Ако човек беше справедлив, можеше да признае, че ресторант „Паркова гледка“ отговаряше на името си. На отсрещната страна на улицата наистина се намираше парк „Лейтенант Уилям Тай“. Той беше по-малък от средностатистическия заден двор, с толкова високи храсти, че градината зад тях въобще не се виждаше. Паркът беше ограден с телена ограда. В горната й част на няколко места бяха поставени надписи с големи букви, които гласяха: „Не хранете плъховете“. Без майтап. С по-малки букви предупреждението бе повторено и на испански: „No Les Comida a Las Ratas“. Надписите бяха закачени тук от някаква група, която се наричаше „Зона с високо качество на живот“. Майрън поклати глава. Само в Ню Йорк това можеше да е проблем — хора, които не могат да се въздържат да не се поддадат на съблазънта да хранят плъхове. Той погледна отново към надписа, после към ресторанта. Плъхове. Ама че апетитно.
Майрън пресече улицата. Две нива над ресторант „Паркова гледка“ някакво куче промуши главата си през решетките на противопожарната стълба и започна да лае преминаващите пешеходци. Зелената тента на ресторанта бе прокъсана на няколко места. Надписът беше толкова избелял, че почти не можеше да се разчете, а опорният стълб бе така изкривен, че Майрън трябваше да се наведе, за да мине през вратата. На витрината имаше плакат със сандвич. Според таблото на същата витрина днешният специалитет включваше патладжан със сирене „Пармиджано“ и пиле по кралски. Супата беше телешко варено. На вратата бяха залепени разрешителни от нюйоркския архитектурен отдел.
Майрън влезе и бе посрещнат от познатата и все пак неопределена миризма на манхатънски ресторант. Из въздуха витаеше мазнина. Поеми си дълбоко дъх и някоя от артериите ти ще се запуши. Келнерка с коса, изрусена до такава степен, че приличаше на слама, му предложи маса. Майрън я попита за управителя. Използвайки молива си, тя посочи през рамо към мъжа зад плота.
— Това е Хектор — каза тя. — Той е собственикът.
Майрън й благодари и се настани на високо столче пред бара. Поиска му се да се завърти на столчето, но реши, че ще изглежда прекалено незряло. Два стола по-нататък, небръснат, вероятно бездомен мъж с черни маратонки „Макан“ и вехто палто му се усмихна и кимна. Майрън кимна и се усмихна в отговор. Мъжът се върна обратно към кафето си. Повдигна рамене и се сви над чашата си, сякаш подозираше, че някой може да му я отнеме.
Майрън взе протърканото меню. Отвори го, но всъщност не се зачете. В пластмасовите отделения имаше овехтели картички, съобщаващи различните специалитети. „Овехтял“ беше подходящо определение за заведението, но не предаваше изцяло общото впечатление. В това място имаше нещо приканващо и дори чисто. Тезгяхът блестеше. Също така блестяха приборите, сребърният шейкър и автоматът за безалкохолни. Повечето посетители четяха вестници или си говореха един с друг, сякаш обядваха у дома. Знаеха името на келнерката си, макар човек да можеше да заложи и последния си долар, че не им се е представяла и не е съобщавала, че тя ще ги обслужва.
Собственикът — Хектор — беше зает с грила. Почти два следобед. Не беше най-оживеният час, но бизнесът все още вървеше усилено. Хектор излая няколко заповеди на испански, без и за секунда да сваля поглед от храната. После се обърна с учтива усмивка, избърса ръцете си и попита Майрън дали може да му помогне. Майрън го попита дали имат обществен телефон.
— Не, господине, съжалявам — отговори Хектор.
Испанският акцент не беше изчезнал напълно, но човекът се беше погрижил по въпроса.
— На ъгъла има телефон. Вляво.
Майрън погледна номера, който Лиза му бе дала. Прочете го на глас. Хектор направи няколко неща в същото време. Обърна хамбургерите, сгъна един омлет, провери пържените картофи. Очите му бяха навсякъде — касата, клиентелата по масите и на бара, кухнята вляво.
— О, това ли — каза собственикът. — Той е отзад. В кухнята.
— Кухнята?
— Да, господине.
Все още с учтив глас.
— Обществен телефон в кухнята?
— Да, господине.
Хектор беше нисък и изглеждаше доста слаб под бялата си престилка и черен полиестерен панталон. Носът му беше чупен няколко пъти. Ръцете му приличаха на стоманени въжета.
— Този телефон е за персонала ми.
— Нямате ли бизнес телефон?
— Разбира се, че имаме — отвърна Хектор с повишен тон, сякаш въпросът го бе обидил. — Ние правим доставки по домовете. Много хора си поръчват храна от нас. Имаме и факс. Но не искам линиите да се заемат от персонала ми. Когато чуете заето, давате поръчката си някъде другаде, нали? Затова поставих обществен телефон отзад.
— Разбирам — каза Майрън и внезапно го осени нова идея. — Клиентите ви никога ли не го използват?
— Е, господине, ако клиентът настоява много, никога не бих му отказал — отговори Хектор с любезността на добър бизнесмен. — Клиентът е на първо място при нас. Винаги.
— Някой от клиентите ви настоявал ли е някога?
— Не, господине. Дори не мисля, че някой от клиентите ни знае за този телефон.
— Можете ли да ми кажете кой е използвал телефона в девет и осемнайсет вечерта миналата събота?
Въпросът прикова вниманието на собственика.
— Извинете?
Майрън започна да повтаря въпроса си, но Хектор го прекъсна.
— Защо искате да знаете това?
— Казвам се Бърни Уорли — представи се Майрън. — Аз съм контрольор в „АТ & Т“9. Някой се опитва да ни мами, а ние никак не се радваме на това.
— Да ви мами?
— У511.
— Какво?
— У511 — повтори Майрън.
Хванеш ли веднъж бика за рогата, трябва да продължиш да го дърпаш.
— Това е електронно контролно устройство, създадено в Хонконг. Ново на пазара, но вече сме наясно с него. Продава се по улиците. Някой е използвал такова устройство на вашия телефон в девет и осемнайсет вечерта на осемнадесети март тази година. Набрали са Куала Лумпур и са говорили близо двайсет минути. Цената на разговора е двайсет и три долара и осемдесет и два цента, но глобата за използване на У511 ще бъде поне седемстотин долара, като дори съществува възможност и за затвор до една година. Освен това ще трябва да вземем и телефона.
Хектор се паникьоса.
— Какво? — възкликна той ужасено.
Майрън не изпитваше удоволствие от това, което правеше — да плаши един честен, трудолюбив емигрант по този начин — но знаеше, че страхът от правителството или едрия бизнес би свършил работа в подобна ситуация. Хектор са завъртя и извика нещо на испански на един тийнейджър, който приличаше на него. Хлапакът пое грила.
— Не разбирам това, господин Уорли.
— Това е обществен телефон, господине. Току-що признахте пред контрольор, че използвате обществен телефон за лични нужди, т.е. за нуждите на служителите ви, а отказвате достъп до него на други хора. Това нарушава нашия кодекс, раздел сто двайсет и четири Б. По принцип не бих докладвал за това, но като се прибави и използването на У511…
— Но аз не съм използвал У511!
— Ние не знаем това, господине.
Майрън играеше ролята на бюрократ идеално. Нищо не караше един човек да се чувства така безпомощен, както сблъсъка с някой противен бюрократ. В света не съществува по-черна дупка от празния поглед на бюрократ.
— Телефонът е във вашето заведение — продължи Майрън с отегчен монотонен глас. — Току-що ми обяснихте, че го използват само служителите ви.
— Точно така! — извика Хектор. — Служителите ми! Не и аз!
— Но вие сте собственикът на това заведение. Отговорността е ваша.
Майрън се огледа наоколо с най-доброто си отегчено изражение. Беше го научил, докато чакаше на опашка в отдела за моторни превозни средства.
— Ще трябва да проверим и статута на всичките ви служители. Може да открием измамника по този начин.
Очите на Хектор се разшириха. Майрън си знаеше, че този удар щеше да го довърши. В целия Манхатън нямаше ресторант, където да не работи поне един незаконен емигрант. Челюстта на Хектор се отпусна.
— И всичко това само защото някой е използвал обществен телефон? — запита той.
— Това, което някой е направил, господине, е, че е използвал незаконно електронно устройство, познато като У511. А това, което вие направихте, беше да откажете да сътрудничите на контрольор, разследващ толкова важен въпрос.
— Да откажа да сътруднича? — извика Хектор, като се хвана за спасителния пояс, подхвърлен му от Майрън. — Не, господине, никога не бих го направил. Искам да сътруднича. Много искам.
Майрън поклати глава.
— Не мисля така — каза той.
Хектор достигна незнайни висоти в учтивостта си.
— Не, господине — каза той. — Много искам да ви помогна. Искам да сътруднича на телефонната компания. Кажете ми какво да направя, за да помогна. Моля ви.
Майрън въздъхна и замълча за известно време. В ресторанта кипеше оживена дейност. Касовият апарат издрънча, докато мъжът, който приличаше на бездомен, вадеше мазни монети от джоба си с мръсни ръце. Грилът цвърчеше. Ароматите на различни храни се надпреварваха кой ще надделее, но засега нямаше победител. Лицето на Хектор добиваше все по-уплашен вид. Достатъчно, помисли си Майрън.
— За начало можете да ми кажете кой е използвал обществения телефон в девет и осемнайсет вечерта миналата събота.
Хектор вдигна ръка и извика нещо на испански към жената (вероятно госпожа Хектор) зад касата. Тя му изкрещя нещо в отговор, затвори касата и се приближи. Докато вървеше към тях, Майрън забеляза, че Хектор внезапно го поглежда странно. Дали беше започнал да прозира истината през дрънканиците му? Може би. Майрън отвърна строго на погледа му и Хектор бързо сведе очи. Може и да имаше подозрения, но очевидно не достатъчно, за да рискува да обиди всесилния бюрократ.
Хектор прошепна нещо на жената. Тя настоятелно зашепна в отговор. Той издаде неясен звук, погледна към Майрън и поклати глава.
— Работата е ясна — каза Хектор.
— Какво?
— Била е Сали.
— Кой?
— Поне аз мисля, че е била Сали. Жена ми я видяла да говори по телефона по това време. Но казва, че е говорила само минута-две.
— Сали има ли фамилно име?
— Гуеро.
— Тук ли е сега?
Хектор поклати глава.
— Не е идвала тук от миналата събота вечер. Затова имам предвид, че работата е ясна. Набутва ме в неприятности, а после изчезва.
— Не се ли е обадила, че е болна?
— Не, господине. Просто напусна.
— Имате ли адреса й? — запита Майрън.
— Мисля, че да. Нека да видя.
Хектор извади голяма картонена кутия, на която пишеше „Ябълков чай Снапъл“. Зад него грилът изцвърча, когато прясното тесто за палачинки се докосна на нажежения метал. Папките в кутията бяха спретнато подредени и с цветни кодове. Хектор извади една от тях и я отвори. Прелисти я, намери листа, който търсеше, и се намръщи.
— Какво има? — запита Майрън.
— Сали никога не ни е давала адрес — отговори Хектор.
— А телефонен номер?
— Не.
Хектор вдигна поглед, очевидно припомняйки си нещо.
— Каза, че нямала телефон. Затова толкова често използваше онзи отзад.
— Можете ли да ми кажете как изглежда госпожа Гуеро? — опита Майрън.
Хектор внезапно погледна с неудобство. Хвърли бегъл поглед към жена си и се изкашля.
— Ами имаше кестенява коса — започна той. — Висока около метър и шестдесет. Среден ръст.
— Нещо друго?
— Мисля, че очите й бяха кафяви — отговори той. — Май това е всичко.
— На колко години беше според вас?
Хектор отново погледна в папката.
— Според това тук на четиридесет и пет. И така изглеждаше.
— Колко време работи тук?
— Два месеца.
Майрън кимна и разтърка брадичката си.
— Звучи като една измамничка, която действа под името Карла.
— Карла?
— Прочута телефонна мошеничка — продължи Майрън. — Следим я от известно време.
Той погледна наляво, после надясно. Опита се да си придаде вид на конспиратор.
— Чували ли сте я някога да използва името Карла или пък някой да я нарича Карла?
Хектор погледна към жена си, която поклати глава отрицателно.
— Не, никога.
— Имала ли е някакви посетители? Приятели?
Собственикът отново се обърна към жена си, която отново поклати глава.
— Не, никога не сме виждали никого. Тя се държеше настрани от другите през повечето време.
Майрън реши да изпробва късмета още веднъж и да потвърди онова, което вече знаеше. Ако Хектор се отдръпнеше в този момент, какво пък толкова? Нищо нямаше да спечели, но и нищо нямаше да загуби. Майрън се наведе напред. Хектор и жена му направиха същото.
— Това може да прозвучи малко грубо — прошепна Майрън, — но тази жена с големи гърди ли беше?
Веднага последваха две утвърдителни кимвания.
— Много големи — отговори Хектор.
Подозрението беше потвърдено.
Майрън зададе още няколко въпроса, но цялата полезна информация вече бе получена. Преди да си тръгне, им съобщи, че няма да имат проблеми и могат да продължат да нарушават раздел 124 Б от кода. Хектор едва не целуна ръката му. Майрън се почувства отвратително. Какво прави днес, Батман? Е, Робин, започнах деня, тероризирайки един трудолюбив емигрант. Господи, Батман, ти си най-страхотният! Майрън поклати глава. Какво трябваше да направи сега? Да започне да хвърля празни бирени бутилки по лаещото куче на противопожарната стълба?
Той излезе от ресторанта. Зачуди се дали да не отиде до парка отсреща, но какво щеше да прави, ако изведнъж го обземеше непреодолимата нужда да храни плъхове? Не, не можеше да рискува. Трябваше да стои далеч оттам. Тъкмо тръгваше към станцията на метрото на улица „Дайкман“, когато някакъв глас го спря.
— Ти търсиш Сали, нали?
Майрън се обърна. Беше бездомникът с маратонките „Том Макан“. Седеше насред улицата, облегнал гръб на тухлената сграда. В ръката си държеше празна чаша от кафе. Просеше.
— Познаваш ли я? — запита Майрън.
— Тя и аз — примигна просякът и кръстоса пръсти. — Запознахме се заради онзи проклет телефон.
— Наистина ли?
Използвайки стената за опора, мъжът се изправи. Космите по лицето му бяха посивели, но все още не образуваха старческа брада. Дългата му коса беше черна като въглен.
— Сали непрестанно използваше телефона. Това направо ме влудяваше.
— Твоят телефон?
— Общественият телефон там отзад — отговори просякът, облизвайки устни. — Намира се точно до задната врата. Аз обикновено седя в уличката отзад, затова мога да го чуя, нали разбираш? Той е нещо като мой бизнес телефон.
Майрън не можа да отгатне възрастта на мъжа. Лицето му беше момчешко, но поостаряло. Дали от изминалите години, или от тежкия живот, не можеше да се разбере. Липсваха му няколко предни зъба и това напомни на Майрън за чудесната коледна песничка „Всичко, което искам за Коледа, са двата ми предни зъба“. Наистина хубава песен. Без играчки, без видеоигри. Хлапето просто искаше зъби.
— Преди си имах собствен мобифон — продължи бездомникът. — Даже два. Но ми ги откраднаха. А и проклетите неща са толкова ненадеждни, особено около високи сгради. Плюс това всеки, който има подходящото оборудване, може да те подслушва. А аз трябва да пазя в тайна това, което върша. Шпионите са навсякъде. Пък и те ти причиняват мозъчен тумор. Електроните им. Мозъчен тумор с размера на плажна топка.
Майрън успя да запази лицето си безизразно.
— Аха — промърмори той.
— Така че Сали също започна да използва моя телефон. Побъркваше ме. Имам предвид, аз съм бизнесмен. Получавам важни обаждания. Не мога да позволя линията да е заета. Прав ли съм?
— Напълно — отговори Майрън.
— Нали разбираш, аз съм холивудски сценарист — обясни просякът и протегна ръка. — Норман Лоуенстайн.
Майрън се опита да си припомни фалшивото име, което бе използвал при Хектор.
— Бърни Уорли — представи се той.
— Радвам се да се запознаем, Бърни.
— Знаеш ли къде живее Сали Гуеро?
— Разбира се. Ние бяхме… — усмихна се Норман Лоуенстайн и отново кръстоса пръсти.
— Да, това го схванах. Можеш ли да ми кажеш къде живее?
Норман Лоуенстайн стисна устни и почеса мръсния си врат с показалец.
— Не съм много добър в помненето на адреси — каза той. — Но мога да те заведа там.
Майрън се зачуди каква ли загуба на време щеше да бъде това.
— Имаш ли нещо против да ме заведеш?
— Не, разбира се. Няма проблем. Да вървим.
— Накъде?
— Влак А — отговори Норман. — Надолу към Сто двайсет и пета улица.
Тръгнаха към метрото.
— Често ли ходиш на кино, Бърни? — запита Норман.
— Предполагам, че както повечето обикновени хора.
— Нека да ти обясня нещо за правенето на филми — започна Норман оживено. — Не всичко е лъскаво и прекрасно. Това е кучешки бизнес, който създава мечти за хората. Всички онези удари в гърба, пари, цялата слава и внимание… това кара хората да се държат странно. В момента пиша един сценарий за „Парамаунт“. Говорят с Брус Уилис за главната роля. Брус Уилис. Той наистина се интересува от сценария.
— Пожелавам ти късмет с него — каза Майрън.
Норман кимна.
— Благодаря ти, Бърни, много мило от твоя страна. Наистина мило. Бих искал да ти разкажа за какво става дума в сценария, но ръцете ми са вързани. Знаеш как е. Холивуд и всички онези кражби там. Студиото иска да държи всичко в тайна.
— Разбирам — съгласи се Майрън.
— Не че ти нямам доверие, Бърни. Но студиото настоява. Всъщност не мога да ги обвинявам. Трябва да пазят интересите си, нали?
— Точно така.
— Става дума за екшън, поне това мога да ти кажа. Но има и душа. Не само стрелби. Харисън Форд искаше да участва, но той е прекалено стар вече. Предполагам, че Брус Уилис ще свърши работа. Не е първият ми избор, но какво да се прави?
— Аха.
Сто двадесет и пета улица не беше най-приятната спирка в града. Майрън реши, че все пак през деня е достатъчно безопасно, но фактът, че носеше пистолет, го караше да се чувства доста по-сигурен. Не обичаше да носи оръжие и рядко го правеше. Не се чувстваше удобно. Презраменният кобур се впиваше в мишницата му и му причиняваше сърбежи, сякаш носеше презерватив от туид. Но след снощния купон със Защитния панталон и Тухлената стена щеше да е тъпо да се движи невъоръжен.
— Накъде сега? — запита Майрън.
— Към центъра.
Тръгнаха на юг по „Бродуей“. Норман продължи да го забавлява с истории от Холивуд. Майрън кимаше и вървеше напред. Колкото по на юг отиваха, толкова по-добър ставаше районът. Минаха покрай познатите железни порти на Колумбийския университет на 114 улица. Две пресечки по-късно завиха наляво към Кълъмбъс авеню.
— Точно тук — каза Норман. — В средата на улицата.
Улицата се състоеше от ниски кооперации, в които живееха най-вече стипендианти и професори от „Колумбия“. Странно за една келнерка да живее тук, помисли си Майрън. Но пък и нищо друго, което се отнасяше до участието й в тази история, не изглеждаше логично. Защо тогава да се чуди, че бе избрала да живее тук? Ако въобще живееше тук, а не с Брус Уилис в Холивуд.
Норман прекъсна мислите му.
— Опитваш се да й помогнеш, нали?
— Какво?
Норман закова на място. Вече не беше толкова оживен.
— Всички онези дрънканици за телефонната компания. Това беше пълна лъжа, нали?
Майрън не отговори.
— Слушай — каза Норман и постави ръка на рамото на Майрън. — Хектор е добър човек. Скъсва си задника от бачкане в оня ресторант. Той, жена му и синът му робуват там всеки ден. Няма почивка. Всеки ден той се страхува, че някой може да му отнеме всичко това. А всички тези тревоги замъгляват мисленето. Аз лично нямам какво да губя и затова не се страхувам от нищо. Така че по-лесно ми е да забележа някои неща. Нали знаеш какво имам предвид?
Майрън кимна леко.
Блесналият поглед на Норман се замъгли леко, когато част от действителността проникна в съзнанието му. Майрън го погледна внимателно за първи път. Осъзна, че зад лъжите и илюзиите лежаха мечтите на всеки човек, надеждите, желанията и нуждите, които са запазени единствено за човешкия род.
— Тревожа се за Сали — продължи Норман. — Може би това замъглява мисленето ми. Но знам, че не би си тръгнала, без да се сбогува с мен. Сали не би постъпила така.
Той замълча и срещна погледа на Майрън.
— Ти не си от телефонната компания, нали?
— Не, не съм.
— Искаш ли да й помогнеш?
— Да — отговори Майрън. — Искам да й помогна.
Норман кимна и посочи.
— Тук е. Апартамент 2Е.
Майрън се качи на площадката, а Норман остана на улицата. Майрън натисна черния звънец, на който пишеше 2Е. Никой не отговори. Не беше изненадващо. Опита входната врата, но беше заключена.
— По-добре ще е да останеш тук — каза той на Норман.
Норман кимна разбиращо. Заключените врати, които се отваряха чрез домофон, не представляваха солидна пречка за крадци. Истинската им цел беше да не позволят на бездомните да се настанят във фоайето. Майрън реши да почака. Все някога някой от обитателите щеше да излезе или влезе в сградата. А когато същият този обитател отвореше вратата, Майрън щеше да влезе спокойно, сякаш живееше тук. Никой не би разпитвал човек, облечен в каки панталон и закопчана догоре риза „Беги“. Но ако Норман стоеше до него, същият обитател щеше да реагира по различен начин.
Майрън слезе две стъпала надолу. Когато видя две млади жени да се приближават към вратата, той започна да рови из джобовете, сякаш си търсеше ключовете. После тръгна уверено към вратата, усмихна се и ги изчака да отворят. Нямаше нужда от целия този театър. Двете жени — студентки според него — минаха през вратата, без да вдигнат очи към него или пък да прекъснат разговора си. И двете говореха, без да спрат, като не се слушаха една друга. Не му обърнаха абсолютно никакво внимание. Страхотно самообладание. Разбира се, от този ъгъл не можеха да видят задника му, така че самоконтролът им беше напълно разбираем.
Майрън погледна обратно към Норман, който му махна благодарно.
— Влизай сам — каза Норман. — Не искам да причинявам проблеми.
Майрън остави вратата да се затвори. Коридорът беше точно такъв, какъвто бе очаквал. Боядисан в мръснобяло. Никакви шарки или райета. По стените не висеше нищо, освен огромно табло за обяви, което напомняше за шизофреничен политически манифест. Дузини брошури рекламираха всичко от танци, спонсорирани от американското гей общество, до литературни четения на една група, която се наричаше „Ръш Лимбо“. Ех, колежански живот.
Майрън се качи по стълба, осветена от две голи крушки. Дългото ходене и катерене по стълби започваха да се отразяват на болното му коляно. Ставата беше стегната като ръждясала панта. Майрън усети, че влачи крака зад себе си. Използва парапета за опора и се зачуди какво ли щеше да е коляното му, когато наближи възрастта на артрита.
Планът на сградата беше всичко друго, но не и симетричен. Вратите изглеждаха разхвърляни случайно. В края на коридора, доста далеч от останалите апартаменти, Майрън откри врата с надпис 2Е. Разположението на апартамента беше странно, като че ли някой беше забелязал малко свободно място отзад и бе решил да добави една-две стаи. Майрън почука. Никакъв отговор. Не беше изненадващо. Огледа коридора. Не видя никого. Благодари на Бога, че Норман го нямаше, защото не искаше някой да го види как влиза с взлом.
Не беше особено добър в отварянето на ключалки. Беше понаучил малко през годините, но тази работа му напомняше на видеоигра. Трудиш се усърдно и се придвижваш едно ниво по-нагоре, но после става все по-трудно. Майрън не си падаше по тези неща. Нямаше природен талант за тях. В повечето случаи разчиташе на Уин да се справи с техническите проблеми.
Той огледа вратата и усети как сърцето му се свива. Дори за Ню Йорк резетата бяха впечатляващи. Три от тях поставени заплашително на около петнайсет сантиметра от топката и три на петнайсет сантиметра под горната рамка. Чисто нови, ако се съди по блясъка и липсата на драскотини. Това беше странно. Дали Сали/Карла беше прекалено предпазлива, или имаше по-сериозна причина да си осигури подобна защита? Добър въпрос. Майрън отново се вгледа в ключалките. Уин щеше да се зарадва на това предизвикателство. Майрън обаче знаеше, че опитите му щяха да са безплодни.
Зачуди се дали да не срита вратата, когато забеляза нещо. Приближи се и се намръщи към вратата. Отново нещо му се стори странно. Резетата не бяха пуснати. Какъв беше смисълът да си купуваш подобни скъпи резета и после да не се възползваш от тях? Той натисна бравата. Беше заключена, но с нея можеше да се справи лесно.
Извади картата. Не можеше да си спомни последния път, когато я бе използвал. Изглеждаше непокътната. Може пък и никога да не я беше използвал. Вкара я в цепнатината. Въпреки че ключалката изглеждаше стара, бяха му нужни пет минути, за да я отвори. Натисна бравата и вратата започна да се отваря.
Беше се открехнала едва десетина сантиметра, когато миризмата го нападна. В коридора нахлу сладникава миризма на кръв. Майрън усети как стомахът му се преобръща. Почувства тежест в гърдите си. Познаваше този мирис и той го изпълваше с ужас. Затърси носна кърпа из джобовете си, но не намери. Запуши носа и устата си с лакът. Не искаше да влиза. Не го биваше за такива неща. Знаеше, че каквото и да лежи зад вратата, то щеше да остане с него, да тормози нощите, а често и дните му. Щеше да остане с него като скъп приятел и да го потупва по рамото от време на време, когато решеше, че е сам и на спокойствие.
Майрън отвори вратата широко. Кошмарната воня проникна през мизерното му прикритие. Опита се да диша през устата, но мисълта за това, което вдишваше, беше непоносима.
За щастие не му се наложи да обикаля много, за да открие източника на миризмата.