Пленница на вятъра

ГЛАВА 10

— Всички погледи на британското кралство са насочени към теб, Николас.

— Благодаря ти, Бритълс. Наистина съм движен единствено от патриотичен плам и, разбира се, от огромната ми любов към всички англичани.

— Мили Боже, познавам те достатъчно добре, за да си помисля подобно нещо. Но ако бъдеш победен от някой французин, например Перно, цялата ни страна ще се почувства оскърбена.

Николас отмести поглед от дебелото въже, което навиваше, и втренчи присвитите си очи в Бритълс.

— Значи сега съм герой — процеди с явно презрение в гласа.

Бритълс скръсти ръце над корема си, изпъна рамене и се облегна на фалшборда на „Мисчиф“.

— Може да ти се струва отвратително и навярно имаш право. Обаче достатъчна е само малко реклама и най-презираният измамник може да се превърне във всенароден любимец.

— Странно колко бързо се разпространяват новините — саркастично отбеляза Николас. — Не че ти имаш нещо общо с това. Дискретността винаги е била основната ти черта, нали?

— Би трябвало да си ми благодарен, Николас.

— Улучил си дяволски лош момент да ми правиш услуга. — Николас закачи въжето на една от куките на мачтата, сложи ръце на кръста си и се втренчи намръщен към тълпата на пристанището. Сред оживеното множество не се виждаше и следа от млада дама. Видя как неколцина от хората му качиха няколко каси с мадейра на борда и внезапно изпита жажда. — Последното, от което се нуждая, е Стринфелд и Перно да си пъхат носовете в тази работа. Те с удоволствие ще ми създават пречки само и само да ме изпреварят й първи да открият „Котешкото око“.

— И какво лошо има в едно малко състезание? Особено след като цялата нация ще го следи? Графиня Сейнт Леджър не би имала нищо против, както предполагам и твоят тайнствен клиент. Ако това помогне работата да се свърши… — Бритълс сви рамене.

— Работата ще бъде свършена, но аз не се вдъхновявам от идеята, че ще направя услуга на скучаещата висша класа. Всичко това ми се струва нагласено.

— Не съм чак толкова добър. Просто се опитах малко да пораздвижа духовете.

— Искаш развлечение.

Адвокатът придоби престорено скромен вид.

— Ти наистина умееш да правиш отлични спектакли, когато отправяш някакво предизвикателство. Сега обаче не съм сигурен кое е най-голямото предизвикателство за теб. Както сам знаеш, с възрастта подбудите ни се променят.

Николас го изгледа твърдо.

— Защо ли чувствам така, сякаш току-що съм налапал стръвта и тя е заседнала… точно тук, в гърлото ми?

Бритълс отново сви рамене, отдръпна се от парапета и плъзна ръка по блестящия месинг.

— Шхуната е в прекрасно състояние, и то само за една седмица работа. — Повдигна вежди и гласът му се повиши с една октава. — Нашата… госпожица Уилъби виждала ли я е?

Николас грабна малкия далекоглед, който висеше на парапета, отвори го и пак го затвори. Изгледа намръщен морето и сърдито отговори:

— Ти би трябвало да си по-добре осведомен, Бритълс. От една седмица не съм разговарял с госпожица Уилъби. Тя е заета с други дела, както вероятно би заявил брат й.

Бритълс тежко изсумтя.

— Момичето се опитва да съживи бизнеса на компанията, Николас. А това изисква време.

— И твоята помощ.

Адвокатът наклони глава, а очите му развеселено блеснаха.

— Ти я изпрати при мен, Николас. Нямах друг избор, освен да помогна на тази мила жена. Горката, бе нападната от ужасна глутница освирепели кредитори. Дяволска неприятна бъркотия, а и доста опасна. Този господин Дж. С. Уайтстоун е много по-опасен, отколкото изглежда на пръв поглед. Подушвам конспирация… — Бритълс се замисли за миг, после поклати глава. — Беше по-добре, че аз се заех с всичко. Възнамерявам да държа цялата работа под око. Нещо притеснява ли те, стари приятелю?

— Мен? — Николас повдигна вежди. — По дяволите, не. Бях твърде зает денем и нощем в „Райт, Фулър и Смит“. Какво общо има това с мен?

— Тя ти помогна с изчисленията за баласта и платната.

— Да, направи го. Всъщност, изпрати ми писмо с подробно описание и точни изчисления.

— Аха. — Бритълс скръсти ръце на гърба си и повдигна гъстите си вежди. — Наистина доста интересен начин за един джентълмен да прекарва времето си — с Райт, Фулър и Смит.

Николас стисна зъби и с усилие потисна надигналото се в гърдите му раздразнение към стария му приятел. Райт, Фулър и Смит бяха добри делови партньори, ергени, с вечните пури в уста и внушителни шкембета.

— Да, те са прекрасни момчета и с тях човек никога не скучае — нито денем, нито нощем.

Бритълс озадачено се намръщи.

— Да, напоследък светските кръгове не могат да се похвалят с компанията ти. Доста необичайно за теб да изчезнеш по този начин. Може би ще ти е интересно да узнаеш, че Полин Кавендиш беше миналата вечер на приема у лейди Пейн. Изглеждаше необикновено неспокойна и около нея витаеше някаква сянка на отчужденост, която ти би намерил за доста опияняваща, стига да беше там.

— Разбира се, ти беше там, за да й предложиш приятелско рамо, на което тя да се облегне.

— О, да, бях там. Не бих го пропуснал. Но едва ли съм бил особено полезен на лейди Кавендиш. Придружавах госпожица Уилъби.

— А, разбира се. — Николас иронично сви устни. Горкото момиче се нуждаеше от малко развлечения, нали?

При това отчаяно.

— Колко мило от твоя страна, Икабод.

— Нали? Научих я да танцува валс.

Николас се втренчи в приятеля си, докато една съвсем жива картина изплува във въображението му.

— Валс — промълви той и се видя как стои там сред тълпата, наблюдавайки как Доминик Уилъби танцува своя първи валс… в прегръдките на друг мъж. Трябваше му по-малко от минута, за да разпознае присвиването в корема — огромно разочарование… и то толкова внезапно, толкова всеобхватно, че му се прииска да изтрие с един замах усмивката от лицето на Бритълс.

— Тя наистина е нещо специално, Николас. Аз съм очарован от момичето. Не съм изпитвал подобни чувства към жена откакто моята скъпа Лусинда почина.

Е, едва ли можеше да се оспори подобно твърдение. Николас почувства как гневът му мигом се стопява и изчезва подобно на пясъка под прилива.

— Да — чу се да изрича, без да знае какво друго да каже. Но всичко бе събрано само в тази една-единствена дума. Разбираше напълно възхищението на Бритълс. Той самият прекара цялата седмица, опитвайки се да разбере собствения си интерес към Доминик. И не успя. Може би тъкмо затова бе останал по-далеч от обществото, и по-специално от нея. В крайна сметка един мъж се нуждаеше от време, за да изгради защитата си, преди да потегли на пътешествие с жена, особено след като за неопределено време щяха да живеят опасно близо един до друг. Освен това не желаеше да се забърква с любовна авантюра. Имаше прекалено много работа, за да пилее време и мисли за подобни неща.

— Ти ще я вземеш със себе си — отбеляза Бритълс с глас, натежал от собственото му разочарование.

— И аз самият не знам как се случи — промърмори Николас. Сега, като погледнеше назад, се убеждаваше все повече, че е бил манипулиран в собствения си дом, когато умът му е бил замъглен от уискито и петдесетгодишното вино. Но как бе станало? Ако го разбере, ще успее да попречи подобно нещо да се случи отново. Нямаше да позволи да се случи. Никога повече.

— Не можах да я вразумя. Тя дори не иска компаньонка. Казала на приятеля си Сайлъс Стийл да се занимава с онази кръчма и да не се тревожи за нея.

— Това не ме изненадва.

— Грижи се за момичето, стари приятелю.

Николас погледна към пристанището и оживената тълпа.

— Би трябвало да отплавам, преди да е дошла. Това е най-добрият начин да се погрижа за нея… — Погледът му бе внезапно бе привлечен от един млад моряк. Беше му нужна само минута, за да разбере защо и да признае, че тялото му вече я бе разпознало. Сърцето му ускорено заби.

— Ето я и нея.

Бритълс подскочи. Спокойната му увереност се стопи яко дим и лицето му се оживи. Промяната бе невероятна.

— Къде? Не я виждам. Не… — Адвокатът едва не се задави, когато се взря по-отблизо във фигурата, която си проправяше път по подвижния мостик. — Мили Боже, това не е… О, но тя въобще не прилича на момче. Трябва да направим нещо, Николас. Това… това не бива да бъде позволено на борда на кораб, пълен с… нали се сещаш.

— Мъже.

— Именно.

Николас скръсти ръце пред гърдите си и насочи поглед към госпожица Уилъби или по-точно към смайващо дългите й крака в прилепнали панталони.

— Не знам, Бритълс. Има нещо у тази жена, тя изобщо не подозира какво влияние оказва върху мъжете.

Адвокатът рязко извърна глава.

— Да. Това се нарича неподправена невинност. Така подлудява мъжете и ги кара да се нахвърлят върху нея.

— Тъкмо обратното. — Николас сграбчи приятеля си за рамото. — Странно е, но подобно нещо може да накара и най-отявленият развратник и измамник да се превърне в благороден джентълмен.

— Какво?

Но Николас нямаше желание повече да казва на Икабод Бритълс каквото и да било.

— Госпожице Уилъби! — извика той, не можейки да прикрие възбудата в гласа си. Усети особена лекота и приповдигнатост, когато се запъти да я посрещне. Не я бе виждал от седмица. Внезапно му се стори, че са минали месеци. Протегна ръка към пътната чанта, която тя носеше, и очите им се срещнаха. После погледът му се плъзна по цялото й тяло — от главата до петите. Лицето й, полускрито под широката периферия на шапката, изразяваше затаено очакване. Така може би се чувстваше една млада жена, която за пръв път се показва с новата си рокля в обществото и със затаен дъх очаква възторжени похвали и възхитени погледи. Хоксмур бе правил безброй комплименти на безброй жени, но този път подбра думите си особено внимателно.

— Изглеждате страхотно, госпожице Уилъби. Дори бих казал доста заплашително.

Това бе истина, макар и не по начина, по който тя го разбра.

Устните й леко потрепнаха, но въпреки самообладанието й, в очите й блеснаха доволни пламъчета. Покритият с лунички нос се изви към вятъра. Николас усети как гърдите му се изпълват с необяснимо задоволство. Защо трябваше да се чувства толкова дяволски щастлив, че е доволна, когато в неговите очи тя не беше нищо повече от истинско бедствие?

— Обикновено не закъснявам — рече Доминик и бързо се огледа наоколо, сякаш ни най-малко не се интересуваше от Николас, нито пък имаше намерение да се извини. Наклони глава и ризата й леко се разтвори, разкривайки нежна плът, бяла като алабастър. — Но двамата с Дру трябваше да разрешим някои проблеми, възникнали в последната минута. — Внезапно се намръщи. — Нужно ли е онези мъже да се катерят там? Много добре знаете, че мачтите са кухи. Те са толкова деликатно балансирани, че могат да издържат тежестта само на един човек.

Николас не се обърна. Усети как гласът му затрептя от гордост. Този малък ремонт бе негова идея, и то брилянта при това, или поне така го увериха Райт, Фулър и Смит.

— Наредих да ги уплътнят.

Очите й се разшириха и тя недоволно се намръщи.

— Да ги уплътнят? И защо, по дяволите, направихте подобно нещо?

Младият мъж усети как в гърдите му внезапно се надига раздразнение и той неспокойно се размърда. Почувства се като някой неумел чирак, сгълчан от майстора си.

— Заради ефективността, госпожице Уилъби — отговори, но в тона му имаше оправдателна нотка. — Деликатният баланс и малката тежест не означават нищо, ако не можете да повишите скоростта. Вие ще бъдете пометена от вълните, докато чакате само един моряк да свърши работата на трима.

Доминик примигна. Присви устни.

— О! — Николас предположи, че това е израз на отстъпление. — Трябваше да ми кажете.

— Мисля, че трябва да се разберем веднъж и завинаги.

— Съгласна съм. А също и кой от двама ни ще управлява този кораб.

— Какво?

Дори и да го чу, не му обърна внимание. Бритълс пристъпи напред и направи дълбок и почтителен поклон. Дори задната част на редингота му щръкна. И изведнъж строгата госпожица Уилъби, всепризнатата майсторка на баласта и бързите изчисления, се изкиска и подаде ръка на адвоката. Изглеждаше толкова мила и очарователна и така радостна от срещата, че на Николас не му остана нищо друго освен да се взира ту в нея, ту в Бритълс. Близост. Да, това беше. Двамата изглеждаха твърде близки и явно отлично се разбираха. Приличаха на стари приятели, които споделят някаква своя тайна шега. На Николас изобщо не му бе забавно.

Чу как Бритълс промърмори нещо. Наведе се по-близко към него, за да го чуе, после подскочи рязко назад, тъй като госпожица Уилъби избухна в дълбок, гърлен смях, който му се стори особено чувствен и жив. Сякаш не бе излязъл от нейната уста.

Никога досега не я бе виждал да се смее толкова непринудено и кокетно, като младо момиче за пръв път излязло в обществото. Хоксмур внезапно осъзна, че реакциите й към него винаги са били строго контролирани и преценявани. Никога в отношенията им не бе съществувала подобна лекота и безгрижност. Той се взираше в нея, сякаш я виждаше за пръв път. Имаше чувството, че са й поникнали криле и сега се носеше все по-нависоко и нависоко, но без него. Интересът му към нея се удесетори.

Тя подхвърли нещо през рамо на Николас, нещо, което подозрително прозвуча като заповед, после хвана Бритълс под ръка и двамата се запътиха към кърмата на кораба, без да повече да се обърнат назад. С пътническата чанта в ръка, той остана зяпнал втрещено, с отворена уста, но размисли и я затвори. Една жена с мъжки панталони неминуемо привличаше погледите. Бе ги пристегнала с широк колан в кръста, така че талията й изглеждаше невероятно, а задникът — закръглен и стегнат. Нещо в начина, по който движеше дългите си крака, също като грациозните кобили на състезанията, нещо в начина, по който дебелата й червеникавокафява плитка се спускаше надолу по гърба й, можеше да омагьоса всеки мъж. Хоксмур наклони глава, присви очи и се замисли.

— Капитане, може ли за момент, сър?

— Какво има, Майър? — разсеяно се отзова Николас, съсредоточил вниманието си върху нещо много по-важно. Беше разгадал загадката. Формата не бе всичко. Доста важна част, но не всичко. Движението. Движението на формата. Да, определено имаше нещо в това, както и във взаимната им хармония. Въпреки това бе познавал жени с много по-чувствени форми, майсторки на движенията, чиято омагьосваща хармония наистина го беше очаровала, но само за една нощ.

— Приливът идва, сър. Ще отплаваме ли?

— След малко. — Физическата възбуда бе едната страна на нещата. Привличане, лесно възпламеняващо желанията, но и лесно задоволяващо ги. Но за едно духовно привличане — ако за това ставаше въпрос, а и какво ли друго би могло да бъде? — да, за едно духовно привличане, каквото изпитваше в момента, бяха нужни цели тридесет и пет години, за да се събуди. В момента бе готов да приеме, че ще му трябват още толкова, за да го разбере и задоволи… ако не бе завладян от мрачната решителност да го преодолее.

Николас подхвърли пътната чанта на Майър, но продължи да следи с очи двойката, потънала в разговор близо до кърмата.

— Ето, занеси това в каютата на госпожица Уилъби.

— Сър?

— Голямата каюта отпред до мачтата.

— Но това е капитанската каюта, сър.

— Точно така. Там ще се настани госпожица Уилъби.

— С вас ли, сър?

— Не, по дяволите! Аз съм в каютата на кърмата.

— В каютата на помощник-капитана ли, сър?

— Да.

— Разбирам, сър. Значи това, което се говори, е вярно.

— Какво? — Николас се намръщи и изви врат, за да види как Бритълс привлече в прегръдките си госпожица Уилъби. Тя отпусна глава на рамото му и затвори очи, а Николас изпита копнеж, какъвто не бе познавал никога досега, сякаш някой бе издълбал дълбока дупка в душата му. — Какво каза, Майър?

— Екипажът, сър. Това, което някои казват… аз си помислих, че не може да е истина. Но сега…

Да върви по дяволите Бритълс със солидния си вид, галантни обноски, скъпоценни рубини и проклети валсове. Да върви по дяволите и тя!

— И какво? Какво се е оказало истина?

— Предполагам, че има мъже, които са способни на това, макар че никога не съм мислил, че вие… че вие ще се вслушвате във всяка нейна дума. Предполагам, не бива да се учудвам, че сте й поверили управлението на кораба.

Николас рязко извърна глава.

— Какво? Кой казва това?

Майър примигна и сякаш главата му потъна във високата яка на ризата.

— Ами екипажът, сър. И въпреки нежеланието ми съм принуден да се съглася с тях, капитане. Никога досега не сме ви виждали толкова много да се въртите край някоя фуста.

— Изобщо не се въртя.

— Разбира се, че не, сър. Но, ако ми позволите да кажа, сър, никога досега не сте обръщали внимание какво казва една фуста, особено пък що се отнася до корабите.

— Внимание, казваш.

— Да, сър. Вие винаги сте повтаряли, че жените служат само за едно и то не е нито бизнес, нито пък да се разговаря с тях. Досега не сте позволявали на жена да се приближи до друга част на кораба ви, освен до леглото.

— Госпожица Уилъби не е фуста.

— Да, капитане. И аз го виждам много добре, сър.

Николас опъна рамене, за да препречи гледката на Майър към задните части на госпожица Уилъби, очертани от плътно прилепналите панталони. Усмивката на Майър мигом помръкна и очите му виновно се разшириха, сякаш го бяха хванали на местопрестъплението.

— Госпожица Уилъби идва с нас, за да ни предаде богатия си опит — с измамно тих глас заяви Николас и страните на Майър се покриха с гъста червенина. — Тя не е и никога няма да бъде капитан на този кораб… поне докато аз съм жив. Тя не е способна да дава никакви заповеди…

Веждите на Майър отхвръкнаха нагоре и Николас съвсем ясно си припомни за поражението му в пристанището на Каус, на което Майър бе свидетел.

— Е, може и да е способна на всичко — или поне тя така си мисли — но не и да командва този кораб. Няма да участва в управлението на кораба. Можеш да го кажеш на екипажа.

— Ще го направя, сър.

— Техническа експертиза.

— Да, капитане.

— Нищо повече.

— Разбира се, сър.

Николас скръсти ръце на гърба си и изгледа намръщено Майър.

— Много добре. Сега можеш да вървиш.

Майър не помръдна.

— Ъъъ… капитане, сър? Ами приливът…

Николас махна нетърпеливо с ръка.

— Да, да, вдигнете котвата и потегляйте, по дяволите, ако не искаме да останем тук за през нощта. — Обърна се и метна свиреп поглед към Икабод Бритълс. — Бог ми е свидетел, че не желая нито миг повече да бавя отплаването ни, Бритълс!

При звука на гласа му и госпожица Уилъби, и Бритълс се извърнаха. И двамата бяха зачервени и изглеждаха дяволски виновни за нещо.

— Слизай на брега — изрева Николас. — Веднага!

Бритълс го изгледа някак странно, с известно пренебрежение, което не бе никак уместно, като се има предвид, че на този кораб Николас бе пълновластен господар.

— Умолявам ви, скъпа моя, заради собствената ви безопасност да останете в Лондон, с мен. — Бритълс се вгледа настойчиво в очите на Доминик и улови ръцете й в своите. Гласът му трепереше от вълнение. — Ще си пийваме от вашия любим пунш с ром, ще се разхождаме из градините на Воксхол, ще танцуваме всяка вечер, както на онзи бал…

— Съжалявам, стари приятелю — намеси се Николас, впи пръсти в рамото на Бритълс и го извъртя доста грубо, което едва ли бе уместно, ако се позамислеше малко. Видя как очите на госпожица Уилъби гневно блеснаха, но не й обърна внимание. — Григс! Ела тук, човече. Изпрати Бритълс на брега. Извини ме, Бритълс, но приливът наближава.

— Върви по дяволите с твоя прилив! — измърмори адвокатът, когато Григс го потупа с огромната си лапа по рамото. — Започвам да разбирам защо всички те мразят толкова много.

— След всичките тези години? Бритълс, ти дълбоко ме нараняваш.

Бритълс изсумтя, оправи жилетката си и изгледа Григс с такова явно отвращение, че гигантът отдръпна ръката си и дори смутено се ухили. Адвокатът се изправи срещу Николас, който имаше толкова студен и непристъпен вид, сякаш се канеше да води особено трудни преговори по някоя сделка.

— Нищо ли не може да те нарани, Николас? Нито дори и краят на едно приятелство? Пожелавам ти приятен път. И ако не се грижиш както трябва за нея, ще изпаднеш не само и немилост, но и ще бъдеш подведен под съдебна отговорност.

— Да не би да ме заплашваш?

Бритълс повдигна вежди и Николас внезапни разбра защо винаги бе настоявал този мъж да присъства на масата на преговорите.

— Да те заплашвам? Едва ли. Просто ти напомням, че имаш едно уязвимо място. Твоята банкова сметка. Успешно пътуване, стари приятелю! — с тези думи Бритълс се извърна на пети и без помощта на Григс закрачи към подвижния мост, а краищата на редингота му се развяха зад гърба му.

— Имате ли приятели, на които не плащате?

Николас се обърна. Тя го гледаше с любопитна прямота, което щеше да го накара да потърси отговора дълбоко в душата си, дори и да не му се искаше.

— Дали имам някакви приятели?… — Хоксмур се намръщи, скръсти ръце зад гърба си, докато наблюдаваше как неколцина моряци се катереха пъргаво като маймуни по мачтите. — Сега, като се замисля за това, мога да кажа, че имам няколко познати в различни клубове, мъже, които редовно губят големи суми в моя полза. Предполагам, че едва ли могат да се нарекат приятели. В Нюмаркет — не, там редовно купувам състезателни коне от онова момче и други двама-трима; те са доста весела компания и често се забавляваме заедно. Благодарение на мен всички спечелиха малко пари от едно жребче, което притежавах миналия сезон. Никой не вярваше, че този кон може да бяга бързо, но аз ги убедих… — Повдигна вежди. — Обзалагам се, че те биха ме нарекли свой приятел. Но предполагам, че имате предвид нещо друго…

— Другари.

— Аха. — Той се замисли, докато вятърът издуваше платното над главата му.

— Не прислужници или моряци.

— Е, Стоун едва ли се държи като прислужник.

— Плащате ли му?

— Да. Но това е по-скоро, за да мълчи, отколкото за нещо друго, и той го знае дяволски добре… — Спря се навреме. — Да, плащам му.

— Явно никога досега не сте се замисляли по този въпрос. — Изненадата в гласа й засегна особена струна в душата му. — Дали имате приятели.

— Не — отвърна Николас, чувствайки се така, сякаш я бе разочаровал с нещо, макар да не бе сигурен с какво. — Предполагам, че нямам време, за да мисля за подобни неща.

— Разбирам.

Какво пък означаваше това? Какво, по дяволите, искаше да каже тази жена?

— По-добре да вървите — рече тя и мина толкова бързо покрай него, че той не успя да я спре.

— Какво? Къде да вървя?

— На капитанския мостик — извика тя през рамо. — Нали вие сте капитанът на този кораб, или греша?

— Аз съм — изграчи след нея Николас. Гърдите му се издуха, опъвайки ленената риза. — Проклети панталони… — озъби се той и изрева: — Къде, по дяволите, отивате?

— В каютата си. Някой трябва да помисли какво да се прави с баласта, след като сте оплескали всичко с по-голямата тежест на мачтите. Молете се за спокойно море и попътен вятър, господин Хоксмур.

— Оплескал? Аз никога нищо не оплесквам, по дяволите! Идеята ми беше блестяща! Дяволски блестяща! Попитайте Райт, Фулър и Смит. — Обърна се и пое дълбоко дъх, за да се успокои, и едва не връхлетя върху един от матросите, който бързо вдигна ръка за поздрав. Няколко секунди двамата се гледаха един друг, препречвайки взаимно пътя си, докато накрая Николас не избута младежа с рамо. Закрачи наперено към мостика. Странно, но като хвана кормилото и насочи носа на кораба по течението на Темза, изведнъж се почувства като неопитен новак, както в онзи ден, когато осемнадесетгодишен блъсна първия си кораб в един от адмиралтейските. И проклет да беше, ако разбираше защо.

Доминик разтърка очи и се отдръпна от масата. Изправи се бавно. Разтри схванатия си врат и се взря през страничния прозорец в гъстата сива мъгла, която се стелеше навън. Отдавна беше минало обед. От няколко часа оглеждаше променените планове на „Мисчиф“, ала решението й убягваше.

— Проклета формула за изчисляването на дължината на носовата част — промърмори младата жена. Притисна длани върху масата и се наведе над чертежите. — Ако я открия, няма да е нужно всеки път да се увеличава баласта при добавянето на допълнителна тежест. В такъв случай няма да се губи скоростта. Но колко трябваше да бъде баластът? По дяволите, защо не мога да си спомня?

Разсеяност.

Не, това нямаше нищо общо с формулата.

Наистина ли нямаше? Тогава защо чувстваше всеки завой и всеки наклон на „Мисчиф“, сякаш ръцете на Хоксмур не бяха върху кормилото, а се плъзгаха по тялото й. Пълната хармония и единението с един кораб бе едно, но това тук отиваше твърде далеч.

Погледът й се насочи към бележките, надраскани в полетата на всяка страница. „Да се пожертват ниските експлоатационни разходи и намаляване вместимостта за каргото за сметка на скоростта… По-остър нос, по-голям, по-скъп, повече екипаж… деликатно балансиран…“

Беше виждала същия почерк на бележката, която бе получила в Каус. Само че тези думи изглеждаха така, сякаш перото се е забивало в хартията… или пък е спирало, докато пишещият си е мислил за нещо друго. Тя самата от месеци обмисляше същите идеи. Дали скоростта заслужава да се увеличи прекомерно напрежението върху корпуса на кораба, както и да се увеличи броят на екипажа, да се намали вместимостта за каргото за сметка на експлоатационните разходи? Дали бъдещето принадлежеше на парната машина, а не на платната?

Изненада я не толкова същата романтична привързаност към платноходите, колкото откритието, че Хоксмур мисли също като нея. Вдигна глава, примигна към малкия прозорец и отново прочете написаното, този път с хладно и безпристрастно око. Записките биха могли да принадлежат на всеки, дори на някой от горещите поддръжници на парната машина. Да, би могла да предположи различни неща, ако не бе видяла Хоксмур на борда на плаващ кораб. Нима не бе се уверила с очите си — не, по-скоро почувствала — как той вдъхва не само морския въздух, но сякаш се слива с морето и вятъра, опъващ платната. Нима не бе наблюдавала как ръцете му гальовно се плъзгат по кормилото, нима не бе усетила копнежа му по бързоходните шхуни?

Да, чувстваше, че двамата са сродни души.

— О, Господи! — Младата жена стана със стиснати юмруци и присвити очи. Не, не можеше повече да гледа тези думи, без да тръпне от чувствата, владели перото му, без да признае, че и тя изпитва понякога, същото, което навярно бе скрито някъде в глъбините на непознатата му душа.

Дори не чу изскърцването на вратата.

— Лошо ли ви е, госпожице?

Доминик рязко отвори очи и се насили да се усмихне при вида на помощника на Хоксмур. Младият мъж имаше гъсти червени къдрици, които се подаваха изпод моряшкото кепе, килнато над едното ухо. Как се казваше? Майър? Сепна я младостта му, както и жизнерадостната приветливост. Той винаги изглеждаше така, сякаш всеки момент ще разцъфне в широка усмивка. Никога не би повярвала, че Хоксмур ще повери толкова важна отговорност в ръцете на едно момче, което още нямаше брада, независимо колко силно и способно изглеждаше.

— Да ми е лошо? Не, Господи, не. Никога не се чувствам зле на борда на кораб. Аз само… — Тя преглътна, сви нехайно рамене и докосна с пръсти чертежите. — Знаете ли, мислех върху един проблем. Един малък проблем.

— Да, госпожице. Капитанът ви кани да му правите компания за вечеря.

— Вечеря?

— В неговата каюта, госпожице.

— Разбирам. Сега ли?

— Да, госпожице. Той се умори да ви чака и ме изпрати да ви повикам.

Нещо в подтекста на казаното накара Доминик да изпита необяснимо удоволствие.

— Много добре. — Тя прибра пръснатите чертежи, докосна косата си и внезапно се почувства зле облечена. Странно колко бързо се изпаряваше практичността при една покана за вечеря. — Наистина съм изгладняла — каза тя, мина покрай Майър и се запъти към стълбата, която водеше към кърмата на кораба. — Какво има за ядене?

Майър побърза да мине пред нея.

— Капитанът е оставил това в ръцете на готвача, госпожице.

— В такъв случай сигурно готвачът ви е добър.

— Най-добрият, който може да се намери в Лондон, госпожице. А е и с характер. Сигурно сте го чули да вилнее из камбуза. Още не е свикнал с новия кораб.

Доминик не можа да потисне тревогата си. Тъкмо проектирането на камбуза й бе струвало немалко усилия и безсънни часове. Смяташе, че е използвала изключително ефективно мястото, разбира се, не за сметка на естетиката и удобствата. Вярваше, че е успяла да създаде приятно и уютно място, където всеки би желал да прекара няколко часа. Спомняше си с отвращение кухненското помещение на кораба на родителите й — тъмно, тясно и претъпкано, а печката вечно пушеше…

— Сигурна съм, че в камбуза не липсва нищо…

Майър се намръщи.

— Смятам, че недоволството на готвача се дължи на броя на печките. Всеки добър готвач се нуждае от поне три печки, а не само от една, госпожице.

Доминик усети как страните й пламват.

— Ще кажа на капитана…

— О, той знае, госпожице. Говори тази сутрин с готвача, когато му даваше допълнителни указания за вечерята.

— И в какво се състояха те?

Майър спря пред една врата в края на късия коридор.

— Капитанът поръча бутилка мадейра и ягоди, госпожице.

Доминик прояви благоразумието да държи устата си затворена, докато младежът почука веднъж на вратата и после я отвори. Тя влезе, огледа се набързо, видя запалените свещи, масата, застлана с ленена покривка, върху която бяха подредени подноси с храна, голяма бутилка мадейра и кристална купа, пълна с ягоди. Погледът й се спря на голямото легло, очевидно за двама. Доминик се взираше в него, сякаш го виждаше за пръв път и чак сега осъзнаваше, че би могло да послужи и за други цели.

— Той не е тук.

— Ще дойде всеки момент, госпожице. — С тези думи Майър затвори вратата.

Доминик се заслуша в накъсаното си дишане и се запита защо се чувства толкова… не на място… в тази каюта, чийто проект бе излязъл изпод ръцете й. Тя бе обмисляла всеки детайл, бе изчислявала размерите, подбирала обзавеждането, аксесоарите и въпреки това й се струваше, че всичко й е напълно чуждо. Сякаш не бе нейно. Нищо. Беше негово.

Мъжките принадлежности бяха малко. Сигурно повечето от вещите му бяха в кабинета. Въпреки това мястото излъчваше мъжественост, каквато тя никога досега не бе усещала. Приближи до масата, докосна с пръсти върха на сребърната вилица, наведе се, за да помирише розата във високата ваза, после отиде до бюрото. Карти, мастилница, попивателна хартия, документи. Няколко много дълги и дебели пури лежаха до мастилницата и изпълваха въздуха с уханието на тютюн, което й се стори доста приятно. В ъгъла имаше една празна чаша. Доминик я поднесе към носа си, помириса я и се намръщи. Остави я обратно на бюрото. Един чертеж привлече погледа й. Взе го и мигом позна шведския проект, увеселителната яхта с бермудските платна, която той възнамеряваше да построи. Великолепен, вдъхновен проект. Майсторска работа.

Тъга… Защо винаги когато погледнеше към този чертеж, се чувстваше така, сякаш бе изгубила нещо ценно? Може би изпитваше болка, защото си представяше Хоксмур, изправен на капитанския мостик, с развени от вятъра коси, с платна, които плющят над него, докато яхтата се носи по вълните, а в същото време знаеше, че тя няма да е там, за да сподели това щастие.

— По дяволите! — Пусна чертежа и смяташе да се обърне, когато зърна една изящна кутийка от слонова кост, полускрита под чертежите на яхтата. Посегна към нея, привлечена повече от знаците, издълбани върху капака, отколкото от семплата й красота. Прокара пръст по арабските символи, но не разгада нито един от тях. Кутията бе много тежка за големината си. И заключена.

Палецът й докосна златната плетеница по ръба, после се спря върху ключалката. Доминик прехапа устни и разклати кутийката. Отвътре не се чу никакъв звук. Сигурно бе с кадифена подплата. Господи, любопитството бе дяволски силно нещо.

Тя се огледа за ключа. Нямаше го върху бюрото.

Не беше и в най-горното чекмедже, дори и в най-отдалечените му ъгли — трябваше да коленичи, за да го опипа докрай. Затвори го, дръпна следващото, прерови хартията, но не намери нищо освен документи и затвори и него. В най-долното чекмедже откри една кожена торба, пълна с пясък, пистолет, нож с черна дръжка и с толкова дълго и тънко острие, че Доминик уплашено ахна. Лицето й пламтеше от смущение. Чувстваше се виновна, задето надзърташе в чуждата собственост. Втренчи се в затворената врата на каютата, после отмести поглед към кутията, не можейки да си обясни непреодолимото желание да разбере какво има вътре.

Не, не беше обикновено любопитство. Досега бе виждала много заключени кутии и никоя не бе предизвиквала подобен интерес. Любопитството й не се отнасяше до съдържанието на кутията, а до мъжа. Искаше отчаяно да разбере какво бе заключил Хоксмур. Какво бе толкова скъпо за този мъж, който изглежда не държеше на нищо — нито на морала, нито на клетвите, със сигурност не и на репутацията си, нито дори на приятелството. И защо бе толкова важно тя да го узнае?

Защото подсъзнателно изпитваше любопитство към този мъж по причини, които й убягваха и я озадачаваха. Това бяха същите причини, които я бяха накарали да влезе в кабинета му. Ала сега нямаше време за подобни авантюри.

— По дяволите! — Потърка веждите си и прокара ръка по косата си. В същия миг почувства фибата, която придържаше непокорните й кичури. Фиба! Неразделният инструмент за всеки уважаващ себе си крадец, ако се вярва на приключенските романи, които бе чела наскоро.

Не, тя не бе крадец. Това бе обикновено любопитство и нищо повече. Измъкна фибата, а сърцето й ускорено заби. Пъхна я в ключалката. Нищо не се случи. Младата жена се намръщи, завъртя фибата и я пъхна по-навътре. Нищо. Не се получаваше както в книгите, които бе чела.

Духна кичура, паднал на челото й.

— Хайде — прошепна Доминик и завъртя отново фибата. Усещаше как кръвта препуска във вените й. Вратата можеше да се отпори всеки миг и…

Чу се тупкане. Не, не беше сърцето й. Извърна глава. Бяха стъпки. По стълбата. Приближаваха. Бяха от ботуши и сякаш ходеше дългокрак мъж, а Хоксмур имаше най-дългите крака, които бе виждала.

Доминик замръзна за миг, после дръпна фибата. Ала тя не излезе, а заяде вътре. Младата жена преглътна, пое дълбоко дъх, отказвайки да се примири с ужасяващата действителност.

— Не, не прави това… — Пръстите й се плъзнаха по фибата. Сърцето й щеше да се пръсне.

— Излизай, по дяволите… — Завъртя фибата, изруга и я задърпа, но тънката извита тел не излизаше, а стърчеше подозрително не на място от ключалката на кутията. Хоксмур щеше веднага да я забележи. И щеше да разбере. Ако искаше да задоволи непреодолимото си желание да знае всичко, трябваше да си послужи с нещо много по-подходящо, а не с някаква глупава фиба, и то дефектна при това.

Стъпките спряха точно пред вратата. Дръжката се завъртя. Доминик дръпна за последен път и се изправи точно в мига, в който Хоксмур отвори вратата.

Младата жена застина.

— Добре. Вече сте тук — рече той и влезе в каютата. Косата му бе разрошена от вятъра, но той изглеждаше великолепно. Обърна се, за да затвори вратата.

Доминик затаи дъх и леко дръпна фибата. Като по някакво чудо тя се плъзна в ръката й. Забоде я припряно в косата си. В следващия миг капакът на кутийката се отвори. Ужасена, Доминик го затвори, без дори да погледне вътре. Но ключалката не искаше да се заключи. Явно злата съдба бе срещу нея. Капакът отново се отвори. Доминик го затисна с длан и вирна брадичка тъкмо когато Николас се обърна.