Пленница на вятъра

ГЛАВА 24

Хоксмур се дръпна толкова силно от веригите, че копчетата на ризата му се разхвърчаха. Доминик видя яростта в очите му и побърза да се извърне, преди да се е издала. С огромно усилие на волята възпря сълзите си, преглътна гнева си от раните му, стисна юмруци, за да не го докосне. Всичките й инстинкти крещяха, че трябва да се извърне и да го остави.

Той я гледаше с пламтящи очи, сякаш я мразеше до дъното на душата си…

Рамзи се засмя одобрително, обви ръка около кръста й и я дръпна в скута си.

— Пази се от капризните жени — подигравателно изрече той, без да откъсва поглед от гърдите й. — Те ще те предадат при първа възможност. Сигурно не знаеш как да я направиш щастлива.

Доминик затвори очи, вкопчи се в ръката му и посегна към стъкленицата с опиум. Той я остави да стане и отново насочи вниманието си към опиума. Доминик заобиколи креслото му, погледна към ножа, който лежеше наблизо, после рискува да вдигне очи към Николас. Сърцето й се сви при гледката на насиненото му и изранено лице. Той не я погледна.

— Тя не означава нищо и за двама ни — каза Николас. — Пусни я да си върви.

— Да я пусна? Попитай я дали желае да си отиде.

Доминик отпусна ръка върху рамото на Рамзи.

— Искам да остана с мъжа, който владее „Котешкото око“.

Рамзи се оригна шумно.

— Мисля, че тя иска да те наблюдава как ще умреш. Също като мен тя ще изпита истинска наслада да изреже черния ти дроб, да го опече на шиш и да го изяде. Сега ще и предоставя тази възможност. — Наведе се, за да остави стъкленицата върху масичката до креслото. След това се протегна към ножа и се престори, че се навежда напред, за да го вземе.

Доминик едва не изохка на глас. Ако бързо не предприеме нещо, Рамзи, в опиумното си опиянение, щеше да убие Хоксмур. Усещаше го с цялата си душа. Без да се колебае, тя се стрелна покрай ръба на креслото, обви ръце около шията на Рамзи и го възседна, притискайки го с цялата тежест на тялото си. Той се облегна назад и изненадано изръмжа. Младата жена се изви, обхвана главата му е две ръце и притисна устни към неговите.

О, Господи, той отвръщаше на целувката й. Но нали тъкмо това искаше да го накара да направи!

Мислите й отчаяно препускаха. Не можеше да остане дълго така, без да предизвика подозренията му. Не бе изключено да повърне или да се задуши. Той издаде някакви животински звуци и мокрият му език се опита да проникне в устата й. Доминик почувства, че й се повдига. Езикът му продължи да натиска, а другата му ръка задърпа колана на шалварите й и пръстите му се плъзнаха надолу.

Мили Боже!

Доминик разтвори устни, решила, че езикът му е по-малкото зло. Ала сгреши. Мъжът имаше огромен език — дълъг, отвратително влажен, странно студен и бе най-гнусното нещо, което някога бе познала. Вкопчи се в облегалката на стола и се опита да се извърти настрани. Невъзможно. Ножът се притискаше болезнено с плоската си част към гърба й. Тя вплете пръсти в мазната му коса и я дръпна силно. Това само го възбуди още повече. Още един миг и щеше да се задуши и при всички случаи да повърне отгоре му…

Заопипва слепешком. Ръката й се блъсна в нещо, пръстите и се протегнаха и се увиха около горния накрайник на стъкленицата с опиум. Напрегна всичките си сили, вдигна тежкия съд от масичката и го стовари върху главата на Рамзи. Стъклото се строши и стъклени късчета, примесени с горещата течност се посипаха по пода. Доминик стисна очи и извърна лице. Горещата вода обля гърдите, врата и ръцете й. Тя се изви и се строполи върху платформата. Миг по-късно Рамзи се олюля и се стовари като повален дъб върху нея, затискайки я с огромното си туловище. Тя се загърчи бясно и най-после успя да се измъкне изпод него. Но едва се държеше на крака и се отпусна върху стълбите, водещи към платформата. Сълзите замъгляваха очите й.

— Не. Гласът на Хоксмур я закова на място. — Господи, Доминик… — Взираше се в гърдите и корема й.

Тя наведе инстинктивно глава. Беше покрита с кръв.

— Не ме е грижа — промълви младата жена. — Аз не съм ранена и…

Изгледа я студено.

— Повикай пазача.

Тя примигна недоумяващо насреща му.

— Аз… не мога… трябва да те освободя…

— Спри. Помисли. Ключът е у пазача. Той е отвън пред палатката. — Говореше бавно, сякаш се опитваше да достигне до някаква част на съзнанието й, незасегната от ужасните събития. — Вземи ножа на Рамзи и повикай пазача.

— Но как ще…

Очите му горяха като разтопено сребро.

— Направи каквото ти казвам. Веднага! Вземи проклетия нож. Господи, Перно вече трябваше да е тук…

— Но детето…

Доминик погледна към клетката, откъдето синът на бей Хамуда ги гледаше като уплашено животинче.

Хоксмур яростно изруга.

— Аз ще се погрижа за него. Обърни се, Доминик, и вземи ножа от Рамзи преди цялата армия да е нахлула, за да го търси. Не разполагаме с минути, а само с няколко секунди.

Тя усещаше вкуса на кръвта и сълзите върху устните си, които я изгаряха като въглени. Душата й копнееше за утехата му, за любовни думи и нежни уверения, но не това й даваше той в този миг. Хоксмур се опитваше да й влее от своята сила.

Обърна се и се пое през мъглата към Рамзи. Наведе се, докосна рамото му с ръка и погледна дали диша. Мъжът лежеше неподвижно. Обхваналият я ужас едва не я задуши.

— О, Господи, аз съм го убила!

— Ако е така, ще бъдеш възнаградена с царство с размерите на Тунис. Направила си огромна услуга на всички ни.

0 Аз нямах намерение да… о, Боже, той лежи върху ножа. — Повика на помощ цялата си сила, отпусна се на колене и бутна Рамзи толкова силно по рамото, че когато той се претърколи, тя се озова отгоре му. И тогава видя дръжката на ножа да стърчи от гърдите му. Викът й заседна на гърлото.

Измъкни го, Доминик.

— Аз… аз…

— Хвани дръжката с две ръце и я издърпай.

Тя го погледна. Отвън се чу изстрел. Изгърмя още един, последван от викове.

— Направи го сега, Доминик. — Гласът на Хоксмур бе застрашителен като наближаваща буря.

Младата жена предпазливо обви двете си ръце около дръжката, стисна очи, извърна лице и дръпна с всичка сила. Ножът излезе без усилие.

— О, Боже! — Без да поглежда към Рамзи, тя се запрепъва надолу по стълбите и се втурна към Хоксмур.

— Не — изръмжа той, докато Доминик с треперещи пръсти му подаваше ножа. — Извикай пазача. Използвай ножа, скъпа, така както Хатън те е учил.

— Но онова бе само упражнение. А това… то е… — Затвори очи, пое дълбоко дъх, стисна ножа и пристъпи към най-тъмния ъгъл до изхода на палатката. Цялото й тяло трепереше.

— Пазач… аз имам нужда… — Пазачът влезе в палатката, направи две крачки и замръзна, когато Доминик изскочи от сенките зад него и притисна ножа в ребрата му.

— Не си мисли, че не искам да те убия, така както убих Рамзи — изрече тя с нисък и застрашителен глас. — Хвърли оръжията си. — Натисна ножа малко по-дълбоко и мъжът трепна. — Всичките.

Сабята и пистолетът тупнаха на пода.

— Предателска кучка… — изръмжа той, когато тя се наведе, за да вземе оръжията.

— Не. Винаги съм била лоялна и искрена. А сега, бръкни много внимателно в джоба си и ми дай ключовете за веригите на Хоксмур и за клетката на момчето. Да, точно така. Благодаря ти. О, и свали панталоните си. Пазачът подскочи.

— Какво?

Хоксмур я изгледа любопитно.

— Чу ме. Свали панталоните си. — Докато пазачът мърмореше и се суетеше, Доминик застана пред него с пистолет, насочен право към гърдите му. Заотстъпва бавно към Хоксмур. — И долните гащи — заповяда тя, когато пазачът се спря. Бързо пъхна ключа в ключалката на белезниците, завъртя го и те щракнаха.

— Добре свършено — промърмори той, когато тя го погледна за нови инструкции. Взе ключовете от нея, наведе се, за да отключи белезниците около глезените си, и затъкна ножа на Рамзи в колана си. — Може би смяташ, че един мъж представлява по-малка заплаха, когато е без гащи, така ли?

— Някои мъже, да — хладнокръвно заяви тя. — Ела тук — обърна се към пазача, който започна да я проклина.

Хоксмур го сграбчи за рамото и го окова на своето място, после отвори клетката. Малко по-късно синът на бея се сгуши в прегръдките му.

— Благодаря ти — тихо промълви детето, а огромните му кафяви очи сякаш разтапяха сърцето на Доминик. — Ти спаси баща ми и неговата страна.

В този миг младата жена осъзна, че би направила всичко за този мъж и това дете.

— Имаш ли достатъчно сили? — попита Хоксмур детето, като го повдигна и го качи на врата си. Момчето кимна и очите му заблестяха оживено. — Добре. — Хоксмур се извърна към Доминик. Тя очакваше той да разпери ръце, за да може да се хвърли в обятията му. Вместо това лицето му си остана безразлично. Само протегна ръка в повелителен жест. — Дай ми пистолета.

Тя вирна брадичка.

— Смятам да го задържа.

— Имаш нож.

— Ти също.

Той затвори очи, за да прогони болката.

— По дяволите, жено, не ми ли вярваш?

— И това ли е целият ти план? Извини ме, но къде са скъпоценностите за откупа за „Котешкото око“? Да позволиш пазачите на Рамзи да те заловят с празни ръце, да те бият, а след това да те оковат с вериги, едва ли може да се нарече план.

— Е, план е, по дяволите! При това блестящ — озъби се той. — Изключително умело изпълнен, смея да добавя, а не като онова… онова… — Ръката му разцепи въздуха и посочи към платформата. — Онова беше съблазняване, госпожо, при това от висока класа.

— Благодаря ти, Хоксмур.

Младият мъж стисна гневно зъби.

— Искам да ти кажа, че едва ли има човек, който да е препускал толкова бързо от Тунис до тук, след това е направил половин обиколка покрай пустинята, за да приближи от юг.

— Колко блестящо от твоя страна, Хоксмур. Дяволски блестящо!

— Аз бях примамката. Трябваше да отвлека вниманието на хората на Рамзи и да ги накарам да си помислят, че могат да очакват нападение от юг. Докато изтърпявах боя, обидите и оковаването ми във вериги, Жак Перно и войската на бея тихо заобиколиха лагера и обезоръжиха патрулите, като започнаха от север.

Доминик едва не се засмя.

— О, сега вече съм сигурна, че имаш халюцинации. Твоят съперник Жак Перно предвожда армия, която е тръгнала да ни освобождава?

— Дяволски си права, а освен това и Стринфелд е с него. — Вирна брадичка към нея. — Не ми ли вярваш? Тогава остани тук.

Ченето й увисна.

— И ти би ме оставил?

— Дяволски си права.

С тези думи мина покрай нея и се запъти към изхода. Детето, което се бе вкопчило във врага му, й се ухили през рамо. Доминик пое дълбоко дъх и забърза след тях. Едва не връхлетя върху Хоксмур, който я чакаше пред палатката. Застина на място. Лагерът бе опустошен. Бедуини, възседнали конете си, размахваха дълги саби, посичайки наред хората на Рамзи. Палатките горяха, а пламъците се издигаха високо в небето. Въздухът бе натежал от миризмата на сяра и огласян от пистолетни изстрели.

— Стой тук! — изкрещя Хоксмур, за да надвие шумната врява, наведе се и остави детето до нея. — Ще отида да доведа кон.

— Но… — Той дори не спря, за да я погледне. Изчезна в завесата от гъст дим, който се издигаше от близката палатка. Във въздуха хвърчаха искри. За да ги избегне, Доминик притисна детето до гърдите си и се сви до голямата палатка. Ала те падаха все по-близо, също като огнен дъжд. Само след минути палатката щеше да пламне. Младата жена се огледа трескаво. Двама мъже бяха кръстосали саби на не повече от десетина метра от нея. Доминик притисна лицето на момчето към корема си, когато по-високият от двамата, който й се стори смътно познат, промуши в гърдите съперника си. Преди мъжът да се свлече върху пясъка, другият се извърна и започна да се бие със следващия нападател. Тя се вторачи във високия мъж и изведнъж изстина. Това бе Майър.

Пламъците започнаха да ближат едната страна на палатката. Доминик се задави, закашля се и в гърдите й се надигна отчаяние.

— Не… няма да се усъмня в него…

— Тук! Мадмоазел! — От дима изскочи огромен черен кон. Миг по-късно един джентълмен с бели мустаци, във военна униформа, с тъмнолилава шапка на главата, скочи от седлото и се втурна към нея. По лицето му пробягна сянка на загриженост, докато я оглеждаше от главата до петите.

— По дяволите! Мадмоазел Уилъби, нали? Добре ли сте?

Доминик кимна.

— Да, аз съм добре, но…

— Аз съм майор Жак Перно. Елате и двамата, веднага се качвайте върху коня ми!

Доминик се опита да помръдне, но не успя. Сякаш всичките и сили я бяха напуснали, заменени от неконтролируемо треперене.

— Хоксмур… — изхълца младата жена, докато Перно я повдигаше, за да я настани върху гърба на коня. Ала французинът изглежда не я чу. Даде знак на един друг конник, наведе се, взе детето и го сложи на седлото до него. Сълзи замъглиха очите й и потекоха по страните й. Не можеше да види нищо през мъглата, която се стелеше наоколо. В този миг палатката на Рамзи избухна в пламъци. Доминик се опита да се плъзне от седлото, но Перно беше твърде бърз и твърде силен за нея. Метна се на коня, притисна я към себе си и обви ръка около кръста й.

— Не! — извика тя. — Не мога да го оставя…

Перно изкрещя някаква команда, дръпна силно поводите и те се понесоха към пустинята.