Под прикритие

32.

Есперанца обичаше да прави списъци. Поставила досието на бригадата „Рейвън“ пред себе си, тя отбеляза трите най-важни фактора в хронологичен ред.

Нещо не се връзваше.

Тя отвори досието и бързо прегледа историята на бригадата. През 1975 година „Рейвън“ бяха отвлекли Хънт Флутуърт, двайсет и две годишния син на вестникарския магнат Купър Флутуърт. Хънт бил съученик в Сан Франциско на няколко от Гарваните, включително Коул Уайтман и Лиз Горман. Прочутият Купър Флутуърт, който нямал навика да седи и да чака другите да оправят работите му, платил на наемници, за да освободят сина му. По време на нападението им младият Хънт бил застрелян от упор в главата от един от Гарваните. Никой не знаеше точно кой. От всички членове на бригадата само четирима успели да избягат.

Голямата Синди влезе в офиса. Вибрациите събориха химикалката на Есперанца от бюрото.

— Съжалявам — каза Синди.

— Няма нищо.

— Трими ми се обади — каза Синди. — Ще излизаме в петък вечер.

Есперанца направи гримаса.

— Името му е Трими?

— Да — отговори Синди. — Не е ли сладко?

— Възхитително.

— Ще бъда в залата за конференции — съобщи Синди.

Есперанца се върна към досието. Прелисти на обира на банката в Тъксън. Първата работа на бригадата от повече от пет години. Обирът се състоял, когато банката затваряла. Хората от ФБР смятаха, че един от пазачите на банката е замесен, но засега нямаха нищо срещу него, освен левите му убеждения. Били откраднати около 15 000 долара в брой, но крадците си направили труда да разбият и сейфовете. Рисковано. Според ФБР членовете на бригадата научили по някакъв начин, че тук се пазят и пари от търговия с наркотици. Банковите камери показваха двама души, облечени от глава до пети в черно и с черни ски маски. Нямаше никакви отпечатъци, косми или влакна. Нищичко.

Есперанца прочете досието отново, но нищо ново не се появи. Опита се да си представи какви са били изминалите двайсет години за оцелелите Гарвани, постоянно бягащи, никога неспящи на същото място много дълго, напускащи и връщащи се в страната, разчитащи на стари симпатизанти, за които никога не си сигурен дали можеш да им се довериш напълно. Тя взе листа и отбеляза още няколко неща.

Лиз Горман — Банков обир — Изнудване

Добре, помисли си Есперанца, следвай стрелките. Лиз Горман и Гарваните са имали нужда от пари, затова са обрали банката. Обирът им е свършил работа. Това обясняваше първата стрелка. Истинският проблем беше втората връзка.

Банков обир — Изнудване

Простичко казано, какво в банковия обир беше довело Лиз Горман на Източното крайбрежие и схемата за изнудване на Грег Даунинг? Есперанца се опита да нахвърли възможностите.

1. Даунинг е бил замесен в обира.

Тя вдигна поглед. Възможно беше, помисли си Есперанца. Той е имал нужда от пари, за да изплати дълговете си от хазарта. Може да е извършил нещо незаконно. Но тази хипотеза все още не отговаряше на най-сериозния въпрос: как са се запознали? Как въобще Лиз Горман и Грег Даунинг са се свързали?

Това е ключът, помисли си тя.

Есперанца записа номер две. И зачака.

Каква друга връзка можеше да има?

Нищо не й идваше наум, затова тя реши да тръгне от другия край. Да започне с изнудването и да се върне назад. За да изнудва Даунинг, Лиз Горман сигурно се е натъкнала на нещо уличаващо. Кога? Есперанца начерта друга стрелка.

Банков обир — Изнудване

Есперанца потръпна. Обирът. Нещо, което са намерили в банката, е довело до плана за изнудване.

Тя бързо прелисти досието, но вече знаеше, че там няма да намери онова, което търси. Есперанца вдигна слушалката и набра един номер. Когато мъжът отговори, тя запита:

— Имате ли списък на хората, които са наемали сейфовете?

— Предполагам, че го имаме някъде — отговори мъжът. — Защо, имаш ли нужда от него?

— Да.

Дълбока въздишка.

— Добре, ще започна да търся. Но кажи на Майрън, че ми дължи много за това. Адски много.

Когато Емили отвори вратата, Майрън запита:

— Сама ли си?

— Ами да — отговори тя с хитра усмивка. — Какво имаш наум?

Той мина покрай нея. Емили отстъпи назад с отворена от изненада уста. Майрън се отправи към гардероба в антрето и го отвори.

— Какво, по дяволите, правиш? — запита Емили.

Майрън не си направи труда да отговори. Ръцете му нервно бутаха закачалките наляво-надясно. Не му отне дълго време. Той извади дългото палто с пухкавата яка.

— Следващия път, когато извършиш убийство — каза той, — изхвърли дрехите, които си носила тогава.

Тя отстъпи две крачки назад, а ръката й се вдигна към устата.

— Изчезвай — изсъска тя.

— Давам ти един-единствен шанс да кажеш истината.

— Не ми пука какво ми даваш. Изчезвай от къщата ми, по дяволите!

Майрън вдигна палтото.

— Да не мислиш, че аз съм единственият, който знае? В полицията има касета, на която си записана на местопрестъплението. Облечена си с това палто.

Тялото й се отпусна. Лицето й изглеждаше така, сякаш бе получила удар в слънчевия сплит.

— Ти си оставила оръжието на убийството в старата ви къща — каза той. — Ти си размазала кръвта в мазето.

Той се обърна и влезе във всекидневната. Купчината таблоиди все още си стоеше там. Майрън посочи към тях.

— Непрестанно си проверявала вестниците за тази история. Когато си прочела, че са намерили трупа, си се обадила анонимно в полицията.

Той отново погледна към Емили. Очите й гледаха със стъклен, нефокусиран поглед.

— Все се чудех за детската стая в мазето — каза Майрън. — Все се питах защо Грег би отишъл там след убийството. Но, разбира се, точно там беше работата. Той не би отишъл там. Кръвта можеше да остане неоткрита със седмици.

Емили сви ръцете си в юмруци. Поклати глава и едва успя да промълви:

— Не разбираш.

— Тогава ми обясни.

— Той иска децата ми.

— Затова искаш да го натопиш за убийство.

— Не.

— Не е време за лъжи, Емили.

— Не лъжа, Майрън. Не съм го топила.

— Ти си оставила там оръжието…

— Да — прекъсна го тя. — Прав си за това. Но не съм го топила.

Очите й се затвориха и после се отвориха отново, сякаш медитираше.

— Не можеш да топиш някого за нещо, което е извършил — каза тя.

Майрън замръзна. Емили се вторачи в него с каменно лице. Ръцете й все още бяха свити в юмруци.

— Да не искаш да кажеш, че Грег я е убил? — попита Майрън.

— Разбира се.

Тя пристъпи към него, за да спечели време, използвайки секундите както боксьор използва броенето след изненадващ удар. Емили взе палтото си от ръцете му.

— Трябва ли наистина да го унищожа, или мога да ти се доверя? — попита тя.

— Мисля, че първо трябва да ми обясниш.

— Какво ще кажеш за малко кафе?

— Не — отговори Майрън.

— Имам нужда от кафе. Ела. Ще говорим в кухнята.

Тя държеше главата си високо и вървеше със същата походка, която Майрън бе наблюдавал на записа. Той я последва в светлата бяла кухня, която блестеше с луксозните си плочки. Повечето хора вероятно биха си помислили, че едва ли не си заслужава да умреш заради подобен декор. Майрън смяташе обаче, че прилича на тоалетна в скъп ресторант.

Емили вдигна машината за кафе.

— Сигурен ли си, че не искаш? Кафето е „Старбъкс“. Хавайска смес.

Майрън поклати глава. Емили вече се съвземаше. Възвърна си хладнокръвието. Щеше да я остави на спокойствие. Човек, който чувства, че има контрол над нещата, говори повече и мисли по-малко.

— Опитвам се да реша откъде да започна — каза тя, като сипа вода в машината.

Силният аромат веднага изпълни въздуха. Ако участваха в реклама за кафе, единият от тях в момента щеше да въздиша.

— И не ми казвай да започна отначало, защото ще закрещя — добави тя.

Майрън вдигна ръце, за да покаже, че няма да направи подобно нещо.

Емили натисна цедката, усети съпротива и натисна отново.

— Един ден тя дойде при мен в супермаркета — каза тя. — Съвсем изненадващо. Аз се протягам към някакви замразени кифли, а тази жена ми съобщава, че открила нещо, което можело да унищожи съпруга ми. Казва ми, че ако не й платя, ще се обади във вестниците.

— А ти какво й отговори?

— Попитах я дали има нужда от монети за телефона — засмя се Емили и се изправи. — Реших, че става дума за шега. Казах й да действа и да унищожи копелето. Тя просто кимна и ми отвърна, че ще поддържаме връзка.

— И това беше всичко?

— Да.

— Кога стана това?

— Не знам. Преди две-три седмици.

— И кога се чу с нея след това?

Емили отвори един от шкафовете и извади чаша за кафе. На нея имаше рисунка на герои от анимационни филми. Надписът под рисунката гласеше: „Най-страхотната майка в света“.

— Правя достатъчно за двама — каза Емили.

— Не, благодаря.

— Сигурен ли си?

— Да — отвърна Майрън. — Какво стана след това?

Емили се наведе и надникна в машината за кафе, сякаш беше кристална топка за врачуване.

— Няколко дни след това Грег ми направи нещо…

Тя спря внезапно. Тонът й беше по-различен сега. Думите излизаха по-бавно и предпазливо.

— Казах ти го последния път, когато беше тук. Той ми направи нещо ужасно. Подробностите не са важни.

Майрън кимна, но не каза нищо. Нямаше смисъл да повдига въпрос за касетата и да я разсейва. Трябваше да я подтикне да говори — това беше ключът.

— Когато тя ми се обади отново и каза, че Грег е готов да плати за мълчанието й, аз й предложих повече, ако проговори. Тя ми отвърна, че това ще струва доста много. Казах й, че не ми пука колко. Опитах се да споделя проблемите си с нея като с жена. Стигнах чак дотам, че й разказах за положението ми и за това как Грег се опитва да ми отнеме децата. Тя уж ми съчувстваше, но ми обясни, че не можела да си позволи да се държи като филантроп. Ако исках информацията, трябваше да платя.

— Каза ли ти колко?

— Сто хиляди долара.

Майрън едва не подсвирна. Сериозно двойно изнудване. Стратегията на Лиз Горман вероятно беше да прибере парите и на двамата и да продължи да ги изнудва, докато се чувства в безопасност. Или пък е искала да направи бърз удар, защото е знаела, че отново ще трябва да се крие. И в двата случая от гледна точка на Лиз Горман изглеждаше логично да вземе пари от всички заинтересувани страни — Грег, Клип и Емили. Получаване на пари за мълчание. Получаване на пари, за да пропееш. Изнудваните имат лоялността на политици в годината на изборите…

— Знаеш ли какво е имала срещу Грег? — запита Майрън.

Емили поклати глава.

— Не искаше да ми каже.

— Но си била готова да й платиш сто хиляди долара?

— Да.

— Макар да не си знаела за какво става дума?

— Да.

Майрън вдигна ръце.

— Откъде знаеш, че просто не е лъгала?

— Всъщност не знаех. Но щях да загубя децата си, за бога. Бях отчаяна.

Очевидно Емили беше показала отчаянието си и пред Лиз Горман, която с пълна сила се е възползвала от него.

— Значи все още нямаш представа какво е имала срещу него?

Емили поклати глава.

— Никаква.

— Може ли да е ставало дума за комарджийството на Грег?

Очите й го загледаха объркано.

— Какво за него?

— Ти знаеше ли, че Грег играе хазарт?

— Разбира се. И какво от това?

— Знаеш ли на какви суми е играл? — попита Майрън.

— Съвсем скромни — отговори Емили. — Пътуваше до Атлантик сити от време на време. Може да е залагал по петдесет долара на игра.

— Така ли мислиш?

Очите й се загледаха внимателно в лицето му, опитвайки се да прочетат мислите му.

— Какво искаш да кажеш?

Майрън погледна през прозореца. Басейнът беше все още покрит, но някои от червеношийките се бяха върнали от ежегодното си пътешествие на юг. Около дузина птички се беше струпала върху хранилката. Крилете им махаха щастливо като кучешки опашки.

— Грег е страстен комарджия — каза Майрън. — През годините е изгубил на хазарт милиони. Фелдър не е присвоил парите му. Грег ги е проиграл.

Емили поклати глава леко.

— Не може да бъде — каза тя. — Живях с него почти десет години. Щях да усетя нещо.

— Комарджиите се научават как да се крият — възрази Майрън. — Лъжат, мамят и крадат. Готови са на всичко, за да продължат да залагат. Това е страст като наркотика.

Нещо проблесна в очите й.

— Значи това е имала срещу Грег онази жена? Фактът, че е играл комар?

— Така мисля — отговори Майрън. — Но не мога да твърдя със сигурност.

— Но Грег със сигурност е играл хазарт, нали? И то така, че да загуби всичките си пари?

— Да.

Отговорът изпълни лицето на Емили с надежда.

— Тогава никой съдия в света няма да му даде попечителство над децата — каза тя. — Аз ще спечеля.

— По-вероятно е съдията да даде децата на комарджия, отколкото на убиец — каза Майрън. — Или на някой, който пробутва фалшиви улики.

— Казах ти вече. Не са фалшиви.

— Ти така твърдиш — каза Майрън. — Но нека да се върнем на случилото се с изнудвачката. Каза ми, че ти е искала сто бона.

Емили се върна до машината за кафе.

— Точно така — отговори тя.

— Как щеше да й платиш?

— Нареди ми да чакам до обществен телефон пред супермаркет „Гранд Юнион“ в събота вечер. Трябваше да отида там в полунощ и да съм приготвила парите. Обади ми се точно в полунощ и ми даде един адрес на Сто и единадесета улица. Трябваше да отида там в два сутринта.

— Значи си потеглила към Сто и единадесета улица в два часа сутринта със стоте бона? — Майрън се опита да не звучи прекалено невярващ.

— Успях да събера само шейсет хиляди — поправи го Емили.

— Тя знаеше ли това?

— Не. Слушай, знам, че това звучи откачено, но не разбираш колко бях отчаяна. Бях готова да направя абсолютно всичко в този момент.

Майрън разбираше. Беше виждал отблизо докъде може да стигне една майка. Любовта изкривява. Майчината любов изкривява напълно.

— Продължавай — каза той.

— Когато завих зад ъгъла, видях Грег, който излизаше от сградата — продължи Емили. — Шашнах се. Беше вдигнал яката си, но успях да видя лицето му. — Тя погледна към Майрън и добави: — Бях омъжена за него доста време, но никога досега не го бях виждала с такова лице.

— Какво?

— Изпълнено с ужас — отговори тя. — Той буквално спринтира към Амстердам авеню. Изчаках, докато завие зад ъгъла. После отидох до вратата и натиснах копчето на звънеца за нейния апартамент. Никой не отговори. Започнах да натискам другите копчета. Най-после някой ми отвори. Качих се горе и почуках на вратата. После натиснах бравата. Не беше заключено. Отворих вратата.

Емили спря. Поднесе чашата към устата си с трепереща ръка. Отпи предпазливо.

— Ще ти прозвучи ужасно — продължи тя, — но не гледах на лежащия там труп като на човешко същество. Гледах на него като на последната ми надежда да запазя децата си.

— Затова реши да нагласиш уликите.

Емили остави чашата и го погледна. Очите й бяха ясни.

— Да. А ти беше прав и за всичко друго. Избрах детската стая, защото той никога не слизаше долу. Реших, че когато се прибере у дома — не знаех, че е избягал — кръвта щеше да си остане там. Слушай, знам, че отидох прекалено далеч, но не съм лъгала. Той я уби.

— Не знаеш със сигурност.

— Какво?

— Може да се е спънал в трупа по същия начин като теб.

— Сериозно ли говориш? — запита тя с остър тон. — Разбира се, че Грег я е убил. Кръвта на пода беше съвсем прясна. Той беше човекът, който можеше да загуби всичко. Имал е и мотив, и възможност.

— Също като теб — каза Майрън.

— Какъв мотив?

— Искала си да го накиснеш за убийство. Искала си да запазиш децата си.

— Това е абсурдно.

— Имаш ли някакво доказателство, че историята ти е вярна? — попита Майрън.

— Какво да имам?

— Доказателство. Не мисля, че ченгетата ще ти повярват.

— Ти вярваш ли ми? — попита тя.

— Бих искал да видя някакво доказателство.

— Какво искаш да кажеш с това „доказателство“? — рязко каза тя. — Какво например? Не съм правила снимки.

— Някакви факти, които да подкрепят историята ти?

— Защо бих я убила, Майрън? Какъв мотив мога да имам? Имах нужда от нея жива. Тя беше най-добрата ми възможност да запазя децата си.

— Нека да приемем за момент, че тази жена наистина е имала нещо срещу Грег — предложи Майрън. — Нещо конкретно. Като писмо, което е написал, или видеокасета — добави той и я загледа, за да види как ще реагира.

— Добре — кимна тя. — Продължавай.

— Да предположим, че те е измамила. Продала е уличаващите доказателства на Грег. Признаваш, че той е бил там преди теб. Може да й е платил достатъчно, така че тя да се откаже от споразумението ви. А после ти влизаш в апартамента й. Научаваш какво е направила. Осъзнаваш, че единствената възможност да запазиш децата си е изчезнала. Затова я убиваш и прикачваш убийството на човека, който, изглежда, най-много печели от смъртта й — Грег.

Емили поклати глава.

— Това е откачено — каза тя.

— Мразела си Грег достатъчно — продължи Майрън. — Той ти е направил мръсотия. Сега ти му я връщаш.

— Не съм я убивала.

Майрън погледна отново към червеношийките, но бяха отлетели. Дворът изглеждаше гол, без никакъв живот в него. Той изчака няколко секунди, преди да се обърне пак към нея.

— Знам за касетата с теб и Тъмпър — каза той.

В очите на Емили проблесна гняв. Пръстите й стиснаха чашата за кафе. Майрън почти очакваше да бъде замерен с чашата.

— Как, по дяволите…

После пръстите й се отпуснаха. Тя отстъпи назад и сви рамене.

— Няма значение — каза тя.

— Сигурно си побесняла заради касетата — каза той.

Емили поклати глава. Лека усмивка се появи на устните й.

— Ти просто не загряваш, нали, Майрън?

— Какво не загрявам?

— Не търсех отмъщение. Единственото нещо, което имаше значение за мен, бе, че тази касета можеше да ми отнеме децата.

— Не е така, разбирам — възрази Майрън. — Ти би направила всичко, за да запазиш децата си.

— Не съм я убила.

Майрън смени темата.

— Разкажи ми за теб и Тъмпър — каза той.

Емили се изсмя презрително.

— Не мислех, че си от този тип, Майрън.

— Не съм.

Тя взе чашата с кафе и отпи солидна глътка.

— Изгледа ли касетата от началото до края? — запита тя с разгневен и същевременно флиртаджийски тон. — Натисна ли копчето за забавен кадър няколко пъти? Изгледа ли някои части отново? Свали ли си панталона, докато гледаше?

— На всичките ти въпроси отговорът е „не“.

— Колко видя?

— Достатъчно, за да разбера какво става.

— И после спря?

— Да, спрях.

Тя го изгледа иззад чашата.

— Знаеш ли, аз всъщност ти вярвам. Ти си такъв почтен добряк.

— Емили, опитвам се да помогна.

— На мен или на Грег?

— Да помогна да се разкрие истината. Предполагам, че и ти искаш това.

Емили сви рамене безразлично.

— Та кога вие с Тъмпър…

Тя се засмя на неудобството му.

— Това беше първият път — отговори Емили. — Във всички отношения.

— Не съдя…

— Не ми пука дали съдиш, или не. Искаш да знаеш какво стана, нали? Беше ми за първи път. Тази малка курва ме вкара в капана.

— Как?

— Какво искаш да кажеш с това „как“? — попита тя. — Искаш да навляза в подробности ли? Да ти разкажа колко питиета изпих, колко самотна се чувствах или как ръката й се плъзна по крака ми?

— Струва ми се, че не.

— Тогава нека ти обясня набързо. Тя ме съблазни. Бяхме флиртували невинно няколко пъти в миналото. Тя ме покани в „Гленпойнт“ да пийнем по нещо. Беше нещо като предизвикателство за мен — бях привлечена и отвратена, но знаех, че няма да стигна до края. Едно нещо доведе до друго. Качихме се горе. Това е.

— Значи според теб Тъмпър е знаела, че ви снимат?

— Да.

— Откъде знаеш? Тя ли ти каза нещо?

— Тя не каза абсолютно нищо. Но знаех.

— Как?

— Майрън, престани да задаваш толкова много въпроси. Просто знаех, ясно ли е? Как иначе някой би сложил камера в стаята? Тя ме вкара в капана.

Логично беше, помисли си Майрън.

— Но защо го е направила?

На лицето й се изписа досада.

— Господи, Майрън, тя е курвата на отбора. Още ли не е изчукала и теб? О, не, позволи ми да отгатна. Отказал си й, нали?

Емили се втурна във всекидневната и се просна на едно кресло.

— Дай ми аспирина — каза тя. — В банята е. В шкафчето.

Майрън взе две таблетки и напълни чаша с вода. Когато се върна при нея, каза:

— Трябва да те питам още нещо.

Емили въздъхна.

— Какво?

— Научих, че си отправила някои обвинения срещу Грег — каза той.

— Адвокатката ми ги отправи.

— Бяха ли верни?

Тя лапна таблетките, отпи малко вода и ги глътна.

— Някои от тях.

— А онези за тормоза над децата?

— Изморена съм, Майрън. Не може ли да поговорим по-късно?

— Бяха ли истина?

Тя го погледна в очите. Леден въздух нахлу в душата му.

— Грег искаше да ми отнеме децата — бавно каза тя. — Имаше пари, власт, престиж. Нуждаехме се от нещо.

Майрън отмести очи от нея. Тръгна към вратата.

— Не унищожавай палтото — каза той.

— Нямаш право да ме съдиш.

— В момента — отвърна Майрън — дори не искам да съм близо до теб.