Пленница на вятъра

ГЛАВА 14

Коприната бе с цвят на слонова кост. На светлината на свещите се превръщаше в прозрачно було от розова феерия, която не скриваше нищо, докато тя танцуваше с отметната назад глава и полуразтворени устни.

Николас чу как кръвта забуча в ушите му. Устата му мигом пресъхна. Желанието лумна в кръвта му като изгаряща и помитаща всичко огнена лава.

— Ти го застреля! — извика тя.

Крака, много по-гъвкави и стройни отколкото и в най-смелите му представи, раздвижиха коприната. Цепките отстрани се разтваряха и свиваха, докато той гледаше като омагьосан.

Тя се втурна към Омар.

— Проклет да си, Хоксмур, ти едва не го уби!

Николас впи поглед в чувствената извивка на хълбоците й, до които достигаше лъскавата маса коси, когато тя се движеше. Между двете стегнати полукълба проблясваше дебелата верига и се губеше навътре между бедрата й.

— Ах, Боже! — чу се да простенва той. Това бе стенание на безпомощен мъж, на мъж, обзет от страст, тласнат към убийство…

Тя подскочи и рязко се извъртя към него. Той не видя нищо друго, освен прекрасните извивки на тялото й. Не мислеше за нищо друго, освен че тази прелест бе разголена пред очите на друг мъж, бе видяна за пръв път от друг. Главата му се замая. Тя бе танцувала за друг мъж. От онова, което Николас бе видял, от танца й лъхаше жарка страст и буйна плътска наслада. Нямаше никакво значение, че мъжът бе Омар. Миналото чезнеше с удивителна лекота, когато се появеше жена. Николас бе обзет от кръвожадност, каквато не бе мислил, че може някога да изпита.

— Искаше ли да го убиеш? — Очите й изпускаха гневни искри.

— Да — озъби се той, втренчен в колана, в голия й пъп, в тънкия гъвкав кръст.

— Някога си спасил живота му и затова смяташ, че можеш да му го отнемеш когато ти скимне, така ли? По дяволите, Хоксмур…

— Не, по дяволите… — Веригата между бедрата й прилепваше плътно върху женствеността й. Николас бе виждал веднъж подобно приспособление върху единадесетгодишна девственица, предназначена за жена на бея на Алжир. — Господи — изръмжа той и пристъпи напред, воден от една-едничка мисъл. Сграбчи я за рамото и я привлече грубо към себе си. Коприната прошумоля между телата им. — Ключът — дрезгаво прошепна Николас, — къде е ключът?

Тя примигна срещу него, със замъглени очи и разтворени устни. Той вдъхна сладкия мирис на гъстото испанско вино и я стисна още по-силно. Веждите й потрепнаха.

— Какъв ключ?

— Това… — Сабята му издрънча на пода. Много по-грубо, отколкото бе възнамерявал… не, никога не би го направил, ако поне за миг бе помислил за последствията от действията си — ако си бе припомнил, че тази жена е неговата госпожица Уилъби — той обхвана с длан женствеността й, после я пъхна навътре между бедрата й. Ключалката бе топла и хлъзгава, а коприната около нея влажна. Тя изохка и се притисна към дланта му.

— Омар няма да ти го даде — изрече Доминик с дрезгав и натежал от страст глас. Тази вечер тя не приличаше на себе си. Омар я бе превърнал в нещо съвсем различно.

Николас я пусна и се приближи към Омар. Великанът бе приседнал на ръба на дивана, с широко разтворени крака и с глава, увиснала между хлътналите му рамене. Едната му ръка притискаше напоената с кръв кърпа върху раната на рамото. Мъжът повдигна глава и се втренчи в Николас. Очите му бяха пусти и далечни. Николас изпита такова огромно разкаяние, че сякаш почувства вкуса му върху езика си.

Някога двамата бяха като братя. Истински приятели.

Николас стисна зъби.

— Аз… — Преглътна и се опита да измисли думите, които биха оправдали постъпката му… — Не бях на себе си.

— Да — тихо рече Омар. — Тя е бижу, което е несравнимо с останалите.

— Аз си помислих… — Николас прокара ръка през косата си и погледна към Доминик. Лицето й бе в профил и тя бе забила поглед в пода. Всеки път, щом я погледнеше и тялото му болезнено реагираше. — Не знам какво си помислих. Когато я видях… — Погледна към Омар. Истината му подейства като ведро със студена вода. — Исках да те убия.

— Никога не си пропускал целта, приятелю. Ако си искал да ме убиеш, сега щях да съм мъртъв.

— Винаги си бил снизходителен към мен, повече отколкото съм го заслужавал.

— Ти винаги си бил несправедлив към себе си, Alcalde.

Вратата рязко се отвори. Ибрахим нахлу в стаята със свирепо изражение на лицето. Огромна цицина червенееше на челото му.

— Идваш твърде късно, Ибрахим — каза Омар. — И какво търсиш? Отмъщението е за глупаците. Беше надхитрен от един мъж, окован във вериги. Ако беше останало на теб, вече щях да съм мъртъв, както и Рейна. Сега си върви. Моли се на Аллах, че той не иска война. И, не, той няма да се бие с теб. Alcalde няма нужда да доказва отново себе си… — Омар повдигна вежди. — Освен ако не искаш да бъдеш направен на глупак два пъти през тази нощ.

Ибрахим не показа никакви чувства, като се изключи гъстата руменина, обляла врата и лицето му. Хвърли последен унищожителен поглед към Николас, обърна се и излезе от стаята.

— Ще се споразумеем, Alcalde — рече Омар и се облегна на възглавниците.

Доминик приближи към него, потопи една чиста кърпа в малка купа с вода и започна да почиства раната. Ангелският израз на лицето й, обърнато към Омар, подейства като плесница на Николас. Само три часа с този мъж и вече бе влюбена.

Николас стисна зъби и се замисли. Какви тайни на съблазнител криеше Омар под външността си?

— Ще се споразумеем — повтори той, докато гледаше как ръцете й се движат по гърдите и рамото на черния пират. Когато се наведе, косата й падна напред, докосвайки кожата на Омар. Николас чу въздишката, изтръгнала се от огромното тяло на Омар. Това не бе въздишка на болка, а на удоволствие. Омар я наблюдаваше с плувнали в умиление очи.

— Можеш да вземеш кораба си — тихо рече той. Благодаря ти. — Жестът не бе заради Николас и той много добре го знаеше.

— „Мисчиф“ принадлежи на госпожица Уилъби.

Доминик остро го погледна. Очите им се срещнаха за миг. Странно, но тя не каза нищо.

— Ще се погрижа „Мисчиф“ да се ремонтира — каза Николас, когато тя отново наведе глава. — Ако ти, разбира се, освободиш хората ми.

— А в замяна?

— Ще ти оставя „Интрепид“.

— Станал си алчен, Alcalde. Запомни, ти си мой пленник.

— А ти искаш твърде много. Добре. Ще ти дам двадесет каси мадейра.

— Имаш петдесет на борда и ром, достатъчен за цял месец за сто мъже. Ще взема тридесет каси от мадейрата и половината от рома. А ти ще поискаш тази жена от мен, за да я отведеш към още по-големи опасности.

— Това не се обсъжда.

— Аз мога да ти направя едно предложение. Остави я при мен. Тя ще бъде на сигурно място, докато се върнеш. Тук ще се закръгли, ще се научи да бъде покорна и да доставя удоволствие. Мисля, че ще бъде щастлива.

— Невъзможно! — отсече Николас, отказвайки да обмисли възможността госпожица Уилъби наистина да се превърне в една закръглена и покорна любовница. — Освен това имам нужда от сто фунта оловни кюлчета от „Интрепид“.

Омар повдигна вежди.

— Толкова много изисквания и толкова малко в замяна. По този начин ли се пазарят англичаните? Казах, че е по-добре да оставиш тази жена тук, приятелю. Ти не се нуждаеш от нея.

Николас се намръщи.

— Тъкмо напротив, Омар, аз се нуждая от нея. И то много. Тя е… — Николас почувства как гърдите му се издуват — тя е също толкова добър моряк като мен, че дори и повече.

— Аха. — Омар погледна към Доминик, която превързваше стегнато рамото му. — Тя не прилича на нито един от моряците, които познавам. Подбираш думите си много внимателно. И ако ти се позволи, ще се възползваш от нея по един или друг начин.

— Той не ме е довел против волята ми — тихо рече Доминик, но гласът й проряза застиналия нощен въздух. Омар и Николас се втренчиха в нея.

Накрая Омар въздъхна примирено и погледна към Николас.

— Оловни кюлчета и ремонтиран кораб. Рейна сигурно ти е казала къде можеш да откриеш „Котешкото око“, защото в противен случай щеше да си още с нея. Но запомни следното: пази се от знаме със златен скарабей. Чувал съм, че под това знаме плава една група от хората на Ел Сахиб. Техният водач е мъж, когото познаваш от Алжир, мъж, който има напълно основателна причина да те смята за свой враг, мъж, който можеше да се превърне в моя убиец.

— Рамзи — рече Николас. — Значи той се е присъединил към прочутия Ел Сахиб.

Черните като въглени очи на Омар проблеснаха.

— Чух, че в момента бил в Сицилия, но не мисля, че той е човек, който би се задоволил да живее само в една страна. Готов е да умре в битката за надмощие над областта. У него противоречията, характерни за арабите, са много силни и дълбоки. Но много често съм се чудил какво е правил той в мои води, плячкосвайки английски кораб, натоварен и пътници и чай.

Устните на Николас се извиха в едва сдържано задоволство. Усети как кръвта му кипва.

— Рамзи е знаел, че „Котешкото око“ е на онзи кораб. Според легендата, този, който е господар на „Котешкото око“, ще владее и всички арабски земи.

— Да, така твърдят легендите.

— Какво знае Халид? Те са го оставили.

Омар сви рамене.

— Кълне се, че не знае нищо. Той не ме тревожи. Навярно е без значение, иначе Рамзи не би го оставил. — Великанът се поколеба. — Alcalde, ти си човек, който не се бои от смъртта. Бъди внимателен. Рамзи е мъж, който ще си отмъсти за миналите ти прегрешения.

— Може да се опита.

Омар леко присви устни.

— Да, както и ти ще опиташ. — Погледна многозначително към колана, който се спускаше ниско от кръста на Доминик, и показа малкия ключ, скрит в ръката му. — Няма да ти дам този ключ, Alcalde. Твоята госпожица Уилъби сама ще реши кога да се раздели с него. Така и трябва да бъде. — Пиратът улови ръката й и постави ключа в дланта й.

Доминик приседна на пети и вдигна бавно очи към Николас. Тази вечер тя представляваше очарователна смесица едновременно ангел, грациозна котка, съблазнителка. Николас искаше да я вземе в прегръдките си, да я разтърси силно и после да я целува, докато започне да стене и да се извива, както правеше преди малко, когато танцуваше за Омар.

Какви мисли минаваха през главата й, докато поклащаше бедра в ритъма на музиката?

— Както желаеш — каза Николас. — Ти не ми оставяш друг избор.

Обърна се, постави сабята си в ъгъла на масата и се настани в едно кресло срещу дивана. Свлече се надолу сред възглавничките, вдигна крака върху отоманката и ги кръстоса. Повдигна вежди, когато тя впи поглед в него.

— Ако възнамерявате да носите това нещо, госпожице, върху полуголото си тяло, ще трябва да не спускам поглед от вас. Това — махна към девствения пояс — приспособление няма да ви предпази. Нито пък Омар ще може да ви защити с ранената си ръка.

Тя бързо извърна глава, а страните й се обагриха в нежен розов цвят също като върховете на щръкналите й зърна. Значи девственицата все още беше у нея, скрита зад фасадата на изкусителка. Николас изпита внезапно желание да я опознае по-добре.

Омар се надигна от дивана и се запъти към вратата.

— Нуждая се от някакво лекарство.

Широко разтворените очи на Доминик го проследиха, после се извърнаха към Николас.

— Тя се страхува от теб, Alcalde — рече Омар, без да се обръща назад.

— Тя не се страхува от никой мъж — тихо отвърна Николас, макар че Доминик скочи от дивана като подплашен заек. — Тази нощ тя се бои единствено от себе си… и наистина би трябвало. — Вратата се затвори. Доминик се опита да се изплъзне покрай Николас, но той я улови за китката.

— Не се нуждаеш от дрехите си — промърмори той, усещайки отчаяната й съпротива. Стисна пръсти и плъзна върха на палеца си към вътрешната страна на китката и, където туптеше пулсът й. — Ще танцуваш ли за мен? — Вдигна поглед към лицето й. — Изгарям от желание.

— Нямам намерение да задоволявам желанията ти — отвърна тя и извърна поглед. — Независимо колко са изгарящи.

— Вече го направи.

Доминик вдигна ръка, за да прикрие гърдите си и цялата потръпна. Затвори очи, после отново ги отвори. Страдаше от ужасно главоболие. Тежкото испанско вино имаше подобен ефект след няколко часа, ако този, който го бе пил, успееше да остане буден толкова дълго.

— Не съм в настроение да споря с вас, господин Хоксмур — каза младата жена.

— Нямам никакво намерение да спорим, госпожице Уилъби. И двамата желаем едно и също.

— В такъв случай ви се иска да поспите.

— След малко. — Въздишката му бе изпълнена със съжаление. Моя скъпа госпожице Уилъби… — Съжаление… След всичко, което се бе случило, това навярно би наранило чувствата й. Съжалението бе непознато чувство за него. Поднесе ръката й към устните си и усети как тя леко политна към рамото му. От години мъжката гордост, примесена с голяма доза самоувереност, бяха характерните качества за Николас. Но не беше чак толкова глупав, за да си въобразява, че всяка жена би се предала само от едно докосване на устните до ръката й. Скочи на крака и я притегли в обятията си. Тя се отпусна безволево. Той бързо се наведе, отнесе я до леглото и я положи върху копринените възглавнички. Това бе легло, направено за страстни любовници, откраднато от двореца на пашата на Мароко. Копринената покривка и възглавничките го изкушаваха да забрави разума, хладната им мекота разпалваше кръвта му.

Но Доминик бе отвъд съблазънта. Младият мъж внезапно осъзна, че не би могъл да получи удоволствие от една полузаспала жена, независимо колко силни бяха нуждите на тялото му. Запита се как ли би се почувствала една разумна жена, когато на сутринта се събуди със силно главоболие и девствен пояс около бедрата. Напомни си да не забрави да свари силно кафе. Това бе изпитан лек срещу силния алкохол. Може би на сутринта спомените и щяха да бъдат доста объркани и неясни.

Доминик отвори очи, но погледът й бе замъглен.

— Николас.

Използването на малкото му име го смая. За нея това бе нарушаване на невидимите прегради, които бе издигнала помежду им.

Част от него възликува по-силно, отколкото ако най-заклетият му враг се бе предал.

— Доминик.

Тя примигна, бавно и отмаляло, сякаш изплуваше и отново се потапяше в някакъв сън. В гърдите му се надигна диво желание да я събуди, да не я оставя да се отдаде на някакви халюцинации. Тя вдигна ръка и сложи длан върху бузата му. Гърлото му се сви. По дяволите, не бе свикнал да получава нежност от жена. Никога не бе смятал, че се нуждае от нея, нито че ще се почувства толкова уязвим при проявата й.

В крайна сметка се бе научил да живее без нежност. Разумът му диктуваше, че трябва да е защитен от нея, дори да изпитва известно отвращение, но не и да се разтреперва като неопитен младеж.

Внезапно Николас се скова също като от ледена вода.

Тя прошепна нещо и притисна пръстите си към устните му. Дъхът му излезе със свистене от гърдите. Пръстите й бяха нежни като пух, ала въпреки това го изгаряха, проникваха дълбоко в душата му, караха го да изпитва не преодолим копнеж не само за тялото й, но и за всичко, което докосването й обещаваше.

Сграбчи ръката й и сведе устни към дланта й. Чуваше всяко нейно дихание, усещаше как сънят я оборва. Гърдите й се повдигаха и спущаха равномерно, а в нежната падина между тях лежеше малкия златен ключ, който едната й ръка стискаше. Без да помисли за последствията, знаейки, че в този момент не би могъл да се отдели от нея, Николас пъхна ключа в джоба си и се излегна до нея. Затвори очи, заслушан в спокойното й дишане, и сложи ръката й под своята, до сърцето си.

Доминик се събуди, обладана от една мисъл: по някое време през нощта Николас Хоксмур бе споделил леглото й. Подробностите й се изплъзваха като в мъгла, но това нямаше голямо значение. Единственото, което си спомняше е отчетлива яснота, бе тялото му, излегнато до нейното, и погледът му впит в нея, докато отвън проблясваха първите лъчи на слънцето. И тя го погледна, знаейки, че ръцете му ще бъдат сключени около нея, че двамата лежат един до друг като съпруг и съпруга. Доминик побърза да затвори очи и отново да потъне в сън.

Какво означаваше това? И по-точно какво бе направил той в най-тъмните часове на нощта, за които нямаше никакъв спомен? Отвори широко очи и примижа към ярката дневна светлина, после побърза да ги затвори. В момента я измъчваше мисълта какво бе направила самата тя и защо не си спомняше нищо.

— Изпий това.

Леглото до нея хлътна, но тя не можа да събере сили да се отмести. Нямаше значение, че това бе Хоксмур. Не можеше да събере жалките останки от своята скромност. С усилие отвори очи.

— Някой сякаш удря барабани в главата ми — рече тя и немощно се изкашля. Върху челото й лежеше студена кърпа. Доминик простена от удоволствие. — Толкова е хладна…

— Водата е от бързея, в който се свлича разтопения сняг от Пико де Теиде. Обичам да се къпя в него.

Предпочиташе да не мисли за Хоксмур и за посещенията му на този остров. Не се съмняваше, че не му е липсвала приятна компания при къпането или другите му занимания.

— Може би по-късно едно плуване ще ти се отрази добре.

Доминик се насили да отвори едното си око и потръпна от силната болка, пронизала слепоочието й.

— Едва ли. Аз обичам да се къпя във вана с топла вода, почти пареща, без значение от сезона или състоянието ми.

— Например махмурлук — заяви той. Доминик сви устни.

— Аз никога…

— Това те мъчи в момента — прекъсна я той, повдигна леко главата й и поднесе димящата чаша към устните й. — Отвори уста и пий.

Тя преглътна. Кафето се плъзна топло и силно в гърлото й. Очите й се навлажниха. А той я гледаше така, сякаш не изпитваше никаква жал към нея. Дявол. Изглеждаше добре отпочинал и свеж. Като се изключи неколкодневната му брада, можеше спокойно да мине за бизнесмен от Лондон, готов да се заеме с всекидневните си дела.

— Не съм виновна за случилото се — колкото се може по-студено заяви тя. — Всичко е по твоя вина. Ти ме остави с Омар, макар че много добре си знаел какво ще стане.

— Оставих те с Омар, защото знаех, че той ще те закриля и ще те остави недокосната, което и направи. Престани да мърмориш. Бедата е сторена, независимо дали е било по твое желание или не.

— Беда? — задави се Доминик. О, Господи, със сигурност самодоволният му вид не се дължеше на някаква… победа? Затвори очи, опитвайки се отчаяно да подреди обърканите си мисли, но безславно се провали. — Господин Хоксмур, ако по някакъв начин съм се опозорила, трябва да го знам.

— Опозорила?

Очите й рязко се отвориха. Прониза я остра болка. Той изглеждаше така, сякаш обмисля най-добрия начин, по който да й го каже. Веждите му бяха смръщени, а устните — сурово стиснати. Човек би си помислил, че в момента решава съдбата на света. О, Господи!

— Сама знаете — заговори той, накланяйки отново чашата към устните й, — че двамата влагаме различен смисъл в понятието позор, госпожице Уилъби. — Взря се в очите й и вдигна чашата. — Или може би вече трябва да ви наричам Доминик?

Тя облиза една капка кафе от устните си и почувства как ужасът бавно я завладява, сковавайки сетивата й.

„Вече. След като вече са споделили леглото…“

Лицето й се покри със смъртна бледност, но тя събра сили да се надигне.

— П-подобно интимно обръщение предполага и интимност в друго… преглътна мъчително — отношение.

— Аха. Да, има нещо, което не е толкова незначително, нито пък може лесно да се забрави… — Притвори очи, сякаш в момента си припомняше всичко съвсем ясно и изпитваше видимо наслаждение. — Става дума за снощния ти танц, сардана.

— Какво?

— Цигански танц.

— И аз съм го танцувала? Да, предполагам, че е било така.

— Осмелявам се да се надявам на повторение на изпълнението.

Доминик преглътна, сведе разкаяно поглед и видя връхчетата на гърдите си, напиращи под прозрачната коприна.

— Мили Боже! — промълви тя, внезапно облята от гореща вълна. — Сигурно съм била…

— Да, напълно съм съгласен.

— Не, ужасно е, ако не съм имала нищо върху… — Истина бе. От потискащата горещина кожата й бе влажна, както и коприната. Тя затвори очи в напразна надежда, че отнякъде ще се появи плътно одеяло и ще покрие леглото. През цялата нощ… тя бе спала през цялата нощ до Хоксмур в тези прозрачни одеяния!

— Ето. — Той наметна една пелерина върху раменете й.

Също като дете, застигнато от зимна буря, тя се сви под широките гънки и по миризмата осъзна, че това е неговата дреха. Отпи отново от кафето и започна да разбира, че е седнала върху нещо… твърде интимно.

— Аз… — Доминик се намръщи, ръката й докосна подножието на корема й и тя вдигна поглед към него. Ръката и се плъзна надолу под наметалото и пръстите й докоснаха изпъкналия колан около бедрата й и стегната верига между…

Не. Треперещите й пръсти се протегнаха навътре между бедрата. Тя застина и пое дълбоко дъх.

— Аз съм…

Лицето на Хоксмур омекна.

— Вие представлявате една наистина непревзимаема крепост, моя скъпа госпожице Уилъби.

— Наистина ли?

Погледът му изразяваше искрено състрадание и странно, но очите му бяха топли и блестяха с една особена мека светлина, когато той наведе глава и се взря дълбоко в очите и.

— Омар те е снабдил с колан, който обикновено е предназначен за девствената невеста на пашата. — Погледът му стана по-настойчив. — За да я запази невинна.

Доминик преглътна.

— Разбирам. А ако пашата поиска да… — Отново преглътна и внезапния блясък в сребристите му очи я накара да съжали за въпроса си.

— Пашата има ключ. — Хоксмур вдигна ръката си.

Доминик се втренчи в миниатюрния златен ключ, стиснат между двата му пръста. Всяка ключалка, предназначена за толкова малък ключ едва ли би била сигурна защита срещу който и да било мъж.

— Разбирам — промълви младата жена, макар че не разбираше нищо, особено за коя ключалка бе предназначен.

— Единствено той притежава властта да я освободи за свое собствено удоволствие… или да я запази недокосната.

Доминик потръпна въпреки горещината и дебелата наметка. Гласът му, гладък като топъл мед, я накара да си представи неща, за които никога не би трябвало дори да помисля.

Той сложи ключа в ръката й. Беше топъл, а пръстите му, които съвсем леко докоснаха нейните, бяха още по-топли. Дланта й се сви около златния предмет. Доминик вдигна поглед към Хоксмур и бе обзета от странното желание да му благодари. Вместо това се загледа в малкия ключ.

— Предполагам, че едва ли ще ми кажете как…

Хоксмур скочи от леглото.

— След като едно единадесетгодишно момиче знае как да си служи с него, и вие ще можете. — С пъргавина, която й се стори смайваща, той се завъртя и се запъти към вратата. — Върху, масичката до леглото има още кафе. Предполагам до довечера ще забравите за храна. Спете колкото искате. Ще ви се отрази много добре. В легена в ъгъла има прясна вода. Сапунът е френски. Ще се насладите на банята, дори и водата да е изстинала. — Обърна се с ръка върху дръжката на вратата. Изглеждаше… е, трябваше да признае твърде внушителен и леко раздразнен. — Ако се нуждаете от нещо през остатъка от деня и нощта, аз ще бъда с екипажа и повечето от хората на Омар в залива, където ще се занимаваме с ремонта на „Мисчиф“. Ще отплаваме веднага щом корабът бъде готов. След ден или два.

Новините приличаха на студена морска вълна, заляла носа на кораб. Доминик спусна крака от ръба на леглото и се опита да се изправи.

— И нима предполагате, че през това време аз ще спя спокойно в леглото? Ха! Няма да стане, Хоксмур! Напразен опит да отклоните вниманието ми, но не мога да отрека, че поне се опитахте. Възнамерявам да наблюдавам ремонта. Способен сте да направите мачтата от най-тежкото дърво и в такъв случай ще потънем като тлъста патица… — Доста добро сравнение, помисли си тя, когато залитна, олюля се и в следващия миг се стовари върху леглото като торба, пълна с олово. — Добре съм — успя да изрече, когато Хоксмур я бутна обратно върху възглавниците и я зави с пелерината си. Доминик се опита да пренебрегне бученето в ушите си. Барабанът започна отново да удря. А ръцете му върху кръста и краката й, докато оправяше наметката, бяха толкова топли, толкова успокояващи, толкова силни. Искаше й се завинаги да останат там. — Господи, колко мразя да съм безпомощна! — простена тя, докато той отново постави студената кърпа върху челото й.

— Да, сигурен съм, че е така. Да се доверите на някого, дори и само за един ден, сигурно е истинско мъчение за вас.

— Не съм казала, че не ви вярвам, Хоксмур. Просто на себе си вярвам повече.

— Ще го приема за комплимент, госпожице Уилъби.

— И би трябвало.

Смехът му бе плътен и дълбок.

— А сега поспете — промърмори младият мъж.

— Кой ме накара да пия толкова много? — попита Доминик, борейки се със съня, копнеейки да почувства отново топлината и сигурността на ръцете му.

— Не бях аз. Само един глупак би накърнил съвършенството.

Не, не той каза това. Всичко бе някаква измама. И не той я целуна по устата с нежността на младоженец. Просто си е въобразила всичко това, искала го е, нуждаела се е от него…

Доминик разтвори широко очи. Лежеше под някакво тежко вълнено одеяло и цялата бе плувнала в пот. Отхвърли завивката, надигна се и издуха влажния кичур коса, паднал на челото й. Сенките в стаята се бяха удължили. Значи бе спала през целия ден. Приближи към края на леглото. Наоколо цареше тишина. В главата й не отекваха силните удари на барабан. Стаята не се залюля. Дори стомахът й изкурка убедително при миризмата на изстиналото кафе върху малката масичка.

Разтри очите си и спомените нахлуха с кристална яснота, дори и тези, които предпочиташе да не си спомня. Омар… Хоксмур… „Котешкото око“… „Мисчиф“…

— Проклетият разбойник ще съсипе кораба ми! — Доминик скочи от леглото и се запъти към умивалника. Един дълбок леген, пълен с вода, заедно с няколко кърпи и голям калъп сапун, я очакваха. Без да се колебае, тя се наведе ниско над умивалника, потопи глава във водата, надигна се, за да поеме въздух, взе сапуна и отново потопи глава. Дори и за едно момиче, което обичаше да се мие с топла вода, освежаващите ручейчета, които се спускаха по врата и раменете й, бяха върха на блаженството. Доминик насапуниса косата си, изплакна я с една кана с чиста вода, уви я с кърпа, после вдигна очи и замръзна. Жената, която видя насреща си в голямото огледало, не бе тя.

О, да, тя беше. Доминик примигна, усети как устата й се отваря и се втренчи в гърдите си, сякаш ги виждаше за пръв път. Извърна се леко наляво, прибра корема си и видя как зърната й щръкнаха. Извърна се леко надясно и впи поглед в извивката на задника си. Никак не беше за изхвърляне. Отново извърна лице към огледалото. Шията й изглеждаше необикновено дълга. Раменете й бяха влажни и блестящо бели. Кръстът й бе удивително тънък. Или може би гърдите й изглеждаха прекалено големи… Много…

Наклони глава, присви очи и плъзна длан по пъпа си. Пръстите й докоснаха колана. Дори и в полумрака на стаята, диамантите проблеснаха, но Доминик не се интересуваше от тях. Никога досега не се бе гледала по този начин. Винаги бе твърде заета с работа, за да се интересува от външния си вид. Вдигна ръце над главата си и видя как гърдите й изпънаха копринената блуза, завъртя рамене и полюшна бедра. Също като Рейна, когато танцуваше.

Коланът се вдигна високо и се впи в бедрата й. Доминик побърза да свали ръце, изчерви се и изведнъж зърна ключа, поставен до умивалника. Сграбчи го, загледа се в него за миг, затвори очи, потръпна и пъхна ръка навътре между бедрата си. Потърси пипнешком ключалката, подпря се с една ръка на умивалника, стисна силно очи и внезапно веригата щракна и се отвори. Доминик се втренчи като омагьосана в нея.

Нещо зад вратата изшумоля. Доминик замръзна. Дръжката на вратата бавно се завъртя.

Хоксмур. От гърдите й се изтръгна хриплива въздишка. Краката й омекнаха. Вкопчи се с две ръце в ръба на умивалника. Да, тъкмо това искаше. Него. Когато се погледнеше в огледалото, тя виждаше само него, чувстваше ръцете му върху тялото си, устните му, мъжествеността му, която се притискаше в слабините й. Искаше отново да се озове в каютата на кораба, върху бюрото, облечена само във влажна коприна… а след миг нищо повече да не ги разделя.

— Омар?

Изведнъж се вледени. Гласът зад вратата не беше на Хоксмур. Резето се вдигна и вратата започна да се отваря. Светлината се отрази върху дългото и блестящо острие.

Доминик се обърна и мигом се скри зад паравана.