Под прикритие

12.

— Ей, Болитар, нов одеколон, а?

— Много смешно, Димонти.

Детектив Роланд Димонти от отдел „Убийства“ на нюйоркската полиция поклати глава.

— Господи, каква смрад!

Беше без униформа, но никой никога не би го нарекъл „цивилен“. Носеше зелена копринена риза и прекалено тесни и прекалено тъмносини джинси. Крачолите бяха затъкнати в лилави ботуши от змийска кожа. Цветът избледняваше и се засилваше при всяка смяна на ъгъла като в някакъв психеделичен плакат на Хендрикс от шейсетте години. Димонти дъвчеше клечка за зъби. Според Майрън детективът бе придобил този навик случайно — погледнал се в огледалото, докато го прави, и решил, че изглежда адски мъжествено.

— Докосна ли нещо? — запита Димонти.

— Само бравата — отговори Майрън.

Освен това беше огледал и останалата част от апартамента, за да се увери, че няма други зловещи изненади. Нямаше.

— Как влезе?

— Вратата не беше заключена.

— Така ли?

Димонти повдигна вежди и хвърли поглед към вратата.

— Нагласена е така, че да се заключва автоматично, когато я затвориш.

— Да не би да казах отключена? Исках да кажа открехната.

— Да бе.

Димонти подъвка клечката още малко и поклати глава. Прокара ръка през мазната си коса. Сплъстените кичури отказаха да помръднат.

— Е, коя е тя?

— Не знам — отговори Майрън.

Димонти намръщи лице. Искаше скептицизмът му ясно да проличи. Финото изразяване не беше една от силните му страни.

— Не е ли малко рано да започнеш да се ебаваш с мен, Болитар?

— Не й знам името. Може да е Сали Гуеро. А може и да е Карла.

— Аха.

Още дъвкане на клечката.

— Стори ми се, че те видях по телевизията снощи. Казаха, че отново ще играеш.

— Да.

Съдебният лекар се приближи към тях. Беше висок и слаб, а очилата с телени рамки изглеждаха прекалено големи за удълженото му лице.

— Мъртва е от известно време — съобщи той. — Поне от четири дни.

— Причина?

— Трудно е да се каже със сигурност. Някой я е пребил с тъп предмет. Ще знам повече, когато я сложа на масата за аутопсии.

Той погледна към трупа с професионална незаинтересованост, после обратно към Димонти.

— Между другото не са истински.

— Какво?

Лекарят махна към трупа.

— Гърдите й. Силиконови са.

— Мили боже — изохка Димонти. — Сега с трупове ли се забавляваш?

Дългото лице на доктора се удължи още повече, челюстта му се отпусна едва ли не до пъпа.

— Дори не си позволявай да се шегуваш с това — прошепна той артистично. — Знаеш ли какво могат да причинят на човек от моя бизнес подобни слухове?

— Да го повишат? — запита Димонти.

Лекарят не се засмя. Погледна с обидени очи към Майрън, после към Димонти.

— Мислиш, че това е смешно, а? По дяволите, ебаваш се с кариерата ми!

— Успокой се, Перети. Играя си само с теб.

— Играеш си? Мислиш, че кариерата ми е някакъв шибан виц? Какво, по дяволите, ти има?

Димонти присви очи.

— Нещо си прекалено чувствителен на тая тема, а, Перети?

— Трябва да си на мое място, за да разбереш — отвърна докторът, като се изправи и изпъна рамене.

— Щом така казваш.

— Какво, по дяволите, означава това?

— „Дамата протестира прекалено много, мисля си.“

— Какво?

— Това е Шекспир — отговори Димонти. — От „Макбет“ — допълни той и погледна към Майрън.

Майрън се усмихна.

— „Хамлет“ — поправи го той.

— Не ми пука кой го е казал — възропта Перети. — Не трябва да се ебаваш с репутацията на хората. Не мисля, че това е смешно.

— Като че ли на мен ми пука ти какво мислиш — каза Димонти. — Има ли нещо друго?

— Носи перука.

— Перука? Без майтап, Перети. Този случай е вече разрешен. Всичко, от което се нуждаем, е да намерим убиец, който мрази перуки и фалшиви цици. Страхотно, Перети. А какви бикини носеше жертвата? Помириса ли ги вече?

— Аз просто…

— Направи ми една голяма услуга, Перети — каза Димонти, като се изпъчи и повдигна панталона си, сигнализирайки важност с присъщия си фин маниер. — Кажи ми как е умряла. Кога точно е умряла. А после ще говорим за модните й аксесоари, а?

Перети вдигна ръце в знак, че се предава, и се върна при трупа. Димонти се обърна към Майрън, който каза:

— Силиконът и перуката може да са важни. Той имаше право да ти каже.

— Да, знам. Просто обичам да го дразня.

— А цитатът е: „Мисля, че дамата се зарича много“10.

— Аха — изръмжа Димонти и смени клечката за зъби.

Онази, която извади от устата си, приличаше на рошава конска грива.

— Ще ми кажеш ли какво, мамка му, става, или ще трябва да те влача до участъка?

Майрън се ухили.

— Да ме влачиш в участъка?

— Не ме дразни, Болитар.

Майрън се насили да погледне към окървавения труп. Стомахът му се преобърна. Започваше да свиква с миризмата, мисълта за която беше почти толкова неприятна, колкото и самата миризма. Перети клечеше до жертвата и правеше малък разрез на гърдите й, за да стигне до черния дроб. Майрън отмести очи. Екипът от криминалисти правеше снимки, взимаше отпечатъци и въобще се забавляваше с разни подобни неща. Партньорът на Димонти, едно хлапе на име Крински, кротко обикаляше наоколо и си водеше бележки.

— Защо ги е направила толкова големи? — зачуди се Майрън на глас.

— Какво?

— Гърдите й. Мога да разбера желанието й да ги увеличи. Всички тези дивотии за женската привлекателност. Но защо ги е направила толкова големи?

— Ебаваш се с мен, нали? — запита Димонти.

Крински се приближи към тях.

— Всичкият й багаж е в онези куфари — каза той и посочи към двата куфара на пода.

Майрън се беше срещал с Крински поне десетина пъти. Говоренето не беше силната му страна. Изглежда го правеше толкова често, колкото Майрън проникваше някъде с взлом.

— Бих казал, че е смятала да се изнесе.

— Установи ли самоличността й вече? — запита Димонти.

— Документите й твърдят, че се казва Сали Гуеро — продължи Крински с мек глас. — Същото твърди и един от паспортите й.

Майрън и Димонти зачакаха Крински да продължи. Когато не го направи, Димонти извика:

— Какво искаш да кажеш с това „един от паспортите й“? Колко паспорта е имала?

— Три.

— Господи, Крински, говори.

— Единият е на името на Сали Гуеро. Един на името на Робърта Смит. И един на името на Карла Уитни.

— Дай ми ги.

Димонти заразглежда паспортите. Майрън надничаше през рамото му. На трите снимки беше една и съща жена, макар и с различна коса. Това обясняваше перуката. Номерата на социалните застраховки също бяха различни. Съдейки по многобройните печати, жената доста беше попътувала.

Димонти подсвирна.

— Фалшиви паспорти — каза той. — При това много добри — допълни детективът и прелисти няколко страници. — Освен това няколко пъти е посещавала Южна Америка. Колумбия, Боливия.

Паспортите се затвориха с драматично шляпване.

— Добре, добре. Струва ми се, че имаме работа с наркотици.

Майрън се замисли върху тази информация. Наркотици. Можеше ли това да е част от отговора? Ако Сали/Карла/Робърта е търгувала с дрога, това можеше да обясни връзката й с Грег Даунинг. Тя е била източникът му. Срещата в събота вечер е била с цел покупко-продажба. Келнерската работа е била прикритие. Това също обясняваше и защо е използвала обществен телефон и си е поставила толкова скъпи резета. Занаятът на търговеца на наркотици го изискваше. Имаше логика. Разбира се, Грег Даунинг не приличаше на наркоман, но нямаше да е първият, който е успял да заблуди околните.

Димонти каза:

— Крински, има ли още нещо?

Хлапето кимна.

— Намерих пачка пари в чекмеджето на нощното й шкафче — отговори той и отново млъкна.

Димонти го изгледа отчаяно.

— Преброи ли ги? — запита той.

Ново кимване.

— Колко?

— Малко над десет хиляди долара.

— Десет бона в брой, а? — доволно се ухили Димонти. — Дай да ги видя.

Крински му подаде парите. Нови банкноти, придържани от ластик. Майрън наблюдаваше как Димонти ги преглежда. Всичките бяха стотачки. Серийните номера бяха последователни. Майрън се опита да запомни някои от тях. Когато Димонти свърши, той метна пачката обратно на Крински. Усмивката не напусна лицето му.

— Да — каза Димонти. — Струва ми се, че става дума за дрога.

Той замълча за момент, после добави:

— Има само един проблем.

— Какъв?

Той посочи към Майрън.

— Ти, Болитар. Намесваш се в случая ми. Какво, по дяволите, правиш…

Димонти млъкна изведнъж и щракна с пръсти.

— Мили боже…

Гласът му заглъхна. Той се плесна по челото. Очите му заискриха.

— Боже господи!

— Мисъл ли имаш, Роли? — запита Майрън.

Димонти не му обърна внимание.

— Перети! — изкрещя той.

Лекарят вдигна поглед от трупа.

— Какво? — запита той.

— Онези пластмасови цици — каза детективът. — Майрън отбеляза, че са огромни.

— Е, и какво?

— Колко големи?

— Какво?

— Колко са големи?

— Искаш да кажеш като номер на сутиена?

— Да.

— Да не ти приличам на производител на бельо? Откъде, по дяволите, мога да знам?

— Но са големи, нали?

— Точно така.

— Наистина големи.

— Абе ти нямаш ли очи?

Майрън наблюдаваше размяната на реплики мълчаливо. Опитваше се да проследи логиката на Димонти, но това се оказа прекалено сложна задача.

— Би ли казал, че са по-големи от балон? — продължи Димонти.

Перети сви рамене.

— Зависи от балона.

— Никога ли не си си играл с балони като дете?

— Играл съм, разбира се — отговори Перети, — но не помня колко големи бяха. Тогава бях дете. Всичко изглежда по-голямо, когато си дете. Преди няколко години отидох в началното си училище, за да посетя учителката ми от трети клас. Тя все още работи там, ако можеш да повярваш. Казва се госпожа Тансмор. Кълна се в Бога, сградата ми заприлича на проклета кукленска къщичка. А когато бях дете, ми се струваше огромна. Беше като…

— Добре, глупако, ще ти обясня по-просто — изруга Димонти и си пое дъх дълбоко. — Възможно ли е да ги е използвала за контрабандиране на дрога?

Тишина. Всички в стаята спряха да се движат. Майрън не беше убеден дали е чул най-идиотското нещо в живота си или най-умното. Обърна се към Перети. Докторът погледна объркано, отворил уста широко.

— Е, Перети? Възможно ли е?

— Кое да е възможно?

— Възможно ли е да е криела дрогата в циците си? Да я е прекарвала през митниците в тях?

Перети погледна към Майрън, който сви рамене. Докторът се обърна обратно към Димонти.

— Не знам — каза той бавно.

— Как можем да разберем?

— Ще трябва да я огледам.

— Тогава какво, да ти го начукам, си се вторачил в мен? Направи го.

Перети се зае с работа. Димонти се ухили на Майрън и веждите му затанцуваха. Горд от откритието си.

Майрън замълча.

— Не, няма начин — обади се Перети.

Димонти не беше доволен от чутото.

— Защо не, по дяволите?

— Няма никакви белези — отговори Перети. — Ако контрабандираше дрогата по този начин, щеше да се наложи да я разпарят, а после да я шият. После, когато влезе в Щатите, трябваше да повтори същата операция. Няма никакви следи от подобно нещо.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно.

— Мамка му — изруга Димонти.

После се вторачи в Майрън и го дръпна в един ъгъл.

— Всичко, Болитар. Веднага.

Майрън бе обмислял как да постъпи, но всъщност нямаше избор. Трябваше да разкаже. Не можеше повече да пази изчезването на Грег Даунинг в тайна. Можеше единствено да се надява, че историята няма да се разчуе прекалено много. Внезапно си спомни, че Норман Лоуенстайн чакаше отвън.

— Секунда — каза Майрън.

— Какво? Къде, по дяволите, отиваш?

— Веднага ще се върна. Просто стой тук.

— Да бе.

Димонти го последва надолу по стълбите и към площадката. Норман не беше там. Майрън огледа улицата. Никаква следа от бездомника. Това не беше изненадващо. Вероятно Норман бе побягнал, когато е видял ченгетата. Виновни или не, бездомните бързо се научават да изчезват, когато се появят органите на реда.

— Какво има? — запита Димонти.

— Нищо.

— Тогава започвай да говориш. Цялата история.

Майрън му разказа по-голямата част от историята. Разказът му почти изкара клечката от устата на детектива. Димонти не си направи труда да задава въпроси, макар че когато и да прекъснеше Майрън, издаваше възклицания като: „Мамка му!“ и „Боже господи!“. След като Майрън свърши, Димонти седна на стъпалата. Очите му загледаха нефокусирано за момент. После детективът се овладя, но му беше нужно известно време.

— Невероятно, мамка му — успя да каже той.

Майрън кимна.

— И искаш да ми кажеш, че никой не знае къде е Даунинг?

— Ако знаят, то поне не говорят.

— Просто е изчезнал?

— Така изглежда.

— А в мазето му има кръв?

— Да.

Димонти отново поклати глава. Протегна ръка и я постави върху десния си ботуш. И преди Майрън го беше виждал да прави това. Сякаш обичаше да гали ботуша си. Майрън нямаше представа защо. Вероятно намираше докосването до змийската кожа успокояващо. Може би му напомняше за майчината утроба.

— Да предположим, че Даунинг я е убил и се крие — каза той.

— Това е сериозно предположение.

— Да, но обяснява нещата.

— Как?

— Според това, което ми каза, Даунинг бил видян заедно с жертвата в събота вечер. На колко си готов да се обзаложиш, че след като Перети я сложи на масата, ще установи, че смъртта е настъпила някъде по това време?

— Това не означава, че Даунинг я е убил.

Димонти загали ботуша още по-усилено. Някакъв мъж на ролкови кънки мина покрай тях с кучето си. Кучето изглеждаше задъхано. Сигурно защото упорито се опитваше да не изостава от стопанина си. Идея за нов продукт: кучешки кънки.

— В събота вечер Грег Даунинг и жертвата се виждат в някакъв бар. Тръгват си около единадесет. А след това научаваме, че тя е мъртва, а той е изчезнал — каза Димонти и погледна към Майрън. — Това навежда на мисълта, че той я е убил и е избягал.

— Обаче може да сочи още дузина неща.

— Какво например?

— Например Грег е станал свидетел на убийството, уплашил се е и е побягнал. Или пък е станал свидетел на убийството и са го отвлекли. Или пък е бил убит от същите хора.

— Добре, къде тогава е трупът му? — запита Димонти.

— Може да е навсякъде.

— Защо просто не са го оставили заедно с нейния?

— Може да са го убили на друго място. Или пък са прибрали тялото му, защото е прочут, и не искат да ги преследват за убийството му.

Димонти го изгледа презрително.

— Престараваш се, Болитар.

— Ти също.

— Може и така да е. Има само един начин да разберем — каза Димонти и се изправи. — Трябва да издадем съобщение за издирването на Даунинг.

— Ей, почакай малко — възпротиви се Майрън. — Не мисля, че това е добра идея.

Димонти го изгледа, сякаш Майрън бе нещо, пуснато в клозета.

— Съжалявам — с фалшива учтивост каза детективът. — Сигурно ме бъркаш с някой, който се интересува какво мислиш.

— Предлагаш да се издаде заповед за издирването на любим на публиката спортен герой.

— А ти предлагаш да си играя на любимци, защото публиката си пада по този герой.

— Въобще не — отвърна Майрън, като мислеше усилено. — Представи си какво ще стане, когато издадеш подобна заповед. Пресата ще научи това. Ще започнат да се занимават с него като с О. Дж. Симпсън. Но тук има разлика. Нямаш нищичко срещу Даунинг. Няма мотив. Няма доказателства. Нищо.

— Все още нямам — каза Димонти. — Но е рано…

— Точно така, рано е. Изчакай малко, само това искам да ти кажа. Подходи внимателно към тази история, защото целият свят ще наблюдава това, което правиш. Кажи на онези клоуни горе да записват на видео всяка стъпка. Не оставяй нищо на случайността. Не позволявай на никого да се появи тук по-късно и да каже, че си нагласил уликите. Вземи съдебно нареждане, преди да влезеш в дома на Даунинг. Направи всичко според правилата.

— Мога да направя и това и да издам заповед за издирване.

— Роли, предположи, че Грег Даунинг наистина я е убил. Знаеш ли какво ще стане, когато издадеш заповедта за издирване? Първо, ще изглеждаш предубеден. Сякаш си си набил в главата, че Даунинг е убиецът, и това е. Второ, пресата ще застане срещу теб. Ще наблюдава всяка твоя стъпка, ще се опитва да те изпревари в откриването на улики, ще коментира всичко, което вършиш. Трето, ако докараш Грег тук сега, знаеш ли кой ще е с него?

Димонти кимна и направи кисела гримаса.

— Шибани адвокати — каза той.

— Най-скъпо платените адвокати, които ще защитават любимеца на публиката. Още преди да си открил нещо, те ще подадат жалби и ще попречат на случая ти. Знаеш как става.

— Мамка му — изруга Димонти.

Майрън кимна.

— Разбираш какво имам предвид, нали?

— Да — отговори детективът. — Но има нещо, което забравяш, Болитар — каза той и задъвка клечката ожесточено. — Например, ако издам заповед за издирването на Даунинг, твоята детективска работа отива на кино. Губиш.

— Може и така да е — съгласи се Майрън.

Димонти го изгледа с крива усмивка.

— Това, разбира се, не означава, че не си прав. Просто не искам да мислиш, че не виждам каква е целта ти.

— Направо четеш мислите ми — каза Майрън. — Също както Васко де Гама чете географски карти.

Димонти го изгледа кръвнишки за момент. Майрън едва устоя на желанието си да завърти очи в престорен ужас.

— Добре, ето как ще действаме. Ти ще останеш в отбора и ще продължиш малкото си разследване. Аз ще се опитам да държа в тайна онова, което ми разказа, докато случаят има полза от него — каза Димонти, като вдигна пръст, за да наблегне на думите си. — Ако открия достатъчно, за да докарам Даунинг в управлението, ще издам заповед за издирване. А ти ще ми докладваш абсолютно всичко. Няма да укриваш никаква информация от мен. Някакви въпроси?

— Само един — отговори Майрън. — Откъде си купуваш ботушите?