Под прикритие

7.

Майрън пристигна в кръчмата „Макдугъл“, първия бар в списъка. Задното сепаре беше свободно, затова той го зае. Поседя там за малко, като се надяваше, че някаква ясновидска сила ще му каже дали това е мястото, където Грег се беше срещнал с Карла. Не почувства абсолютно нищо. Може би трябваше да проведе спиритически сеанс.

Келнерката се приближи бавно, сякаш усилието да прекоси помещението се равняваше на тътрене през дълбок сняг и тя би трябвало да бъде възнаградена за него. Майрън й поднесе една от прочутите си усмивки модел Крисчън Слейтър — приятелска, но и дяволита. Да не се бърка с модел Джак Никълсън, която също беше приятелска, но и дяволита.

— Здрасти — каза той.

Келнерката остави картоненото меню на масата.

— Какво да ти донеса? — запита тя, опитвайки се безуспешно да говори с приятелски тон.

В Манхатън рядко можеше да се намери дружелюбна келнерка, с изключение на преродените сервитьорки във вериги като „ТГИ“ или „Бенигън“, където ти съобщават името си и факта, че те ще бъдат твоите сервитьорки, като че ли можеш да ги сбъркаш с нещо друго, като например твоя „правен съветник“ или „домашен лекар“.

— Имате ли „Ю-Ху“? — попита Майрън.

— Какво?

— Няма значение. Какво ще кажеш за една бира.

Тя го изгледа мрачно.

— Какъв вид?

Деликатността нямаше да свърши работа тук.

— Обичаш ли баскетбол? — запита Майрън.

Тя сви рамене.

— Знаеш ли кой е Грег Даунинг?

Кимване.

— Той ми разказа за това място — каза Майрън. — Грег ми каза, че е бил тук оня ден.

Примигване.

— Беше ли на работа в събота вечер?

Кимване.

— В същия район? Имам предвид в това сепаре?

По-бързо кимване. Ставаше нетърпелива.

— Видя ли го?

— Не. Трябва да се грижа за масите си. Та каква бира искаш?

Майрън погледна часовника си и се престори на изненадан.

— Я, колко късно станало. Трябва да вървя — каза той и й подаде два долара. — Благодаря ти за помощта.

Следващият бар в списъка се наричаше „Швейцарската хижа“. Нищо общо. Скапана дупка. Тапетите трябваше да те накарат да повярваш, че по стените има дървена ламперия. Ефектът можеше да е по-силен, ако тапетите не се белеха на толкова много места. В камината коледни лампички проблясваха около една цепеница, но не успяваха да придадат на мястото желания вид на алпийска скиорска хижа. По някаква неясна причина в средата на бара се виждаше една от покритите с огледалца диско топки. Нямаше дансинг. Нито светлини. Само огледалната топка. Още една от характеристиките на истинските швейцарски хижи, подсмихна се Майрън. Кръчмата излъчваше застоялата миризма на разлята бира и повръщано, онзи вид миризма, която се просмуква в стените и напомня за умрели и гниещи плъхове.

От джубокса гърмеше „Малка червена корвета“ на Принс. Или пък беше на Артиста Познат Преди Като Принс? Не се ли наричаше самият той така сега? Но все пак „Малка червена корвета“ бе написана, когато все още беше Принс. Та кое от двете беше? Майрън се опита да реши тази важна дилема, но тя започна да го обърква като един от онези парадокси на времето в „Завръщане в бъдещето“, затова той се отказа.

Мястото беше почти празно. Някакъв тип с бейзболна шапка и гъсти мустаци беше единственият клиент, седнал на бара. До маса в средата на помещението седяха мъж и жена, които се целуваха страстно. Никой не им обръщаше внимание. Още един клиент се спотайваше в задната част на бара, сякаш се намираше в секцията за порнофилми в местната видеотека.

Майрън отново се настани в задното сепаре. Отново започна разговор с келнерката, която бе много по-оживена от първата. Когато стигна до момента с разказа на Грег Даунинг, който уж му бе съобщил за кръчмата, тя каза:

— Така ли? Да не се шегуваш? Виждала съм го тук само веднъж.

Бинго.

— Това в събота вечер ли беше?

Тя се намръщи замислено.

— Хей, Джо — извика келнерката към бармана. — Даунинг беше тук в събота, нали?

— Кой, мамка му, иска да знае? — изкрещя Джо в отговор откъм бара.

Джо приличаше на невестулка с миша коса. Невестулка и мишка. Страхотна комбинация.

— Ние с това момче. Просто си говорим.

Джо Невестулката ги погледна с малките си, лъскави очички. След секунда очите му се разшириха.

— Хей, ти си новият, нали? В „Драконите“? Видях те по новините. С тъпото име.

— Майрън Болитар — представи се Майрън.

— Да, точно така. Майрън. Вие, момчета, да не започнете да идвате тук?

— Не знам.

— Имаме страхотна клиентела — каза Джо, бършейки бара с нещо, което приличаше на използван в бензиностанция парцал. — Знаеш ли кой беше тук веднъж? Братовчеда Бруси. Диджеят. Много готин тип.

— Съжалявам, че съм го пропуснал — каза Майрън.

— Да, но имаме и други знаменитости, нали, Боун?

Мъжът с бейзболната шапка и гъстите мустаци кимна.

— Като онзи тип, който приличаше на Соупи Сейлс. Помниш ли го?

— Да. Знаменитости.

— Само дето не беше наистина Соупи. Просто приличаше на него.

— Все тая.

Майрън се намеси:

— Познаваш ли Карла?

— Карла?

— Момичето, с което беше Грег.

— Така ли се казва? Не, нямах възможност да се запозная с нея. Не се запознах и с Грег. Той просто се напъха тук инкогнито. Не ги притеснявахме.

Барманът се изпъчи наперено, сякаш щеше да отдаде чест.

— В това заведение защитаваме знаменитостите — каза той и посочи към Майрън с парцала. — Кажи го и на другите момчета, а?

— Ще го направя — обеща Майрън.

— Истината е, че отначало не бяхме сигурни дали това въобще беше Грег Даунинг.

— Също като със Соупи — добави Боун.

— Точно така. Само дето този път наистина беше той.

— Онзи също приличаше на Соупи. Страхотен актьор е този Соупи.

— Да, и какъв прякор.

— Целият си е талант — съгласи се Боун.

— Идвал ли е тук и преди? — запита Майрън.

— Онзи, дето прилича на Соупи ли? — попита Боун.

— Глупак — изруга Джо, размахвайки парцала към Боун. — Защо, по дяволите, би искал да знае за него? Той говори за Грег Даунинг.

— Откъде, мамка му, мога да знам? Да не би да ти приличам на врачка?

— Приятели — обади се Майрън.

Джо вдигна ръка.

— Съжалявам, Майрън. Повярвай ми, това обикновено не се случва тук в „Швейцарската хижа“. Всички се разбираме чудесно, нали, Боун?

Боун разпери ръце.

— Кой с кого не се разбира? — запита той.

— Точно това исках да кажа. Не, Майрън, Грег не е от редовните ни клиенти. Това беше първото му идване тук.

— Същото като с Братовчеда Бруси — добави Боун. — И той дойде само веднъж.

— Да, но му хареса, сигурен съм.

— Поръча си второ питие. Това трябва да ти говори нещо.

— Така си е. Две питиета. Можеше да пийне само едно и да си тръгне. Е, пи само диетична кола, но все пак.

— Ами Карла? — запита Майрън.

— Кой?

— Жената, която беше с Грег.

— Какво за нея?

— Тя идвала ли е тук преди?

— Никога преди не съм я виждал. Боун?

Боун поклати глава отрицателно.

— Никога. Щях да я запомня.

— Какво те кара да мислиш така?

Джо отговори без колебание:

— Сериозни цици.

Боун сви ръце и ги постави пред гърдите си…

— Огромни.

— Не че беше хубава или нещо такова.

— Въобще не — съгласи се Боун. — Малко старичка за него.

— Колко стара? — запита Майрън.

— По-стара от Грег Даунинг със сигурност. Бих казал към края на четиридесетте. Боун?

Боун кимна.

— Но със страхотни цици.

— Огромни.

— Мамутски.

— Да, мисля, че това го схванах — намеси се Майрън. — Нещо друго?

Те изглеждаха озадачени.

— Цвят на очите? — опита Майрън.

Джо примигна и погледна към Боун.

— Тя имаше ли очи?

— Дяволите да ме вземат, ако знам.

— Цвят на косата? — запита Майрън.

— Кестенява — отговори Джо. — Светлокестенява.

— Черна — възрази Боун.

— Може и да е прав — призна Джо.

— Не, може пък и да беше по-светла.

— Но да ти кажа, Майрън, циците й бяха невероятни. Огромни.

— Оръдията на Навароне — обади се Боун.

— Тя и Грег заедно ли си тръгнаха?

Джо погледна към Боун, който сви рамене.

— Така мисля — отговори Джо.

— Знаеш ли в колко часа?

Джо поклати глава.

— Боунс, ти помниш ли? — опита Майрън.

Козирката на бейзболната шапка се завъртя към Майрън рязко.

— Не Боунс, по дяволите! — изкрещя той. — Боун! Няма „с“ на края. Боун! Б-О-У-Н! И на какво, да ти го начукам, ти приличам? На Биг Бен ли?

Джо удари с парцала по бара.

— Не обиждай знаменитостите, глупако.

— Знаменитост? Мамка му, Джо, той е само резерва. Не е Соупи или нещо такова. Той е никой, пълна нула.

Боун се обърна към Майрън. Враждебността му беше изчезнала напълно.

— Не се обиждай, Майрън.

— Защо пък трябва да се обиждам?

— Слушай — каза Джо. — Нямаш ли някоя твоя снимка? Можем да я сложим на стената. Да дадеш автограф на приятелчетата си от „Швейцарската хижа“. Можем да сложим началото на стена от знаменитости.

— Съжалявам — каза Майрън. — Нямам никаква снимка у себе си.

— Не можеш ли да ни изпратиш една? С автограф. Или да я донесеш следващия път, когато идваш тук.

— Да, следващия път.

Майрън продължи да ги разпитва, но не научи нищо повече, освен рождения ден на Соупи Сейлс. Тръгна си и се отправи към следващата пресечка. Подмина китайски ресторант, на чиято витрина бяха закачени умрели патици. Патешки трупове, идеалното средство за възбуждане на апетита. Вероятно „Бъргър Кинг“ би трябвало да си окачат заклани крави по витрините. Това наистина ще привлече хлапетата.

Майрън се опита да сглоби малкото парченца от мозайката. Карла се обажда на Грег по телефона и го кара да се срещнат в „Швейцарската хижа“. Защо? Защо там от толкова други места? Не са искали да ги видят? Защо не? И коя, по дяволите, е Карла? Какво общо има всичко това с изчезването на Грег? Ами кръвта в мазето? Върнали ли са се в дома на Грег, или той се е прибрал сам? Карла ли е жената, с която е живял? И ако е така, защо са се срещнали тук?

Майрън беше толкова потънал в мисли, че не забеляза човека, докато едва не се спъна в него. Разбира се, да го наречеш човек, беше прекалено меко казано. Приличаше повече на тухлена стена. Стоеше на пътя на Майрън. Носеше една от онези раирани фланелки, показващи гърдите, и незакопчана риза на цветя. Златно рогче се люлееше на гърдите му. Мускули. Майрън се опита да мине покрай него отляво. Тухлената стена блокира пътя му. Майрън се опита да мине вдясно. Тухлената стена пак блокира пътя му. Майрън се отдръпна назад и опита още веднъж. Тухлената стена го последва.

— Хей — каза Майрън, — знаеш ли ча-ча-ча?

Тухлената стена реагира точно така, както човек би очаквал една тухлена стена да реагира. Но и репликата на Майрън не бе от най-духовитите. Човекът беше огромен. Имаше размерите на лунно затъмнение. Майрън чу стъпки. Друг мъж, също едър, но с по-човешки вид, застана зад Майрън. Вторият носеше маскировъчен панталон, популярна тенденция в градската мода.

— Къде е Грег? — запита Защитният панталон.

Майрън се направи на стреснат.

— Какво? О, не те видях.

— А?

— В този панталон — каза Майрън. — Просто се сливаш с фона.

Защитният панталон не хареса това.

— Къде е Грег?

— Грег?

Тъп въпрос.

— Да. Къде е?

— Кой?

— Грег.

— Грег кой?

— Да не се опитваш да се правиш на смешен?

— Какво? Ти да не мислиш, че това е смешно?

Защитният панталон погледна към Тухлената стена. Тухлената стена остана мълчалив. Майрън усети, че съществува сериозна възможност за физическо насилие. Знаеше, че е добър в тези неща. Но предположи, че двамата главорези също бяха добри. Макар филмите на Брус Ли да говореха друго, почти невъзможно беше сам човек да победи двама или повече добри опоненти. Опитните побойници не бяха глупави. Работеха като екип. Никога не нападаха един по един.

— Е — каза Майрън. — Вие, момчета, искате ли да пийнем по една бира? Можем да си поговорим.

Защитният панталон издаде презрителен звук.

— Приличаме ли ти на хора, които обичат да си говорят?

Майрън посочи към Тухлената стена.

— Той прилича.

Имаше три начина да излезе от подобна ситуация неувреден. Единият беше да побегне, което винаги бе добра възможност. Проблемът беше, че двамата му противници бяха достатъчно близо и все пак достатъчно раздалечени, за да го спънат или поне забавят. Прекалено рисковано. Втора възможност: противниците ти те подценяват. Правиш се на уплашен и тогава ги изненадваш. Не твърде вероятно за Майрън. Главорезите рядко подценяват човек висок два метра и тежащ около сто килограма.

Трета възможност: удряш първи и силно. Правейки това, увеличаваш вероятността да изкараш единия от действие, преди другият да успее да реагира. Това действие обаче изискваше деликатен баланс. Докато някой не удари, не можеш да си сигурен, че физическата разправа не може да бъде напълно избягната. Но ако чакаш някой да удари, тази възможност изчезва. Уин харесваше третата възможност. Но той я харесваше дори когато имаше само един противник.

Майрън въобще не получи шанс да направи избора си. Тухлената стена го фрасна с юмрук в кръста. Майрън усети приближаването на удара. Отдръпна се достатъчно бързо, за да избегне сериозно увреждане. В същото време се завъртя и удари с лакът носа на Тухлената стена. Чу се задоволителен хрущящ звук.

Победата беше съвсем за кратко. Както Майрън се опасяваше, тези типове знаеха какво правят. Защитния панталон удари в същия момент, успявайки там, където приятелят му се бе провалил. В бъбрека на Майрън избухна болка. Коленете му се подгънаха, но успя да се задържи прав. Отскочи към Тухлената стена и го срита. Кракът му изфуча напред като бутало. Липсата на баланс обаче му попречи да уцели целта. Ударът бе нанесен върху бедрото на Защитния панталон. Не нанесе много щети, но беше достатъчно силен, за да го отхвърли назад. Тухлената стена започваше да се съвзема. Протегна ръце и хвана Майрън за косата. Дръпна главата му нагоре. Майрън покри ръката му със своята и заби ноктите си в меките места между пръстите. Тухлената стена изпищя. Защитния панталон се върна и удари Майрън в стомаха. Заболя го. Много. Майрън знаеше, че е изправен пред сериозен проблем. Приведе се и после подскочи, готов за саблен удар. Уцели гениталиите на Тухлената стена, който подбели очи и се срина, сякаш някой бе издърпал стола изпод него. Защитния панталон фрасна главата на Майрън странично. Черепът му изкънтя. Още един удар. Очите на Майрън започнаха да губят фокус. Опита се да остане прав, но краката му не позволяваха. Усети ритник в ребрата си. Светът се завъртя около него.

— Хей! Хей, какво правите? Хей, вие!

— Престанете! Какво, по дяволите…

Макар и със замъглено съзнание, Майрън разпозна гласовете. Джо и Боун от бара. Майрън се възползва от възможността да се измъкне настрани на четири крака. Нямаше нужда. Защитният панталон вече бе вдигнал Тухлената стена на крака. Двамата мъже побягнаха.

Джо и Боун бързо се приближиха и се вторачиха в Майрън.

— Добре ли си? — попита Джо.

Майрън кимна.

— Няма да забравиш да ни изпратиш снимка с автографа си, нали? Братовчеда Бруси никога не ни изпрати такава.

— Ще ви изпратя две — отвърна Майрън.