Под прикритие

23.

— Лиз Горман е звъняла на Клип? — Майрън погледна объркано към Есперанца. — Какво, по дяволите, става?

Тя сви рамене.

— Попитай Клип.

— Знаех, че крие нещо от мен — продължи Майрън, — но не разбирам. Къде е мястото на Клип в това уравнение?

— Аха — изсумтя Есперанца и подреди няколко документа на бюрото си. — Слушай, имам сума ти работа. Имам предвид работа като за спортни агенти. Ти имаш мач довечера, нали?

Майрън кимна.

— Можеш да попиташ Клип тогава. Бездруго тук само се въртим в кръг.

Майрън отново огледа факса.

— Набиват ли ти се някакви други номера? — запита той.

— Не още — отговори Есперанца. — Но искам да поговорим за нещо друго за минута.

— Какво?

— Имам проблем с един клиент.

— С кого?

— Джейсън Блеър.

— Какъв е проблемът?

— Писнало му е — каза тя. — Не е доволен, че аз се занимавам с делата му. Каза, че е наел теб, а не „някаква оскъдно облечена секретарка с хубав задник“.

— Така ли каза?

— Да. Хубав задник. Въобще не забеляза краката ми — отвърна Есперанца и поклати глава.

Майрън се усмихна.

— И какво стана? — запита той.

Зад тях издрънча звънецът на асансьора. Само един от асансьорите спираше на тази част от етажа. Вратата му се отваряше директно в приемната на „Спортно представителство МБ“. Елегантна работа. Или поне така казваха. Когато вратата се отвори, от асансьора излязоха двама мъже. Майрън веднага ги позна. Тухлената стена и Защитния панталон. И двамата бяха въоръжени. Насочиха пистолетите си към Майрън и Есперанца. Господин Б влезе след тях бавно, сякаш току-що го бяха поканили на шоуто на Джей Лено. Широка усмивка, махване към публиката.

— Как е коляното, Майрън? — запита той.

— По-добре от вана ти.

Господин Б се усмихна.

— Този Уин — каза той. — Този човек винаги е пълен с изненади. Откъде знаеше кога да ни удари?

Нямаше причина да крие.

— Мобифоните ни бяха включени — отговори Майрън.

Бандитът се усмихна.

— Умно наистина — каза той. — Впечатлен съм.

Господин Б носеше прекалено лъскав костюм и розова вратовръзка. На ризата му имаше монограм „Г-н Б“. Очевидно доста си харесваше прякора. Дебела златна гривна, която приличаше на въже, украсяваше дясната му китка.

— Как стигнахте дотук? — попита Майрън.

— Мислиш ли, че няколко смотани пазачи могат да ни спрат?

— Все пак бих искал да знам — настоя Майрън.

Господин Б сви рамене.

— Обадих се в „Лок-Хорни Секюритис“. Казах им, че търся нов финансов съветник за милионите ми. Нетърпелив млад селяндур ми каза веднага да се кача. Натиснах копчето за дванадесетия етаж вместо за петнадесетия. И ето ме тук.

Той се усмихна на Есперанца.

— И кое е това красиво същество? — запита той, като намигна.

— О, боже — каза Есперанца, — коя жена не обича да я наричат същество?

Господин Б отново се засмя.

— Малката дама има кураж — каза той. — Това ми харесва. Наистина ми харесва.

— Не ми пука дали ти харесва — каза Есперанца.

Още смях.

— Мога ли да ви помоля за нещо, госпожице…

— Мъни Пени — довърши тя вместо него.

Каза го с най-добрата си имитация на Шон Конъри.

Нов смях от страна на господин Б. Този човек ужасно приличаше на хиена.

— Бихте ли повикала Уин тук? И включете микрофона на телефона, ако нямате нищо против. Кажете му да дойде невъоръжен.

Есперанца погледна към Майрън, който кимна. Тя набра номера.

— Говорете — каза Уин от другата страна.

— Някакъв изрусен кретен с изкуствен тен иска да те види — каза Есперанца.

— А, очаквах го — отвърна Уин. — Здрасти, господин Б.

— Здрасти, Уин.

— Предполагам, че си в добре въоръжена компания.

— Така е, Уин — отговори господин Б. — Ако се опиташ да направиш някоя дивотия, приятелите ти няма да излязат оттук живи.

— Няма да излязат живи? — повтори Уин. — Очаквах нещо по-добро от теб. Наистина. Ще сляза след секунда.

— Ела без оръжие, Уин.

— Никакъв шанс. Но няма да има насилие. Обещавам ти.

Телефонът изщрака. Няколко секунди всички се оглеждаха един друг, сякаш се чудеха кой ще заговори първо.

— Нямам му доверие — каза господин Б и махна на Тухлената стена. — Заведи момичето в другата стая. Скрийте я зад бюро или нещо такова. Ако чуеш стрелба, пръсни й черепа.

Тухлената стена кимна.

Господин Б се обърна към Защитния панталон.

— Дръж пистолета си насочен към Болитар — каза той.

— Добре.

Господин Б извади собствения си пистолет. Когато асансьорът пристигна, той приклекна и се прицели. Вратата се отвори, но не беше Уин. От асансьора, подобно на динозавър, който излиза от яйцето си, излезе Голямата Синди.

— Мили боже — възкликна Защитния панталон. — Какво, по дяволите, е това?

Голямата Синди изръмжа.

— Коя е тя, Болитар? — запита господин Б.

— Новата ми секретарка.

— Кажи й да чака в другата стая.

Майрън й кимна.

— Всичко е наред. Есперанца е там — каза й той.

Синди отново изръмжа, но го послуша. Мина покрай господин Б на път към кабинета на Майрън. Пистолетът му приличаше на детска играчка до нея. Тя отвори вратата, изръмжа още веднъж и влезе.

Тишина.

— Мили боже — повтори Защитния панталон.

Минаха около трийсет секунди, преди асансьорът да издрънчи за пореден път. Господин Б отново приклекна и се прицели. Вратата се отвори. Уин излезе от асансьора. Доби леко раздразнен вид, когато видя насочения към него пистолет. Тонът му беше рязък.

— Казах ти, че няма да има насилие — каза той.

— Имаш информация, от която се нуждаем — каза господин Б.

— Наясно съм с това — отговори Уин. — Сега прибери оръжието и да поговорим като цивилизовани хора.

Бандитът продължаваше да държи Уин под прицел.

— Въоръжен ли си? — попита той.

— Разбира се.

— Дай ми оръжието си.

— Не — отговори Уин. — И не е оръжие, а оръжия. Множествено число.

— Казах…

— Чух те, Орвил.

— Не ме наричай така.

Уин въздъхна отегчено.

— Добре, господин Б — каза той и поклати глава. — Правиш това много по-трудно, отколкото трябва да бъде.

— Това пък какво означава?

— Означава, че за интелигентен човек прекалено често забравяш, че грубата сила не е единственото решение. Има положения, които изискват ограничения.

Уин изнася лекция относно ограниченията, помисли си Майрън. Какво щеше да е следващото? Ксавиера Холандер да изнася лекции по моногамия?

— Помисли за това, което вече направи — продължи Уин. — Първо, хващаш двама аматьори да набият Майрън…

— Аматьори! — извика Защитния панталон, очевидно засегнат от думата. — Кого наричаш…

— Млъкни, Тони — каза господин Б.

— Чу ли го как ме нарече? Аматьор!

— Казах ти да млъкнеш, Тони.

Но Тони още не беше свършил.

— Ей, аз също имам чувства, господин Б.

Господин Б го изгледа заплашително.

— Ще ти счупя левия пищял, ако не млъкнеш.

Тони затвори уста.

Господин Б насочи вниманието си отново към Уин.

— Съжалявам за прекъсването — каза той.

— Извинението ти се приема.

— Продължавай.

— Както казах — продължи Уин, — първо се опитваш да набиеш Майрън. После се опитваш да го отвлечеш и осакатиш. И всичко това за нищо.

— Не е за нищо — възрази господин Б. — Трябва да знаем къде е Даунинг.

— И какво те кара да мислиш, че Майрън знае?

— Вие двамата бяхте в дома на Даунинг. После внезапно Болитар е включен в отбора на Даунинг. Даже заема мястото му.

— Е, и?

— Не съм глупав. Вие двамата знаете нещо.

— И какво, ако знаем? — запита Уин и разпери ръце. — Защо просто не попита? Помисли ли въобще върху тази възможност? Помисли ли, че най-разумният курс на действие щеше да бъде просто да попиташ?

— Аз попитах! — намеси се Защитния панталон с отбранителен тон. — На улицата! Попитах го къде е Грег. Той не ми каза нищо.

Уин го изгледа строго.

— Бил ли си някога в армията? — попита той.

Защитния панталон изглеждаше объркан.

— Не — отговори той.

— Тогава си скапан боклук — каза Уин със същия тон, който използваше, когато обсъждаше стоковата борса. — Жалък червей като теб, облечен във военни дрехи, е обида за всеки мъж или жена, които са участвали в истинска битка. Ако някога отново те срещна в същите дрехи, ще ти причиня сериозна болка. Ясен ли съм?

— Хей…

— Не познаваш този човек, Тони — намеси се господин Б. — Просто кимни и млъкни.

Защитния панталон изглеждаше обиден, но изпълни нареждането.

Уин се обърна към господин Б.

— Можем да си помогнем един на друг в тази ситуация — каза той.

— Как?

— Ние също търсим изчезналия господин Даунинг. Затова искам да ти направя едно предложение.

— Слушам.

— Първо — каза Уин, — престани да насочваш оръжия към нас.

Господин Б го изгледа подозрително.

— Откъде да знам, че мога да ти се доверя? — запита той.

— Ако исках да си мъртъв — отговори Уин, — щях да те убия снощи.

Господин Б се замисли, кимна и свали пистолета. Махна на Защитния панталон, който постъпи по същия начин.

— Защо не ме уби? — попита господин Б. — Аз вероятно щях да го направя в същата ситуация.

— Това е, което имах предвид, когато ти говорих за грубата сила — каза Уин. — Ние се нуждаем един от друг. Ако те бях убил, днес нямаше да мога да ти направя това предложение.

— Вярно е. Давай нататък.

— Предполагам, че господин Даунинг ти дължи доста солидна сума.

— Много голяма.

— Добре. Кажи ни каквото знаеш. Ще го намерим, без да ни плащаш за това. Когато го намерим, обещаваш да не го нараниш, ако си плати.

— А ако не си плати?

Уин се ухили и вдигна ръце.

— Кой съм аз, че да давам съвети как да ръководиш бизнеса си?

Господин Б се замисли, но не за много дълго.

— Добре, мога да го преживея. Но не мога да говоря в присъствието на наети помощници — каза той и се обърна към Защитния панталон. — Иди седни в другата стая.

— Защо?

— Защото, ако някой реши да те измъчва, няма да знаеш нищо.

Отговорът очевидно се стори съвсем разумен на Защитния панталон. Той влезе в кабинета на Майрън, без да каже и дума повече.

— Защо не поседнем? — предложи Уин.

Направиха го. Господин Б кръстоса крака и започна:

— Даунинг е откачен на тема хазарт. Имаше късмет дълго време. А това е лошо, когато човек е смахнат. Когато късметът му се промени, както винаги става в крайна сметка, той мислеше, че може да си върне обратно загубеното. Всички комарджии мислят така. Когато имат мангизи като Даунинг, ги оставям да правят каквото си искат. Оставям ги да си изкопаят собствения гроб. Това е хубаво за бизнеса. Но в същото време трябва и да ги държиш под око. Не искаш да копаят чак до Китай — каза той и се обърна към Майрън. — Знаеш какво искам да кажа, нали?

Майрън кимна.

— Китай.

— Точно така. Както и да е, Даунинг започна да губи много. Говоря за здрави суми. Никога не си е плащал навреме, но пък винаги си плащаше. Понякога сметката му стигаше до двеста и петдесет или триста.

— Триста хиляди? — запита Майрън.

— Да — усмихна се господин Б. — Не познаваш никакви комарджии, нали?

Майрън си замълча. Не възнамеряваше да разказва на този боклук историята на живота си.

— Това е лошо като алкохола или хероина — продължи господин Б. — Не могат да се спрат. Дори в някои отношения е по-лошо. Хората пият и взимат наркотици, за да избягат от отчаянието. Хазартът също има този елемент, но освен това той ти предлага и дружелюбната ръка на надеждата. Винаги, когато играеш, се надяваш. Винаги вярваш, че следващият ти залог ще обърне нещата. Това е параграф двадесет и две. Ако имаш надежда, продължаваш да играеш. А ако играеш, винаги има надежда.

— Много дълбоко — каза Уин. — Хайде да се върнем на Грег Даунинг.

— Простичко казано, Грег престана да си плаща сметките. В момента дългът му е над половин милион. Започнах да го притискам. Каза ми, че е разорен, но да не се тревожа, защото щял да сключва някаква много изгодна сделка за реклама, която щяла да му донесе милиони.

Сделката с „Форте“, помисли си Майрън. Внезапната промяна на мнението на Грег относно рекламата сега изглеждаше съвсем обяснима.

— Попитах го кога ще пристигнат мангизите от рекламата. Каза ми след около шест месеца. Шест месеца? С половин милион дълг, който непрекъснато расте? Казах му, че това не е достатъчно. Че ще трябва да ми плати сега. Той отговори, че нямал парите. Затова поисках да ми покаже, че е добре настроен към мен.

Майрън знаеше какво означава това.

— Губил е точки нарочно — каза той.

— Грешиш. Трябваше да загуби точки. Залозите бяха, че „Драконите“ ще спечелят с поне осем точки над Шарлът. Даунинг щеше да направи така, че да спечелят с по-малко от осем. Не беше кой знае какво.

— Той съгласи ли се?

— Разбира се. Мачът беше в неделя. Заложих цял тон на Шарлът. Цял тон.

— А Грег не игра — завърши Майрън вместо него.

— Точно така — потвърди господин Б. — „Драконите“ спечелиха с дванайсет точки. Добре, чух, че Грег се контузил. Така казват вестниците. Случайна контузия, която не е негова вина. Не ме разбирайте погрешно. Той все още е отговорен за онова, което загубих. Защо пък аз трябва да плащам заради контузията му?

Господин Б замълча за момент, за да види дали останалите са съгласни с логиката му. Никой не си направи труда да му отговори.

— Затова зачаках Даунинг да ми се обади, но той не го направи. Вече ми дължи близо два милиона. Уин, знаеш, че не мога просто да седя и да търпя подобно нещо, нали?

Уин кимна.

— Кога за последен път ти е плащал Грег? — запита Майрън.

— Преди доста време. Не съм сигурен. Пет-шест месеца може би.

— Нищо по-ново?

— Нищо.

Поговориха още малко. Есперанца, Голямата Синди, Защитния панталон и Тухлената стена се върнаха в стаята. Уин и господин Б смениха темата и заговориха за общи познати, които се занимават с бойни изкуства. Няколко минути по-късно господин Б и антуражът му си тръгнаха. Когато вратата на асансьора се затвори, Голямата Синди се обърна и се усмихна широко на Есперанца. После започна да подскача наоколо. Подът се разтресе.

Майрън погледна въпросително към Есперанца.

— Онзи едрият — каза Есперанца. — Който беше с нас в другата стая.

— И какво за него?

— Поиска телефонния номер на Синди.

Голямата Синди продължаваше да подскача като радостно дете. Вероятно обитателите на етажа под тях вече търсеха укритие, уплашени от земетресение. Майрън се обърна към Уин.

— Обърна ли внимание, че Грег не е плащал нищо от месеци? — запита той.

Уин кимна.

— Очевидно петдесетте хиляди долара, които е изтеглил преди изчезването си, не са отишли за изплащане на комарджийските му дългове.

— За какво тогава са били?

— За да се покрие някъде.

— Значи поне четири дни преди изчезването си той е знаел, че ще се крие — отбеляза Майрън.

— Така изглежда.

Майрън се замисли за момент.

— Тогава времето на убийството не може да бъде просто съвпадение. Ако Грег е планирал да изчезне, не е съвпадение, че е избягал в деня, когато Лиз Горман е била убита.

— Да, съмнително е — съгласи се Уин.

— Мислиш ли, че Грег я е убил?

— Уликите сочат натам — отговори Уин. — Споменах ти, че парите идват от сметка, за която се е грижил Марти Фелдър. Вероятно той има някакъв отговор.

Майрън се зачуди дали е така. Голямата Синди внезапно спря да подскача, прегърна Есперанца и затананика. Младежка любов.

— Ако Фелдър е знаел, че Грег ще се крие — каза Майрън, — защо тогава е оставил всички онези съобщения на телефонния му секретар?

— Вероятно за да ни насочи по фалшива следа. Или пък не е знаел за намеренията на Грег.

— Ще му се обадя — реши Майрън. — Ще се опитам да си уредя среща за утре.

— Имаш мач довечера, нали?

— Да.

— В колко часа?

— Седем и половина — отговори Майрън и погледна часовника си. — Но трябва да тръгна скоро, за да мога първо да поговоря с Клип.

— Ще те закарам — предложи Уин. — Бих искал да се запозная с този господин Арнстайн.

След като мъжете излязоха, Есперанца провери съобщенията от електронната поща. После оправи бюрото си. Двете снимки отгоре — едната на колито й Клои, получаващо първа награда на конкурса за кучета в Уестчестър, а другата — тя като Малката Покахонтас и Голямата Синди като Голямата Мама Индианския вожд, хванали шампионската купа, бяха съборени от подскоците на Синди.

Докато гледаше снимките, нещо от думите на Майрън продължаваше да я тормози. Той се тревожеше за времето. Времето на убийството. Времето на изчезването на Даунинг. Но как стояха нещата с времето на Лиз Горман? С времето на пристигането й в Ню Йорк? Банката в Тъксън беше обрана преди два месеца. Лиз Горман бе започнала работа като келнерка в ресторант „Паркова гледка“ също преди два месеца. Престъпник, който се крие от правосъдието, би искал да е колкото се може по-далеч от местопрестъплението. Но защо пък би се крил в толкова населен град като Ню Йорк?

Колкото повече Есперанца се чудеше по въпроса, толкова повече се объркваха мислите й. Тук трябваше да има причина и следствие. Трябваше да има нещо в банковия обир, което е накарало Лиз Горман да дойде тук. Есперанца помисли още минута-две върху това. После вдигна телефона и се обади на една от връзките на Майрън и Уин в Бюрото.

— Нуждаят се от всичко, което знаеш за банковия обир в Тъксън, извършен от бригада „Рейвън“ — каза Есперанца. — Можеш ли да ми изпратиш копие от досието?

— Ще го имаш до утре сутрин.