ГЛАВА 17

Вратата й не бе заключена. Една част от него бе очаквала противното. Сърцето му заби по-ускорено, когато бутна леко вратата и тя бавно се отвори. Стаята се къпеше в меката светлина на лунните лъчи. Леглото й бе като бяло петно в сенките, а чаршафите бяха усукани и измачкани, сякаш някой дълго време се бе въртял неспокойно върху тях. Леглото обаче беше празно. Той се обърна сепнато и едва тогава я съзря на терасата. Силуетът й се очертаваше на фона на проблясващите води на Средиземно море.

Гърлото му тутакси пресъхна. Безшумно пристъпи към нея. Шумът от ботушите му се заглушаваше от плочките върху терасата. Лекият бриз развяваше краищата на пеньоара й като крила на гълъб, разнасяйки уханието й до него. Дробовете му се изпълниха с този мирис, опиянявайки сетивата му. Кръвта му закипя от желание. Всичко, което бе дошъл да й каже, се изпари като нежен аромат във въздуха.

Спря се, обзет от сладка болка по нея, с единствената мисъл да я притежава, щастлив само да докосне кожата й. Силата на желанието, много по-мощно от съпротивата му, му подейства като силен удар.

— Доминик. — Гласът му бе по-скоро като немощен шепот на умиращ.

Тя се обърна и той затаи дъх. Под пеньоара си носеше дреха от коприна с цвят на слонова кост, която прилепваше плътно към тялото й и трептеше като фина паяжина.

— Не можах да заспя преди да си дойдеш — отвърна тя със сънен, дрезгав глас. — Трябваше да ме вземеш със себе си. Тревожа се, когато не знам какво става.

Думите бяха разумни, изречени от устата на уравновесена жена — от Доминик, която познаваше, — но в тона й прозвуча съблазнителна нотка. Очите й искряха като звезди на лунната светлина. Кожата й блестеше, сякаш посипана с ангелски прах. Топлината й го обгръщаше с невидими ръце. Копринената дреха се спускаше на вълни, откроявайки всяка извивка на тялото й. Гърдите, корема, дългите стройни бедра, кожата, обляна от лунната светлина — всичко го замайваше от желание.

— Откри ли Рамзи? — попита тя.

— Не. — Николас с усилие извърна поглед към морето. Не беше разумно да гледа към нея. Тази вечер тя го вълнуваше по някакъв загадъчен начин и беше трудно да се контролира. — В Палермо попаднахме на един мъж, избягал от лагера на Рамзи. Всички бедуини са предатели. Този беше алчен. Платихме му добре за информацията.

— Но ти не му вярваш?

Николас пое дълбоко морския въздух. Денят прекаран из бордеите в покрайнините на града, го бе изтощил, а зловонието и спареният въздух едва не го бяха задушили. Тук, високо в планината, чистият въздух бе истинска сладост за дробовете му и бе като балсам за загорялата му от слънцето кожа.

— Може да е подставено лице, нарочно оставено от Рамзи, за да ни заблуди и насочи по лъжлива следа.

— Не вярваш в това.

Николас я стрелна с поглед.

— Да, права си. Рамзи е прекалено самонадеян и дързък, за да прикрива следите си. А и историята на бедуина звучеше доста правдоподобно. Открихме лагера им, навътре в джунглата от другата страна на острова. Пепелта от огъня още пушеше. Заминали са най-много преди един ден. И то бързо. Някой ги е изплашил. Рамзи се е отправил към Тунис.

— Навярно е имал някаква причина, за да дойде първо в Сицилия.

— Оръжия. — Жестока усмивка изкриви устните му. — Не всички революционери живеят във вила с красива съпруга и деца. Някои забравят политическата идеология и продават оръжията си за пари в брой или за опиум. Рамзи е бил добре снабден. От това, което успях да науча, ми стана ясно, че си е тръгнал с огромно количество оръжия и муниции, достатъчни за цяла армия революционери. Възнамерява да свали от престола бей Хамуда, законния владетел на Тунис, и да завладее кралството му.

— С „Котешкото око“ в джоба.

— Аха. „Котешкото око“. О, убеден съм, че е у Рамзи, макар бедуинът да ми се закле, че никога не го е виждал. Но Рамзи не би се опълчил срещу бея на Тунис, бел да е сигурен в победата. Откакто „Котешкото око“ е изчезнало, страната е изпаднала в невероятна нищета. Хората гладуват и измират по улиците. Беят е тежко болен и почти не може да, управлява. Всичко е една дяволска бъркотия. Ако не беше скъпоценният камък, щях да оставя цялата работа на Стринфелд и Перно.

— Приятели ли са ти?

— Едва ли. По-скоро съперници. Перно от години души по следите на „Котешкото око“. Интересите на Стринфелд са чисто егоистични: ще се радва само и само да ми попречи аз да го намеря. И двамата са били забелязани в Палермо да задават подозрителни въпроси. Навярно тъкмо те са подплашили Рамзи и са го принудили набързо да замине. Не се съмнявам, че в момента са на път за Тунис. „Котешкото око“ — помисли за това, Доминик. — Гласът му се снижи. — Безценен предмет, който мъже от цял свят търсят вече повече от сто години. Предмет, забулен от легенди, слухове и различни спекулации. Много са умрели в пустинята, водени от надеждата да го намерят. Велики владетели са се сгромолясвали и страни са страдали само заради него. Всички го желаят, защото е почти невъзможно да го притежават. И аз ще бъда този, който ще го има. — Николас наблюдаваше как бризът роши къдриците на слепоочията й. Гърдите му се стегнаха и сякаш не му достигаше въздух. Впи поглед в устните й и притисна длани към бедрата си. Внезапно почувства, че всичките му бариери рухват и остава съвсем беззащитен. — Господи, но ти ме измъчваш!

Очите й се разшириха за миг.

— Хоксмур, моля те… — Отдръпна се от него, пристъпи към каменния парапет и обви ръце около раменете си, сякаш искаше да се предпази от нещо.

— Страхуваш се от мен.

— Не е вярно.

— А би трябвало. — Страстта изкриви лицето му. — Ако можеше в този миг да прочетеш мислите ми, сигурно сърцето ти на девственица ще се изпълни с ужас. Не би трябвало да рискуваш невинността си, показвайки се пред мен в тази дреха, която жадувам да разкъсам.

— Но въпреки това нещо те спира, дори и сега. Изпитваш нужда да докажеш нещо на мен, на себе си. — Погледна го — уверена, предизвикателна и без страх. Ала въпреки това приличаше на трепереща птичка, готова всеки миг да отлети от него. — Почтеността.

От устните му се изтръгна проклятие, което би накарало всяка жена да трепне. Но тя остана невъзмутима.

— Аз не познавам подобно понятие. У мен няма вкоренени никакви морални принципи и задръжки. Само гордост. И тъкмо това — моята проклета гордост те защитава много по-силно, отколкото всякакъв девствен пояс. Не се отдавай на романтични заблуди, скъпа, и не го наричай почтеност. Аз не мисля нито за теб, нито за чувствата ти, разбра ли ме? Не ме е грижа за мечтите на една девственица за дом, брак и деца, задължения и всякакви подобни глупости, които висят на шията на мъжа като надгробен камък. Аз мисля единствено за себе си, а не за някаква… някаква… — Махна с ръка към нея. — Някаква проклета девственица. Никога повече няма да се поддам на това, разбра ли?

— Напълно. Повече няма да има никакви бюра.

Той се извърна.

— Онова беше отвратително от моя страна.

— Разбирам.

— Давам ти думата си и възнамерявам да я спазя.

— Разбира се. Нали трябва да мислиш за гордостта си. Само се чудя къде ли е била тази твоя гордост през последните двадесет години.

— Тъкмо в това е цялата проклетия. Не ми се е случвало преди да те срещна.

— Може би през цялото време си е било у теб, но ти си предпочитал да не го забелязваш заради други причини, които си смятал за по-важни. Репутацията ти, например. — Вдигна глава и погледна към морето. Той гледаше как лунната светлина танцува върху извивката на гърдите й. — Разбира се, имало е и други жени.

— Светът е пълен с тях. — Николас се запита дали тя долови сарказма в гласа му. Беше сигурен, че Доминик няма никаква представа на мъчението, на което неволно го подлагаше, дори в този миг. Светът бе пълен с жени, но той виждаше само една, жадуваше само една, нуждаеше се само от една. От нея… Прокара ръка през косата си и се озъби срещу морето. — Предполагам, че едва ли ще има голямо значение за теб, ако ти кажа, че аз не съм… че през последните няколко седмици… след Каус… изпитах… непознато досега за мен уважение към жените.

— Към всички жени ли? — Очите й срещнаха неговите. Нима виждаше очакване в тях? Проклета романтична глупачка!

— Винаги съм смятал, че си напълно различна от другите жени — отвърна той.

— Разбирам. Странна.

Погледът му се задълбочи.

— Не съвсем.

— И колко странно е това явление?

— Досега никога не съм срещал подобно.

— Доста неприятно, предполагам.

— Тъкмо обратното и това е странното.

— Разбирам.

Той се зачуди дали наистина разбира. Стоеше изправен пред нея, смутен и изпълнен с желание, питайки се, какво по дяволите става с него. Чувстваше се безсилен и победен.

Тя сведе глава и после се извърна. Едната й ръка докосваше каменния парапет.

— Трябва да знаеш нещо, Хоксмур. Не бях искрена с теб… и сега знам… не знам защо… но чувствам, че не бях… — думата сякаш заседна на гърлото й — права.

Николас почувства как се смразява. Някъде имаше съпруг, който да завладее сърцето й. Имаше усещането, че някой е стиснал гърдите му с железни клещи.

Тя го погледна и думите сами се изплъзнаха от устните й.

— Става дума за „Котешкото око“.

— Какво?

— Омар ми каза, че не е скъпоценен камък.

Трябваха му няколко минути, за да овладее чувствата си.

— И какво друго каза Омар? — Извърна поглед към нея и сви юмруци, едва сподавяйки желанието си да стисне нещо. Облекчението му трая само миг. Гордост, подобна на разярен звяр, изпълни гърдите му. Може и да нямаше друг мъж, но тя бе избрала да се довери на Омар, а не на него. Дълбоко в душата си изпита разочарование и чувството, че я губи.

— Той ми каза, че за теб „Котешкото око“ няма никаква стойност, все едно е парче стъкло.

— Сигурен ли е в това?

— Напълно. Но за хората на Тунис е по-ценно от всякакви съкровища на тази земя. То е тяхното спасение.

— Жалко, че нямат късмет. — Размаха юмрук във въздуха и закрачи напред-назад. — Да ги оставим да водят проклетите си войни. Правят го от векове, без ничия помощ. И сигурно ще го правят още векове. — Спря, подпря ръце на хълбоците си и се намръщи. — Аз няма да имам нищо общо с това.

— Така ли? Но бей Хамуда и кралството му са безпомощни без „Котешкото око“.

— Религиозни измислици. Просто този човек е болен, нищо повече.

— И ти самият не вярваш в това. Легендите разпалват въображението ти и те предизвикват, Хоксмур. Не можеш да си позволиш да не им повярваш. Знаеш, че без силата на „Котешкото око“ бей Хамуда и стотици от хората му ще умрат от ръката на Рамзи.

— Няма да застраша живота на своите хора.

— Предполагам, че беят разполага с армия.

Той я изгледа недоверчиво.

— Прекарал съм последните двадесет години от живота си, избягвайки всякакви политически борби и интриги, особено между арабите. И със сигурност нямам никакво намерение да се замесвам в тях точно сега.

— И просто така ще оставиш Рамзи да завладее кралството? Хората ще страдат неимоверно под тиранията му.

Той пристъпи към нея. Погледът в очите му я накара да отстъпи и да облегне гръб на каменния парапет. Николас се надвеси над нея. Отлично съзнаваше, че тя изглежда като малко момиченце до него. Можеше да я прекърши с две ръце. Но по дух — по дяволите, никога досега не бе срещал толкова достоен съперник.

— Не се опитвай да си играеш с личните ми чувства в тази работа — изръмжа той. — Каквито и недоразумения да съществуват между мен и Рамзи, те няма да бъдат разрешени, ако взема страна в битката му с бей Хамуда. Аз бях изпратен тук, за да открия „Котешкото око“ и да го отнеса в Лондон. Затова ми плащат, а не за да се намесвам в някакви териториални схватки и със сигурност не и да пожертвам наградата си в името на нечие благоденствие. Никога досега не съм бил отклоняван от поетия път и със сигурност няма да го направя заради теб.

Нощта край тях изведнъж притихна.

— Наричан си с много имена, Хоксмур. Дали прозвището страхливец ще подхожда на широките ти рамене?

Николас застина.

— Самозабравяш се, жено.

— А, да не би сега да ме заплашваш?

— Мисълта здравата да те напляскам ми се струва особено примамлива в момента.

Тя отметна глава назад и вдигна лице към лунната светлина. Беше красива с неземното сияние на варварска богиня, безстрашна като тигрица, тръгнала на лов.

— Не можем да понасяме истината, така ли?

— Така ли мислиш? — презрително изсумтя той.

— А какво друго да мисля? Хоксмур, наистина ми се струва, че си изплашен. Не от рисковете на войната — изправял си се срещу подобни и преди, и то с голям успех. И със сигурност не се боиш от Рамзи. Твърде си самонадеян, за да се оставиш да бъдеш победен от когото и да било, независимо от обстоятелствата.

— Високото ти мнение за мен е наистина вдъхновяващо.

— Ти се боиш да не се сблъскаш с нещо съвсем различно, нали? Да не би да се окажеш защитник на някакви бедни и нещастни хора. Какво ще правиш тогава? Слуховете за развратните ти подвизи — е, това е нещо съвсем различно. В крайна сметка си решил, че е най-добре да оставиш светът да си мисли най-лоши неща за теб. Освен това навярно се чувстваш много удобно с репутацията си на развратник и негодник. — Тя се наведе към него, явно опиянена от правотата си. На света на съществуваше по-дръзка жена от нея. — Та нали това е роля, която изисква пълна изолация, а тъкмо самотата предпочиташ пред риска от емоционална привързаност. Бих могла поне сто пъти да те нарека развратник, а ти дори няма да трепнеш. Но ако те нарека страхливец — е, това е също толкова лошо, колкото ако ти се даде възможност да докажеш, че си герой.

Ръцете му обхванаха раменете й преди да успее да помисли за последствията. Привлече я към себе си, без да се вслуша в разума си. Телата им се допряха. Изгарящ огън лумна в гърдите му. Дъхът му излезе на пресекулки.

— Ти не знаеш нищо за мен — дрезгаво прошепна той, осъзнавайки, че е безвъзвратно загубен. Нямаше никакъв смисъл да спори с нея. С чувственото й и гъвкаво тяло, притиснато към неговото, бе все едно да се опитва да заслужи рицарско звание. А той никога не се бе стремил към подобна чест. — Не вярвам, че има някакъв смисъл да ти го казвам.

— Не, няма — убедено отвърна младата жена. — Доста мислих за това.

Пръстите му се плъзнаха по ръката й. Сякаш докосваше фина коприна. Гневът, гордостта, решимостта да докаже, че е над всякакви страсти и желания, се стопиха за миг.

— Твърде много мислиш. — Взираше се в устните й и усещаше всяко нейно дихание като запален въглен върху кожата си. Желанието пулсираше във вените му, замайваше сетивата му. — Спри да мислиш, Доминик. Аз вече го направих.

— Не мога. — Не откъсваше поглед от устните му. — Мисля през цялото време, дори и когато спя.

Горещият му дъх я опари. Той я привлече по-плътно към себе си, сякаш искаше да се разтвори в нея, да я вкуси.

— Какво мислиш, когато спиш, Доминик? Мислиш ли за мъжете, които живеят самотен живот, затворени дълбоко в себе си, и които копнеят за теб със сетния си дъх?

— Мисля за много неща. След като ме попита, ще ти кажа, че едното от тях е как те целувам. Ужасно е.

Николас се почувства така, сякаш го поляха с ведро студена вода.

— Ужасно?!

— Не целувките, разбира се. Това е много… приятно.

— Приятно? — Гласът му прозвуча равнодушно.

— Това, което… — Тя поднесе треперещите си пръсти към устните му и леко ги плъзна по долната му устна със съсредоточеността на дете, заето с интересна игра. Николас предпочиташе да го удавят или разкъсат на парчета, отколкото да го подлагат на подобно мъчение. Не можеше да откъсне поглед от закръглената извивка на високите и гърди. — Искам да кажа, че ме смущава това, което идва след целувките.

Да, самият той се смущаваше винаги когато си бе мислил как ще положи госпожица Уилъби върху едно голямо легло и ще я люби в захлас. Не че не го желаеше с целия плам на страстната си натура. Но мястото, обстоятелствата — всичко това му се струваше много по-сложно и трудно отколкото всичко досега и не бе сигурен как да постъпи. Мисълта винаги бе съпроводена с огромна доза разкаяние и угризения на съвестта в най-неподходящите моменти.

— Предполагам, че трябва да придобия достатъчно опит в едно нещо, преди да се тревожа за следващото, нали? — Тя примигна срещу него, после впи поглед в устата му и той с усилие сподави една въздишка. — Никак не се притеснявам от целувките. Поне мисля, че е така. Ще имаш ли нещо против?

— Да имам нещо против?

Веждите й леко потрепнаха.

— Малко да ми помогнеш. — Изглеждаше така, сякаш си блъскаше главата над проблема с баласта.

— Затвори си очите. — Обхвана брадичката й в шепата си. Постави другата си ръка върху гърба й и притисна тялото й към своето. Миглите й се спуснаха. Лунната светлина блестеше върху полуразтворените й устни. Николас се наведе и ги докосна със своите. Тя потрепери, изстена и се прилепи към него. Ръцете й се обвиха около врата му, тялото й се изви нетърпеливо и тя се отдаде на първото нежно докосване на езика му с почти животинска готовност. Внезапно нежността изчезна, а играта се превърна в нещо много по-опасно.

Николас трябваше да го знае. Желанията му плуваха твърде близо до повърхността, за да ги дразни. Беше твърде напрегнат, за да играе ролята на учител. Беше смятал, доста глупаво от негова страна, че все още може да се владее, защото да й позволи всичко, бе против всичките му инстинкти и със сигурност против здравия му разум. Ала както никога досега не бе познавал такава изгаряща нужда, така и не бе срещал толкова страстен отклик у една жена.

Пръстите й се заровиха в косите му, сякаш искаше да запомни завинаги допира им.

— Докосни ме — задъхано промълви младата жена. — Искам да почувствам ръцете ти. Не искам повече само да си ги представям.

Представа. През целия му досегашен опит реалността винаги бе избледнявала пред спомените. Но с Доминик той бе останал без дъх пред чудото, което бе тя, чудо, което надминаваше всякакви представи и спомени. Цялата — не само атлазената мекота на кожата й. Не само греховните прелести на тялото й. Нито невинността й чистотата, която излъчваше. Това бе чудото на жената, събрала всичко в едно. Притисна устни към зърното на гръдта й и потръпна от желание. Ръцете му обхванаха гърдите й, а палците разтриха нежно малките розови връхчета. От устните й се изтръгнаха въздишки на задоволство, които му доставиха наслада, каквато не бе изпитвал никога преди. Нейната радост бе и негова радост, нейната нужда бе и негова нужда. Пръстите й се забориха с копчетата на ризата му, той я изхлузи през глава и затвори очи, отдавайки се на неумелите милувки на невинните й ръце. Тя обсипа с тръпнещи целувки шията, гърдите, раменете му, пръстите й се спуснаха надолу и се задържаха опасно на ръба на панталоните му. Той я сграбчи и впи устни в нейните с дива и първична страст. Ръцете й се опряха в раменете му, оказвайки съпротива. Тя изви глава, опитвайки се да се изтръгне от прегръдките му, но ръцете му отказаха да я пуснат.

Устните им се разделиха.

Николас пое дълбоко дъх.

— Изплаших те.

Устните й бяха подути и тя трепереше.

— Не… това е…

Той улови брадичката й и я извърна към себе си, за да я накара да го погледне. Гърдите му се напрегнаха, жадуващи да изригнат всяка негова мисъл, всяка нужда, която отиваше отвъд физическото задоволяване.

— Аз не съм мъжът, когото видя в онази библиотека в Каус.

Доминик примигна и той внезапно се ужаси, че тя няма да различи у него истинската му личност, която навярно познаваше по-добре отколкото самият той се познаваше.

— Не, не вярвам, че това изобщо си бил ти. Мъжът, когото видях през онази нощ, бе някой друг. Той… — Докосна леко с пръсти малките бръчици около очите му. Докосването бе толкова нежно, че той затаи дъх. — Неговите очи бяха пусти като бездънна яма. Той беше студен мъж, който извършваше някакъв физически акт, но без да участва в него. Беше далечен и отчужден, сякаш наблюдаваше всичко отстрани. Наистина беше доста страшно.

Николас притисна дланта й към устните си и отново я привлече в обятията си.

— Сега вече не виждаш пустота, Доминик. Знаеш дяволски добре, че аз съм тук, с теб, че съм част от теб, така както и ти си част от мен. Гледам те и ти ме караш да спра дишам. Докосвам те и изпитвам толкова силен копнеж, че аз… — Млъкна, потресен от дълбочината на чувствата, които го изпълваха. — Това нещо между нас, то е… — На гърлото му сякаш заседна буца. Когато тя го погледна със сияещи като звездите очи, думите му внезапно секнаха.

— Да, това е най-неразумното, несъмнено най-опияняващото нещо, което някога съм познавала… и въпреки това… — Стисна устни. — Ти продължаваш да си студен мъж, Хоксмур. Въпреки цялата си похотливост и физическа страст, въпреки искрите, които прехвърчат помежду ни. И макар да знам, че в този миг ти си изцяло с мен, ти все пак можеш да се отдалечиш от останалите и от света, без нито за миг да се поколебаеш. Не мога да се поделям между двама мъже. А дори и да бе така, със сигурност не мога да ти отдам своята невинност.

— Какво?

— Чу ме. Пусни ме.

Ръцете му се отпуснаха безволно. Гледаше слисано, с потъпкана гордост, как тя придърпа пеньоара около раменете си и го погледна смело в очите.

— За това ли си мислиш, че е всичко? — озъби се той. — Набързо спретната сценка, за да отнема девствеността ти?

— А не е ли?

Николас впи поглед в нея.

— Не е, по дяволите! Много добре знаеш, че дойдох тук тази вечер само с делови намерения.

Тя скръсти ръце пред гърдите си.

— Аха. Делови намерения. В полунощ, и то в спалнята ми.

— Именно. — Гърдите му се издуха от възмущение. — Ние двамата винаги сме поставяли на първо място работата. Господ знае, че споделяме една и съща страст към корабите и морето. Разбираме се един друг и без думи. Смятах, че проявявам голямо уважение към теб, като дойдох в стаята ти веднага щом се върнах. Искам да знаеш, че изобщо не ми е минавала през ум мисълта да те съблазнявам тази нощ. Нито за миг.

— Каква необичайна почтеност от ваша страна, господин Хоксмур.

Презрителната извивка на устните й го накара да се намръщи и той остро изрече:

— Аз бях невинна жертва на твоето лукавство. По дяволите, я кажи — кой от двама ни изглежда по-съблазнителен?

Тя се изсмя саркастично, сложи ръце на хълбоците си и изпъчи гърди, което за негово нещастие бе още едно потвърждение на думите му. Вятърът развя полите на пеньоара зад гърба й, разкривайки роклята, която прилепваше към гърдите и бедрата й като втора кожа.

— Ти ме обвиняваш, че съм се опитала да те съблазня? Ти, изкусният познавач на всички прийоми на любовта и страстта, развратникът, покорил безброй жени, искаш да ме накараш да повярвам, че по някакъв начин си бил подмамен тази вечер да дойдеш в моята стая и да си съблечеш дрехите? Ха!

— Госпожо, тази рокля не прилича на монашеско одеяние и няма мъж на тази земя, който да не се съгласи с мен. А колкото до това, че съм свалил ризата си, аз просто я спасих да не бъде разкъсана от малките ви нетърпеливи пръстчета.

Тя вирна брадичка към него.

— Доста странни думи за мъж, чиито панталони винаги прилепват към тялото твърде плътно, в пълен разрез с благоприличието. И ако искаш да знаеш, няма жена на този свят, която да не сметне начина, по който се обличаш, за безочливо съблазнителен. Само начинът, по който вървиш и полюляваш бедра, би накарал всяка жена да се изчерви от нечистите си помисли.

Николас сграбчи ризата си от пода и я изгледа предизвикателно.

— А начинът, по който въртеше заобленото си задниче в панталоните си на борда на моя кораб, представляваше най-голямото предизвикателство, което съм виждал. Освен това съм убеден, че краката ти могат да влязат в аналите на времето като най-непобедимото оръжие във вечната война между мъжете и жените. Предпочитам да не продължавам със сравненията между физическите оръжия, с които разполагаме, защото едва ли мога да се меря с гърдите ти. Категорично отхвърлям всичките ти обвинения и заявявам, че съм напълно невинен. Проклети жени! Винаги извъртате всичко в своя полза! Тази вечер ще сънуваш девически сънища, и то не заради моралните си устои. А заради мен. Запомни го. Спи добре. Тръгваме утре по обяд с прилива.

Завъртя се на пети и я остави там, преди да докаже правотата на думите си, и то по всички точки.

Загрузка...