Пленница на вятъра

ГЛАВА 15

Доминик затаи дъх. От друга страна неканеният посетител ръмжеше и пухтеше като подгонено животно. Неканен посетител. Кой иначе би влязъл в къщата е нож? По пода се чу тътрене на крака. Само един чифт крака. Вратата се затвори зад него. Доминик се взря през тънкия шев на плата по дължината на паравана. Всичко, което успя да види, бе една сянка и проблясва нето на свещта.

Едно чекмедже се отвори шумно. После още едно. Натрапникът не си даде труд да ги затвори. Явно търсеше нещо, нещо, което смяташе, че е у Омар.

Тя едва не се свлече на пода от облекчение. Той не търсеше нея, поне не и в чекмеджетата. Но какво търсеше? Кой бе той?

Претърсването бе доста шумно. Разнесе се дълго и просташко оригване, последвано от цветиста ругатня на арабски. Изглежда сред хората на Омар имаше предател. Доминик внезапно се изпълни с решителност да го залови, преди негодникът да открие това, за което бе дошъл.

Внимателно дръпна ризата и панталоните си, метнати през ръба на паравана. Свали кърпата от главата си, пъхна ръце в ръкавите на ризата и я остави да падне върху влажната копринена блуза. Като балансираше в малкото пространство между паравана и стената, Доминик обу панталоните си върху шалварите, напъха ризата в тях, пристегна колана си и се протегна към ботушите. Когато обу единия, напипа вътре малкия кинжал, който Хоксмур й бе дал. Стисна го между зъбите си и ловко нахлузи ботушите. Отметна мократа коса от лицето си и с кинжала в ръка надникна иззад паравана.

Мъжът бе облечен в дълга бяла роба и с гутра, увита кърпа на главата, каквато носеха бедуините. Безформен, с глава, приличаща на луковица, той се надвеси над бюрото с гръб към нея. Не бе възможно да го познае. Всъщност тя бе видяла неколцина от хората на Омар, облечени по този начин. През живота си бе виждала стотици мъже като него, които не бе възможно да бъдат отличени един от друг. Беше преметнал през рамо скъпоценния колан. Макар той да представляваше истинско съкровище, явно мъжът не смяташе да се задоволи само с него. Беше оставил ножа си до умивалника. Ако го изненада, можеше да успее да го вземе.

Какво ли би я посъветвал Хоксмур в подобна ситуация?

Доминик се намръщи. Хоксмур да върви по дяволите! Това бе нейно приключение и победата щеше да бъде само нейна. Не се нуждаеше от помощта му. Замисли се за желанието си да се докаже пред него и реши, че ролята на безпомощна и нещастна жена никак не й допада. Нито пък искаше Хоксмур да си мисли, че е такава.

Затова направи това, което смяташе, че всяка смела и изпълнена с приключенски дух героиня би направила. Възможно най-безшумно, със здраво стиснат кинжал в ръка, Доминик излезе иззад паравана и бързо пристъпи напред, решена да покаже на какво е способна една безстрашна и уверена в себе си жена.

Когато бе на крачка от него, мъжът се обърна.

Тя отскочи назад и вдигна кинжала.

— Халид!

Съдейки по блясъка в очите му и посоката на погледа му, намеренията му явно взеха внезапен обрат. Освен това той не се страхуваше от нея. Ни най-малко. По дяволите!

— Не мърдай! — грубо заповяда тя. Той я наблюдаваше с развеселен поглед как грабна ножа му. — Ето, така е по-добре — задъхано рече Доминик и застана пред него. Присви очи, познавайки отлично презрението на арабите към жените. Освен това осъзна с известно неудобство, че държи нож и кинжал, но не знае как да ги използва. Ала Халид не подозираше невежеството й. Младата жена завъртя китките си, обръщайки остриетата към светлината. Халид стрелна с поглед едното, после другото. Доминик се почувства много по уверена.

Стратегия. Думата изникна в главата й. Нуждаеше се от план. От информация. Тъкмо това се предполагаше, че трябва да получи от един пленник, нали?

— Заради какво предаваш Омар? — Кимна с глава към колана. — Предполагам, че не е заради това.

— Аз не дължа лоялност никому, освен на себе си.

— Не работиш за никого?

— Точно като Alcalde. Той търси това, което и аз… много по-голямо съкровище… — Наблюдаваше я отблизо, прекалено отблизо. Малките му, лъскави като мъниста очи бяха присвити и приличаха на две цепки. — Взето от един английски кораб. Да, смятам, че знаеш за какво става въпрос. Този мъж — Alcalde — не би запазил в тайна тази информация от теб. Дори евнухът Омар би доверил на красавица като теб всичките си тайни.

Евнух? Как е могла да бъде толкова наивна и да не разбере?

— „Котешкото око“? — неволно се изтърва Доминик. Очите му рязко се разшириха.

— То е тук. — Не бе заявление. Не бе и въпрос. Доминик се опита да свие нехайно рамене и се разсмя с убеденост, каквато не чувстваше.

— Каквито и съкровища да е имало скрити тук, мога да те уверя, че Alcalde вече ги е взел. — О, това беше добре. Да го накара да повярва, че Хоксмур представлява могъща сила, с която всеки трябва да се съобразява и не би дръзнал да предизвика, един мъж, който е специалист по откриване на съкровища. Освен това думите й означаваха, че Омар не бе скрил нищо в тази стая. Да, Омар ще й бъде много благодарен за това. Колкото до Хоксмур, той щеше да я признае за най-умната жена на земята…

Халид я погледна по начин, който явно показваше, че не й вярва. По дяволите! Той се ухили, разкривайки два реда изгнили зъби.

— Вашият кораб е почти готов. Омар е взел със себе си хората си, за да помагат, и не е оставил никой да те пази. Той е глупак. Винаги е бил такъв. Мисля, че на зазоряване ще заминеш с Alcalde.

Доминик не можа да прикрие изненадата си.

— Аз… това не е твоя работа. — Намръщи се, питайки се какво, по дяволите, да прави сега с този мъж. Той беше лукав и не можеше да му се вярва. — Коланът… хвърли го към мен.

— Както желаеш, красавице. — Вдигна го от рамото си, поднесе го към устните си и впи поглед в нея. — Мирише на теб, красавице.

Страните на Доминик пламнаха. Отвори уста, но в този миг той хвърли колана към нея с всичка сила. Младата жена реагира инстинктивно — просто не можеше да позволи ценният предмет да падне на пода. Диамантите щяха да се нащърбят. Перлите щяха да се пръснат и да се търкулнат под креслата и дивана и сигурно никога нямаше да се намерят. Но за да го хване, се нуждаеше от двете си ръце. Разбира се, не помисли за това, иначе не би постъпила по този начин. Пусна двата ножа. Миг по-късно, когато държеше колана с двете си ръце, осъзна огромната си грешка.

Халид изведнъж изникна пред нея. В едната му ръка блесна острието на ножа. Притисна го към гърлото й.

— О, Боже! — простена младата жена.

— Да — изсъска той и зловонният му дъх едва не я задуши, — ще има много да се молиш тази нощ.

Вратата рязко се отвори. Бърз като светкавица, Халид я бутна пред себе си и притисна острието по-силно към гърлото й.

Тя примигна срещу Хоксмур и почувства как коленете й омекват само при вида му. Сигурно страхът я правеше толкова слаба. В крайна сметка в гърлото й бе опрян нож! Не чувстваше никакво емоционално привличане, нито желание…

— Не биваше да стане по този начин — рече младата жена, мразейки пресипналия си глас, както и сълзите, които пареха в очите й. Голяма героиня, няма що!

— По-късно ще ми обясниш — изръмжа Николас. Гол до кръста, невъоръжен, с боси крака, той се разкрачи и впери сребристия си поглед в Халид с такава настойчивост, че Доминик потрепери цялата.

— Тя не ти е нужна — рече с измамно тих глас. — Тя е американка.

— Ако вярваш в това, Alcalde, наистина си много глупав мъж.

— Вземи колана в замяна.

— Ще взема и двете — колана и тази жена — още тази нощ. А после ще я отведа в Константинопол. — Халид сграбчи с шепа косата й и дръпна главата й назад. Очите и се наляха със сълзи. Ножът я бодна по-високо под брадичката й. — Дори и да не е девствена, тя ще ми донесе много пари на пазара за роби, не мислиш ли? От нея ще излезе чудесна наложница на някой бей. Може би тъкмо за тази цел ти е била нужна и на теб.

Очите Хоксмур заискриха като разтопено сребро. Юмруците му се свиха. Една огромна сянка помръдна зад гърба му.

Ибрахим. Поне с една глава по-висок от Хоксмур, един път и половина по-широк и доста по-тежък. Освен това също имаше нож.

Доминик извика. Хоксмур се завъртя и юмруците му със замах се забиха в огромната маса плът. Но Ибрахим не падна. Младата жена нямаше намерение да бъде безпомощен свидетел. Без да мисли, тя замахна с колана през рамо и го стовари върху лицето на Халид. Той изрева от болка. Ножът се изплъзна от ръката му и издрънча на пода. Доминик се хвърли напред, но арабинът скочи отгоре й, сграбчи я за косата, завъртя я и силно я дръпна. Тя падна на колене и той притисна грубо лицето й към пода до босите му нозе. Усети вкуса на пясък и я лъхна отвратителна миризма. Под завесата на косата й пръстите и докоснаха дръжката на ножа. Доминик я сграбчи в мига, в който Халид изръмжа нещо на арабски и я дръпна за косите, за да я изправи. Стиснала ножа зад гърба си, тя впи поглед в изкривеното му от гняв лице. От носа му течеше кръв. Доминик с цялото си сърце се надяваше да го е счупила.

— Ще умреш с моето име на устните си! — изсъска Халид и притисна устните си върху нейните.

Доминик си помисли, че ще повърне. В гърлото й се надигна горчилка. Това й дойде твърде много. Да бъде целувана от подобен мъж!

Стисна силно устни пред гнусния език на Халид. Стомахът й се преобърна. Зад нея се чуха тъпите удари на юмруци върху плът. Някой се стовари тежко на пода. Някой изстена от болка. Хоксмур? Не!… Какво щеше да прави без него?

Нямаше време да мисли. Не можеше. Нямаше време за стратегии. Само за действия. Инстинктивни. Да оцелее. Стисна ножа, вдигна го и го заби с всичка сила.

Той отскочи от нея като побесняло куче. Тя се взря с ужас в ножа, стърчащ от рамото му, и в кръвта, която се стичаше по бялата му роба и капеше върху пода.

— О, Боже! — простена младата жена. — Съжалявам…

Със зачервено от ярост лице, той изкрещя нещо и хукна покрай нея, сграбчил с две ръце ножа, забит в рамото му. Доминик се обърна. Целият опръскан в кръв и с насинено лице, Ибрахим се издигна тържествуващо над Хоксмур, после изчезна в нощта след Халид.

— Николас… — Доминик коленичи до него. — О, Господи, о, Господи! — Надлъж и нашир по раменете и гърдите му се виждаха дълбоки разрези. Очите му бяха подпухнали и моравосини. От устата му се стичаше кръв. Тя се втренчи в гърдите му, но не видя да се повдигат и спускат. — Моля те, не умирай… — задавено промълви младата жена, докосвайки с треперещи пръсти лицето му, там, където ножът бе одраскал кожата. Пое дълбок дъх, чувствайки, че целият свят се сгромолясва край нея. — Събуди се, дяволите да те вземат! — Надвеси се над него, без да я грижа за рукналите сълзи, нито пък, че ризата й се изцапа с кръв. Чувстваше как топлата влага се процежда през плата на ризата и достига до кожата й. Докосна е устни челото му, прокара пръсти през косите му и усети гъстата им мекота. — Господи, ако ме напуснеш сега, Хоксмур, ще те намразя….

— Не бих рискувал — дрезгаво изрече той. Доминик подскочи и задавено извика. Сълзите се стичаха като пълноводни ручеи по лицето й.

Хоксмур потрепна, поне така й се стори.

— Той искаше да ме нареже като коледна пуйка.

— Искаше да те убие. — Доминик изтича до умивалника, сграбчи една чиста кърпа, легена с вода и се отпусна до него. Притисна нежно кърпата до гърдите му. Тялото му се напрегна. Кърпата се изплъзна от пръстите й. Той улови ръката й и я притисна към гърдите си. Очите му бяха затворени. В този миг тя се съмняваше, че отново ще ги отвори.

— Да ме убие, щеше да е твърде лесно — отпаднало промълви той. — Тези мъже… те обичат да измъчват. Мразят бързата смърт.

Доминик отметна един кичур от лицето си.

— Трябва колкото се може по-скоро да се махнем оттук. Омар ще ни пусне. Трябва да отидем до Сицилия и да открием този Рамзи.

От гърдите му се изтръгна свистене.

— Не и тази нощ.

— Да, тази нощ! „Мисчиф“ е готов.

— Не мога в това състояние да командвам проклетия кораб…

Доминик примигна през сълзи. Съдейки по ужасния вид на раните, можеше да си представи какви болки изпитва.

— Е, аз мога. Ще можеш да се възстановиш в каютата си. Аз знам пътя до Сицилия. Била съм там.

От гърдите му се изтръгна дълга въздишка.

— Проклета, нахална жена! Предполагам, че говориш и италиански.

— Малко.

Той сграбчи китката й удивително силно. Доминик вдигна глава и погледите им се срещнаха.

— Уби ли Халид? — прегракнало попита той. Тя преглътна.

— Не, само го раних и го накарах да побеснее.

Думите и изглежда го успокоиха, защото той затвори очи и се отпусна.

Доминик продължи да промива раните му, доволна, че може спокойно да се грижи за него, поне за кратко време. Инстинктът й подсказваше, че това спокойствие няма да трае дълго.

— Махни се от мен.

— Но, капитане, сър…

— Майър. Ако държиш на живота си, махай се, и то бързо. В случай, че си забравил, аз съм капитанът на този кораб.

— Това е супата ви, сър.

Николас метна кръвнишки поглед към купата, която младежът държеше.

— Знам какво, по дяволите, е това. През последните три дни съм ял само тази проклета супа!

— Днес е петият, сър.

Николас се надигна и погледна намръщено през малкия прозорец.

— Петият казваш. Е, това е още една причина. Не искам нито капка повече. Не и в тази жега.

— По-добре да легнете, сър.

— Как ли пък не!

Николас се подпря с една ръка на леглото и стъпи на крака. Усещаше се отчайващо слаб. Господи! Нищо чудно, че целият свят му бе крив. Потърка с длан брадичката си и усети наболата твърда брада. Миришеше на спарено. В устата си имаше вкус все едно бе бил стогодишно уиски.

— Нуждая се от баня — промърмори той.

— На нашата госпожица Уилъби, сър, никак няма да й хареса това, ама никак, ако станете от леглото без нейната благословия.

— Да върви по дяволите госпожица Уилъби! — озъби се Николас. — Не се нуждая от благословията на никоя жена, за да поема командването над собствения си кораб! — Намръщи се, когато дъхът му сякаш заседна в гърдите. Но не усещаше пулсираща болка в тялото си. Изглежда раните бяха заздравели. Изпита прилив на благодарност. — Проклети превръзки! Пристегнат съм като някоя благородничка!

— Благодаря ви, сър — засия Майър. — Аз сам ви превързах, е, с малко помощ от Доминик.

Николас го изгледа остро и присви очи. Впи ги подозрително в изчервеното от гордост лице на помощника си.

— Доминик, а? Значи тя се мисли и за доктор, така ли?

— И има защо. Грижи се за вас като майка за новороденото си.

На Николас никак не му се понрави това заявление, особено когато излизаше от устата на първия му помощник. Образът на безпомощен и безполезен капитан не бе този, който би трябвало да се помни от екипажа.

— Все още не сме пленени от пирати, нали?

— Не, сър — гордо изпъчи гърди Майър. — Веднъж едва не стана, сър, но нашата госпожица Уилъби даде заповед да стреляме. Предупредителен изстрел над носа им и те избягаха.

— Така ли?

— Беше бригантина, сър. Голям кораб. С четири мачти. С двадесет и четири оръдия на борда. Но беше с широк нос и доста по-бавен. — Презрението на Майър бе очевидно и контрастираше силно с уважението ми преклонението му към „неговата“ госпожица Уилъби. Въобще не може да се сравнява с „Мисчиф“, сър.

— Не се съмнявам.

— Тя е страхотна, сър.

— Шхуната ли?

— Не, сър, нашата госпожица Уилъби. — Гласът на младежа трепереше от благоговение. — Заповяда да плаваме е опънати платна. С пълна скорост.

— Знам много добре, по дяволите, какво означава опънати платна.

— Да, сър, разбира се, че знаете. Освен това тя ни държи в бойна форма, сър, само за тренировка.

— Само за тренировка, казваш?

— Да, сър. Никога досега не съм виждал толкова лесно управляем екипаж и такава готовност да се подчиняват. Достатъчна е само една малка усмивка от госпожица Уилъби и те са готови на влязат в огъня зарад нея.

— Донеси ми чисти дрехи и приготви вана с топла вода — прекъсна излиянията му Николас, чувствайки се неудобно от цялата ситуация. — Предупредителни изстрели… — изръмжа, сетне насочи възмутения си поглед към Майър, който примигна смутено. — Хайде, мърдай!

Вратата се затвори шумно зад първия помощник. Николас стисна зъби и се замисли над недоволството, което го изпълваше. Подпря се на стената и погледна мрачно през прозореца. Средата на деня. Средиземно море, характерно със скалистите си брегове и непоносима горещина. Сигурно бяха дяволски близо до Сицилия. Разкопча панталоните си и ги свали. Потръпна само веднъж, когато превръзките опънаха кожата му, изпитвайки внезапно желание да ги свали всичките. Наблюдаваше вълните, които се издигаха в морето, учуден, че не усеща никакво люлеене или накланяне на кораба. Доминик сигурно бе получила своите сто фунта оловни кюлчета от Омар. Питаше се с какво ли още се бе сдобила, благодарение на милите си усмивки.

Пет дни. Беше оставил една жена да управлява кораба му цели пет дни. Не че я смяташе за неспособна. Според влюбения помощник Майър тя се справяше просто чудесно. Би трябвало да бъде доволен. Но не беше. Ни най-малко. Не искаше да признае, но се чувстваше ненужен и пренебрегнат.

— Голям кораб — изръмжа младият мъж и се почеса разсеяно покрай ръба на превръзката, опасваща гърдите му. — Сигурно е бил някакъв жалък едномачтов кораб с едно оръдие на борда. Ако се оставя да ме подведе развихреното въображение на Майър, до довечера сигурно ще се окаже, че сме се сблъскали с цяла флотилия.

Да бъде изместен от капитанското място на собствения си кораб, и то от една жена! Вратата рязко се отвори.

— Остави я там, до вратата, Майър — каза Николас и се обърна. Погледът му срещна широко отворените очи на Доминик. При вида й от гърдите му се изтръгна неволна въздишка. Тя бе загоряла от слънцето и приличаше на узряла и сочна праскова, чакаща само някой да я откъсне и да я вкуси. Устата му се напълни със слюнка.

С мъка сподави надигналото се желание да я сграбчи в прегръдките си и да зарови лице в облака от червеникавокафяви коси. Е, физическата реакция на тялото му явно не можеше да бъде контролирана. Да, той наистина бе напълно излекуван.

Погледът й се плъзна по превръзките и се задържа на таза му, сякаш привлечен от магнит. Устните й се разтвориха. Гърдите й се надигнаха, опъвайки ризата й и очертавайки нежните извивки на зърната й. Николас впи поглед в тях и почувства как въздухът се нажежи, сякаш бе паднала мълния. Погледите им се срещнаха. И той усети как тялото му се разтърси от невидим удар.

Желание, безгранично, неосъзнато и неустоимо, замъгли за миг очите й. Ала този миг бе достатъчен за Николас. Нейната страст също не можеше да бъде овладяна.

Той пристъпи към нея. Очите й се разшириха. Тя погледна към стълбата към палубата, после отново към него. Чуха се стъпки. Доминик се притисна към стената.

— Не — дрезгаво изрече той, изпълнен със смразяващ страх, че тя се обърне и ще побегне. Подпря се с ръка на касата на вратата и протегна ръка към нея.

Тя смотолеви нещо, извърна се и се блъсна в Майър, който носеше ваната. Водата я оплиска, тя нададе възмутен вик и хукна по коридора. Минута по-късно вратата на каютата й се затръшна с трясък зад гърба й.

Николас удари с юмрук по вратата. В крайна сметка не му бе толкова трудно да постигне победата. Странно, че бе смятал, че ще бъде. Още по-странно бе, че не изпитваше никакво задоволство.

Двадесет минути по-късно той се появи на палубата, изкъпан, чувствайки се като нов човек в чистата ленена риза, панталони и излъскани до блясък ботуши. Сам бе сменил превръзките си. Не се нуждаеше повече от болногледачи и го бе заявил съвсем ясно на Майър.

Пое дълбоко морския въздух и за няколко минути подложи лице под топлите лъчи на слънцето. Взе една ябълка от кошница с плодове, поздрави неколцина от хората си, направи кратка забележка относно такелажа и платната, погледна към кърмата и поднесе ябълката към устата си. В същия миг замръзна.

— Какво, по дяволите, прави тази жена? — Погледът му бе прикован в стройната фигура на Доминик, очертана великолепно на фона на морето зад гърба й.

— Фехтува се, сър.

Николас изгледа свирепо старшината, отговарящ за корабните съоръжения, който се бе появил от едната му страна. Бе изненадан, че е изказал мислите си на глас. Ала още по-изненадан бе от надигащото се раздразнение в гърдите му.

— Да, и сам мога да го видя. Кой, по дяволите, й даде толкова дълга сабя?

— Тя сама си я избра, сър. Каза, че вие сам сте й казали да се научи да използва оръжията, сър.

— Така ли? — Николас извърна намръщеното си лице към нея и заби зъби в ябълката. Наблюдаваше движенията й и установи, че е грациозна и гъвкава като разгневена тигрица. — Да, предполагам, че съм го казал.

— Тя се фехтува всеки ден по това време. А следобед се учи да стреля с пистолет. Вече е по-добра дори от Хатън, сър.

Николас задъвка яростно.

— Хатън, казваш?

— Той е най-добрият стрелец на кораба… ъъъ… с изключение на вас, разбира се.

— Разбира се. — Николас продължи да я наблюдава, дъвчейки замислено. Сабята, която тя размахваше с ловкостта на млад и силен мъж, бе неговата собствена. Оръжието бе малко по-тежко от обичайното, но отлично балансирано със солидно острие и красива дръжка от черен оникс, инкрустирана със слонова кост. То бе част от плячката, измъкната от Рамзи, когато го бе победил в Алжир. Хоксмур разсеяно се запита дали неговият стар враг бе намерил сабя, която да съперничи с изгубената от него. Странно, че Доминик бе избрала тъкмо тази сред множеството други, сред които имаше и няколко много по-подходящи за жена.

Николас не погледна към старшината.

— Продължавайте — промърмори той и приближи към Доминик. Нейният партньор бе подвижният и пъргав Хатън. По ръст двамата чудесно си подхождаха. Николас разбра от пръв поглед, че капките пот, избили по челото му, не се дължаха на средиземноморската горещина. Лицето му бе напрегнато и личеше, че се фехтува с цялото си умение.

Николас спря и разбута кръга от мъже, които наблюдаваха схватката. Хатън го видя и лицето му се зачерви още повече. В следващия миг той се хвърли напред и атакува с подновена жар, сякаш присъствието на капитана му вля нови сили. Доминик отблъсна атаката и отстъпи. Оказа се толкова близо до Николас, че той усети мириса на лавандула, който се разнасяше от нея. Слънчевите лъчи блестяха върху златистата кожа на врата й, където малките червеникавокафяви къдрици се виеха около потната й кожа. В косите й пламтяха златисточервени отблясъци. Николас изпита желание да зарови лице в уханната им мекота, да затвори очи и да вдъхне аромата им.

Беше обзет от нуждата да защитава тази жена. Видът й в този миг предизвикваше най-примитивните му инстинкти, ала той знаеше, че няма друг избор, освен да остане мълчалив наблюдател на поражението й. Доминик бе може би единствената жена на този свят, която предпочиташе да не бъде спасявана.

Остриетата се кръстосаха. Доминик падна на едното си коляно. Николас усети как юмруците му се свиха. Неколцина от моряците извикаха насърчително. Лицето на Хатън се напрегна още повече. Ръката му със сабята се огъна. Изведнъж тя отскочи толкова внезапно и се завъртя толкова бързо, че дори Николас остана смаян. Сега бе с лице към него, но погледът й бе прикован в Хатън. Стиснала сабята с двете си ръце, тя бавно обикаляше в кръг. Гърдите й се повдигаха и спускаха. Устата й бе леко отворена. Очите й светеха с дивата ярост на гладен тигър.

Николас бе като омагьосан. Тази жена се страхуваше само от едно нещо. И той го бе видял преди няколко минути в каютата си.

Острието на сабята й изсвистя във въздуха. От устните и се изтръгна дрезгав вик, вик на заслужен триумф, и е великолепен размах тя изби сабята на Хатън, която се търкулна по палубата. Николас я застъпи с върха на ботуша си.

Моряците възторжено завикаха. Доста голямо количество монети смениха притежателите си. Изглежда мнозина от екипажа бяха заложили срещу Хатън.

— Добра техника — каза Николас, когато виковете утихнаха и моряците се разпръснаха, мятайки кратки погледи към капитана си. Доминик стоеше пред него, сияеща като луна при пълнолуние.

— Аз го победих! — задъхано изрече тя и широко се усмихна. — Аз го победих! — Младият мъж изпита неприятното чувство, че би могла да говори на всеки. Тя просто се къпеше в победата си, а в очите й танцуваха светлини. Последната им среща в каютата му може и да беше още съвсем ярка в съзнанието на Николас, но за нея явно вече бе забравена. От цялото й същество бликаха радост и задоволство.

Доминик представляваше завладяваща и неустоима гледка.

— Ако нямате нищо против, капитане, сър. — Хатън, който сякаш се бе смалил, мина покрай тях, като се спря само за да вземе сабята си.

— Ти си много способен учител, Хатън — рече Хоксмур. — Чух, че тя стреля също толкова добре, както и се фехтува.

— Според мен стрелбата й е дори по-добра, сър.

— Не се учудвам. Тя прави всичко добре. Свободен си.

Доминик изглежда много бързо бе успяла да се съвземе. Или може би споменът внезапно я бе връхлетял. Когато отметна кичур коса от лицето си, ръката й леко трепереше. Явно се готвеше да се обърне и да си тръгне. Николас улови ръката й и я обърна с дланта нагоре. Тя сви пръстите си и се дръпна, но бе твърде късно. Кожата й бе обелена и покрита с мехури. Той вдигна глава, а тя се извърна. Разрошените от вятъра къдрици бяха полепнали по страните и между устните й. Те изглеждаха подути и червени като узрели череши, все едно ги бе хапала по време на двубоя. Ризата й се издуваше и спускаше върху заоблените й гърди. Толкова много мекота и божествена сладост, всичко, което един мъж би могъл да желае, и в същото време толкова много сила. Тя понасяше болката, както малцина мъже биха го сторили.

— Следващия път си сложи ръкавици — просто рече той и пусна ръката й.

— Вдигни кливера! — извика тя след един неловък миг на тишина. Заслони очи с едната си ръка и се надигна на пръсти към носа. Изглежда искаше на всяка цена да избегне близостта му. — Ще влезем в пристанището и ще им устроим добро представление. — Думите й бяха отнесени от порива на вятъра, а очите й най-сетне срещнаха неговите. Той почти я чу как преглътна. И проклет да бе, ако не изпита съжаление, че той отново владееше положението. — Разбира се, ако, капитане, сър, вие позволите.

Николас се извърна и се загледа към пустия залив, който приближаваха.

— Това не е Палермо.

— Това е Сицилия.

— Така ли?

— Хоксмур. — Гласът й прозвуча като на търпелива леля, мъмреща непослушния си племенник. — Разбира се, че е Сицилия, но не можем да влезем в пристанището на Палермо просто така и да очакваме Рамзи да ни посрещне с „Котешкото око“ на тепсия, нали? Трябва да бъдем умни. Трябва да бъдем предпазливи и прикрити.

— Не ме учи как да лавирам, Доминик. Ловкостта и хитрините са станали моя втора природа.

— Тогава ще си доволен да узнаеш, че избрах, при това много внимателно, друго пристанище. И някой, който съм уверена, че ще ни помогне. Един човек, когото баща ми познава много добре.

— И кой е той? — Николас втренчи поглед над носа на кораба и зърна една огромна вила, разположена сред покритите с буйна зеленина хълмове край залива. В корема му се зароди нещо, подозрително напомнящо на лошо предчувствие.

— Себастиан Навара. Той е певец.

— Певец? — Нищо чудно, че този приятел притежава подобна вила. Край нея се блееха малки хижи, пръснати из хълмовете. Николас отново насочи поглед към вилата и присви очи. На всеки от трите етажа се виждаха някакви мъже. Приличаха на стражи. Въоръжени стражи. — И ти го познаваш?

Дълбокият й и мелодичен смях предизвика у Николас диви желания, безмилостни като блестящото острие на бръснач.

— Дали го познавам? — Още една ослепителна усмивка, която избухна в светлината на хилядите звезди, които засияха в очите й. — Та аз съм влюбена в него!

С тези думи тя се плъзна покрай него, неуловима и лека като летен бриз. И сто пъти по-неустоима.