Пленница на вятъра

ГЛАВА 22

Бей Хамуда лежеше в средата на огромно легло в зала, голяма колкото един лондонски квартал. Бялата му коса се бе разпиляла по възглавницата като бял ореол. Лицето му бе бледо и изпито, а кожата върху изпъкналите кости — прозрачна като пергамент. Свит под пурпурните завивки, той изглеждаше твърде незначителен, за да управлява каквото и да било, а тялото му бе малко като на дете. Около него се въртяха повече от десетина слуги, готови да изпълнят всяко негово желание, което той изразяваше или с цъкване на езика си, или с бавно кимване, или с немощно поклащане на главата. Гласът му, когато заговореше, не бе по-силен от пресипнал шепот. За да могат да го чуват, Николас и Хасан придърпаха столовете си по-близо до леглото. Очите на бея бяха затворени.

— Хасан ми каза, че си дошъл заедно с дъщерята на моя приятел Уилъби. Познавам нея и брат й още от времето, когато бяха деца. Дошъл си да ми върнеш сина.

— Изпратен съм от Лондон.

— Знам кой те е изпратил. — Беят махна с ръка, която приличаше на изсъхнал клон. — Постави го начело на войската ми, Хасан. Фаруд е пияница и глупак и не струва нищо. Хората следват силните. Но най-вече се нуждаят от надежда. Имам чувството, че този мъж Хоксмур ще ги поведе с голям успех срещу Ел Сахиб.

Везирът измърмори съгласието си и погледна Николас.

Англичанинът преглътна острия си отговор. Внезапно се почувства неудобно от обрата на събитията.

— Аз не съм водач, бей Хамуда. Не твърдя, че мога да обединя хората ви и да ги поведа срещу бунтовни военни групировки. Всъщност винаги съм предпочитал да работя сам и досега това е било гаранция за успеха ми. Не разбирам нищо от война и не виждам причина за военни действия. Ако работя сам, по-вероятно е да намеря и върна „Котешкото око“.

Ала изглежда беят изобщо не чу думите му.

— За да победиш Рамзи, ти се нуждаеш от моята армия и от моите хора. Разбрах, че имаш достатъчно оръжие.

Николас пое дълбоко въздух и се постара да овладее раздразнението си.

— Всички оръжия на света няма да помогнат на една недисциплинирана армия, при това доведена до ръба на изтощението. Няма да поведа хората ви на сигурно заколение.

— Войската на Рамзи е отлично обучена.

— Сам го казахте.

— Имало е и други армии, които са се изправяли срещу мен, Хоксмур, и всички са претърпявали поражение. Още не си видял каква сила има легендата за „Котешкото око“ за хора като Рамзи и техните идеали. Те избраха да завладеят моето царство измежду останалите арабски царства, защото е малко, миролюбиво и не разполага със силна армия. Смятат да поробят всички араби преди французите и вие, англичаните, да успеете. Хората от рода на Рамзи не вярват в мира. Те искат война. Искат тирания. Те вярват, че се борят за единната арабска кауза, но всъщност целта им е съвсем друга. Те искат просто власт и се стремят към нея по-силно от останалите. При тях това е нещо като болест. — Гърдите на бея потрепериха и той с мъка пое въздух. Усилието изглежда го изтощи напълно. — Този човек трябва да бъде спрян. Не е достатъчно само да спасиш сина ми Диаб. Трябва да победиш Рамзи, за да може страната и хората ми да оцелеят. Утре ще заминеш за Тунис и ще организираш войската. Само по този начин проклятието ще бъде прокудено завинаги от обречената ми родина!

— Бей Хамуда…

— Познавам един друг велик англичанин, който не иска да го смятат за герой. И той, също като теб, се прикрива зад студена маска. Един горд мъж. Твърде горд. И много тъжен. Познавах го преди много години. Корабът му заседна във водите на бея на Триполи и бе нападнат от местни пирати. Доведоха го в Триполи заедно с останалите членове на екипажа му и го продадоха на един негодник пират, който искаше да си построи каменна крепост около къщата си тук, в Тунис. Англичанинът бе много горд, макар и да бе роб и да бе принуден да яде и да спи в компанията на плъховете. Заради тази негова гордост пиратът направи живота му ад. Ако имаше възможност, сигурно щеше да го убие.

Николас впери поглед в съсухрения профил на бея.

— И вие сте спасили живота му, нали? Спасили сте този горд англичанин от сигурна смърт.

Беят бавно извърна глава и отвори очи. Те бяха бездънни и пусти.

— И като отплата много по-късно той ми предложи да спаси моя и се съгласи да скрие сина ми в Англия, когато разбрах, че повече няма да мога да го опазя от Рамзи. Направи го, рискувайки репутацията си и политическите си амбиции. Знам какво мислят англичаните за арабите. Знам, че англичаните ще презрат завинаги и ще заклеймят свой сънародник, който изменя на омразата им и помага на един преследван арабски владетел. Но между мен и Търлестан не съществуват никакви прегради. И двамата сме миролюбиви хора и сме дългогодишни приятели.

Николас почувства как върху гърдите се стоварва огромна тежест.

— Какво казахте?

— Миролюбивите хора никога няма да позволят на религиозните или етнически различия да застанат между тях.

— Казахте Търлестан.

— Да. Едмънд Търлестан, граф Уинтърхър.

Николас преглътна огромната буца, заседнала на гърлото му, и притвори очи за миг.

— Господи! Кой би помислил, че от всички мъже в Англия тъкмо той е този самопожертвувателен човеколюбец? И аз правя всичко това за Търлестан?

— Значи го познаваш?

— Излиза, че не съм го познавал. — Николас усети горчив вкус в устата си. — Каква дяволска игра на съдбата!

— Моля?

Хоксмур се изсмя кратко и безрадостно.

— Дълбоко се съмнявам, че многоуважаемият, горд и благороден граф Уинтърхър знае в чии ръце е поверена неговата специална мисия. А ако го знае, сигурно много добре разбира на каква огромна опасност е подложена блестящата му кариера, както и благородническия му сан, при положение че реша да проявя отмъстителната страна на своя характер и уведомя Парламента за делата му.

— Искаш да му отмъстиш заради някаква несправедливост?

Устните на Николас се извиха в мрачно задоволство.

— За мен би било огромно удоволствие да унищожа този човек и пак няма да се чувствам отмъстен докрай.

— Ти си горд като него. Може би не го преценяваш с трезви очи.

— Разбирам вашата позиция, бей Хамуда. Не възнамерявам да ви отегчавам с моята. Ще се задоволя да кажа, че какъвто и успех да постигна тук, той ще бъде заради вас, вашия син и вашите хора. За известно време ще забравя личните си чувства към Едмънд Търлестан.

— Съмнявам се, че ще успееш.

— Може би сте прав — промърмори Николас, — но ще изчакам да се завърна в Лондон.

Малко след това Николас напусна покоите на бея и се запъти по коридорите към стаите си. С всяка изминала крачка решителността му се засилваше. Отпъди всякакви мисли за Търлестан. Потисна изгарящата омраза, която разяждаше вътрешностите му. Съсредоточи се върху огромните отговорности, които беят бе стоварил върху плещите му. В съзнанието му изплуваха картини на опустелите пристанища на Тунис, в които не се виждаше нито един кораб, натоварен с храни и жизненоважни стоки. Представи си улиците на града, пълни с измършавели жени и деца, умиращи от глад. Какво щеше да стане с хората, ако кръвожадният Рамзи завземе властта? И кой бе предателят, съобщил на Рамзи, че „Котешкото око“ се намира на борда на „Източна Индия“ на път за Лондон? Николас все повече се убеждаваше, че този негодник е сред приближените на бея.

Спря се пред вратата на стаята си и пое дълбоко дъх. Притисна длан към дървото и усети как го облива топла вълна. Успокояваща топлина, която му напомни как се чувстваше, след като е прекарал часове в кабинета си, седнал край камината с чаша коняк в ръка, обмисляйки проектите за новите си кораби. Тези мигове бяха единствените, когато усещаше, че истински принадлежи на нещо, и бе в покой със самия себе си. Чувството бе толкова опияняващо, че му се искаше да го задържи завинаги. Тъкмо това бе причината, поради която мечтаеше да построи своята увеселителна яхта и да обикаля с нея света. И изведнъж, в този миг, съвсем неочаквано… като гръм от ясно небе, отново се чувстваше по същия начин. В една чужда страна, в един студен и пуст дворец, с бъдещето на нацията, легнало на плещите му, с омраза, изгаряща сърцето му и с предателството, спотаено из лабиринта на тези мрачни коридори.

Той принадлежеше на Доминик. Беше сигурен в това, както никога досега в живота си. Всяко решение, мъдро или не, всяка победа или поражение, всеки завой, който бе направил, бе пътеката, която ги водеше един към друг. До този момент не бе вярвал в съдбата. Никога не бе допускал, че на този свят съществува една жена, предопределена единствено за него, която с един замах да заличи всички връзки, чувства, господствали досега в живота му. Жена, която ще разтвори широко залостените врати към душата му и ще го изпълни с любов, както слънчевата топлина нахлува в студена и мрачна стая. Жена, която ще му донесе радостта от любовта — дълбока, завладяваща и обновяваща. Вдигна резето и бутна вратата.

— Доминик.

Тя не беше там. Николас отиде до прозорците, дръпна завесите и огледа вътрешния двор, окъпан от лунната светлина. Беше пуст. Извърна се и се втренчи в леглото. Ноздрите му се разшириха. Усещаше уханието й. То го обвиваше и сякаш се подиграваше на чувствата, които го изпълваха. Тя е била тук. Къде, по дяволите, бе отишла?

Не. Не бе избягала от него. Не и в тази чужда страна. Беше твърде умна, за да го направи. Да, но освен това бе и неимоверно дръзка и безразсъдна.

Кръвта забуча в ушите му. Той излезе и се запъти надолу по коридора към стаята, предназначена първоначално за Доминик. Нахлу вътре без да почука. Нямаше никой. Продължи по коридора, като отваряше всички врати, но стаите бяха празни.

— Проклета Зейнаб! — изръмжа младият мъж и гневно закрачи към стаята на Фаруд. Отвори с трясък вратата и се закова на място. Пред погледа му се разкри огромният задник на Фаруд, който бясно се движеше нагоре-надолу. Като огромен звяр лейтенантът бе подпрял колене в средата на леглото и се бе уловил за страничните колони. Животинското му ръмжене се смесваше с женски охкания. Туловището му я закриваше напълно. Виждаха се само дългите и стройни крака, широко разтворени и потръпващи.

Разкъсван от неконтролируема ярост, Николас се спусна към леглото, сграбчи мъжа и с все сила го отскубна от жената.

— О, Боже! — Николас впери поглед в лицето й, по дяволите, беше момиче на не повече от петнадесет години, с дълга черна коса и огромни гърди. Очите й се разшириха и тя му се усмихна с недвусмислена покана.

— Господи, извинете… — Стаята избухна в хиляди звезди. Главата му се завъртя, той се удари в една от колоните и се свлече на пода. Подпря се с две ръце и с мъка надигна глава. Кръвта се стичаше от носа му и капеше върху купчина тъмни дрехи, които миришеха на мускус и пържено. Със сигурност не бяха на Фаруд. Всичките му мускули се напрегнаха, когато чу яростната ругатня на лейтенанта. Николас сграбчи дрехите на момичето, претърколи се на една страна и ловко скочи на крака. Отстъпи назад, без да откъсва поглед от Фаруд.

— Ти си разумен човек, Фаруд — рече той и смело се усмихна. — По дяволите, всички можем да сгрешим, нали? Помислих си… — Погледна към момичето. Тя също го гледаше. Едната й ръка разтриваше зърното на гърдата й, а другата се стрелкаше между бедрата й. — Господи, не знам как можах да направя подобна грешка. — Отстъпи няколко крачки и закачи нещо с върха на ботуша си. Сведе поглед, намръщи се и погледна остро към момичето. Тя продължаваше да го гледа, а устните й бяха извити в чувствена усмивка.

Фаруд изруга гневно и тромаво пристъпи. Николас изобрази някакво подобие на усмивка и се отправи към вратата.

— Тръгвам си. Виждаш ли? — Вратата се захлопна зад гърба му.

Спря, облегна се и пое дълбоко дъх, опитвайки се да събере мислите си. Присви очи. Момичето бе скрило нещо в дрехите си — златна брошка с някаква плетеница от странни знаци. Рядък предмет, но не чак толкова ценен. Беше го сложил при останалите неособено скъпи бижута, които пазеше в ковчежето на кораба. Ковчежето бе разбито и съдържанието му бе откраднато, когато „Мисчиф“ бе ограбен, а Хатън убит. Дали бе случайно съвпадение, че една слугиня притежава тази брошка? Или тя имаше някаква връзка с мъжете, които бяха убили Хатън? Засега не можеше да получи отговор на тези въпроси.

— Господи, Доминик, къде си? — Николас се запъти право към стаите на Хасан. Оттам двамата отидоха да потърсят Зейнаб. Тя каза, че Доминик я изхвърлила от спалнята на Николас и оттогава не я виждала.

— Зейнаб казва истината — възпря го Хасан, когато Николас се надвеси застрашително над жената, сякаш имаше намерение да я удуши. Везирът го сграбчи за ръката и побърза да го изведе навън. — Тя не би си позволила да заговорничи срещу омъжена жена. Повярвай ми, Зейнаб не знае нищо.

Николас се извърна към Хасан.

— Тогава къде е? — оголи зъби той.

— Ако желаеш, ще претърсим двореца.

— Направете го!

— Помислил ли си, че тя може би се крие от теб?

Николас го изгледа кръвнишки. По-възрастният мъж се усмихна.

— Може би трябва да проявиш малко повече благоразумие и търпение и да дадеш възможност на младата си невеста да се подготви за ролята си на съпруга.

Николас махна нетърпеливо с ръка.

— Доминик не е от тези, които се крият. Тя предпочита да се опълчи открито и да се сражава докрай. Изправя се пред предизвикателствата с развети платна и готови за стрелба оръдия. Колкото по-голяма е опасността, толкова по-смела е тя. Не е като обикновените жени. Доминик не се крие от мен, Хасан. Чувствам го.

Хасан цъкна с език и сви рамене.

— Говориш така, сякаш я познаваш много добре. Както желаеш. Ще наредя да се претърси двореца.

— И околностите. Ще започна със западното крило.

Хасан улови ръката му.

— Ти не ми вярваш. Мислиш си, че някой я е отвлякъл, че тук има замесен предател. Предпочиташ да е така, отколкото да си мислиш, че те е напуснала по свое желание. Тъкмо тази мисъл не можеш да понесеш.

Николас впи поглед във възрастния мъж.

— Аз не вярвам на никого, Хасан, но на теб вярвам малко повече, отколкото на всички останали.

Хасан се засмя и тупна Николас по рамото,

— Много добре. Хайде, ела с мен. Нека намерим невестата, за да можеш да извоюваш благосклонността й и най-после да намериш покой.

Ала тази нощ на никого не бе съдено да намери покой. Четири часа по-късно, след като целият дворец бе претърсен, Хасан събра всички слуги и гости в огромната приемна на двореца. Всички докладваха, че Доминик не е била открита. Николас крачеше като звяр, уловен в клетка — най-лошите му страхове се потвърждаваха.

Хасан го изгледа съчувствено.

— Тя не може да е отишла твърде далеч.

— По дяволите, човече! — озъби му се Николас. — Изминаха четири часа. Тя може да е навсякъде.

Отмина Хасан и се приближи към строените в две редици слуги. Погледът му внимателно обхождаше всяко лице. Доказателството беше някъде тук, само трябваше да събере мислите си й да го открие. Кой от тях беше предателят?

— Тя познава ли някого в Тунис? — попита Хасан.

— Не. — Николас се спря пред едно момиче и дръпна булото й. Надигнаха се възмутени викове. Пристъпи към следващото, без да го е грижа, че всички го гледаха с ужасени лица. — Доминик не е напуснала двореца по своя воля. Била е отвлечена.

— Не можеш да бъдеш сигурен…

Хоксмур рязко се завъртя. Ръцете му бяха стиснати в юмруци, а гърдите му се вдигаха и спускаха. Имаше чувството, че всеки миг ще експлодира.

— Сигурен съм, по дяволите! Аз я познавам. Знам как мисли. Познавам чувствата й. Знам…

Очите му срещнаха тези на Фаруд. Сякаш някакъв невидим юмрук се стовари върху главата му. Брошката! Изведнъж всичко си дойде на мястото. Приближи до Фаруд и спря на сантиметри от великана.

— Къде е твоето момиче? Не я виждам тук.

Фаруд сви рамене и изгледа Николас с премрежен поглед.

— Не разбирам за какво говориш.

Николас го сграбчи за ризата и го притисна до стената. Търпението му се бе изчерпало.

— Къде е онази мръсница, тлъсто копеле?

— Кажи името й! — присъедини се към него Хасан със заплашителен глас. — Ще ни кажеш веднага или ще съжалиш, че си се родил.

Фаруд преглътна и погледна ужасено към Николас, сякаш виждаше самия дявол.

— Елмаз.

Николас извърна поглед към Хасан.

— Тя е прислужница в кухнята — обясни везирът. — Една от многото. Отсъствието й едва ли се е забелязало веднага.

— Тя си тръгна от стаята ми — закима уплашено Фаруд.

— Ще ми покажеш откъде е излязла — изръмжа Николас и избута Фаруд с такава сила пред себе си, че гигантът едва не се свлече на колене. — Заведи ме там. Веднага! — Тръгна след лейтенанта, като го побутваше, за да върви по-бързо. Хасан ги следваше, заобиколен от трима евнуси. Влязоха в стаите на Фаруд и той посочи към една тясна врата в отдалечения ъгъл на стаята.

— Ето там. — Фаруд отвори вратата. — Тя си тръгна оттук.

Николас взе един свещник и надникна в тъмния коридор. Носле сграбчи Фаруд за ръката и го избута пред себе си.

— Ти ще ни водиш, лейтенанте. Но преди това ще ми кажеш откъде момичето има онази брошка, която бе скрило в дрехите си. Ти ли й я даде?

— Не съм аз! Аз съм само един беден лейтенант. Нямам скъпоценности. Аз й давам други неща. — Фаруд се поколеба, хвърли през рамо един разнежен поглед към Николас, после бързо се извърна и пое по тъмния коридор. — Каза ми, че е получила брошката тази вечер от един мъж, когото познавала. Опитваше се да ме накара да ревнувам. Като всички жени. Не й повярвах. Тя има и разни други дреболии и бижута, които крие. Мисля, че ги краде от гостите на бея.

— Или ги получава като отплата за информацията, която предоставя.

— За какво става дума? — намеси се Хасан.

— Обзалагам се, че Елмаз е добре платена шпионка на Ел Сахиб, Хасан. Именно от нея Рамзи е узнал, че „Котешкото око“ е на борда на „Източна Индия“. Сигурен съм, че е получила брошката като награда за помощта й при отвличането на Доминик. Мога да се закълна, че е превела Доминик през този коридор, за да не ги види никой.

Хасан тихо изруга.

— Спри, почакай… — промърмори Николас и се закова. Присви очи и постави дланта си на стената. — Тази част изглежда различна. Къде извежда коридорът, Хасан?

— Към кухните. Слугите го използват, за да излизат незабелязано от двореца.

— Но Елмаз не беше в кухнята.. След като е напуснала стаята на Фаруд, навярно е отишла някъде другаде. Ето тук… виждате ли… има вдлъбнатини… — Натисна леко с длан и в стената се отвори тайна врата. — Да вървим! — подкани ги Николас и прекрачи през прага.

Проходът бе тесен, направен от камък и се спускаше стръмно надолу. Николас се движеше най-отпред, вдигнал високо свещта, оглеждайки стените за друг таен изход. После внезапно проходът свърши пред извити каменни стълби.

— Недей! — предупреди го Хасан, но Николас продължи напред, като взимаше по две стъпала наведнъж. Стълбите правеха остри завои. Миришеше на солен въздух, плесен и влага, а после внезапно свършиха пред една скала.

— Не. — Извърна се и въздухът излезе със свистене от гърдите му. — По дяволите, пропуснах го!

— Подобни тайни тунели може да има навсякъде — мрачно се обади Хасан, когато Николас мина покрай него, без дори да го погледне.

Младият мъж отказваше да повярва, че е сгрешил, че Елмаз може би е тръгнала по друг път, че не е шпионка, а обикновена крадла, която ограбва гостите на бея.

При многобройните си мисии се бе натъквал на различни препятствия, които мнозина биха сметнали за непреодолими, но винаги бе побеждавал благодарение на точната си мисъл и здрав разум. Но никога досега не бе изпитвал подобни лоши предчувствия, които терзаеха сърцето му и измъчваха душата му. Не бе познал отчаянието, разкъсващата болка, замъгляваща разсъдъка. Ако сега започнеше да се съмнява в посоката, която бе поел, чувствата му може би щяха да го погълнат и той никога нямаше да открие Доминик.

В гърлото му се надигна огромна буца и той с усилие я преглътна. Върна се обратно по стълбите, като внимателно опиваше стената с длан. И изведнъж го напипа — една толкова малка вдлъбнатина, че лесно можеше да бъде пропусната. С върховете на пръстите си опита очертанията на вратата, сложи длан в средата и леко натисна. Вратата безшумно се завъртя на пантите си и се отвори.

Прекрачи прага. Лъхна го топлият нощен въздух. Над главата му блестяха звездите. Пълната синьобяла луна обливаше земята със сребриста светлина. Наоколо се простираше тучна долина. Не се виждаше жива душа.

И тогава го видя — един малък предмет, искрящ на лунната светлина. Наведе се и вдигна рубинената котка. Отметна глава и небесата се разтърсиха от отчаяния вик, който се понесе над долината като вой на самотен вълк.