Пленница на вятъра

ГЛАВА 6

Лондон Август, 1850 г.

Емелин Брадфорд, графиня Сейнт Леджър, седеше зад писалището си до еркерния прозорец в къщата си в Мейфеър, гледаща към Хайд Парк. Върху бюрото пред нея бе сутрешната поща, чаят, сервиран във фин китайски порцелан, кристална ваза с карамфили, доставени тази сутрин от Итън, както всеки ден през последните четиридесет години. Такава бе волята на графа и традицията се бе запазила и след смъртта му преди десет години.

В едната си ръка графинята държеше светската страница на лондонския „Таймс“, а с другата галеше снежнобялата котка, излегнала се в скута й. Тя погледна над очилата си, когато една сянка засенчи сутрешното слънце.

— Да, Бътънсбридж, какво има?

Икономът протегна ръка, облечена в безукорно бяла ръкавица.

— Това пристигна току-що, мадам.

Графинята погледна плика и печата.

— Мили Боже, това е от Уинтърхър! — Хвърли бърз поглед към Бътънсбридж. Икономът я гледаше, сякаш не намираше нищо особено в необичайното вълнение на господарката си, която притисна плика към гърдите си. — Благодаря ти, Бътънсбридж. Днес няма да има отговор.

Дори Бътънсбридж да намери за странно държанието на господарката си, не го показа с нищо. Оттегли се безшумно, като затвори вратата на салона зад гърба си.

Графинята счупи печата, отвори писмото и го вдигна към очите си, за да вижда по-добре през очилата. Трябваха й няколко минути, за да успокои треперенето на ръката си. Погледът й мигом се стрелна към подписа в края на писмото.

Прегледа набързо писмото. Струваше й се, че сърцето й ще изскочи от гърдите. След близо тридесет години почти бе забравила подобни усещания.

Графинята вдигна глава и погледна към парка. Внезапно планът се оформи с изненадваща лекота. Всичко беше много просто.

Сведе поглед към писмото и този път го прочете бавно, за да усети всеки нюанс, всяка ненаписана дума. Възможността сама се изпречваше на пътя й. Отмести поглед към „Таймс“, по-точно към статията, която четеше допреди малко.

Графинята посегна към един от тънките листове за писма и взе пачето перо. Адресира плика, както винаги при подобни обстоятелства, до получателя Николас Хоксмур, ескуайър Икабод Бритълс, Сейнт Джеймс, номер 7.

Доминик предаде руля в ръцете на Сайлъс дълго преди „Мисчиф“ да влезе в пристанището и да пусне котва зад „Флийтуинг“, недалеч от входа на корабостроителницата на „Райт, Фулър и Смит“. Не че при обикновени условия Доминик не бе способна да извърши подобна сложна маневра. Ала днес условията не бяха обикновени и дланите й непрекъснато се потяха. Не можеше да рискува с чувствителното кормило.

Пътуването от Каус бе продължило близо два дни. След като й връчи издута кесия, съдържаща уговорената сума, Хоксмур умело извоюва златната купа и наградата от сто гвинеи в състезанието на борда на „Флийтуинг“, но колкото и да бе странно, не се появи на грандиозния бал в чест на победата. Той се скри на кораба си почти веднага след състезанието и по време на цялото пътуване до Лондон остана на кормилото. Доминик би трябвало да бъде доволна от поведението му. Тя остана дълго на долната палуба на „Мисчиф“, стиснала кожената кесия в ръка. После отиде в каютата си и поне десет пъти преброи парите. Огледа помещението, изпълнена със странно чувство на загуба и празнота. Всичко бе някак си странно обезпокоително и смущаващо.

По време на пътуването Сайлъс се развличаше, като на няколко пъти подмами Хоксмур да участва в импровизирани състезания. Възвестяваше победата си с гръмогласни възгласи, като се постара те да бъдат чути от съперника му. Доминик не виждаше причина да сложи край на малкото му развлечение. Странно, но тя не изпита никакъв трепет от победата, докато те задминаваха „Флийтуинг“. „Мисчиф“ вече не бе нейната шхуна. След по-малко от месец едва ли щеше да познае кораба си.

— Ще трябва да поговорим относно ремонта, Хоксмур — заяви младата жена в мига, в който слезе от подвижния мостик на „Мисчиф“ и стъпи на кея до клиента си. Не бе трудно да го открие. Той стърчеше поне една глава над докерите, които се суетяха из пристанището. Доминик опъна кожените си ръкавици. — Тежестта на оръдията ще има много лош ефект върху ватерлинията и баласта, да не говорим за всичките онези отвратителни промени, които смятате да предприемете с долните палуби на кораба ми.

Той повдигна върха на шапката си и кимна.

— Желая ви приятен ден, госпожице Уилъби — отвърна той, а в очите му блеснаха игриви пламъчета. Изглеждаше толкова елегантен, че Доминик почти очакваше да го види как се изпъва и траква с токовете на ботушите си. — Предполагам, че искате да ми изложите принципното си становище по въпроса, тъй като корабът вече не е ваш. Предполагам да го обсъдим в кабинета на моя адвокат. Там ще можем да подпишем и договора. Освен това ще ви напиша чек за останалата сума.

— Добре. Ще поговорим, когато отидем там. Но това може да почака. — Тя се завъртя на пети.

Хоксмур я настигна.

— Нима не си искате парите?

Доминик ускори крачка.

— Разбира се, че си искам парите. Но това може да почака.

— Разбирам. Имате по-важен ангажимент.

— Да, доста по-важен.

— Очевидно.

Тя спря, когато стигна до покритата с каменна настилка улица, и полите на роклята й се развяха зад нея. Огледа оживената улица, задръстена с каруци, екипажи и минувачи, после забеляза, че Хоксмур е застанал до нея. Примигна срещу него и махна с ръка.

— Вие можете да си вървите, господин Хоксмур.

— Помислих, че предпочитате да ви хвана някой файтон.

Тя се повдигна на пръсти, за да погледне през рамото му, после махна с ръка, за да спре един минаващ файтон.

— Ще се оправя, благодаря ви.

— Сама?!

Ръката й се отпусна, когато празният файтон мина покрай нея, без да спре.

— Да, сама. В Ню Йорк винаги се движа сама.

— Къде е вашият телохранител Стийл? Точи си зъбите срещу нищо неподозиращите англичани?

— Не, те са достатъчно остри след пътуването от Каус до тук. Както сам знаете, наложи му се да предъвква от онова английско дърво.

— Явор — отсече той. — Най-твърдото, което може да се намери в Англия.

Тя му хвърли кос поглед и усети как устните й потрепнаха.

— Стийл е на гости на един свой стар приятел, с когото някога са пътували заедно. Сега държи кръчма на крайбрежния булевард. Та той убеждава Сайлъс да му стане съдружник. Ще му кажа, че сте питали за него.

— Ще ви бъда задължен. Въпреки че се питам що за телохранител е, щом позволява на една млада жена да скита сама из лондонското пристанище.

— Той ми има доверие.

— Въпросът не е в това да има доверие на вас, госпожице Уилъби. Моля, позволете ми. — Хвана я леко подръка и небрежно вдигна пръст във въздуха. В същия миг сякаш изневиделица от сенките изникна една черна, лъскава карета и спря пред тях.

— Какви великолепни животни — промълви Доминик, възхитена от прекрасните коне, които танцуваха пред каретата.

Ала преди да успее да даде нарежданията си на кочияша, който скочи от капрата, за да отвори вратата, Хоксмур я хвана под лакътя и й помогна да се качи. Тя се стовари върху тапицираната със златисто кадифе седалка и бе толкова смаяна от пискюлите, полюшващи се от разкошната завеса на прозореца, че не забеляза как Хоксмур я последва. Подскочи стреснато, когато коляното му се допря до крака й.

— Вие няма да дойдете с мен — тросна се младата жена, събра колене и ги отмести колкото се може по-надалеч от него. — Така че не се настанявайте. — Въпреки това той се разположи удобно на срещуположната седалка.

— Няма да ви оставя да ми се изплъзнете толкова лесно.

Доминик приглади полите си.

— Не се опитвам да ви се изплъзна, господин Хоксмур. Просто искам да посетя брат си сама. Нима молбата ми е толкова неразумна?

— За една млада жена? Да, повече от неразумна. — Наведе се напред и Доминик инстинктивно се отдръпна и се притисна към облегалката. Хоксмур хвана дръжката на вратата и извика към кочияша. — Карайте към корабостроителницата на Уилъби.

Каретата потегли. Доминик наблюдаваше как Хоксмур се облегна назад, свали шапката и ръкавиците си със самочувствието на човек, намиращ се в свои води. Тя внезапно се почувства така, сякаш острите зъбци на капана са щракнали около нея.

— Вие май познавате кочияша.

— Разбира се, че го познавам. От пет години Нейт работи при мен. Не се тревожете. Знае пътя.

Младата жена усети как цялото й тяло се опъва като струна. Внезапно изпита желание да не се докосва до нищо, изправи гръб и стисна ръце в скута си. Разкошната карета й се стори още едно доказателство за порочността на този мъж.

След като можеше да развратничи върху палубата на кораб, то нищо не му пречеше да го направи и в една затворена карета. В главата й избухнаха стотици образи. Полазиха я обезпокоителни тръпки и тя пое дълбоко въздух.

— Аз не се нуждая от помощта ви, господин Хоксмур. Мога и сама да си наема карета.

— О, не се и съмнявам. Просто защитавам инвестициите си. Трудно може да се намери толкова добър корабостроител като вас, госпожице Уилъби. Няма да рискувам да ви оставя да се загубите.

— Никога досега не съм се губила, господин Хоксмур. Притежавам отлично чувство за ориентация.

— Аха. Кога за последен път сте били в тази част на Лондон?

Доминик се замисли за миг, подръпвайки с върха на пръста си долната си устна.

— Преди петнадесет години. Тогава бях на десет. Беше решено да остана в дома на едно много богато семейство под надзора на тяхната гувернантка.

— Предполагам, че не сте го решили вие.

— Ами това е очевидно! — Доминик усети как в гърдите й се надига гняв и неспокойно се размърда. — Кое момиче ще се зарадва да го оставят в една огромна, претъпкана с мебели стара градска къща, със седем разглезени деца, с един тлъст мирови съдия, дребнавата му жена и надута стара гувернантка, докато родителите му се развличат цяла година на увеселително пътешествие из Средиземно море? Във всеки случай не и аз.

— Предполагам, че не сте се примирили с положението.

— Естествено. Избягах. Е, предполагам, че е отвратително да изчезнеш, без да кажеш нито дума — не че измъкването ми посред нощ, преоблечена като домашна прислужница, не беше — обаче аз все пак оставих писмо. И известна сума, за да компенсирам неприятностите, които им причинявах. В крайна сметка онзи човек бе достатъчно любезен да ме приеме в дома си. Той бе предложил да се грижи и за Дру, но по това време брат ми се намираше в частното училище на Пембрук. То е само за момчета.

— Да, знам.

— Да не би да сте учили там?

Смехът му бе кратък, но сякаш вътрешността на каретата мигом се оживи.

— Аз съм получил доста по-обикновено образование, госпожице Уилъби. Подозирам, че в това отношение си приличаме. Едва ли сте имали гувернантка, докато сте били на борда на увеселителния кораб на родителите си, така ли е?

Доминик не можа да сдържи усмивката си.

— Не, слава Богу. На мама не й даде сърце отново да ме остави на сушата. Тя е много… нежна. Мисля, че остана доволна, когато ме откриха, скрита зад едно каче с пушена риба. Колкото до баща ми, той просто повече ми нямаше доверие да ме остави на брега. Така че ми позволиха да остана. Бях много щастлива. Разбира се, след онази случка никога повече не се докоснах до пушена риба. А и имах и Сайлъс.

Той присви очи.

— И това ви е било достатъчно.

Поради някаква причина й се стори, че не й повярва.

— Да, беше повече от достатъчно. От него се научих как да правя макети на кораби, а след това и как да ги проектирам. А през това време видях света. Не се нуждаех от нищо повече. — Повдигна края на завеската. — Ето че пристигнахме. — Гласът й заглъхна, когато каретата спря пред една голяма дървена постройка с доста запуснат вид. Прииска й се надписът върху високите врати да не гласеше: Корабостроителница „Уилъби“.

— Хм, доста странно. Мястото изглежда някак си… — Младата жена преглътна буцата, заседнала на гърлото й.

Хоксмур се наведе напред и се взря през прозореца.

— Изоставено — довърши вместо нея.

Доминик се извърна към него. Близо… беше твърде близо. Усети дъха му върху лицето си и внезапно се скова. Той бе втренчил поглед в устните й.

— Ще огледам наоколо. — Гласът му бе приглушен и някак си странно интимен. — Останете тук.

Тя отвори уста, но той се наведе и излезе. Доминик изгледа свирепо гърба му. Вятърът подхвана краищата на палтото му и те изплющяха по стената на каретата.

— Да остана, как ли пък не!

Младата жена скочи от каретата и забърза след него. Настигна го пред затворените двойни врати.

— Заключено е — промърмори Хоксмур и посочи към катинара. Доминик прехапа долната си устна и погледна към спътника си. Странно, но този дявол изглеждаше загрижен… опасно красив и вълнуващо загадъчен, но в същото време искрено загрижен. Смайващо и нетипично за подобен човек…

— Той не е тук — обади се тя. — Явно няма никой.

— Къде живее брат ви?

— На Риджънт Парк, номер 3. Поне това бе адресът, на който изпратих последното си писмо. Но вие не сте…

Той я сграбчи за ръката.

— Да вървим.

— Няма да дойдете с мен — възпротиви се тя, докато той я вдигна и я качи в каретата, сякаш бе лека като перце.

— И да ви оставя сама да разрешите тази загадка? — Надникна през вратата и й се усмихна ослепително. Дяволитите пламъци в очите му накараха кръвта й да кипне. — Моя скъпа госпожице Уилъби, нищо не е в състояние толкова бързо да привлече вниманието ми, както една мистерия, която трябва да бъде разрешена. Сега вече нямате никаква надежда да се отървете от мен. — Обърна се, извика нещо на кочияша, после се качи в каретата.

Доминик се сви в най-отдалечения ъгъл и се втренчи през прозореца. Усещаше пронизващия му поглед с всяка клетка на тялото си. Нещата не се развиваха никак добре. Корабостроителницата изглеждаше обезпокоително пуста. Дру не се намираше там, където всеки собственик на корабостроителница би трябвало да бъде в средата на деня. И Хоксмур бе станал свидетел на всичко това. Никак не бе добре за бизнеса с един богат клиент.

На всичко отгоре Доминик не можеше да се отърси от чувството за надвиснала опасност. Нещо не бе наред.

— Всичко това си има обяснение — заговори Хоксмур с толкова нежен глас, че тя мигом се почувства успокоена. Прииска й се да му повярва, да остави всичко в ръцете му…

Какво?

Стисна ръце в скута си.

— Разбира се, че си има обяснение — рязко рече Доминик. — Не е нужно вие да ми го казвате. Дру е умен и отговорен бизнесмен, в противен случай татко не би му възложил управлението на лондонския клон на компанията. Сигурна съм, че има основателна причина да затвори по средата на седмицата. Изобщо не съм притеснена. Ни най-малко.

Хоксмур не каза нищо, независимо дали отговорът й го задоволи или не, и я остави да гледа необезпокоявана през прозореца, докато каретата не спря на Риджънт Парк. Доминик отблъсна грубо ръката на Хоксмур, който и бе помогнал да слезе, и забърза към стълбите на къщата. Бутна входната врата, прекоси преддверието и тръгна към стълбите, които водеха на втория етаж. Тежките стъпки на Хоксмур отекваха след нея. Би трябвало да се чувства по-спокойна в негово присъствие, особено заради огромния му ръст и сила, тъй като се намираше сама на това непознато място. Но не беше така. Искаше да свърши тази работа сама, да намери Дру, за да бъде единствен свидетел на евентуалните неприятности.

Никой не отговори на почукването й. Тя натисна дръжката, но вратата бе заключена. Доминик почука по-силно и извика името на брат си. Отново никакъв отговор. Пак почука и извика по-силно.

— Може би е заспал — каза тя след няколко минути.

— Едва ли някой продължава да спи след целия този шум.

Тя извърна глава към него. Бе се облегнал нехайно на стената. Изглеждаше самодоволен и уверен в непогрешимостта си.

— Е, значи имам висок глас. Какво лошо има в това, по дяволите?

Едното ъгълче на устната му се повдигна едва забележимо нагоре и очите му развеселено блеснаха в полумрака на коридора.

— Няма нищо лошо в това една жена да вика силно.

По някакъв начин в тона, с който изговори „да вика силно“ прозвуча сладострастен намек. Той си играеше толкова умело с нея, че й идеше да потъне вдън земя от неудобство.

— Искате ли да разбия вратата? — попита той. Доминик прехапа устни.

— Не знам. Това законно ли е тук? Не съм сигурна дали…

— Вдигнете ръцете си така, че да мога да ги виждам, и се обърнете или ще пробия по една дупка в главите ви.

Младата жена замръзна. Беше сигурна, че са нападнати от свиреп разбойник. Не виждаше нападателя, защото Хоксмур го закриваше изцяло, но си го представи висок и мършав, без зъби, с по един пистолет във всяка ръка, дебнещ в сенките. Погледна към Хоксмур. А той…

Нима й намигна?

Преди да успее да реагира, той се извърна рязко, бутна я зад гърба си и обви ръка около кръста й. Доминик се опита да надникне, ала той го бе предвидил и не й даде да мръдне. Вълненият плат на сакото му погъделичка носа й. Той ухаеше на… солени морски пръски и топъл бриз. Искаше й се да вдъхне с пълни гърди този аромат.

— По-полека, човече — изръмжа Хоксмур. Доминик усети спокойните и насмешливи нотки в гласа му. Изведнъж се почувства уверена и защитена. Част от нея се вкопчи в това усещане. Друга част се опиваше от топлината на силната му ръка върху кръста й. Трета се опитваше да й припомни, че този човек бе един от най-порочните и развратни мъже в Лондон.

— Свали този пистолет и нека си поговорим като разумни хора.

— Никакви разговори няма да има, докато не си получа наема. — Щракването на предпазителя отекна в коридора. И не се опитвайте да ме убеждавате, че другия месец ще платите. Проклетникът Уилъби го казва всеки месец и досега му вярвах. Той е един изискан, млад господин, по-млад от вас. Облечен е в скъпи дрехи като истински благородник. Винаги е придружаван от дама, а аз знам, че дамите обичат джентълмени с пълни джобове. Така. че му вярвах. А после взе, че замина.

Доминик се извъртя и най-после успя да надникне иззад широкия гръб на Хоксмур.

— Заминал? — ахна тя и примигна срещу „свирепия разбойник“. Мъжът не бе по-висок от нея, с тесни рамене, червендалести страни и голям нос. Върху главата му стърчаха редки побелели кичури. Панталоните му бяха свлечени под корема и се придържаха с една тиранта. Изпод оръфаните им краища се подаваха босите му крака. Приличаше на стреснат от съня си мъж, разбуден от истерични женски викове. — Къде е заминал? — попита Доминик.

Мъжът изсумтя.

— Да обикаля из онези бърлоги край пристанището за опиум. Там свършват всички, когато пропилеят парите си.

Доминик се наежи от възмущение.

— Моят брат не се занимава с опиум, сър — високомерно го измери с поглед тя.

— Какво ви дължим? — намеси се Хоксмур и пъхна ръка в джоба на сакото си.

— Достатъчно, господин Хоксмур — рязко рече Доминик и припряно зарови из чантичката си — Аз ще заплатя на този джентълмен за… — Колко казахте, че ви дължи брат ми, сър?

— Наемът за шест месеца, госпожо. Това прави… — Мъжът завъртя очи към тавана, цъкна с език, после сви рамене. — Да кажем три лири.

Доминик пъхна монетите в ръката му.

— Вземете шест и смятайте, че ви е платено до края на годината.

Мъжът й отправи една беззъба усмивка и мушна пистолета в колана си.

— Благодаря ви, госпожо. — Кимна към Хоксмур. — А също и на вашия съпруг, задето не ме проста на земята с юмруците си.

Доминик го зяпна сащисана.

— Той не е…

Но мъжът вече се бе обърнал и се качваше нагоре по стълбите, мърморейки си нещо под нос и броейки монетите.

Обърканата Доминик метна един кръвнишки поглед към Хоксмур.

— Защо ще мисли, че?… — Стисна устни и поклати глава. — Всъщност няма значение. Дру се е изгубил.

— Не съвсем. Да вървим. Имам предчувствие.

— Това никак не ми харесва — промърмори младата жена, но Хоксмур я хвана под ръка и я поведе към стълбите.

— Това е бордей, където се продава опиум, така ли?

— Не. Това е клуб за джентълмени. — Николас леко се усмихна, когато Доминик нерешително спря на улицата. Стисна по-силно ръката й и я поведе към задния вход на клуба на Джей.

Подметките й се плъзнаха по каменната настилка.

— Не мога да вляза там.

— Можете, щом сте с мен, а и ние ще използваме задното стълбище. — Наведе глава, докато перото на шапката й погъделичка носа му. — Искате да намерите брат си, нали? В такъв случай трябва да ми се доверите.

— Чудя се колко ли жени са чували точно тези думи от вас, а после са съжалявали за доверчивостта си?

— Николко — натъртено отвърна той. — Уверявам ви, че и вие няма да съжалявате. Само си дръжте устата затворена и оставете приказките на мен.

— Със сигурност няма да го направя. На карта е заложен животът на моя брат и…

С един замах той я завъртя и я притисна към себе си. Почувства се изненадващо добре, тя сякаш бе създадена за него. Мисълта секна дъха му и думите му прозвучаха по-рязко, отколкото бе възнамерявал.

— Вие сте дяволски умна жена, но се държите така, сякаш нямате капка ум в главата си. — Пренебрегна възмутеното й възклицание и вместо това впи поглед във влажните й разтворени устни. Да, устата й бе великолепна. Предизвикваше такива диви и необуздани фантазии. Заби пръсти в ръцете й, едва устоявайки на желанието си да я разтърси. Вместо това наведе глава и се потопи в очите й.

— Госпожице Уилъби. — Името й прозвуча по-скоро като хриплив стон. Приличаше на въздишка на поражение. Внезапно разбра защо баща й не бе имал друг избор, освен да я вземе със себе си по време на пътуванията си. — Вашият брат не желае да бъде намерен. Явно е взел всички мерки, за да изчезне. Но ако е тук, аз ще го намеря. Просто трябва да ме оставите да го направя.

Тя примигна насреща му с огромните си и искрящи очи. Господи!

Ръцете му се плъзнаха надолу и уловиха нежните й длани. Тя не се отдръпна. Хоксмур усети как пръстите й се свиха в шепата му.

— Това се казва добро момиче — прошепна той. Усещаше, че да му се довери, да повярва на когото и да било бе много трудно за нея.

Николас се обърна към вратата и тихо почука, питайки се защо, по дяволите, изведнъж му стана задушно. Проклето пътуване. Това бе причината. Не бе спал достатъчно. Не бе имал достатъчно време, за да остане сам и да си почине.

Вратата изскърца и се отвори. Николас кимна към Цезар, после посочи към Доминик.

— Тя е с мен.

Двамата пристъпиха вътре, Цезар затвори вратата зад тях и ги побутна в мрака.

— Джей е… — започна Цезар.

— Знам пътя — прекъсна го Николас, стисна ръката на Доминик в своята и я поведе надолу по коридора. Тя бе странно притихнала, тревожно смирена и покорна. Пристъпваше страхливо и нерешително.

Хоксмур стисна зъби. Що за мисли му минаваха? Особено в място като това. Сладкият мирис на опиума обикновено възбуждаше страстта и разгаряше желанията. Никога досега това място не му се бе струвало толкова мрачно и потискащо. И със сигурност никога не бе изпитвал желанието да закриля жена от покварата му.

Поколеба се в края на коридора, сви по друг и в дъното спря пред затворена врата. Не си направи труд да почука. Двамата с Джей се познаваха от години.

— Къде е Уилъби? — попита, когато вратата се отвори. Джей не стана от бюрото. Погледна го, после спря очи на Доминик, която бе стиснала ръката му с ледените си пръсти.

— Информацията ще ти струва пари, Николас — накрая изрече Джей.

— Нима? Той няма пари, за да купи лоялността ти.

— Именно. — Едната й изписана вежда се изви нагоре и лицето й придоби тъжен израз в пълно противоречие със закоравелите й черти. — Не можах да го отпратя. Той е тук вече почти цяла седмица. Ти много добре знаеш, че той… не е като теб и останалите.

— Не, не е. — Николас пъхна ръка в джоба си и измъкна тежка кесия с монети. Хвърли я върху бюрото на Джей и изгледа с презрение как алчните й ръце я сграбчиха. В крайна сметка съдържателката на този бордей разбираше само един език. — Къде е?

Стиснала лампа в едната си ръка, тя ги поведе из лабиринта от коридори. Минаха покрай спуснати завеси, иззад които се виеха кълбета дим, натежали от тежкия дъх на опиум, и се разнасяха приглушените стонове на задоволени любовници. Доминик вървеше плътно зад него. Николас се питаше дали осъзнава, че ръката му се притиска в гърдите й. Чувстваше дъха й, парещ кожата му, сякаш тя бе скрила лице в дланта му.

Поради каква причина бе решил, че тя е безстрашна и нищо не може да я смути?

Джей спря в края на коридора със затворени врати от двете страни. Бръкна в джоба на полата си и извади ключ. Поколеба се и погледна към Николас.

— Странно, но никога досега не съм допускала, че притежаваш човеколюбив — промърмори тя. — От двадесет години те познавам, но тази страна от характера ти е била тайна за мен. — Погледна към Доминик и в погледа й блесна странна искра. Николас започна да губи търпение.

— Отвори вратата — изръмжа той. Джей го изгледа остро.

— И проявяваш такова нетърпение. Кой би си помислил. — Изви устни и пъхна ключа в ключалката. Николас бутна вратата и застана пред Доминик. Нещо… миризмата…

Грабна лампата от ръцете на Джей и я вдигна. Малката стая се освети от мъждивата светлина. По пода се виждаха разхвърляни дрехи. Върху една табла имаше развалени остатъци от храна. Въздухът бе натежал от миризмата на изветрял алкохол, спарени дрехи и мръсни тела. В средата на леглото, сред смачкани чаршафи и завивки лежеше Дру Уилъби.

Николас пристъпи в стаята. Доминик мина покрай него и се спусна към брат си.

— Дру… — Отпусна се на колене, наведе се над него и сложи ръка на гърдите му. Николас чу облекчената й въздишка. — Той… спи. Той е… — Отдръпна се. — Повърнал е върху себе си. — Но не стана, не изписка, не припадна, не й прилоша. И не помоли Николас да го почисти. Вместо това отвори чантичката си, измъкна носната си кърпа и започна да бърше лицето на брат си.

Николас я наблюдаваше. Защо не бе изпаднала в ярост? Този мъж заслужаваше да лежи в собствената си мръсотия. И много повече заслужаваше гнева й, както и презрението й, задето бе пропилял парите на компанията, а без съмнение и личните си средства. Това бе повече от очевидно. Жените и картите обикновено погубваха мъже като младия Уилъби. Николас си припомни страстната му защита и благородството, което бе проявил към капризната и вятърничава Сабин. Сигурно си въобразяваше, че е рицарят закрилник на онази проститутка. Нещастник и наивник. Проклет романтичен глупак.

Хоксмур се приближи до леглото и отпусна ръка върху рамото на Доминик. Гласът му заседна в гърлото. Тя говореше напевно, с нежен и мелодичен глас. Глас, който звучеше странно в тази дяволска дупка. Неземен и ангелски глас.

— Достатъчно — дрезгаво рече той. Пренебрегна смаяния й поглед, наведе се и хвана брадичката на Уилъби. Едноседмичната набола брада одраска пръстите му. Залюля брадичката му напред-назад, но главата на младежа остана отпусната, а очите му затворени. От него се разнасяше отвратително зловоние.

— Нещо не е наред с него, нали? — задавено промълви Доминик и Николас усети как някаква ръка стегна гърдите му.

— Не е нещо, което изтрезняването няма да излекува. Да вървим. — Хоксмур метна отпуснатото тяло на Дру през рамо, изгледа предупредително Джей и излезе от стаята.