Под прикритие

31.

— Ето каква е работата — каза Димонти.

Проправяха си път през лудницата от ченгета, свидетели и какви ли не още хора. Уин чакаше отвън. Не обичаше ченгетата, а и те нямаха желание да го поканят на по един сладолед. Най-добре за всички беше да стои по-далеч.

— Имаме частичен образ на престъпничката на видеокасета. Проблемът е, че записът не е достатъчно добър, за да я идентифицираме. Мислех си дали ти няма да я познаеш.

— Каква касета?

— На „Бродуей“ между Сто и десета и Сто и единадесета улица има гараж на една експедиторска служба — каза Димонти.

Той вървеше на крачка пред Майрън и се движеше бързо. Непрестанно се обръщаше, за да се увери, че Майрън не изостава.

— Работят с електроника. Знаеш как е — всеки от работниците краде, сякаш това е негово конституционно право. Затова компанията разположила камери за наблюдение навсякъде. Записват абсолютно всичко — продължи той, като поклати глава и дари Майрън с широка усмивка. — Чудесно, старче. От време на време някой записва престъпление вместо група ченгета, които бият престъпник. Нали разбираш какво искам да кажа? — добави Димонти.

Влязоха в малка стая за разпити. Майрън погледна към огледалото. Знаеше, че е еднопосочно. Всъщност всеки, гледащ телевизия, го знаеше. Майрън се съмняваше, че от другата страна има някой, но за всеки случай се изплези. Господин Зрялост. Крински стоеше до телевизора и видеото. За втори път днес Майрън щеше да гледа видео. Надяваше се, че този запис щеше да е по-приличен.

— Здрасти, Крински — каза Майрън.

Крински едва кимна. Господин Бъбривко.

Майрън погледна към Димонти.

— Все още не разбирам как камерата от гаража е хванала убиеца на записа — каза той.

— Една от камерите е на входа за камиони — обясни Димонти. — За да са сигурни, че нищо не изпада от камионите, когато напускат гаража, ако се сещаш какво имам предвид. Камерата улавя част от тротоара. Можеш да видиш минувачите.

Той се облегна на стената и направи знак на Майрън да седне.

— Ще видиш какво искам да кажа — добави детективът.

Майрън седна. Крински натисна копчето за включване. Отново в черно и бяло. Отново никакъв звук. Но този път беше снимано отгоре. Майрън видя предницата на камион и зад него част от тротоара. Не минаваха много хора, а единствените минувачи представляваха далечни силуети.

— Как се сети за това? — попита Майрън.

— За кое?

— За касетата.

— Винаги проверявам за подобни неща — отговори Димонти, като повдигна панталона си. — Гаражи, складове, всякакви подобни места. Всичките имат камери в наши дни.

Майрън кимна.

— Чудесна работа, Роли. Впечатлен съм.

— Уау — отвърна Димонти. — Сега вече мога да умра щастлив.

Всеки е умник. Майрън насочи вниманието си към екрана.

— Колко дълга е всяка касета?

— Дванадесет часа — отговори Димонти. — Сменят ги в девет сутринта и вечерта. Осем часа. Пазят всяка касета три седмици. После записват върху тях.

Той посочи с пръст и каза:

— Ето я идва. Крински.

Крински натисна копчето и образът замръзна.

— Жената, която току-що се появи на екрана. Вдясно. Отправя се на юг, тоест отдалечава се от местопрестъплението.

Майрън видя размазан образ. Не можеше да различи лицето или дори да отгатне височината й. Жената носеше високи токчета и дълго палто с пухкава яка. Трудно беше да се отгатне и теглото й. Косата обаче изглеждаше позната. Майрън запази тона си спокоен.

— Да, виждам я — каза той.

— Погледни дясната й ръка — каза Димонти.

Майрън го направи. В нея имаше нещо тъмно и дълго.

— Не мога да видя какво е.

— Имаме го и увеличено. Крински.

Крински подаде на Майрън две големи черно-бели снимки. На първата главата на жената беше увеличена, но чертите на лицето все още не можеха да се различат. На втората снимка тъмният дълъг предмет в ръката й се виждаше по-ясно.

— Смятаме, че е найлонов чувал за боклук, увит около нещо — каза Димонти. — Формата е доста особена, нали?

Майрън погледна снимката и кимна.

— Смяташ, че е покрила бейзболната бухалка.

— Ти не мислиш ли така?

— Да — отговори Майрън.

— Намерихме найлонови чували точно като този в кухнята на Лиз Горман.

— И вероятно в кухните на половин Ню Йорк — добави Майрън.

— Това е вярно. Сега виж датата и часа на екрана.

В лявата горна страна на екрана дигиталният часовник отчиташе 02:12:32 сутринта. Рано в неделя сутрин. Само часове след като Лиз Горман е била в бар „Швейцарска хижа“ с Грег Даунинг.

— Камерата не я ли е записала и при идването й? — попита Майрън.

— Да, но не е много ясно. Крински.

Крински натисна копчето за превъртане. След няколко секунди спря и картината се върна. Този път часовникът показваше 01:41:12. Малко повече от трийсет минути преди следващата снимка.

— Сега идва — каза Димонти.

Образът прелетя покрай камерата. Майрън едва разпозна жената по дългото палто с пухкава яка. Този път тя не носеше нищо в ръка. Майрън каза:

— Дай да видя пак другата част. Цялата.

Димонти кимна на Крински, който натисна копчето. Макар Майрън все още да не можеше да различи лицето на жената, походката й беше друг въпрос. А походката на един човек може да бъде отличителна черта. Майрън усети как сърцето му се свива.

Димонти го гледаше с присвити очи.

— Познаваш ли я, Болитар?

Майрън поклати глава.

— Не — излъга той.