Пленница на вятъра

ГЛАВА 2

Николас Хоксмур много добре знаеше как се прави добро представление. Особено с такава впечатляваща публика като неустоимата русокоса красавица Изабела Натуик, съпругата на маркиз Ангълси, губернатор на остров Уайт. Ангълси бе истински моряк и един от най-активните членове на Кралския яхт-клуб. Десният му крак бе заменен с дървена протеза, след като в битката при Ватерло го изгуби, улучен от гюле. В последните години човек често можеше да го види да пристъпва тежко по квартердека на яхтата си „Пърл“. Лошата му слава се увеличи десеторно, след като преди няколко години се ожени за една прекалено млада красавица и се установи да живее във великолепен замък от времето на Хенри VIII, разположен близо до брега. Носеха се слухове, че след солидна доза коняк прекарвал вечерите си, забавлявайки се да стреля с пистолета си по фамилните портрети.

Поради огромната му заетост с яхтата, деветнадесетгодишната Изабела прекарваше дълги и скучни часове, седнала край прозореца на кулата в Касъл Стъби. Именно оттам предишния ден бе видяла Николас Хоксмур да влиза в пристанището на „Флийтуинг“. За Николас никак не бе трудно да получи съгласието й за една разходка на борда на кораба му. Нямаше да остави такава красавица да скучае нито минута. Смяташе бавно да се наслади на прелестите на отегчената съпруга.

Изабела се бе излегнала върху една пейка на палубата, дългата й коса се стелеше по дъските, а от полуразтворените й устни се отронваха задъхани стенания. Деколтето на роклята й бе смъкнато, а копринените поли бяха вдигнати нагоре, разкривайки дантелените й жартиери. Снежнобелите й бедра потръпваха под дланите на Николас.

Прошепна името му. Николас едва я чу, заровил глава в пищните й гърди. В този миг си помисли, че да я люби ще бъде все едно да се потопи в голяма купа с пухкав крем. Такова изобилие от тръпнеща бяла плът, толкова изгарящо нетърпение. Ако имаше желание, можеше да я научи на много неща. Бедното, малко създание, толкова отдавна забравено в своята кула.

Обхвана натежалата й гръд с едната си ръка, вдигна поглед на северозапад и с другата си ръка завъртя руля надясно. Очите му се присвиха. Какъв странен кораб, целият в остри ъгли и наклонени мачти. Наблюдаваше как носът на „Мисчиф“ се носи по вятъра. Странно, но не се люлееше или накланяше по вълните. Усети някакво присвиване ниско долу в корема, там, където пръстите на Изабела се бореха с кукичките на панталоните му.

В следващия миг платната на „Мисчиф“ се издуха и се опънаха по мачтите. Носът на кораба се насочи право към „Флийтуинг“. Шхуната се носеше с пълна сила по вятъра, и то дяволски бързо.

Значи бяха налапали въдицата.

Устните на Николас се извиха в лукаво задоволство.

— Николас!

И последната кукичка бе освободена. Той усети върху голата си плът ръцете на Изабела.

— Вземи ме! — задъхано прошепна тя.

Николас застина за миг, после бързо закопча панталоните си.

— Не забравяй вълнението от очакването — рече той и докосна устните й. Отвори очи. Изправи се и погледна към „Мисчиф“. Корабът се приближаваше, и то дяволски бързо.

Изабела възмутено се надигна.

— Очакване? — изписка тя. — Да върви по дяволите очакването. Готова съм, Николас! В този миг. Сега! Трябва да те имам или ще умра от желание!

— Доста изтъркана фраза — промърмори мъжът и хвана руля. Една висока вълна заля лицето и охлади голите му гърди. Разтворените краища на ризата му изплющяха на вятъра.

— Майър! Киъл! — извика той на двамата си помощници. — Раздвижете екипажа. Вдигнете всички платна, в това число и най-горните, и страничните! Състезаваме се. — Погледна през рамо. Черният корпус на „Мисчиф“ излизаше от мъглата като наближаващ ураган. — И ни предстои дяволски трудно състезание!

— Състезание! — извика Изабела, оправяйки роклята си. — Вървете по дяволите всички мъже заедно с проклетите си кораби! Доколкото разбрах, ти каза, че няма да се хванат на въдицата. Обеща ми, че цялата сутрин ще е само за нас двамата.

Николас присви очи към издутите платна.

— Да, скъпа.

— Трябва да си закопчея роклята…

— Солент е точно отпред! — извика Майър от бугшприта.

Николас леко изви руля надясно. Платната се издуха от вятъра. Той усети как големият кораб потрепери, когато рязко се наклони. От опит знаеше, че това е единственият начин да се избегнат плитчините, известни като Солент.

— Опъни платната докрай! — нареди Николас.

— Под палубата е наводнено! — извика един от моряците.

Николас стъпи здраво, за да запази равновесие от внезапното залюляване на кораба, и успя да хване Изабела малко преди да падне през фалшборта.

— Да видим какво ще предприеме нашият нищо неподозиращ американски приятел, щом се озове сред коварните английски плитчини… — измърмори Николас.

В следващия миг го прониза някакво странно усещане. Първите пристъпи на съмнението. Почти чуваше как „Мисчиф“ се плъзга безпрепятствено през коварните води, застрашителен в своето мълчаливо предимство.

Не беше възможно да наближава толкова бързо. Откъде капитанът й би могъл да знае за плитчините?

Николас се обърна. Острият черен нос се носеше през мъглата на по-малко от двадесет метра откъм кърмата и от бакборда. Лъскавият нос на кораба завършваше с фигура на жена. В протегната й ръка се виждаше букет цветя. Скулптурата бе удивително изискана и в същото време семпла. Николас стисна зъби.

— Те са отляво, по посока на вятъра, а ние сме отдясно — каза той, когато Майър се появи до лакътя му. — Имаме предимство. Ако се сблъскат с нас, ние ще спечелим.

— Дали капитанът е запознат с правилника на състезанието?

— Много скоро ще го научи. Промени посоката с петдесет метра!

— Тогава те ще имат предимство, сър, и ние ще сме длъжни да им отстъпим.

— Но ще бъдат принудени да скъсят платната си, за да запазят дистанцията от петдесет метра, ако не искат да се сблъскат с нас. Докато успеят отново да отпуснат платната, ние вече ще сме ги победили.

Майър се замисли над думите на капитана, докато се взираше в „Мисчиф“.

— Вие смятате, че те ще загубят скорост след като скъсят платната си?

Пронизващият поглед на Николас накара първия му помощник да се изчерви.

— Виждали ли сте досега толкова опънати платна, сър? — избоботи Майър. — Сигурно килът й е пълен с тонове чугун за баласт.

— Спести ми възхитените си дрънканици, Майър, и дай заповед за петдесет метра. — Николас не си даде труд да прикрие рязкостта в тона си. Смъкна ризата си и я обви около раменете на Изабела. — Заведи я долу — заповяда на Майър.

Петдесет метра. Пристъпи по-близо до перилото и се втренчи в американската шхуна, докато екипажът й скъсяваше платната. Изчака. Според логиката сега корабът трябваше да изостане с около стотина метра. Нито един кораб със скъсени платна не можеше да се мери по скорост с кораб, който плава с докрай опънати платна. Нямаше такъв кораб на света.

Всеки момент щеше да изостане. Продължи да чака, впил пръсти във фалшборта. Примигна, отказвайки да повярва на очите си. Трябва да изчака още няколко минути. По дяволите! Проклетият американски кораб не изоставаше! Приближаваше. Николас застина. След тридесет метра щяха да се сблъскат.

Хоксмур изкрещя заповед да сменят ъгъла на платната и сграбчи руля. Платната се отпуснаха, изплющяха, наклониха се, после отново се изпънаха докрай. Николас усети как корабът му подскочи, понесен от вятъра. Ала това нямаше значение. Трябваше да увеличат скоростта докрай. Скръцна със зъби, докато наблюдаваше как „Мисчиф“ заедно със скъсените си платна минава покрай него, сякаш корабът му бе закотвен. След малко американският кораб смени посоката и остави „Флийтуинг“, окъпан в морска пяна, докато самият той се носеше плавно по вятъра. В този момент, сякаш по поръчка, мъглата се вдигна напълно, разкривайки пред Николас прекрасна гледка към пристанището на Каус, където всички насъбрали се бяха станали свидетели на страхотното му поражение. Дори от четвърт миля разстояние можеше да усети безмълвното им изумление. Един американски кораб не можеше да победи никой английски плавателен съд, дори и да се управляваше от негодник и мошеник като Николас Хоксмур.

— Капитане, сър…

Николас продължаваше да се взира в изписания със златни букви надпис в задната част на шхуната. Въпреки студения вятър и солените морски пръски отвътре сякаш го изгаряше буен огън.

— Да, Майър. Сигурно се чудиш как ще се осмелим да си покажем физиономиите на бала в чест на състезанието.

— Всъщност, сър…

— Е, ще ги покажем, по дяволите! Една загуба не е причина да изпуснем забавлението, да не говорим за качествения коняк. Освен това нямам търпение да се срещна с капитана на „Мисчиф“, многоуважаемия господин Уилъби. Той със сигурност ще бъде там, за да се наслади напълно на моментната си слава. — Николас вкуси от горчилката на думите си и усещането никак не му хареса.

— Досега никога не сте губили, сър.

Хоксмур изгледа свирепо първия си помощник.

— Да не би да намекваш, че не мога да се справя с едно поражение, Майър?

— Не, сър. Тъкмо обратното, сър.

— Добре. — Николас продължи да се взира в морето и да се пита защо, по дяволите, се чувства така, сякаш му се иска да стовари юмрука си в нечие лице. Не си спомняше да се е чувствал по този начин от времето, когато бе малко момче. — Ще измия бързо нашия срам — добави той.

— И как ще стане това, сър?

— Като купя проклетия кораб. Каквато и да е цената му. Ще направя такова предложение на Уилъби, че той няма да може да ми откаже. — При мисълта устните му се извиха в злорада усмивка.

— О, сър…

— По дяволите, какво има пък сега, Майър?

— Става дума за лейди Натуик, сър.

Николас изпусна една дълбока въздишка. Съвсем бе забравил за тазсутрешното си развлечение

— А, по дяволите, ще трябва да ида при нея.

— Но, сър, може би не е зле да знаете, че…

Но Николас не изчака да чуе останалата част от предупреждението на Майър. Спусна се по стълбата, вземайки по две стъпала наведнъж, почука на вратата от палисандрово дърво и влезе вътре. Едва бе направил две крачки, когато Изабела се хвърли в ръцете му.

— Николас, аз… — Очите й се разшириха, лицето й пребледня и тя повърна на гърдите му.

Разнесоха се две резки почуквания, вратата на каютата изскърца и Сайлъс Стийл надникна вътре.

— Идваш ли?

Доминик не вдигна глава от бюрото. Купища чертежи покриваха дървената му повърхност. Подпряла глава на лакти и смръщила вежди, младата жена внимателно изучаваше чертежите, а после отместваше поглед към миниатюрния дървен модел на „Мисчиф“, поставен в края на бюрото пред почти изгоряла свещ. Наблизо лежеше ножът, който тя използваше, за да издялква дървения модел при всяка направена промяна. Върху пода се виждаха пръснати разтворени книги.

— Доминик?

Тя примигна и се опита да фокусира уморените си очи върху Сайлъс. Мъжът изглеждаше някак застрашителен на трепкащата светлина на догарящата свещ. Нощта се бе спуснала много бързо. Но винаги ставаше така, когато работеше.

— Какво знаеш за изчисляването на дължината на носовата част и резултатното й въздействие върху баласта и платната?

Гъстите бели вежди на Сайлъс се смръщиха.

— Търсиш формула ли?

— Разбира се. Но не мога да я открия никъде в книгите ми.

— Такава не съществува.

— Трябва да има. Някой някъде би трябвало да е забелязал връзката. Аз самата го установих. Обаче изглежда, че не мога да открия точната формула. Бог ми е свидетел, че не мога да си позволя отново някоя незначителна грешка. Трябва да открия книгата с формулата. — Доминик се наведе и се зае да събира разхвърляните книги. Навън се е събрала доста голяма тълпа, нали?

— Много по-голяма от тази, която някога се е събирала в пристанището Батъри, когато нюйоркският яхт-клуб организира ежегодните си състезания. А ти висиш тук откакто пуснахме котва в пристанището.

Доминик се изправи и сподави една прозявка.

— Ти излез пръв.

— Аз не съм капитанът, нито конструкторът на този кораб. А те искат да видят тъкмо него. Изглежда, че през последните пет години „Флийтуинг“ неизменно е печелил златната купа. Тази сутрин си победила най-добрия. Време е да се възползваш от ситуацията.

— Така ли? Биха ли повярвали наистина, че една жена е способна на такова нещо?

— Може би. — Доминик недоволно изсумтя и Сайлъс се изчерви. — Всъщност може би подценявам щедрите им натури. — Замълча за миг. — Ако искаш онези договори, ще трябва да излезеш от удобния си пашкул.

— Но тук е толкова тихо и се чувствам в безопасност, Сайлъс. А навън… — Взря се през страничния отвор. Пристанището бе огрято от сребристата луна, а наоколо се виждаха трепкащите светлини на яхтите, излезли на нощна разходка. Плясъкът на вълните се заглушаваше от музиката, носеща се откъм сградата на яхт-клуба. В главата й се раздвижи някакъв спомен. Музиката беше същата; нощта бе идеална за забранени срещи — особено на борда на кораб, когато всички пътници спят дълбоко след бурна пиянска нощ. Това, на което тринадесетгодишната Доминик бе станала неволен свидетел, скрита зад един параван, я бе накарало много нощи след това да се спотайва в каютата си. Там, легнала върху тясното легло, тя се взираше в тавана, придърпала завивките до брадичката си. Беше й невъзможно да заспи, след като над главата й изисканото и елегантно общество танцуваше и се смееше в онзи свят на покварата, който бе създало.

— Не — рече тя и тръсна глава, за да пропъди мъчителните мисли. — Утре ще се срещна с онези консервативни яхтсмени. Обещавам. И ще получа договорите.

Сайлъс недоволно изсумтя.

— Не приличаш на баща си. Той обича публичните похвали.

— Не, и никога няма да заприличам.

— Достатъчно ти е да побеждаваш.

Доминик се втренчи за миг във възрастния си приятел, после отмести поглед към чертежите.

— Не ми е достатъчно, особено след онази катастрофа в пристанището на Ню Йорк. Ако компанията се провали, докато аз съм начело, в мига, в който кракът му стъпи на американска земя, баща ми ще ми намери съпруг, вероятно някой собственик на захарна плантация.

— Ти си тази, която предложи облога.

— Разбира се! Тогава ми изглеждаше толкова… лесно. И ще бъде. До утре ще съм затрупана от предложения за договори. — Махна към вратата. — Върви и се забавлявай, Сайлъс. Предай на всички поздравите на капитана.

Вратата се затвори зад Сайлъс. Доминик се заслуша за миг в звука от стъпките му по палубата и в гласа му, който се извиси, докато разговаряше с посрещачите. След малко отново се възцари тишина. Тълпата навярно се бе отправила към яхт-клуба. Доминик взе модела и го завъртя. Дървото беше фино, гладко и топло. Колеблива усмивка затрептя на устните й.

Какво значение имаше, по дяволите? Усети как радостта бавно се надига в гърдите й. Тя бе победила най-добрия от англичаните, и то без особено усилие. Капитанът на „Флийтуинг“ бе направил фаталната грешка да подцени противника си. Усмивката й стана по-широка. Да, в много отношения победата й стигаше.

След малко небесата отвън пламнаха. Разнесе се тътен и палубата над нея се разтърси. Доминик скочи от стола и изхвръкна от каютата. Вдигна полите на роклята си и хукна нагоре по стълбата. Излезе на палубата в мига, когато небето избухна от фойерверки, осветявайки залива, сякаш беше ден. Разнесоха се радостни викове, както и поздравителни изстрели от околните яхти.

Доминик се обърна към яхтклуба. От всички прозорци на двуетажното здание струеше светлина. Музиката се изливаше от разтворените двойни врати, а покрай прозорците се мяркаха силуетите на танцуващите двойки, носещи се в ритъма на валса.

Младата жена отмести поглед. През последния прозорец зърна стая, тънеща в полумрак. Стените й бяха покрити с лавици с книги.

— Библиотека. — Любопитството у нея се събуди. — Там със сигурност има книга, в която мога да открия формула за изчисляването на дължината на носовата част и резултатното…

Приглади тъмната си коса, стегната в дебела плитка, и оправи гънките на роклята си. Едва ли някой щеше да я забележи в тълпата, особено ако избягва осветените салони. Наметна шала на раменете си, духна свещта и напусна кораба.

Откри слугинския вход в задната част на сградата и тихо се промъкна вътре. Един лакей й подаде празна табла, измърмори нещо за сандвичи и мина покрай нея с гордо вдигната глава и щръкнала перука. Въоръжена с таблата и с решително изражение на лицето, младата жена се измъкна от кухнята, прекоси тесния коридор, после пое по един по-широк, който изглежда опасваше цялата къща. Музиката се чуваше отляво, а отдясно коридорът тънеше в сенки. От двете страни се виждаха затворени врати. Доминик стигна до последната, натисна дръжката и вратата плавно се отвори.

Младата жена изпусна доволна въздишка. Стаята бе празна и три от четирите й страни бяха запълнени с книги от пода до тавана. Четвъртата стена бе заета от прозорец, както и от портретите на джентълмени със строги лица, облечени тъмносини сака, наподобяващи морски униформи, и бели панталони. В стаята нямаше много мебели, като се изключи огромното бюро и трите кресла, подредени пред него. В единия ъгъл, точно до лавиците с книги, се виждаше дълбоко кресло с висока облегалка.

Доминик пристъпи вътре и затвори вратата. Приближи до бюрото, остави таблата и придърпа свещника до една купчина листа. Погледна ги внимателно. Вяха документи на клуба. Преглътна мъчително, изпълнена с чувство за вина и побърза да ги върне на мястото им. Интересуваха я чертежите. Не искаше да краде, а само да се научи. Прехапа долната си устна и огледа лавиците. Нямаше нищо лошо в постъпката й, нали? Какво ли биха казали тези джентълмени, които я гледаха свъсено от стената, ако я открият да тършува из библиотеката им?

Една книга привлече погледа й. Позлатената й подвързия светеше като факла в претъпканата лавица. Заобиколи креслото, повдигна се на пръсти и протегна ръка. Пръстите й тъкмо докоснаха долния край на книгата, когато се чуха някакви гласове. Последва смях. Прозвуча като дяволито женско хихикане. И приближаваше към вратата.

Доминик се втренчи изумено натам. Разнесе се мъжки глас. В отговор отново се чу хихикане. Дръжката се завъртя и вратата се отвори. Доминик инстинктивно клекна на пода зад креслото.

Страните й пламтяха. Тя сви колене и се наведе още по-ниско. Вратата се затвори зад новодошлите. Сега сигурно щяха да си поговорят. Навярно се бяха уморили от шума и музиката и бяха дошли тук да си отдъхнат за малко. Нещо изшумоля. Звукът напомни на Доминик как майка й сваляше тафтените си вечерни рокли с многобройни долни фусти.

Напомни й и за онази нощ, когато, скрита зад паравана, бе наблюдавала как онази дама от Италия бе свалила вечерната си рокля и фустите и се бе отпуснала в прегръдките на един мъж, който не й беше съпруг.

— Нали не мислиш… — задъхано прошепна жената.

— Не. — Гласът бе дълбок, плавен баритон, също като на красивия тъмнокос певец от Сицилия, който бащата на Доминик някога познаваше. Себастиан, с гарвановочерни коси и тъмносини очи. На тринадесет години Доминик се бе влюбила от пръв поглед в него. — Никой няма да ни намери тук, Маргарет — каза мъжът.

— Но Едуард е толкова ревнив. — Думите й потънаха в страстна въздишка.

— На теб ти харесва. — В гласа му прозвуча някаква дяволита и порочна нотка, която накара Доминик да затаи дъх.

— Ръцете ти са толкова големи, скъпи. Обичам, когато ме докосват там… само още едно копче и ще бъда свободна.

— Говоря за съпруга ти. Харесва ти да го караш да ревнува.

Очите на Доминик се разшириха.

— Не съм и помисляла за Едуард от мига, в който ти влезе в балната зала — дрезгаво промърмори жената. — Още тогава те пожелах също толкова силно, както те желая в този миг, макар и да съм съпруга на един проклет британски адмирал. Носят се толкова ужасни слухове за теб.

— Продължавай. — В спокойния му, овладян глас прозвуча развеселена нотка. Този мъж явно много добре знаеше точно какво прави.

Изминаха няколко минути в тишина. Бедният адмирал Едуард. Сигурно се налива някъде с шампанско, в пълно неведение за това, което този негодник прави със съпругата му.

— Чух, че тази сутрин си бил с лейди Натуик — каза жената. Гласът й бе странно прегракнал и умоляващ, сякаш просеше за нещо. Чу се звук от раздиране на плат, като че ли бе брезент. Миг по-късно някакъв малък предмет се изтърколи по дървения под и спря до коляното на Доминик. Тя го взе и го вдигна към светлината. Беше перлено копче.

— Обичаш да си мислиш за това, нали? Чудиш се какво точно съм правил с лейди Натуик на борда на моя кораб цялата сутрин.

Отново се чу шумолене. Краката им се влачеха но пода, сякаш се бяха вкопчили един в друг и танцуваха доста тромаво. Нещо профуча към края на креслото, зад което Доминик се бе свила. Тя леко се надигна. От облегалката, на сантиметър над главата й, висеше белият ленен ръкав на мъжка риза.

— Аз… предполагам, че може би е така. Всяка жена, с която си имал някаква връзка, е руса, млада и омъжена. Сигурно щях да се почувствам пренебрегната, ако не бе проявил интерес към мен. Мисля, че съм хубава колкото лейди Натуик и също толкова богата.

— Едуард просто не знае какво да прави с теб, моя скъпа Маргарет. — Разнесе се доволно ръмжене. Последва го тихо мляскане. Доминик се намръщи. Какви неприятни звуци. Какво ли правеха…

— Маргарет… Доминик почувства как я облива гореща вълна от чувственото трептене в гласа му. Ниско в корема й се зароди някакво странно усещане, което я накара да изпита смущение. — Ти имаш най-прекрасните бели гърди… най-меките, пищни бели бедра. Легни тук.

Доминик спря да диша.

— О, скъпи, върху бюрото? О!

Таблата издрънча, с един замах съборена на пода. След миг и документите я последваха. Стаята внезапно се изпълни със стенания и задъхано дишане. Доминик имаше чувството, че сърцето й ще се пръсне. Слушаше, макар да знаеше, че не бива, знаеше, не, по-скоро усещаше, че става нещо ужасно. Веднъж вече едва не бе присъствала на подобна сцена… само веднъж, но тогава бе невинно момиче, а и може би бе проявила достатъчно разум, за да избяга, преди да бе станало твърде късно и да види всичко до края.

Тогава бе скрита зад параван. Сега — зад кресло. Сега не бе на тринадесет години, а зряла жена, една стара мома на двадесет и пет. Желанието й да побегне бе надвито от нещо друго… нещо повече от любопитство, нещо, което я караше да изпитва чувството, че при следващото поемане на въздух роклята й ще се пръсне.

Между гърдите й потече струйка пот. Струваше й се, че вижда как ръцете на мъжа шарят по женската плът. Чуваше дишането му, ниско и накъсано, също като свистенето на зимен вятър, брулещ платната на кораб. Гласът му приличаше на приглушен тътен на буря, удавен в звуците, които издаваше жената. В съзнанието на Доминик избухнаха ярки образи на преплетени крайници, разголени гърди и хълбоци, трескави движения, придружени с животинско пръхтене…

Ала тук нямаше нищо подобно. Само приглушени, дрезгави звуци, звуци, които я дразнеха и възбуждаха. Тя затвори очи и си представи прекрасния Себастиан, такъв, какъвто някога се явяваше в детските й сънища.

— Сладка моя… — промърмори той. Доминик разтвори устни. Дишането й се учести.

— Отдай ми се.

Доминик затрепери. Усещането започна от утробата й и се разпространи нагоре по тялото й на ритмични тласъци. Притисна длан към сърцето си. Гърдите й бяха набъбнали и твърди под тънкия муселин. Очите й се разшириха. Бягство. По някакъв начин трябваше да избяга оттук.

Надникна иззад ъгъла на креслото. Подът до вратата бе покрит с дрехи. Виждаха се женска рокля и купчина фусти. Една розова копринена пантофка се подаваше изпод мъжко черно сако.

— Сега — простена жената.

— Не още. — Мъжкият глас, за разлика от женския, бе напълно овладян.

— Моля те, скъпи… — Вече умоляваше. — Ти си истински дявол, след като ми причиняваш подобно нещо… — Жената едва успяваше да си поеме дъх. — Господи, скъпи — изпъшка тя. — Погледни се.

„Погледни го…“

Да, трябваше да го направи. Не можеше да се сдържи. Вкопчи се в дръжката на креслото. Устата й бе пресъхнала, ала тя не можеше да оближе устните си, нито да преглътне, нито да мисли. Сякаш се бе отделила от тялото си и сега се наблюдаваше отстрани, все едно сънуваше или бе изпаднала… в транс.

Или може би най-после щеше да узнае какво се бе случило през онази нощ, след като бе побягнала към долната палуба, твърде изплашена, за да остане да гледа.

Имаше чувството, че всичкият въздух бе излязъл от дробовете й. Този мъж не беше гъвкавият и грациозен певец Себастиан, един очарователен мъж, изпълнен с финес и страст. По-скоро приличаше на животно. Изглеждаше досущ като дявол, а не като ангел. Порочен и коварен.

Беше огромен и тъмен, стиснал с една ръка ръба на бюрото, а бялата извиваща се маса под него бе Маргарет. Лицето му бе наведено и обрамчено от вълниста черна коса, която хвърляше сянка върху квадратната му брадичка. Доминик впи поглед в устата му и усети как нейната затрепери. Неговата изглеждаше широка в сенките, жестока и непрощаваща, уста, която не познава смеха. Видя в нея някакво злорадство, а не удоволствие; контрол, а не страст. Устните му бяха пълни и леко повдигнати в краищата, сякаш се наслаждаваше на нещо свое. Доминик бе почти сигурна, че мислите му не бяха в тази стая, а някъде много далеч… и нямаха нищо общо с жената, легнала на бюрото пред него.

Нямаше риза. На светлината на свещите кожата му блестеше с тъмнозлатист оттенък. Широките му гърди бяха покрити с коприненомеки черни косъмчета, които се спускаха надолу към плоския корем и продължаваха по-надолу. Погледът на Доминик се задържа точно там, на онова тайно място, което една стара мома не би трябвало да гледа като омагьосана.

Той помръдна леко и един мускул заигра под кожата му. Повдигна с едната си ръка отпуснатата жена. Пъхна ръка под извивката на гърба й и блестящата й руса коса се разстла по полираната повърхност на бюрото. Жената отметна глава назад, от полуразтворените й устни се отронваха накъсани стонове. Доминик несъзнателно се задъха. Мъжът наведе глава и огледа великолепните й гърди със замъглени и някак си отсъстващи очи.

Доминик чу задъханата молба на Маргарет, да, това бе точно молба за милост. Какво още можеше да направи това животно на бедната жена?

Той отново се раздвижи, грациозен като котка. В този миг Доминик осъзна, че панталоните му лежат скупчени в краката му. Сякаш невидим юмрук се заби в стомаха й. Мускулестите му бедра и стегнати хълбоци потрепваха и Доминик едва дишаше, когато мъжът се надигна като някой разгонен жребец.

Но не внезапността на този акт я смая в този миг, а изражението на лицето му, безспорната му отдалеченост от Маргарет. Това и… Погледът й бе привлечен към корема му, там където светлината хвърляше отблясъци, разкривайки всички кътчета на тялото му.

Някой издаде сподавен вик.

Доминик затвори уста. Примигна и застина на място. Със сигурност не бе…

Маргарет отново изписка и започна да се мята по бюрото, докато една голяма ръка не я усмири. Тогава той вдигна глава и погледна право в Доминик.

Сребристи. Очите му бяха сребристобели. Но не като лед. Приличаха на сребристобяла гореща лава. Доминик имаше чувството, че я изгарят до върха на пръстите й.

Ъгълът на устата му се повдигна нагоре. Доминик мигом изстина. Поканата бе явна, немислима.

Не си даде труд да си вземе пелерината, нито книгата, нито таблата. Препъна се само веднъж, докато се изнизваше към вратата, и стъпка сакото му. Надяваше се окончателно да го е съсипала. Отвори широко вратата и я блъсна с всичка сила в противоположната стена. Но не ехото от този звук я последва, когато хукна по коридора към кухнята, към спасителната тъмнина. Не, това беше смехът му и плътният му глас, спокоен и в същото време леко насмешлив.

— Не се тревожи, Маргарет. Беше само една слугиня.