— Със сигурност няма да го направя. Ти си този, който ще излезе.

Николас захвърли дрехите, пристъпи към ваната, хвана се с две ръце за ръбовете й и се надвеси над нея. Светлината на свещите танцуваше по мускулестите му рамене и блестеше като звезди в очите му. Устните му бяха извити в усмивка, която не излъчваше топлина, нито успокоение, но поради някаква странна игра на съдбата Доминик изпита желание да обвие ръце около врата му и да впие устни в неговите.

— Тогава остани — промърмори той с измамно мек глас, който накара сърцето й да подскочи в гърдите. — След като не ми вярваш и смяташ, че съм толкова глупав, че да си измисля някаква история с цел да вляза в спалнята ти, след като мислиш, че у мен няма останало нищо добро и почтено — признавам, че сигурно имаш право, имайки предвид доскорошното ми държане, — в такъв случай имаш пълното право да останеш в тази стая през цялата нощ. Няма да те обвиня, ако го направиш. А утре сутринта ще можеш да се радваш на честта, че си станала съпруга на първия лейтенант на бей Хамуда. От своя страна аз ще спася сина му и ще знам, че съм се държал като глупак, опитвайки се да те предпазя от беда от благородни подбуди. Като те гледам сега, си припомням всичките ти усмивки по време на вечерята и очарователното ти кокетничене и стигам до извода, че може би тъкмо това е било най-съкровеното ти желание. Извини ме за нахлуването.

Доминик се надигна и сграбчи ръцете му, преди той да се извърне и да си тръгне. Ленената кърпа се плъзна надолу и прилепна към гърдите й. Погледът му се прикова в тях и потъмня от желание.

— Почакай… — Младата жена стисна ръцете му. Гласът й звучеше странно дрезгаво, почти умолително. — Синът на бея… — Ахна смаяно. — Той е „Котешкото око“, така ли? О, Хоксмур, ти ще тръгнеш да го търсиш! Въпреки желанието си ти ще се превърнеш в герой за това малко момче!

Лицето му бе твърдо като маска, изсечена в лед. Нужна бе женска ръка, за да го стопли, да приглади и смекчи грубите му ръбове. Взираше се в устните й със същия твърд и непреклонен блясък в очите. Гледаше я по същия начин, както онзи път в трюма на „Мисчиф“, когато й бе говорил толкова студено и гневно. Само че сега лицето му изглеждаше уморено и изпито. Доминик почувства болката му толкова силно, че й се прииска да извика. Плъзна пръсти по ръцете му. Тялото му се скова.

Тя преглътна с усилие.

— Вярвам ти. Ти си най-добрият мъж, когото съм познавала.

— Познавала си много малко мъже. — Гласът му бе студен, а лицето му — сурово и непроницаемо. Но в очите му имаше някаква мекота и уязвимост, които докоснаха най-чувствителните струни в душата й.

На гърлото й заседна огромна буца.

— Това, което казах в трюма…

— Забрави го.

— Не… аз не мислех нищо от онова, което казах. Изрекох го от гняв, без да мисля. Знам, че често…

— По дяволите, жено, аз съм този, който трябва да ти се извини. Ти не си направила нищо. Просто ми каза в лицето жалката истина, която отдавна знаех, но проклетата ми гордост ми пречеше да призная, докато ти… И аз… — Дъхът му излезе със свистене. — Държах се като отвратителен негодник, нахвърляйки се върху теб и обиждайки невинността ти, която наистина трябва да пазиш и цениш. — Погледът му се прикова за миг на устните й, сетне се плъзна към гърдите й. — Замръзваш.

— Николас… — Шепотът й увисна помежду им. Диханията им се сляха в едно — накъсани и страстни. Двамата се раздвижиха едновременно — тя към него, а той към нея. Обви я със силата и топлината си, притисна я към гърдите си и завладя устните й с покоряваща жар. Ръката му притисна ханша й, а слабините му се отъркаха в нейните. В тялото й сякаш лумнаха огньове. Желанието му бе диво и необуздано, такова бе и нейното.

Николас я повдигна с лекота, направи една крачка и двамата се стовариха на пода. Устните им се срещнаха с изгарящата лудост на незадоволената страст. Ръцете им не знаеха въздържаност, телата им се извиваха, закопнели да се слеят с едно. Под треперещите й пръсти се разхвърчаха копчета, ризата му се свлече, разкривайки мускулестите му рамене. Той се изправи на колене, притисна бедра от двете страни на тялото й и дръпна мократа ленена кърпа.

Останала почти без дъх, Доминик протегна ръце към него. Изви се да го посрещне, неспособна да понесе дори докосването на погледа му до голата си плът.

— Ти ме желаеш — изхриптя той, наведе глава към гърдите й, обхвана ги в шепи и ги повдигна към устните си. — Ти дори не подозираш колко страдах за теб. Желанието ми бе толкова огромно, че дори не можех да се позная. Опитах се да го прогоня, ала никога досега не бях познавал толкова силна и всепоглъщаща страст. Никой мъж не я е познал. Независимо колко е благороден и достоен за теб. Трябва да спра това мъчение… — Езикът му се плъзна по кожата й, обиколи едното зърно, потърка го леко и Доминик извика от болезнено удоволствие. В следващия миг пое зърното с устата си и тя почувства как цялата й утроба се преобърна. — Сладко мъчение — прошепна той и засмука набъбналото зърно. Отдръпна се и покри с целувки гърдите й. После се изправи над нея. Лицето му бе сгърчено от желание, а погледът му бе почти агонизиращ от страст.

Името му се отрони от устните й като мъчителна молба и тя почувства ръката му, топла и широка, да обхваща женствеността й. Пръстите му се плъзнаха навътре между бедрата й, там, където пулсираше малката розова пъпка. Доминик повдигна бедра, за да посрещне дланта му и започна да се търка ритмично о нея. Той заглуши стенанията й с устни, а гърдите му притиснаха нейните. Тя усети, че той се опитва да разкопчее панталоните си и тялото й се разтърси от божествени тръпки, когато мъжествеността му изскочи на воля. Той повдигна бедрата й, разтвори ги й и се нагласи над нея. Доминик почувства как целият трепери и сърцето й се изпълни с безкрайна радост, че се отдава на такъв мъж. Изтезание и мъчение, това бе същността на любовта. Единствено той бе предопределен да запълни болезнената празнота в душата й. Не мислеше за миналото му. Не мислеше за последствията. Не съжаляваше за нищо. Беше забравила за всичко.

В момента тя бе само един инструмент под ръката му, напрегната струна, очакваща благословеното докосване на освобождението…

— Николас…

Пулсиращата му мъжественост изгаряше бедрата й и в един миг я осени мисълта, че тя може би е твърде малка, за да го поеме в себе си. Усети пулсиращата и изгаряща плът, която се притисна към слабините й. В следващия миг той проникна в нея. Прониза я остра болка и тя застина. Вдигна глава към него и усети как погледът му беляза душата й като с огнено клеймо. Мина един миг. После още един. Думите затрептяха на устните й…

„Моя любов… моя единствена любов…“

И тогава, преди тя да успее да заговори — или може би бе прошепнала онези думи? — той се дръпна рязко от нея, а от устните му се изтръгна гневно проклятие. Стана, грабна панталоните си, нахлузи ги и ги закопча с бързи и гневни движения. Нарочно не поглеждаше към нея. зарови ръце в разбърканата си коса и отиде до прозорците. Подпря се с ръка на рамката и се загледа намръщено в тъмнината.

Доминик се взираше във великолепните очертания на голия му гръб, усещайки как ужасът бавно пропълзява в душата й. Не… Пръстите й напипаха мократа ленена кърпа и тя бавно я придърпа върху гърдите си. Дишаше накъсано. Ушите й бучаха. Сърцето и туптеше питона силно, че тя си помисли, че ще изхвръкне; от гърдите Стомахът и се сви на топка. Кожата й още гореше от целувките му. Не…

Как би могла една жена да понесе да бъде отхвърлена от мъжа, когото обича, без да чувства, че умира? Жестоката истина бе изписана върху студеното му, безчувствено лице, прозираше в нежеланието му да я погледне. В сърцето и душата й Николас Хоксмур бе мъж, който въплъщаваше у себе си всичко благородно и добро, мъж на честта и гордостта, притежаващ несравнима смелост. Но в неговите представи той си оставаше едно копеле, негодник и развратник, авантюрист, който не мисли за нищо друго, освен за собствената си изгода; един самец, който използва жените за удоволствие и не желае да има нищо общо с безпомощни девственици… особено с такива, които си въобразяват, че го обичат. Той беше мъж, който не можеше да си позволи емоционално обвързване.

От години играеше ролята си в обществото. В трюма на „Мисчиф“ тя бе усетила у него някакво съжаление може би, но не и желание да се промени. Не искаше да се примири с обществото и света. А сега я отхвърляше. Беше готов да й даде страстта си. Но Доминик не искаше страстта му, щом не можеше да има душата му.

Отвори уста. Не можа да изрече нищо. Сълзи запариха в очите й. Господи, само това не.

— Няма да се извинявам — рязко рече той и се извърна от прозореца с лице към нея. Подпря ръце на хълбоците си.

Доминик извърна поглед. Господ да й е на помощ, ако се разплаче.

— Веднъж обещах, че това никога няма да се случи отново. И още един път доказах, че думата ми не струва и наполовина толкова колкото е желанието ми към теб. То ме терзае от мига, в който те видях за пръв път. Това желание се превърна в проклятието на моя живот и аз се заклех, че или ще го преодолея, или ще умра, опитвайки да го потуша… — Отново изруга и тя потрепери от омразата в гласа му. Пристъпи към нея с искрящи очи и стиснати устни. — Много дни и нощи обмислях как да го направя и най-безславно се провалих. Има само едно разрешение и този път няма да позволя да ме разубедиш, затова си спести приказките. За пръв път в живота си виждам своя път съвсем ясно очертан. Този път е против инстинктите ми, против всичко, което съм бил през тези тридесет и пет години, но нямам друг избор. Ти също нямаш друг избор, освен един и той е…

Вратата се отвори с трясък и в стаята нахлуха въоръжени мъже, предвождани от Зейнаб и първия министър, който размахваше огромна сабя в ръка.

— Аха! — изписка Зейнаб и посочи с пръст лежащата на пода Доминик. — Ето къде е. тя, точно както подозирах, а там… — Зейнаб се извърна към Хоксмур и лицето й се покри с мъртвешка бледност. Очите й се разшириха и едва не изскочиха от орбитите. — Не е възможно!

— Точно така! — извика Хасан, кимна и гневно насочи сабята към Хоксмур. — Да, наистина има виновник, точно както подозираше. Добра работа си свършила, Зейнаб. А вие, капитан Хоксмур, би трябвало да притежавате достатъчно здрав разум, за да не проявявате разюзданите си нрави в дома на бей Хамуда, в неговото царство, където важат арабските закони. При това с дъщерята на мой добър приятел. Има само едно разрешение, освен ако не предпочитате да бъдете кастриран за престъплението си. Ще се ожените за Доминик. Веднага.