Пленница на вятъра

ГЛАВА 12

Доминик заслони очи с ръка и погледна на запад към земята, която се очертаваше смътно през пелената от морски пръски.

— Очевидно той не е поел курс към Гибралтар — каза тя.

По небето се носеха големи сиви облаци. Бризът, топъл и влажен, хвърляше студени водни капки по лицето и шията на Доминик, загорели от слънцето. През последните два дни жегата бе почти непоносима, но днес във въздуха се носеше миризмата на дъжд.

— Не, госпожице — отвърна Майър, който навиваше едно въже. — Не плаваме към Гибралтар.

Доминик присви очи и се замисли.

— В такъв случай сме се запътили към Канарските острови.

— Да. госпожице.

— Дали търси място, където да се скрие от шхуната, която ни следва, откакто континентът остана зад гърба ни?

— Не виждам никаква шхуна, която да ни следва, госпожице — отвърна след кратко мълчание Майър.

Доминик погледна на североизток към безбрежното море, по което не се виждаше нито едно платно.

— Тя изостана малко след разсъмване.

— Чували ли сте за миражите, госпожице? Много от моряците виждат кораби, когато всъщност няма нищо.

Младата жена стисна устни, разбрала, че няма смисъл да спори.

— „Източна Индия“ край Тенерифе ли е потънала?

— Наблизо, госпожице.

Доминик замълча за миг.

— Капитанът казваше, че из тези води го дебнат врагове, но въпреки това всички платна са опънати, дори и кливерът9… и ние продължаваме, сякаш няма от какво да се страхуваме, дори и от наближаващата буря. Предполагам, че никой няма право да оспорва заповедите на капитана и да се съмнява в неговите решения.

— Така е, госпожице.

Не, нищо не можеше да се изкопчи от Майър. През последните няколко дни го бе разбрала. Тя проточи врат, за да огледа по-внимателно кливера, опънат докрай при носа на кораба.

— Платното се държи.

— Като ново е, госпожице. Миналата вечер чух Бойл да се хвали пред екипажа в кухнята със ситния си бод. Аз рекох, че дето го научихте на шев е нищо и никакво наказание, задето промуши сабята си през платното.

Доминик огледа критично платното, за да се увери, че всичко е наред.

— Малко наказание наистина, като се има предвид, че в противен случай Григс щеше да го хвърли през борда. Прекарах целия следобед и почти цялата вечер да се грижа за раните на екипажа. Имате късмет, че никой не бе убит.

— Само се повеселихме, госпожице. Капитанът казва, че трябва поне два пъти на ден да се упражняваме със сабите.

От каютата си, където бе принудена да се оттегли, на Доминик й се струваше, че се биеха по-скоро шест, а не два пъти на ден. Заслушана в дрънченето на стоманата, крясъците и солените ругатни, имаше чувството, че е затворничка на борда на пиратски кораб.

Пленница на един мрачен и винаги навъсен пират. Или по-скоро на собствената си неопитност. Странно как дори един обикновен разговор бе станал невъзможен само заради нещо толкова…

Излагащо? Не, не беше точно така. Нищо ужасно всъщност не се бе случило в неговата каюта, освен че се счупи една чаша. Откровение. Да, когато той я положи върху онова бюро, тя се почувства така, сякаш пред нея се бе разтворила широко отдавна заключена врата. Само че колкото повече минаваха дните, изпълнени с неудобство и скрито напрежение, тя все по-дълбоко се убеждаваше, че онези врати никога нямаше да се разтворят отново, независимо колко силно го желаеше, защото не бе сигурна, че ще може отново да ги затвори. Или да се върне обратно.

През онзи следобед бе престъпила прага. За един кратък миг всички правила се бяха променили. Тя се бе променила. Както и Хоксмур… оттогава бе мрачен и отчужден и прекарваше дните си, зает с работа, а вечерите затворен в каютата си. Майър съвсем небрежно бе подметнал пред Доминик, че капитанът дори не поглеждал към касата с първокласна мадейра.

А самата тя… само ако можеше да разбере безпокойството, което я лишаваше от апетит, караше я през нощта да се мята неспокойно в леглото си, а през деня да кръстосва палубите. Само ако можеше да разбере защо не изпитва никакъв гняв към него… Знаеше, че би трябвало да изпитва. Дори да е изпълнена с необуздан бяс. Вместо това чувстваше само някакво странно любопитство към него. Какво друго, освен любопитство караше кръвта й да кипва само като го види разголен до кръста и запотен да опъва платната и дебелите въжета? Можеше да разбере любопитството. Бе една от слабостите й. Но къде бе останала самоувереността й? Искреното й възмущение? Защо продължаваше да усеща върху тялото си устните и ръцете му, когато го погледнеше? Защо една част от нея жадуваше за още?

Внезапно обърна пламналите си страни към студените пръски.

— Когато бях младо момиче веднъж посетих Тенерифе.

— Едва ли сте били там, където отиваме, госпожице.

Нещо в гласа му накара Доминик бързо да се извърне, но Майър вече бе изчезнал. Погледът й мигом се насочи към кърмата. Хоксмур се бе изправил на мостика с гръб към нея, потънал в оживен разговор с младия моряк, отговарящ за корабните съоръжения. През последните няколко дни се бе нагледала на гърба му. Струваше и се, че бе станал още по-широк, ако, разбира се, това изобщо бе възможно. Изведнъж я осени мисълта колко голям може да стане един малък кораб, когато двама души решат да се избягват един друг.

Разнесе се тътен на гръмотевица. Вятърът засвири в платната. Хоксмур погледна нагоре и срещна погледа й. По мрачното му лице не трепна нищо. Изкрещя някаква команда, но не да скъсят платната, както тя очакваше. Не, той сменяше посоката, за да улови вятъра.

Но това не бе правилно. При този недостатъчен баласт само един самоуверен глупак ще се насочи към бурята с опънати докрай платна.

Или само един смел и решителен мъж.

Доминик стисна устни. Кога, по дяволите, ще спре да го възхвалява? Пропъди угризенията, разяждащи я през последните два дни, стисна юмруци и се запъти с твърда крачка към мостика. За Бога, корабът й нямаше да бъде принесен в жертва заради неопитността й и неумението й да се справи с един глупав мъж.

— Няма да позволя да използвате „Мисчиф“ за някакъв безразсъден експеримент! — избухна тя, ала вятърът заглуши гласа й. Хоксмур отново бе с гръб към нея и се бе навел над кормилото. Тя прочисти гърлото си и го мушна с пръст по рамото. — Хоксмур, правите огромна грешка.

Той се изправи и се обърна толкова бързо, че тя се препъна, опитвайки се да отстъпи. Изглеждаше толкова… внушителен. Сърцето й подскочи в гърдите. Кожата му бе загоряла от слънцето, а очите му светеха студени и непристъпни.

— Нима?

Доминик се вкопчи в последните останки от бързо стопяващия се гняв.

— Не чувате ли гръмотевиците?

— Не беше гръмотевица.

Тя се намръщи.

— Разбира се, че беше.

— Ето. — Той пристъпи по-близо и постави ножа с украсената с изумруди дръжка в дланта й, сключвайки пръстите й около нея. На Доминик й се прииска да го захвърли върху палубата.

Тя повдигна очи към неговите и цялата й тревога се изпари. Ръката му бе топла и успокояваща, а дръжката на ножа бе толкова студена.

— Какво, по дяволите, става?

— Пъхнете го в ботуша си.

— Ще си срежа крака, ако се опитам да го извадя.

Подът на палубата сякаш се разтърси от ужас. Хоксмур вдигна глава и Доминик се загледа в силния му врат и в брадата, набола през последните няколко дни.

— Редно е да знаете, че скоро ще бъдем нападнати — промърмори той.

Доминик усети как се вледенява.

— Това оръдеен залп ли беше?

— От двадесетфунтово оръдие, откраднато от португалски военен кораб. Солидна изработка. — Корабът внезапно се издигна на гребена на огромна вълна. В небето проблесна светкавица, последвана от глух тътен. Ръката на Хоксмур се обви около кръста й, докато крещеше заповеди към хората си да приготвят оръдията за стрелба. — Предполагам, че ще се наложи да им отговорим — каза той. След миг корабът потрепери, когато дулата на оръдията му изгърмяха.

Доминик притисна ножа до бедрото си и впи поглед в гърлото му, опитвайки се да не обръща внимание на нелепото усещане, обзело я, докато гърдите му се опираха в нейните. Двамата стояха толкова близо, че неговата топлина, ароматът му я обгръщаха. Наоколо се стелеше мъгла от дима на оръдията.

— Вие май искате да ни пленят — най-после успя да каже младата жена.

— Толкова ли е очевидно?

— За мен — да.

— Е, моите приятели, контрабандистите, едва ли са и наполовина толкова умни като вас, госпожице Уилъби.

Доминик усети някаква внезапна топлина да се надига у нея и с мъка потисна усмивката си. Извърна глава и видя тримачтов кораб само на около половин миля от техния. Кълбо дим изригна от левия борд, последвано от силен тътен. След миг една малка топка изсвистя над носа му и се заби в морето точно до десния борд на „Мисчиф“. Пръстите на Доминик стиснаха дръжката на ножа, сякаш се опитваше да почерпи увереност от оръжието.

— Това е бригантина — отбеляза тя.

— С остър нос.

— Красива е. Прилича на някой от корабите на баща ми.

— Беше моя.

Тя го изгледа остро. В същия миг и той погледна към нея и Доминик осъзна колко опасно е да бъде близо до този мъж. Нищо не можеше да обясни внезапния копнеж да почувства устните му върху своите, да слее дъха си с неговия, да се разтвори в силната му прегръдка.

Почувства се сякаш се бе надвесила над бездънна пропаст. Беше много по-страшно, отколкото морето, огласяно от тътена на оръдията.

— Откраднали сте двадесетфунтово оръдие от португалски военен кораб? — тихо попита Доминик.

— Той потъваше. Все някой трябваше да го вземе. Не можех да позволя нещо толкова ценно да отиде на морското дъно, без поне да се опитам да го спася. Така че качих оръдията на борда на моя кораб „Интрепид“. Но преди няколко месеца изгубих кораба си. Беше пленен от контрабандисти.

— И сега си го искате обратно.

— Отмъщението е работа за глупаците. Аз искам информация.

— И сте готов да пожертвате „Мисчиф“ заради това?

— Те няма да ни потопят. Искат кораба и всичко ценно, което се намира на борда. Те са като лешоядите — хранят се с мърша.

— А ако не притежават „Котешкото око“?

— Ще знаят къде се намира.

— Сигурен ли сте?

Той я погледна и на Доминик й се стори, че душата й политна към небесата.

— Къде остава предизвикателството, ако сме сигурни във всичко, госпожице Уилъби? Сигурността е скучна. Огромни планини от скука. Но вие добре го знаете. Тъкмо заради това сте на този кораб с мен. И затова ще пъхнете този нож в ботуша си, рискувайки да си порежете крака, докато го вадите. Ще направите точно това, което ще ви кажа.

Тя повдигна вежди. Той беше прав, разбира се, ала тя нямаше да му достави удоволствието да го признае.

— Не ме насилвайте.

— Аз не съм глупак. Но животът без опасност е по-пуст дори и от живот без любов.

— Това ми звучи като приказки на романтик.

Хоксмур сви вежди.

— Това е древна циганска поговорка. Те не могат да живеят без опасност, така както не могат да живеят и без любов и омраза.

— Да не би да се смятате за циганин?

Лицето му придоби неразгадаемо изражение.

— По дух аз съм повече циганин, отколкото всеки друг.

— А по кръв? Струва ми се, че притежавате високомерието на английски аристократ.

Очите му заприличаха на два къса лед.

— Не принадлежа към никоя класа, още по-малко към тази на благородниците. Те са последните, които биха ме приели в редиците си, не че жадувам за това. Господи… — Хоксмур внезапно я бутна върху палубата. След миг светът сякаш експлодира и във въздуха се разлетяха дървени трески.

С лице, притиснато към палубата, едва дишаща под тежестта му, Доминик примигна през падналия на челото и кичур коса и вдъхна дима. Сърцето й натежа в гърдите.

„Мисчиф“ — задавено прошепна тя. — Ще те убия, ако позволиш нещо да се случи с кораба, Хоксмур.

— Не се съмнявам — последва отговорът му съвсем близо до ухото й. Той се надигна леко, но остана да лежи върху нея. — Проклетите копелета никога не са можели да се целят точно. Удариха гротмачтата.

— Може би точно тя им е била целта.

— Как ли пък не! Целеха се във водата. Майър! По дяволите, човече, огън! — Улови ръката й и я дръпна към себе си. Откъм средата на кораба блъвна дим. Доминик се взря през мъглата и зърна стърчащите останки от гротмачтата, пречупена на две. Платното се вееше безполезно от увисналата рейка. Под нея палубата се заклати.

— Ще я поправим — промърмори Хоксмур. — Това е само дърво и платно. Тези контрабандисти за майстори в поправката на повредени кораби. Ела. — Той я дръпна от мостика и я повлече към носа.

Палубата гъмжеше от моряци, които изливаха пълни ведра с вода, за да угасят пожара. В корпуса зееше голяма дупка, там, където гюлето бе улучило „Мисчиф“. Пушекът се стелеше на гъсти талази, започнаха да падат първите капки дъжд.

— Спрете огъня! — изкрещя Николас. — Вдигни бялото знаме, Майър!

Майър се закова на място и лицето му пребледня.

— Д-да се предадем? Никога не сме се предавали, когато едва сме почнали битката. Дори не сме влезли в истинска мъжка схватка… ъъъ… не исках да ви обидя, госпожице.

— Никой не се е обидил — сряза го Хоксмур. — По-добре да не знаят какви са бойните ни възможности. Не всеки капитан и не всеки екипаж са готови да умрат за съмнителна плячка. Нека си мислят, че ние не сме.

— И все пак сигур ще са подозрителни, сър.

Корабът сякаш летеше по вълните.

— Да, така беше, нали? — измърмори Николас и погледна настойчиво към Доминик. — По дяволите, разбира се, че ще бъдат подозрителни. Това им е в природата. А ще станат още по-подозрителни, когато се качат на борда. — Хоксмур сложи ръка върху рамото на помощника си. — Търпение, човече. Мъдрият винаги знае кога не бива да се бие. Намерим ли „Котешкото око“, всички ще имате възможност да докажете бойните си умения. И тогава няма да възпра никого от вас. Обещавам ви го. А сега вдигни бялото знаме, преди онези да пропуснат целта и отново да ни улучат.

Обърна се, огледа дупката, от която със съскане излизаше дим, и гневно изруга. За част от секундата погледът му се срещна с този на Доминик, после той се извърна и погледна над водата към приближаващия кораб на контрабандистите.

— Внимавайте, момчета! Те смятат да се прехвърлят на борда. Приберете всички оръжия. Сдържайте езиците си, ако не искате да рискувате да ви ги отрежат. — Дръпна Доминик и приближи уста към ухото й. В първия миг сетивата й усещаха само топлия му дъх. — Прави каквото ти кажа — тихо каза той. — Каквото и да е то. Каквото и да направя. Преструвай се и няма да пострадаш. Разбра ли?

— Аз… аз никога не съм умеела да се преструвам — отвърна младата жена и пъхна ножа навътре в ботуша си.

— Искаш да кажеш, че не обичаш да ти нареждат какво да правиш.

— Именно.

— Не си ли чувала историята за онази жена, която не слушала, когато трябвало?

— Да не би да става дума за някоя от любовниците ти, Хоксмур? Ако е така, можеш да си я спестиш. Мога само да й се възхищавам, че е правила това, което й харесва.

— Всичките ми жени са ми се подчинявали — изръмжа Николас и пръстите му се впиха в ръката й. — Винаги са имали дяволска добра причина за това.

Доминик преглътна и усети как лицето й запламтя под студените дъждовни капки.

— Не, госпожице Уилъби, историята е за една арабска наложница и за господаря й, който не можел да я подчини на волята си.

— Аха. — Доминик се осмели да го погледне. — Сигурно за наказание я е дал за храна на някой огнедишащ дракон?

— Не. Оженил се за нея. Това било единственото, което му оставало на нещастника.

Дъхът й заседна в гърлото. Но Хоксмур изглежда нямаше намерение повече да й обяснява. С кратко кимване на главата той се обърна и бързо си проправи път към фалшборда. След като ръката й бе здраво стисната от неговата, Доминик нямаше друг избор освен да го последва.

„Интрепид“, корабът на контрабандистите, беше красив, с издължени линии, проектиран и построен за висока скорост, дори със свити платна. Доминик можеше само да се чуди как Хоксмур се е оставил да бъде пленен с подобен кораб. Докато наблюдаваше маневрите на бригантината при приближаването й към „Мисчиф“, младата жена си помисли колко трудно е за човек като него да гледа как някой друг плава на кораба му, особено подобни диваци. Странно, но не можеше да повярва, че той е способен да потисне инстинктите си в името на някаква друга цел.

Колко бе глупава! Един егоист винаги ще съумее да обуздае инстинктите си, ако това му е изгодно. А тази мисия със сигурност бе много изгодна за Хоксмур.

Той би направил всичко, за да получи желаното. И въпреки това не можеше да се отърси от усещането, че в този момент той се предаваше заради безопасността на кораба и екипажа, а не толкова заради себе си.

Още преди двата кораба да се допрат един до друг, разноцветна тълпа от контрабандисти нахлу на борда на „Мисчиф“. Разбойниците бяха въоръжени с къси саби и пистолети. Те заобиколиха екипажа на „Мисчиф“, крещейки предизвикателства и обиди, мушкайки някои от моряците с дулата на пистолетите си. Лицата на победените бяха почервенели от едва сдържана ярост, но те стискаха юмруци и не отговаряха на предизвикателствата.

— Престанете!

Контрабандистите мигновено млъкнаха и извърнаха погледи към един огромен мъжага, който се появи с тромава стъпка иззад пелената от пушек, дъжд и припадащия здрач. Висок колкото Хоксмур и два пъти по-пълен, той бе облечен в раздърпан мундир на адмирал от британската флота, който му бе толкова тесен, че не можеше да се закопчае отпред, разкривайки черната му като нощта кожа. Около врата му, дебел колкото ствол на дърво, висеше дебела, златна верига, украсена с огромни скъпоценни камъни. Панталоните от синьо кадифе бяха напъхани във високи до коленете черни ботуши, върху чиито токи блестяха диаманти. В едната си ръка държеше страховит пистолет, а в другата сабя, чиято дръжка също бе инкрустирана с диаманти. Освен това мъжът нямаше никакви косми — по главата, лицето, ръцете и гърдите. Доминик не можеше да определи възрастта му, нито намеренията му, но видът му внезапно я накара да си припомни всички онези дълги и скучни следобеди, които бе преживяла.

Мъжът приближи, вдигна глава и присви очите си с цвета на бездънна яма. Доминик усети как погледът му я пронизва, разголвайки всеки сантиметър от тялото й, минавайки през мократа риза и прилепналите по бедрата й панталони. Тя вдигна лице под дъжда и срещна взора му.

— Ти си ми довел истинско съкровище, Alcalde Хоксмур — каза мъжът, без да отделя поглед от Доминик. Говореше на добър английски със силен арабски акцент. Обърна се към Хоксмур с майор, сякаш двамата някога бяха воювали заедно. — Чудех се защо отдавна не си се мяркал насам. Не смятах, че загубата на един кораб ще потуши огъня в теб. А сега Рейна ще разбере, нали? Пък аз дори съм склонен да ти върна обратно кораба, задето ми позволи да те заловя на този. С тази жена. Но ти го знаеш.

— Сам можеш да прецениш стойността й, Омар — отвърна Хоксмур с толкова нехаен тон, че Доминик внезапно усети как сърцето й се свива от ужас. Той говореше така, сякаш се пазареше за някой кон. — Винаги си имал око на познавач.

Хоксмур сведе поглед към нея, но тя не се осмели да му отвърне, боейки се, че няма да открие в очите му успокоение, нито пък защита от този мускулест и як пират. В следващия миг той повдигна плитката й, която падна през рамото и се плъзна по гърдите й. Допирът на пръстите му имаше пагубни последствия. Макар че успя да запази невъзмутимия израз на лицето си и не извърна поглед, Доминик не можа да овладее реакцията на тялото си при докосването на Хоксмур. Мократа й риза бе станала почти прозрачна и всички видяха ефекта. Тя усети как зърната й се втвърдяват и щръкват нагоре. Почувства как я заля огромна гореща вълна и изпита желание да затвори очи, да се обърне и да побегне от Хоксмур, от Омар и неговия безмилостен поглед.

— Изборът ти е отличен, Alcalde — каза Омар и отново погледна към Доминик. Очите му не изразяваха нищо и тя усети как цялата изстива.

— Откъде идваш?

— От Лондон.

Омар присви очи.

— Дошъл си да търсиш нещо, така ли?

Смехът на Хоксмур разцепи въздуха.

— Тук? По дяволите, срещите ни винаги са били съпроводени с неприятности. За нищо на света не бих те търсил нарочно. Баластът на кораба ми не е достатъчен. Виж сам. Ние просто се загубихме в бурята.

— Ти никога не си се загубвал, приятелю, нито на кораб, нито по суша. И е трудно да те хване човек, освен ако самият ти не го желаеш. — Омар кимна с глава към бригантината. — Нека никой от нас не забравя, че преди няколко месеца ти ми даде своя кораб за една нощ с Рейна. Тогава вярвах, че наградата си струва цената, която плати. Може би си размислил?

Лицето на Хоксмур придоби загадъчен израз. Устните му се извиха, а очите заблестяха. Не можеше да се определи дали се дължи на гняв или просто се забавлява. Държанието му раздразни Доминик, ала Хоксмур не бе човек, когото някой можеше да се пришпорва.

Очевидно един прекрасен бързоходен кораб с португалско оръдие на борда е бил малка цена за една нощ с тайнствената Рейна. Доминик внезапно се почувства зле.

— И накъде си се запътил? — попита накрая Омар, тъй като Хоксмур продължаваше да мълчи.

— Към Мароко.

— Доста си се отдалечил от курса, и то на подобен кораб. Някакво съкровище ли преследваш? Друга жена? Може би възнамеряваш да предадеш някой друг свой приятел, като съблазниш съпругата му и после му я откраднеш?

— Не мога да ти отговоря, Омар, и ти отлично го знаеш.

— Да, винаги си много потаен. Ала този път си с жена. — Стрелна с поглед Хоксмур. — Толкова нетипично за теб. Alcalde. Смятам, че си я довел, за да ми я предложиш в замяна на нещо.

Доминик изтръпна от страх. Вледени се до мозъка на костите, сякаш бе попаднала във водовъртежа на ледена вихрушка. Тя бе поверила живота си в ръцете на Хоксмур! В крайна сметка той би направил всичко, за да се сдобие с желаното. Може би не „Мисчиф“, а тя бе разменната монета, за да получиш нужната информация?

Омар вдигна ръка и Доминик се скова. Мъжът впи поглед в очите й, после докосна леко бузата й. Допирът му бе нежен като крила на пеперуда. Измина един миг в мълчание. Изведнъж великанът сграбчи ръката й, привлече я към себе си и я повдигна високо. Стори й се, че се удря в огромна и неподвижна скала. По кожата му блестяха дъждовни капки, а от него се разнасяше ухание на екзотични подправки и мускус.

— Сега тя ми принадлежи, както и самият ти, корабът и екипажът ти — заяви Омар. — Когато стигнем на сушата, ще изпратя да те повикат. Може би тогава ще ми кажеш какво искаш. Дотогава ще те оставя в ръцете на Рейна. Тя знае какво да направи за теб. Циганките владеят великолепни начини, за да наказват мъжете си. — Омар кимна с глава към хората си. — Вържете ги, всичките. Съжалявам, Alcalde, но никой умен мъж не би ти се доверил.

Омар се извърна рязко, повдигна Доминик на рамото си и закрачи към кораба си.

Островът, който Омар и бандата му контрабандисти обитаваха, се намираше на известно разстояние източно от Тенерифе и представляваше кратер на огромен угаснал вулкан. Пиратите го бяха избрали заради отдалечеността му, както и заради произхода му. Горните склонове на острова, образувани от пемза и лава, бяха голи, с изключение на стръмните върхове на Пико де Теиде най-високите планини на територията на Испания. Ниските склонове с богата вулканична почва бяха покрити с гъста и буйна тропическа растителност и лаврови гори. Точно там, в средата на ниската част и в сянката на Пико де Теиде, Омар бе изградил селището на контрабандистите от големи скални блокове, свлекли се преди стотици години от върховете. Сега те бяха накацали покрай тесния проток, разделящ острова на две, сякаш подредени от човешка ръка.

През лятото от североизток пасатите брулеха острова, но селото бе защитено от непроходими и влажни гори. Не се чувстваше дори лек повей и въздухът се спускаше като тежка и задушна пелена. Николас примигна през капките пот, които се стичаха от челото му, опипа със зъби конопеното въже, пристягащо китките му, и погледна над ръба на скалата през плетеницата от тъмнозелени лиани към потока в ниското, където закотвеният „Мисчиф“ се поклащаше. Шхуната изглеждаше изоставена и опустошена, но Хоксмур знаеше, че Омар има планове за нея. Големи планове, които включваха основен ремонт и нова мачта.

Надяваше се, че работата ще бъде извършена бързо. Нямаше никакво намерение да остава по-дълго на острова, отколкото се налагаше.

Вдигна поглед към каменната къща в другия край на поляната. Сред останалите кирпичени постройки със сламени покриви тази изглеждаше като дворец и там живееше Омар. Беше украсена с плочки от лапис, а прозрачните завеси от испанска дантела позволяваха да се видят през прозорците светлините на свещите и сенките, които се движеха вътре. На Николас не му бе нужно да се взира особено, за да различи силуета на Доминик. Не беше трудно и да се остави на въображението си и да изпадне в дива ярост.

Не. Познаваше Омар от години. Познаваше способностите му или по-скоро липсата на такива. И все пак…

— Това ли беше вашият план, капитане? — измърмори Майър до него.

— Нещо притеснява ли те? — Николас присви очи, вгледан в стройния силует, който се очертаваше през дантелените завеси. Тя дори не бе погледнала към него, когато Омар я помъкна със себе си. Тялото й бе сковано, устните — упорито стиснати, а и малкото й доверие в него навярно се бе окончателно изпарило. По дяволите, щяха да са му нужни много усилия, за да я накара отново да му повярва след станалото на палубата на „Мисчиф“.

— Простете, сър, но ние продължаваме да стърчим тук, на дъжда, и да понасяме миризмата на дяволските им животни… — Майър се намръщи и кимна с глава към камилите, привързани наблизо, същите камили, върху чиито гърбове бяха прекосили потока, за да навлязат в джунглата. — Завързани сме като овце, нямаме кораб, нито оръжия, а ако ме извините, и никакъв план…

— Тъкмо обратното, Майър. Имаме всичките оръжия, от които се нуждаем.

— Сър?

— Познаваме врага си, Майър.

— Да, сър. Винаги сте ни давали този съвет, сър. Но в момента, ако ме извините, сър, това не изглежда да ни е от голяма полза. Ние сме затворници, сър. А госпожица Уилъби е…

— Е какво?

— Ами, тя е… — Майър се изчерви, примигна и вирна предизвикателно брадичка към капитана си. — Вие я дадохте като разменна монета на онзи пират, сър.

— Това ли съм направил?

— Да, сър, със сигурност го направихте. Аз и хората, сър, ние подозирахме, че в миналото сте вършили доста непочтени неща — не че някои от нас не биха направили същото, ако притежаваха достатъчно смелост, но това… — Майър енергично поклати глава. — Това, сър… ами, сър, ние сме решили да предприемем нещо… дори и против волята ви.

Николас смръщи вежди.

— Да не би да намекваш, че ще се разбунтувате?

Майър отвори уста, но побърза да я затвори. Лицето му придоби пурпурен оттенък. Ако ръцете му бяха свободни, Николас очакваше младежът да се нахвърли с юмруци върху него.

— Не, сър! Аз съм дал клетва за вярност към вас и възнамерявам да я удържа. Всички смятат така. Само че… — Майър приближи и снижи глас: — Доберете се до информация за „Котешкото око“, щом така трябва, сър, каквато и да е тя, а аз съм сигурен, че точно такъв е планът ви. А след това… какво ще кажете да отвлечем госпожица Уилъби и да откраднем стария си кораб „Интрепид“? Винаги съм имал слабост към онова оръдие, сър.

— И да зарежем „Мисчиф“?

— Сигурен съм, че пиратите ще са доволни да го имат.

— Не се и съмнявам. Всеки би бил.

— И вие обичате „Интрепид“, сър, както и оръдието му.

— Разбира се, че ги обичам. И това е чудесен план, Майър, с изключение на едно нещо.

— Сър?

— Госпожица Уилъби никога няма да се съгласи да тръгне доброволно без своя кораб.

Майър примигна и се замисли.

— Сега тоз кораб е ваш, капитане, и вие можете да правите с него каквото си щете, особено ако е заради доброто на всички ни.

Николас се облегна на стената и отново се загледа в сенките зад дантелената завеса.

— Корабът е мой, но само на хартия. Ще ни бъде много по-трудно да отвлечем госпожица Уилъби, отколкото да се справим с въоръжените хора на Омар.

— Тя няма да знае за плановете ни, сър.

— Ще се досети. Тя е много умна.

— Да. сър, наистина е умна. — Помежду им увисна продължително мълчание. — Значи ще чакаме да свърши ремонта, така ли?

— Ако ние извършвахме ремонта, шхуната щеше да е готова за отплаване след два дни. Но не това беше първоначалното ми намерение. По дяволите, не планирах гротмачтата да бъде счупена от гюле. И не мисля, че такава е била и целта на Омар. Един пленен повреден кораб няма да му послужи за нищо. Може би ще успея да го убедя да ни позволи да му помогнем.

Разнесе се звукът на малки звънчета и Николас се извърна. Шумът от леки стъпки на малки крачета в пясъка прикова вниманието на пиратите и техните пленници. Вихрушката от ленени поли и голи крака разпали въображението им. Някога Николас отлично познаваше този звук. Втренчил поглед в танцуващите пламъци, той се замисли над способността си да забравя толкова бързо неща, които до неотдавна го бяха владели без остатък. Да, той съвсем доброволно бе пожертвал „Интрепид“ само за една-единствена нощ. Но дали Омар щеше да повярва, че е готов отново да го стори?

Вдигна поглед. Рейна стоеше в края на поляната и тъмните й бадемови очи срещнаха неговите. От двадесет метра усети трепета у нея.

Поляната се огряваше от меката светлина на лампата. Омар се появи на прага, Доминик стоеше зад гърба му. Червеникавокафявата й коса се стелеше до бедрата в гъста и вълниста маса, сякаш Омар бе разпуснал плитката с огромните си слонски ръце и бе заровил дебелите си пръсти, за да почувства уханната й мекота. Ризата се бе свлякла опасно ниско от едното й рамо. Очите й бяха огромни, а лицето — призрачно бледо. Устните й червенееха като зряла ягода. Изглеждаше пияна.

Очите й се насочиха към Николас и заблестяха. После тя се извърна бавно и се заслуша в музиката, която засвири. Рейна започна да танцува. Малко по-късно гласът й се извиси над поляната. С хриплив и чувствен глас тя започна да пее за една изоставена жена и за нейното отмъщение. Всяка изпята дума бе предназначена за него. Но всички присъстващи мъже се замислиха за жените, които някога бяха изоставили. И песента на Рейна за отмъщението се превърна в химн на всички злочести жени по света.

Песен, която Доминик скоро щеше да научи.