Пленница на вятъра

ГЛАВА 3

Утринната мъгла вече бе започнала да се вдига, когато Доминик слезе от подвижния мост на „Мисчиф“ и се запъти към сградата на яхтклуба. Крачеше с широка крачка, а звукът от токчетата й отекваше самотно от каменната настилка. В този ранен час крайбрежните улици бяха съвсем пусти. Младата жена стисна писмото между пръстите си. Е, не бе съвсем сама. Със сигурност господин… Разгъна листа и погледна подписа в края. Господин Н. Хоксмур, собственикът на позорно победения „Флийтуинг“. Да, той очевидно щеше да я очаква. Изглежда този приятел работеше здраво и твърдо преследваше целите си. Иначе едва ли би определил среща в седем часа сутринта, за да обсъдят… как го беше формулирал? Вдигна писмото. „Гарантирано делово споразумение.“

Доминик се усмихна, пъхна писмото в джоба си и ускори крачка. Нямаше значение, че писмото бе адресирано до господин Уилъби. Един усилено работещ делови мъж вероятно притежаваше достатъчно практичен ум, за да пренебрегне незначителния факт на нейния пол. Особено един англичанин, който бе изпил до дъно горчивата чаша на поражението, поднесена му от нея.

За Сайлъс всички англичани бяха копелета, защото английските корабни конструктори се отнасяха с презрение към всички плавателни съдове, създадени от американци. От друга страна баща й смяташе, че именно британците са обществото, достойно за един богат американец. Той бе прекарал последните двадесет години, опитвайки се да влезе във високомерния свят на британската аристокрация, чиито представители управляваха островите. Напоследък бе открил много по-лесен метод за осъществяване на целта си — замисляше да омъжи Доминик за мъж, в чийто вени тече благородна английска кръв.

Ако всичко тази сутрин се развие така, както Доминик го бе планирала, баща й много скоро щеше да разбере, че тя ще му е много по-полезна като управител на компанията му, отколкото като съпруга на някакъв превзет английски сноб.

В писмото си господин Н. Хоксмур бе поканил господин Уилъби да се срещне с него в стаите му, които се намираха на втория етаж в сградата на яхтклуба. Доминик мина покрай лакеите на входа с гордо вдигната глава и продължи към стълбата. Къщата бе странно тиха. Дори прислужниците се движеха безшумно. Сигурно гостите още спяха и това не бе никак чудно. Шумът от веселбата бе държал Доминик будна до три часа сутринта… както и образът на онзи мъж в библиотеката. Сякаш споменът завинаги бе запечатан в съзнанието й с нажежено желязо.

Откри стаите на господин Н. Хоксмур на втория етаж, в дъното на коридора. Погледна номера на вратата, свери го с този, написан в писмото, и тихо почука. Зачака.

Отново погледна листа. Почука пак, този път по-силно. Изчака.

— Господин Хоксмур… — Прехапа устни. Огледа коридора. Сърцето й заби ускорено. Вече почти виждаше как възможността й се изплъзва. Може би господинът се бе успал. Може би бе забравил. А може би всичко бе само една жестока шега.

Мисълта я разстрои. Сякаш тя и корабът й бяха недостойни за истинско внимание.

— По дяволите! — Доминик пое дълбоко дъх, изправи рамене, вирна глава, вдигна ръка и спря… притисна ухо към вратата. — Господин…

От натиска на главата й вратата леко се открехна. Младата жена отстъпи назад и ръката й се стрелна към устата. След миг отново пристъпи напред и надникна в стаята.

— Господин Хоксмур…

Преглътна с усилие. Стаята, или поне това, което успя да види, бе разкошно и елегантно обзаведена. Всичко говореше за много пари. Срещу вратата се виждаше канапе, тапицирано с изумруденозелено кадифе. До него бе разположена маса от палисандрово дърво, върху която се издигаше огромна ваза с красиви цветя. Стените бяха с копринени тапети, а подът бе покрит с великолепен изумруден килим. Очевидно господин Хоксмур бе много богат мъж, с изискан вкус. И явно преуспял. Сбърчи нос и подуши лекия аромат, който се носеше във въздуха. През последните двадесет часа изглежда постоянно й се случваше да влезе в ролята на неканен посетител и нежелан свидетел. На какво ли не бе способно едно момиче, тласкано от отчаянието!

Побутна вратата с върха на обувката си. Тя се отвори веднага. Примигна срещу леглото, почти очаквайки да го види заето, като се имаше предвид късмета си напоследък. За щастие бе празно, покривката бе идеално опъната, а възглавниците бухнали. Погледът й обходи стаята. Беше безупречно чиста и подредена. Под стола не се търкаляха обувки. Завесите бяха вдигнати. Не се виждаха разхвърляни лични вещи. Мъжът явно обичаше реда.

— Г… — Преглътна. — Господин Хоксмур…

В този миг зърна вратата в другия край на помещението. Още една стая? Съблекалня? Поколеба се. В съзнанието й изплува картината на мъж, зает с облеклото си.

Е, това щеше да бъде нищо, в сравнение със сцената, на която бе станала свидетел миналата вечер. Нямаше нищо лошо, ако надзърне. В крайна сметка посещението й бе строго делово. Нито един бизнесмен не би пропуснал изгодна сделка… независимо от риска. Същото се отнасяше и за нея.

— Господин Хоксмур, там ли сте?

Тишина.

Докато прекосяваше стаята, Доминик успя да се убеди, че поради някаква незнайна причина господин Хоксмур бе припаднал на пода в съблекалнята си и сега отчаяно се нуждаеше от помощта й.

Спря се пред отворената врата и подпря ръка на рамката.

— Господин… — Затаи дъх. Един мъж седеше с гръб към нея, надвесен над маса, осеяна с листа. Подът бе затрупан с книги и чертежи, свити на рула. Върху купчината книги до бюрото имаше празна гарафа, а до нея бе поставена чаша, наполовина пълна с червена течност. Два месингови свещника, покапани с восък, допълваха картината. Стаята, първоначално предназначена за съблекалня, тънеше в пълен безпорядък. Удивително приличаше на кабинета на Доминик в Ню Йорк.

Тя се втренчи притеснено в гърба на мъжа. Катраненочерната му коса се стелеше небрежно на вълни и стигаше до яката. Бялата ленена риза бе опъната на широките рамене. Но това, което привлече вниманието й, бяха ръцете му. Те, както и миниатюрният модел от дърво, който държеше. Пръстите му бяха невероятно дълги, а ръцете му бяха огромни, дори и за един моряк. Докато оглеждаше загрубялата им кожа и масивните китки, подаващи се изпод навитите ръкави, Доминик си представи как изтегля и навива без никакво усилие конопено въже, дебело петнайсетина сантиметра. Въпреки това той държеше дървения модел с удивителна нежност, която накара устата на Доминик внезапно да пресъхне. Имаше нещо в начина, по който пръстите му се плъзгаха по лъскавата повърхност, в начина по който се бе загледал в миниатюрния кораб, забравил за всичко друго…

Да, тя напълно разбираше неговата вглъбеност и интерес. Та нали бе в плен на същата магия. В деня, когато за пръв път бе стъпила на борда на кораба на родителите й, тя се бе влюбила в морето и корабите. Сякаш им се бе врекла в обич до гроб. Страст бе твърде слаба дума, за да опише чувствата, които изпитваше към морето. От онзи ден тя бе посветила живота си да накара и останалите да споделят тази й любов или поне да ги накара да я разберат. Провали се с всички, освен със Сайлъс.

Мъжът се подпря с лакти върху разтворената книга и се втренчи в страницата. Доминик се повдигна на пръсти, за да може да види чертежите. Бяха на кораб. Приличаше на двумачтова шхуна. Пристъпи крачка напред, после още една, докато пред очите й се разкри целия чертеж.

Той се различаваше от традиционния стил на „Флийтуинг“, макар че носът бе все така масивен и сплескан, а задната част прежалено широка. Но имаше нещо ново в плоската платформа на корпуса и невероятно широките платна, което го отличаваше рязко от всички британски кораби. Нещо в този модел напомняше на американски кораб. Устните й потрепнаха. А Сайлъс твърдеше, че никога не бил срещал английски корабен конструктор, който да е склонен да приеме нещо американско.

Духът й сякаш се окрили.

— Ако главната мачта се удължи с още около тридесетина сантиметра, ще може да издържи на вятър от десет морски възела. Сигурна съм, че ще се преобърне, понеже баластът не е съвсем точно изчислен.

Господин Хоксмур не вдигна глава, но сякаш нещо внезапно раздвижи въздуха.

— Продължавайте — тихо рече той.

Доминик затаи дъх. Нещо… нещо я накара да изпита желание да се обърне и да побегне. Нелепо. Той просто я изпитваше. А тя със сигурност нямаше да се уплаши от това. нали? Вирна брадичка.

— Вашият чертеж не оставя място за някоя неволна грешка или пък за неточна преценка. И не е нужно.

Преди Доминик да успее да поеме въздух, той се надигна от стола и се извърна с лице към нея. Тя го зяпна смаяно. Отсреща я гледаше същото удивително красиво лице, което от миналата нощ бе завладяло мислите й. Наболата брада дори му придаваше още по-свиреп вид. Погледът му не издаваше нищо — никакъв знак, че я познава, нито пък сянка на раздразнение. Тази сутрин очите му бяха леденосребристи и не приличаха на сребристобяла разтопена лава, но излъчваха същото напрежение и сила. Дори сега й се сториха още по-застрашителни… след като вече знаеше на какво бе способен този мъж. Не… не…

Доминик не можеше да диша. Страхът бе сковал сетивата й. Едва се сдържаше да не се обърне и да побегне. В съзнанието й с кристална яснота изплува образът на този мъж без панталони.

Усети как страните й пламват. Този мъж… той беше…. как бе възможно? Съдбата със сигурност й бе изиграла лоша шега.

— В-вие не сте господин Хоксмур — задавено изрече младата жена.

— Понякога наистина предпочитам да не съм. — Устните му се извиха в усмивка. — Ала този случай не е от тях. — Погледът му бавно се плъзна по нея. Доминик бе сигурна, че той съвсем точно я бе преценил и класифицирал.

Тя стисна юмруци и в следващия миг с изумление видя как мъжът се обърна и започна да се рови из разпръснатите по бюрото листа.

— Играта започва — промърмори той. — Кой те изпраща?

Доминик се напрегна. Игра? Бръкна в джоба си за писмото.

— Вие самият.

Гласът й замря в гърлото, когато той се извърна рязко и отново я погледна, сякаш се опитваше да си припомни… или по-скоро да претегли вероятността да са се срещали. Черните му вежди се сключиха и той придоби още по-зловещ вид. Доминик отново усети пронизващия му поглед.

— Не ми се струва особено вероятно. Но в същото време няма да си първата ми уговорка, направена под влиянието на прекалено много коняк.

Уговорка? Доминик се наежи и вирна глава. Този мъж бе непоносимо дързък.

— Господин Хоксмур…

— Николас. — Приближи към нея и на Доминик изведнъж й се стори, че въздухът в стаята е недостатъчен и тя се задушава. Мъжът наведе глава и се втренчи в очите й. Миглите му бяха невероятно дълги, но очите му изглеждаха уморени, дълбоки и уморени. Тя внезапно разбра, че този човек не бе спал през изминалата нощ.

— Обикновено не се занимавам с такива работи в седем сутринта, особено когато очаквам посещение. И никога в моята стая. Изглеждаш ми смътно позната.

Уханието му я обгърна подобно на прегръдка. Изпита усещането, че потъва. Защо не можеше да говори? Да говори ли? Та тя едва дишаше. Гърлото й се бе свило.

Всичко, за което можеше да мисли, бе как изглежда този мъж без панталони…

Не. Договорите. Договорите за кораби.

Дъхът му бе топъл, примесен с мириса на вино. Той изучаваше внимателно лицето й, опитвайки се да си припомни овала на страните й, кестенявите коси, които се подаваха изпод бонето й, извивката на гърдите й. Не я бе докоснал, но въпреки това Доминик имаше чувството, че я бе сграбчил със силните си ръце. Вътрешностите й се преобърнаха. Стори й се, че ако остане още малко, той ще я погълне цялата:

Затвори очи. Имаше чувството, че гърдите й ще се пръснат. Устните й се разтвориха в усилието да си поеме въздух.

— Да. — Думата погали лицето й. Топла, нежна, после пръстите му погалиха брадичката й, повдигнаха я…

Устните му леко докоснаха нейните също като крила на пеперуда. Доминик рязко отвори очи. Устните й трепереха, а кръвта във вените й запулсира. Тя се наведе напред, олюля се…

Договори. Кораби… много кораби.

Мъжът повдигна главата й и присви сребристите си очи.

— Може би… — Впи поглед в устните й, после се взря в очите й със смразяваща настойчивост. — Тук нещо не е наред. — Отдръпна се и скръсти ръце пред гърдите си. — Кой те изпрати?

— Какво?

— Барне ли беше? — Злобният му тон я накара да потрепери. — Проклето, глупаво копеле! Мисли си, че може да ме накисне с девственица след това, което му сторих. По дяволите, можеше да се справи по-добре, макар че преди малко успя да ме заблудиш. Говореше така, сякаш разбираш от кораби. — Разтърси глава. — Невинността ти е съвсем ясно изписана на лицето. Можеш да му припомниш, че през целия си живот съм избягвал такива като теб. И докато го правиш, можеш да го накараш да ти предаде някой и друг урок по целуване.

Все едно я бе полял с кофа студена вода. Всички видения се изпариха от главата й. В тази минута го виждаше съвсем ясно и го намрази с цялото си сърце.

— Сигурно сте по-добър любовник, отколкото моряк. В тази област навярно няма да подцените противника си. Ще търпите поражение всеки път, дори и вятърът да духа отляво.

Завъртя се, но той я сграбчи за ръката. Доминик се дръпна, но той не я пусна. Изгледа го свирепо. Той се усмихна, дръпна ръката й и я принуди да приближи. Усети топлината на тялото му. Погледът му се спря върху устните й и тя внезапно бе обзета от страх — глупав и необоснован страх, породен от това, което зърна в очите му. В този миг той видя смачканото писмо в ръката й. Ръката му покри нейната и измъкна листа. Отвори го, втренчи се в написаното, после я изгледа.

— Какво, по дяволите, е това?

— Много добре знаете какво е, господин Хоксмур. Нима не познавате собствения си почерк?

Мъжът стисна устни. Изглежда не бе от търпеливите.

— Откъде го взе?

— Беше донесено на моя кораб. А сега, ако обичате, пуснете ръката ми. Нямам нищо общо с господин Барне или с когото и да било друг, който си търси заслужено отмъщение. Не че ги обвинявам. Ни най-малко.

Изведнъж я пусна. Впи поглед в нея, докато тя разтриваше ръката си.

— Твоят кораб?! — повтори и сбърчи вежди.

— Да, сигурна съм, че много добре го знаете. — Устните й се извиха в самодоволна усмивка. — Става дума за „Мисчиф“.

Очакваше, че лицето му ще изгуби цвета си, или поне се надяваше.

— Знам го. Но аз изпратих писмо до Уилъби. — Изгледа я с нарастващо раздразнение. — За господин Уилъби.

Доминик усети как гръбнакът й се скова.

— Моят брат е в Лондон. Той управлява английския клон на корабостроителната компания „Уилъби“, докато аз…

Хоксмур махна ядосано с ръка.

— Да, знам. Говорих с него. Това е… — Пое дълбоко дъх с изражението на човек, свикнал отдавна да се оправя с непокорни и твърдоглави жени. — Добре. Вие сте сестра му. Аз исках да се срещна с вашия брат.

Доминик примигна.

— Но аз нямам друг брат.

Очите му се присвиха и заприличаха на две тесни цепки. Придоби още по-заплашителен вид.

— Нарочно ли се опитвате да ме объркате, госпожице Уилъби, или аз нещо не разбирам?

— О, със сигурност вие нищо не разбирате.

Лицето му потъмня.

— Аз ли?

— Точно така. Разбирате ли, господин Хоксмур — Тя примигна, после се намръщи. — Не, изглежда, че не разбирате, и тъкмо в това се състои проблемът ви.

— В момента единственият ми проблем сте вие, госпожице Уилъби.

— Така ли? Само допреди малко беше господин Барне. Ако питате мен, изглежда сте се заловили с твърде много задачи, господин Хоксмур.

Той се втренчи в нея, а по врата му бавно плъзна червенина. Не, не беше от смущение. Той не бе от тези мъже, които лесно се смущават. Ненапразно прелъстяваше чужди съпруги, без дори да му мигне окото. Не, това бе гняв, гняв, който се натрупваше бавно и избухваше със страшна сила.

— Коя, по дяволите, си ти? — прогърмя гласът му. Тя протегна ръка, усещайки как гърлото й се стяга от гордост.

— Доминик Уилъби, собственик, конструктор и капитан на шхуната „Мисчиф“. Срещнахме се неофициално вчера сутринта в пристанището по време на състезанието. А след това малко по-късно… в онази стая… когато вие… и онази Маргарет… — Лицето й придоби пурпурен оттенък. В този миг й се прииска да бе сдържала езика си. Или по-добре вече да си бе тръгнала. Не би могла да сключи сделка с този мъж. Когато го погледнеше, всичко, за което можеше да мисли, бе…

Онова бюро…

Не. Договорите. Много кораби.

Извърна поглед в мига, в който пръстите му сграбчиха нейните.

Николас почти усети как цялата му гордост се разби подобно на вълна в остра скала. Едно е да бъдеш победен от опитен моряк. Е, разбира се, беше си доста горчив хап, който се наложи да преглътне. Особено за мъж като Николас. Още повече от някакъв си американец. Всеки уважаващ себе си англичанин би носил срама от подобно поражение, докато е жив. Но за един безразсъден авантюрист, който се гордееше с факта, че не подражава никому, провалът на новия му проект бе като ритник в задника. Прекара цялата нощ, като непрекъснато поправяше миниатюрния образец, ала не стигна до никакво решение. Нещо не бе наред. Усещаше го, ала не можеше да го определи.

Но да бъде победен от жена? От една жена? От нещо толкова нежно, податливо и напълно лишено от всякаква сериозна мисъл? Нима от най-ранна възраст не бе разбрал, че жените не стават за нищо друго освен за едно — физическо удоволствие? Да ги гледаш. Да ги показваш. Да им се наслаждаваш. В продължение на двадесет години бе станал изкусен майстор в тази игра. Преследваше и съблазняваше омъжените жени с умение, ненадминато в цяла Англия и дори в Европа. Приписваха му безброй опити за самоубийство на изоставени любовници. Умееше да овладява ситуациите и да ги обръща в своя изгода. Работеше, когато пожелаеше и за когото пожелаеше, и то само ако наградата си заслужаваше усилието.

Тогава защо, по дяволите, се чувстваше така, сякаш някой си бе направил жестока шега с него? Може би защото тъкмо това се бе случило. Дру Уилъби например, подтикван от мадейрата и собствената си унизена гордост. Николас доста лекомислено бе подценил страстта на американеца към Сабин, както и лукавството му. Неговият близнак. Колко небрежно го бе заявил. Колко бе сигурен в заключението, което щеше да си направи Николас.

Много рядко репутацията на Николас му бе оказвала лоша услуга, ала очевидно този бе един от тези редки случаи.

Една жена… по дяволите, почти момиче, с лунички по носа, облечена в смешни и старомодни дрехи, с кожени ръкавици и ужасяваща сива рокля, в която приличаше на изпаднала в беда девица. И в същото време имаше нахалството да примигва насреща му с тези огромни златистозелени очи, сякаш цялата гилдия на корабостроителите от всички краища на света бе затаила дъх в очакване да чуе мнението й относно конструирането на последния модел бързоходен кораб.

Гордостта, която излъчваше, бе също така лишена от притворство, както и невинността й. Обаче в същото време у нея липсваше всякакво злорадство, както можеше да се очаква. Никаква демонстрация на собствено превъзходство, толкова присъщо на успелите мъже в корабостроителния бизнес. Разбира се, още не бе споменала условията за евентуалното делово споразумение помежду им. Но засега не виждаше нищо хищно у тази жена.

Николас бе почти готов да повярва, че победата бе достатъчна за нея, а славата не беше от голямо значение. Очевидно се отнасяше с презрение към малкото му тайно забавление миналата вечер в библиотеката. Странно. Може би затова му бе толкова трудно да я вмести в представите си за преуспял корабен конструктор и капитан на кораб. Е, това, а също и споменът за вкуса на устните й, което от само себе си бе още по-необяснимо, като се има предвид краткотрайността на целувката. Тя бе чиста и непокварена.

Скръцна със зъби и се опита да измисли някаква благородна забележка. Дори и най-отявленият негодник трябва да понесе с достойнство поражението си. Питаше се само дали образите от изминалата нощ я преследваха така, както в момента терзаеха самия него. Беше му дяволски трудно да говори за сделки с нея.

— Доста изкусно спечелихте състезанието — рече Николас и пусна ръката й. Изпита непреодолимото желание да пийне нещо… например коняк.

Устните и се извиха леко нагоре, ала на лицето й не се изписа тържество.

Благодаря ви — отвърна тя.

— Изглежда познавате тукашните води.

— Акостирахме в Портсмут преди две нощи заради мъглата. Един местен моряк бе достатъчно любезен, за да ме предупреди за Солент.

Любопитството му се изостри.

— Пиенето на бира в „Короната и котвата“ не е типично развлечение за една жена.

— Нито пък да бъде капитан на кораб.

Откровеността й му действаше като плесник през лицето всеки път, щом заговореше. Дяволски смущаващо.

Не бе свикнал да се чувства неудобно в женска компания. Намръщи се. Не, нещата не вървяха както трябва. Откакто тази госпожица Уилъби бе влязла в живота му, се мръщеше и се дразнеше много повече, отколкото през последните десет години.

Обърна се и размести листата по бюрото, загледан в чертежа на двумачтовата шхуна. Защо ще потъне при малка грешка в баласта? Наистина бе твърде широка в средата, а корпусът твърде плосък за толкова широки платна. Сега го виждаше много ясно. Защо не го бе забелязал досега? По дяволите, дори не се бе досетил за подобна възможност.

Беше прекалено зает да се надува с елегантния макет на кораба, за да забележи недостатъка, който не бе убягнал от вниманието на една жена, и то още почти дете.

Нави чертежа с треперещи ръце.

— Искам да купя вашия кораб „Мисчиф“.

— Той не се продава.

— Петдесет хиляди лири. — Чу я как преглътна. Ъгълчето на устната му се изви нагоре. — И още три кораба като него във възможно най-кратък срок.

Лицето й пребледня. Перото на шапката й се залюля напред-назад. Сделката бе добра. Може би дори щеше да получи кораба и за четиридесет хиляди, дори за по-малко. Изглежда не беше чак толкова обиграна делова жена. Или бе отчаяна. Всеки разумен мъж доста би си помислил, преди да има вземане-даване с нея. Е, с изключение на… Погледът му се плъзна по корсажа й и нежната извивка на гърдите, очертаващи се под тънкия муселин. Не, дори за това би се поколебал, макар че устните й биха възбудили и евнух. Все пак предпочиташе чувствени жени, руси, с големи гърди, зрели и омъжени. Никога не го бяха привличали високи, слаби и тъмнокоси девственици с повече мозък, отколкото гръд.

Особено когато се забъркват в бизнеса…

— Още три кораба — повтори тя. — По петдесет хиляди всеки.

— Да. Без да се включват непредвидените разходи.

— Непредвидени разходи.

Дяволски дразнещ навик да повтаря всяка негова дума. Караше го да мисли, че това е първият договор в живота й. Мисълта вледени кръвта му. Любопитството му се изостри.

— Невинаги успявам да предвидя всичко. Но първо бих искал да го изведа.

— Кого?

— „Мисчиф“. На пробно плаване.

— О, не мога да го позволя.

Смехът му я накара да подскочи. Николас кръстоса ръце пред гърдите си и се облегна на бюрото.

— Страхувате се, че ще открия тайна машина или витло, скрито под руля?

— Не. Просто не ви вярвам.

Той се втренчи в нея. Смехът му мигом се стопи.

— Не ми доверявате да го управлявам ли?

— Именно. Румпелът му е много деликатно балансиран.

— Аз имам нежна ръка.

— Не достатъчно нежна.

Младият мъж се отдръпна от бюрото и приближи към нея. Усети как тя потрепна, но не отстъпи назад. Улови се, че се взира в тези пълни устни, чийто вкус още усещаше.

— Искате ли да се обзаложим за това, госпожице Уилъби? За сума от двеста хиляди лири?

Тя отвори уста. Езикът й се показа между зъбите. Представляваше влудяваща комбинация от делова жена и дете, със забележителен опит в корабоплаването. И с лице на ангел. С лунички.

— Госпожице Уилъби?

— Извинете ме, господин Хоксмур, но отговорът ми е не.

— Какво?

— Не мога да ви позволя да го вземете… — Облечените й в ръкавица пръсти щракнаха. — Просто така. Ако искате да направите пробно плаване, аз ще управлявам „Мисчиф“. Това са условията.

Николас се намръщи.

— Почакайте малко. Аз определям условията в моите сделки.

— Нима? Е, аз също в моите.

— Никога досега в живота си не сте водили преговори по нито една сделка.

— Точно така. Вие сте първият. Това са моите условия. Имате късмет, че не ви искам гаранция. Да кажем пет или десет хиляди допълнително, в случай че сграбчите румпела и ни отведете на дъното.

Очите му се присвиха.

— Струва ми се, че излишно усложнявате нещата.

Тя примигна насреща му иззад полюшващите се пера на шапката.

Николас се взря в глъбините на очите й, но не откри там нищо окуражаващо.

— Помислете добре, госпожице Уилъби. Нима сте готова да рискувате един договор само заради моята въображаема неспособност да управлявам кораб? — Засмя се, ала смехът му прозвуча някак си кухо дори в собствените му уши.

— Просто съм предпазлива. Вие изгубихте надпреварата с мен поради някаква причина, господин Хоксмур. Не всичко се дължи на грешка в проекта, капитанът също трябва да поеме своята отговорност, не мислите ли, господин Хоксмур?

Той се насили да се усмихне.

— Аз съм проектирал „Флийтуинг“.

— А това ме кара да бъда два пъти по-предпазлива. Не мога да ви позволя да излезете сам с моята шхуна. „Мисчиф“ е всичко, което имам… тя е… — Рязко затвори уста. Лицето й почервеня до корена на косите, но тя не извърна поглед. Само повдигна острата си брадичка още малко. — Вие не сте единственият, който се интересува от моя кораб, господин Хоксмур. Всъщност веднага след като си тръгна оттук, имам друга среща с един търговец от Ливърпул. Смятам, че той ще ми направи поръчка за най-малко… да речем десет кораба. Ако все още проявявате интерес, по обяд ще бъда на пристанището, готова да изведа „Мисчиф“ в морето.

— Да кажем единадесет. И на борда да няма никой друг, освен моряците.

— Не мога да обещая, че другият ми клиент също няма да прояви интерес към „Мисчиф“. Възможно е да пожелае да се присъедини към нас.

— Можете.

— Бих могла, но срещу шестдесет хиляди лири за всеки кораб.

Нещо се раздвижи у него. Първично и възбуждащо. Предизвикателство… ала имаше и още нещо, което не можеше да определи, нещо, което го накара да се взре още по-настойчиво в очите й.

— Добре, шестдесет хиляди и изключителни права върху пробното плаване.

Тя повдигна вежди, задъвка устната си и накрая се усмихна.

— Съгласна съм. Но този път оставете жените си на брега. Понякога могат да бъдат доста опасно разсейващи, нали?

Извърна се с триумфална усмивка, прошумоля с полите си и закрачи към вратата с гордо поклащащи се пера. Той остана подпрян на касата дълго след като вратата се затвори зад нея. Трябваше да минат поне няколко минути преди да успее да прогони от главата си спомена за стегнатото й задниче и полюшващата се дебела плитка. Ала ароматът й остана с него през останалата част от сутринта.