Пленница на вятъра

ГЛАВА 11

Туп. Туп. Николас рязко се извърна. Бе сигурен, че госпожица Уилъби остави нещо на бюрото в мига, в който се бе обърнал да затвори вратата. Ала това не го обезпокои толкова силно, колкото фактът, че лицето й изгуби цвета си, а брадичката й се вирна толкова силно напред, че вените по шията й изпъкнаха.

Той се намръщи и пристъпи към нея. Тя сякаш се смали, а очите й се разширяваха с всяка негова стъпка, Николас спря, присви очи и се взря в нея.

— Болна ли сте?

Устните й потрепнаха и се разтеглиха в измъчено подобие на усмивка.

— Аз? Мили Боже, не!

— Изглеждате зле. — Всъщност изглеждаше толкова напрегната, сякаш би се пръснала на малки парченца стъкло, ако я докосне. Гласът й звучеше неестествено. Беше необичайно крехка и безпомощна. Доста характерно за нея. Един кичур от косата й бе паднал върху веждите и Николас усети, че тя изгаря от желание да го отметне. Ала не го направи. Вместо това се вкопчи с една ръка в ръба на бюрото. Другата лежеше върху кутийката му от слонова кост и я притискаше, сякаш се боеше да не й избяга. Много странно. Но госпожица Уилъби би понесла стоически пристъпите на морска болест, както и всяко друго нещо.

— Аха. Разбирам, проявили сте любопитство — каза той и посочи кутийката.

— Аз… — Тя преглътна и започна да трепери,

— Кокалчетата ви са побелели — продължи Николас и се пресегна към малката вещ под ръката й. Ако едва се сдържаше да не рухне на пода, една малка кутийка нямаше да я предпази. — Зле ви е, но обещавам, че няма да кажа на никого. Хайде, хванете ръката ми. Нека да седнем на масата. Нуждаете се от храна.

— Не. — Тя се отдръпна назад в мига, в който пръстите му докоснаха кутийката. Очите й срещнаха неговите. Молба ли бе това, което се мярна там? Николас се опита да вземе кутийката, но тя продължи да я притиска. Той покри дланта й със своята. В очите й — се появи страх и тя най-после отдръпна ръка.

Капакът се отвори.

— По дяволите! — изруга той.

— Съжалявам, господин Хоксмур, трябва да ви обясня… О! — Госпожица Уилъби се взираше в кутийката. — Но тя е празна.

— Разбира се, че е празна — промърмори младият мъж и бръкна в джоба на панталоните си за ключовете. Погледна я и видя как по страните й бавно пропълзя червенина. Малко пренасочване на вниманието и изглежда болестта я напускаше. Ако не я познаваше добре, би си помислил, че е обзета от разочарование. — И какво е това, което трябва да ми обясните?

Тя го гледаше с огромните си очи. — Аз…

— Знам колко ви е трудно да признаете, че сте проявили слабост, госпожице Уилъби — успокояващо й се усмихна Николас. — Виждал съм стари морски вълци да позеленяват в началото на дълго пътуване. Няма от какво да се срамувате. Може би просто сте прекарали твърде дълго време на долната палуба. — Докосна нежно с пръсти брадичката й. — Ето, струва ми се, че вече изглеждате по-добре. — Сведе очи към кутийката в ръката си. — Заключалката все заяжда. Проклетото нещо се отваря само, щом корабът леко се разлюлее. Сама сте го видели. Но аз я пазя като спомен. Само глупак би скрил нещо ценно вътре. Това е първото нещо, което би привлякло вниманието на един крадец, не мислите ли? Освен това и дете би могло да я отвори с фиба, като тази в косата ви. Така. — Пъхна ключето в ключалката, завъртя го и го извади. Капакът остана затворен. Николас прибра ключа в джоба си, приближи към масата и започна да налива вино в две чаши. — Морето е доста благосклонно към нас. Решихте ли нашия проблем с баласта?

— Аз… всъщност, търсех решение, което не съществува. Трябва да подсилим баласта на първото пристанище, на което ще спрем. Може би ще успеете да намерите оловни кюлчета?

— Знам откъде можем да закупим известно количество.

— Добре. Сто фунта ще са достатъчни. Дотогава не би трябвало да имаме проблем, освен ако морето не се развълнува.

Той се обърна с чаша във всяка ръка. Тя все още стоеше зад бюрото, и се взираше в кутийката от слонова кост. Изглеждаше разстроена, сякаш бе претърпяла загуба. До този момент Николас не се бе замислял, че във връзката му с госпожица Уилъби има нещо повече от прикрито съперничество. Всъщност повечето от връзките му се основаваха на някакво съперничество. И затова очакваше да изпита известно задоволство от поражението на своя противник. Провалът на противниците му винаги бе означавал победа за него.

Но докато стоеше изправен с чашите в ръка, заслушан в скърцането на дъските и унесен от нежното по-люшване на кораба, Николас не изпита никакво задоволство, нито пък усети вкуса на победата. Изпитваше желание да надвие това, което я бе победило.

— Ще намерим тези сто фунта — рече той, наблюдавайки я внимателно и очаквайки увереността й отново да се възвърне. Но това не стана. Николас се замисли за нещо подходящо, което да каже, но се почувства неловко. — Длъжен съм да отбележа, че аз съм отговорен за проблема. Идеята да се увеличи теглото на мачтите бе моя.

— Идеята е чудесна — остро отвърна тя. Очите им се срещнаха. В този миг Николас изпита чувството, че потъва в златнозелените им глъбини. — Трябваше сама да се досетя — додаде.

Той направи една крачка към нея, обхванат от внезапното желание да я грабне в прегръдките си.

— Глупости. Вие сте мислили за скоростта. А не за евентуални врагове.

— Предполагам, че вие мислите само за това.

— За това ми плащат. И заплащането е дяволски добро. Предполагам, че можем да обсъдим моите планове… след като те включват и стар приятел. Всъщност няколко. Не, предполагам, че вие бихте ги определили като врагове. Колкото до заплащането… тук… — Той се наведе, дръпна долното чекмедже и хвърли една кожена кесия на бюрото. — Отворете я.

Тя хвана краищата на кожената връвчица, която пристягаше кесията, но се поколеба.

— В това чекмедже има пистолет.

— И нож. — Хоксмур повдигна вежди, усетил внезапната й сдържаност. Да, разбира се, няма нищо по-добро от едно бързо, разумно оттегляне след като си се озовал право в челюстите на опасността. Естествено, тя посрещаше живота с гордо вдигната глава, с вирната брадичка, опънати рамене и решителна походка. Но при нея благоразумието вървеше след безразсъдството. Това бе достатъчно, за да накара един мъж да поклати глава, да се обърне и да побегне само при мисълта да закриля такава жена. Изобщо не бе сигурен, че би желал да даде живота си за нея.

Той взе ножа и пистолета и ги постави на бюрото до кожената кесия. Тя се взираше в тях, сякаш бяха отровни змии, готови всеки миг да я нападнат.

— Нужно е време, за да се свикне с оръжието — каза Николас, взе ножа и го завъртя няколко пъти. Изумрудите, инкрустирани в дръжката, проблеснаха на светлината на свещите. — Аз имам цял арсенал в каютите на екипажа. Не е зле да се научите как да боравите с такива неща.

Доминик хвана дръжката на ножа. Пръстите й се свиха около изумрудите.

— Вие сте убивали хора с това.

Той се подпря на бюрото и се наведе към нея. Когато заговори, в гласа му прозвуча предупреждение.

— Там, където отиваме, няма закони, госпожице Уилъби. Няма правила. Не важат никакви принципи на етиката и морала. Това не е земя на компромисите. Изборът е всичко или нищо, черно или бяло. Мъжете убиват, преди да задават въпроси. А жените… — Тихо изсумтя. — По дяволите, жените се бият като мъже, а никога няма да чуеш мъж да изохка, дори да е победен. Освен това можеш да ги победиш стотици пъти, но никога няма да ги покориш.

— Това ми звучи като правила, господин Хоксмур. Предизвикателството се усещаше в извивката на веждите й.

— Живял съм близо до Испания за известно време. И, да, играя играта по собствени правила и не давам и пукната пара как може да изглежда в очите на другите.

Тя остави ножа до кесията.

— Разбирам. — Сведе очи, но той улови брадичката й и повдигна лицето й, така че погледите им да се срещнат.

— Не, още не разбирате — промърмори младият мъж и прокара пръст по вдлъбнатината на брадичката й. — Не знаете нищо за това. Но ще се научите. Ще усвоите правилата. — Отдръпна се, взе чашата си с вино и посочи към кесията. — Продължавайте. Отворете я.

Тя развърза връвчицата и торбичката се отвори.

— Пясък?!

— Без стойност.

Доминик примигна срещу него.

— Да.

— Изненадан съм, че баща ви не ви е научил на това. Но едва ли е могъл, след като сте прекарвали по-голямата част от времето си на долната палуба. — Присвиването на устните й бе едва забележимо и той навярно нямаше да го види, ако не бе започнал да опознава реакциите й. Бе майстор в улучваното на слабото място, най-уязвимата част, което би повалило и най-силния противник. А още по-добре умееше да превръща чуждата слабост в свое предимство. Но сега се отказа от предимството си, искаше само да си изясни нещата с нея. — По време на това пътуване няма да прекарвате времето си на долната палуба, госпожице Уилъби, така че слушайте добре. Урок номер едно: нещата невинаги са такива, каквито изглеждат на пръв поглед.

Тя презрително изсумтя.

— Знам го.

— Нима? — Хоксмур взе кесията, пъхна ръката си вътре и извади цяла шепа пясък. Разтвори бавно пръстите си и пясъкът започна да се стича между тях. — Отъркайте малко този наглед нищо не струващ пясък и може да откриете цяло съкровище. Не се оставяйте да бъдете измамена толкова лесно само по външния вид. Потърсете по-дълбоко, отколкото може би първоначално ще ви подскаже инстинктът… и невинаги отдавайте предпочитанията си на това, което ви изглежда по-красиво и съвършено — кимна с глава към кутийката от слонова кост, — защото то може да се окаже без всякаква стойност.

Доминик вдигна поглед към него.

— И хората са като вещите, за които ми говорите.

Отговорът й го завари неподготвен.

— Да. Предполагам, че това, което казах, се отнася много повече за хората, отколкото за съкровищата. Аха. Виждате ли това?

От устните й се изтръгна сподавен стон. Той вдигна дланта си по-близо до светлината на свещите, когато и последната песъчинка бе отстранена. В средата на дланта му блестяха три огромни скъпоценни камъка.

— Но това… това са диаманти — промълви младата жена.

— В момента виждате откупа.

— Какво?

— За „Котешкото око“. — Вдигна най-големия камък, с размера на голямо речно камъче, и го завъртя към светлината. — Намерих го в Индия.

— Откраднали ли сте го?

— Този, който ми го даде, въобще не оказа съпротива.

— Значи е бил глупак.

— Не, беше мъртъв. — Изражението на лицето й го накара да избухне в смях. — Аз не съм го убил. Той беше мъртъв от няколко века, най-малко дванадесет. Виждате ли как светлината се отразява от камъка и пречупва цветовете в смайваща феерия? Това е идеалният камък, чист, прозрачен, твърд. Само един съвършен диамант може по такъв начин да разсейва светлината. Ето, вижте. — Хвана ръката й и притисна дланта й към скъпоценния камък. С искрящите си очи, пламналите страни и разтворените устни, озарени от очарователна усмивка, нейната невинна и чиста красота бе много по-желана и от най-безценния и съвършен диамант. Николас не можеше да откъсне поглед от лицето й.

— Не мога да повярвам, че този камък не е взет от някоя кралска корона.

— Индусите не са глупаци. Те са оставяли диамантите в оригиналния им вид. Шлифоването или разрязването им е било забранено. Обработката би разрушила вълшебните им свойства.

— Да — промърмори Доминик и вдигна очи, когато диамантът заискри, изпращайки ослепителни геометрични фигури към тавана. — Вярвам, че е вълшебен. Погледнете… силата му изпълва стаята, излива се върху нас… също като лунна светлина.

Николас гледаше как светлината си играе върху лицето й и усети как гърдите му се стегнаха внезапно от нахлулото остро и мъчително чувство. Нужен му бе един миг, за да го назове: потребност. Но може ли мъж като него да бъде завладян от фантазиите на едно невинно дете? Какво толкова привлекателно намираше у тази жена, още непокварена от живота? Що за девическа магия упражняваше тя върху него?

— Според един санскритски ръкопис от пети век, диамантът закриля собственика си — дрезгаво изрече той. — Предполага се, че го пази от змии, огън, отрова, болести, зли духове…

— Дори и от ревниви съпрузи? — Тя го стрелна закачливо с поглед и устните й леко се извиха нагоре.

Николас се почувства неудържимо привлечен от нея. Почти усещаше вкуса на устните й под своите.

— Камъкът предава на притежателя си всичките си качества.

Погледът й стана предпазлив.

— Като например?

— Твърдост.

Тя преглътна, сведе поглед към гърдите му, после го плъзна по-надолу, докато накрая се извърна настрани. Спуснатите мигли скриваха очите й, ала не можеха да скрият руменината на бузите й…

— Гърците го наричат adamas — промърмори той. Дишането й се учести. Николас усещаше топлия дъх на кожата й, пулсирането на кръвта във вените й, бесните удари на сърцето й. Неговото сърце също щеше да се пръсне, тялото му бе обзето от огнена вихрушка. Гърдите й се вдигаха и спускаха развълнувано. Неговите изпъваха докрай ризата му. Устните й потрепваха. Неговите изгаряха. Тя също почувства взривоопасното напрежение помежду им, първичното желание, неподвластно на волята. И макар че бе впила поглед в отдалечения ъгъл на каютата, той знаеше, че тя го усеща така, както и той нея, всяко дихание, всеки изблик на дивото въображение.

— Означава „Аз покорявам“ — дрезгаво изрече Николас и се наклони към нея, докато не докосна с устни слепоочието й. — Така притежателят му ставал способен на всичко, за да завладее това, което е пожелал.

— Внимавайте, господин Хоксмур — прошепна тя, но не се отмести. Беше затворила очи и бе наклонила глава по-близо към устните му, сякаш искаше нещо повече… А той нямаше търпение да й го даде. Беше толкова нетърпелив, толкова силно искаше да я почувства в прегръдките си. Бе застанал под твърде неудобен ъгъл спрямо бюрото и цялото му тяло започна да трепери. Чуваше бученето на кръвта в ушите си и си припомни първия път, когато бе легнал с жена. Господи, почти го бе забравил… но нещо в настоящия миг му напомни за него; нещо от това секващо дъха нетърпение, неспособността да контролира тялото си, мислите, си, съзнанието си…

— Диамантът може да изгуби вълшебната си сила заради греховете на притежателя си — прошепна младата жена.

— Вярвайте каквото искате, но аз не съм съгрешил спрямо вас, госпожице Уилъби — отвърна той. В мислите си да, но не и в постъпките си. Поне не още. Дългата й нежна шия й бе толкова близо, почти докосваше устните му, умолявайки да бъде целувана, галена от езика му, от пръстите му. — Вие сте танцували с Бритълс — дрезгаво продължи Николас. — В продължение на цяла седмица всяка вечер сте танцували валс с Бритълс. Позволихте ли му да ви целуне в градините на Воксхол?

— Господин Хоксмур…

— Трябва да знам… — Сведе глава, когато страстта — тъмна, бездънна и непозната — го завладя. Дишането му. стана накъсано и дълбоко. Той се втренчи в ширитите, привързващи ризата на врата й, в блестящата кожа, във възела, който можеше лесно да развърже, само с едно дръпване на пръстите си. Осъзна, че трепери неконтролируемо. Чу думите да се изливат от устата му, думи на ревнив мъж, на мъж, обсебен от една жена, решен тя да бъде негова и единствено негова… думи, които никога не си бе помислял, че може да изрече. — Той е влюбен в теб, Доминик.

— Не — Думата бе като въздишка.

Изпита удоволствие. Удоволствие, когато върховете на пръстите му се плъзнаха по ръба на ризата й, погалиха фината ключица и се спряха в подножието на шията, там, където пулсът й туптеше под пръстите му и под възела, който чакаше да бъде развързан. По тялото му се разля топлина, навлажни ризата му, панталоните, кожата и…

— Ти не можеш да го обичаш — прегракнало промълви Николас. Възелът. Едно дръпване и ризата ще се плъзне по раменете й.

Пръстите му затрепериха. Дъхът му излизаше на накъсани хрипове… хрипове на един отчаян мъж. Мъж, който трепери пред една девственица и не може да развърже един прост възел.

— Николас… — Тя се извърна изцяло към него, в ръцете му, повдигна устни, предлагайки му сладостта на тялото си, което имаше вкус на нектар и амброзия… на непознато безразсъдство. Как би могла тя да знае какво му причинява? Беше се приближила твърде много, твърде бързо. В следващия миг можеше да поиска да избяга. Само че той нямаше да й позволи. И как би могъл, след като едва можеше да диша?

Притисна я силно към себе си. Не се съмняваше, че тя усеща страстта, издула панталоните му, станали болезнено тесни в слабините. Искаше тя да почувства топлината на мъжествеността му, пулсираща до нейната женственост и, да, искаше да я впечатли със силата на жаждата си… с истинските, потресаващи дълбини на похотливите си желания.

От устните му се изтръгна нечовешко ръмжене.

— Доминик… аз трябва да… — Възелът, този символ на най-тъмните му изгарящи желания, сякаш се подиграваше с търпението му, с жаждата да завладява, да покорява и да подчинява. Памучната тъкан и шнурчето не можеха да спрат мазолестите му ръце, свикнали да дърпат дебели въжета и да изтръгват живота на човешки създания. Звукът от разкъсания плат му подейства като наливането на масло в огън.

Въображението му се изпълни с образи на женска мекота, голи рамене, гладки и пълни гърди, щръкнали гордо под тънката долна риза, набъбнали зърна, нежни като розови пъпки. Той притисна устни до уханната й кожа, опивайки се от дъха й, ръката му се плъзна и обхвана заоблената мекота на девичата гръд.

— Ах, Господи! — промълви той, наведе глава, дръпна със зъби тънкия плат и откри зърното. Тя се изви и потрепери като нежна лилия, а зърното се втвърди и запулсира под езика му. Желанието го прониза като гореща мълния. Силата му бе мъчителна и помитаща като най-страшния демон. Не можеше да понася повече. Само още малко… само още едно движение или малко окуражаване от нейна страна и той щеше да се изложи пред нея, а това не му се бе случвало от…

Николас се изправи, но не усещаше нищо освен пълните й устни, отворени, стенещи и притискащи неговите. Езикът му нахлу вътре, изви се, наслаждавайки на кадифената сладост на устата й. В следващия миг я притисна върху бюрото. Листовете се разпиляха. Чашата му се катурна, виното се разля и кристалът се разби на парчета. Диамантите се претърколиха от ръба на бюрото и издрънчаха на пода. Николас трескаво започна да разкопчава кукичките на панталона, опитвайки се да освободи натрупалото се напрежение.

— Трябва — задъхано простена младият мъж, забравил се напълно, неподвластен на волята си. Подпря ръката си върху бюрото и усети как тънките парченца се забиват в дланта му, но изпита удоволствие от болката. После ръката му се плъзна между бедрата й, където нейната топлина навлажни пръстите му. — Трябва да съм вътре в теб… — Гласът му не бе неговият. Мислите не бяха неговите. А нуждата, изгаряща и болезнена, нима тя бе негова?

Изведнъж се вцепени и замръзна. Тя бе пребледняла като смъртта, безмълвна и скована. А очите й, тези огромни златистозелени езера, бяха разширени от ужас. Сякаш разбираше, че няма никакъв смисъл да се опитва да го спре.

Мълчаливо примирение. Изнасилване.

— Господи… — промълви Николас, смразен до дълбините на душата си. Бързо прибра краищата на панталоните си, надигна се и се извърна от нея, по-далеч от хаоса, сътворен от похотта му. Не, тя не бе пострадала физически, но страхът, стаен в очите й, бе издълбал огромна бездна в сърцето му.

А той бе смятал да извоюва доверието й, да й разкрие истинския мъж, който се криеше зад измамния образ на неуморим развратник и безскрупулен мошеник. Какви храбри мисли за човек, глупаво повярвал, че е способен да се издигне над проклятието на произхода си.

— Аз… — Стисна юмруци, за да се овладее. Зад малкия прозорец светът изглеждаше вбесяващо нормален и обикновен. Гърлото му се стегна. — Простете ми, госпожице Уилъби. Това няма да се случи отново. Имате думата ми.

След това я остави, разяждан от съжаление и срам, който още повече подклаждаше грубостта му.

Копелето си оставаше копеле. Някои легенди не заслужават да умрат.