Под прикритие

17.

— Кога се върна? — запита Майрън.

Уин не обърна внимание на въпроса.

— Колата зад теб е същата, която забелязахме пред къщата на Грег. Регистрирана е на името на някакъв склад в Атлантик Сити. Не се знае дали имат връзки с мафията, но предполагам, че можем да се обзаложим за това.

— Откога ме следят?

Уин отново не отговори на въпроса му.

— Мъжете, които те нападнаха по̀ миналата нощ. Как изглеждаха? — запита той.

— Едри — отговори Майрън. — Единият беше направо огромен.

— Късо подстриган?

— Да.

— Той е в колата, която те следи. Седи до шофьора.

Майрън не си направи труда да пита откъде Уин знае, че са го нападали. Имаше сравнително добра представа за това.

— Доста често говорят по телефона — продължи Уин. — Смятам, че координират действията си с някой друг. Телефонната активност започна след спирането ти на Осемдесет и първа улица. Изчакай една секунда. Ще ти звънна пак — каза Уин и затвори.

Майрън погледна в огледалото за обратно виждане. Колата все още го следеше. Намираше се точно там, където му бе казал Уин. След минута телефонът звънна отново.

— Какво? — запита Майрън.

— Говорих пак с Джесика.

— Какво искаш да кажеш с това „отново“?

Уин въздъхна нетърпеливо. Мразеше да обяснява.

— Ако планират да те нападнат тази вечер, логично е да приемем, че това ще стане на нейния паркинг.

— Така е.

— Затова й се обадих преди десет минути. Казах й да наблюдава улицата за нещо подозрително.

— И?

— Бял ван, паркиран на отсрещната страна на улицата — отговори Уин. — Никой не излиза от него.

— Изглежда, сякаш са твърдо решени да нападнат — каза Майрън.

— Да — съгласи се Уин. — Да предотвратя ли удара?

— Как?

— Мога да обезвредя колата, която те следи.

— Не — възрази Майрън. — Остави ги действат. Трябва да видим къде ще ни отведе ходът им.

— Моля?

— Просто ме подкрепяй. Ако ме отвлекат, може да успея да се добера до шефа им.

Уин издаде неопределен звук.

— Какво? — запита Майрън.

— Усложняваш простите неща — каза Уин. — Няма ли да е по-лесно просто да пипнем онези двамата в колата? Можем да ги накараме да ни разкажат за шефа си.

— Имам малък проблем с тази част „ще ги накараме да разкажат“.

— Разбира се — презрително каза Уин. — Хиляди извинения за липсващата ми етика. Очевидно е много по-разумно да рискуваш собствения си живот, вместо да накараш един скапан бандит да почувства моментно неудобство.

Уин имаше навика да излага нещата по доста логичен, но и заплашителен начин. Майрън си напомни, че логичното често е много по-ужасяващо от нелогичното, особено когато ставаше дума за Уин.

— Те са просто наемници — каза Майрън. — Сигурно няма да знаят нищичко.

Пауза.

— Това е твърде възможно — призна Уин. — Но да предположим, че просто решат да те застрелят.

— Това вече не е логично. Причината, поради която се интересуват от мен, е, защото смятат, че знам къде е Грег.

— А мъртвите не говорят — добави Уин.

— Точно така. Те искат да ме накарат да говоря. Затова просто ме следвай. Ако ме заведат на някое добре охранявано място…

— Ще успея да проникна — прекъсна го Уин.

Майрън не се съмняваше в това. Той стисна волана. Пулсът му се ускори. Лесно е чрез логичен анализ да отхвърлиш възможността, че могат да те застрелят, но друго е да трябва да паркираш колата си близо до хора, които искат да ти причинят зло. Уин щеше да наблюдава вана. Майрън също. Ако се появеше пистолет, преди да се появи човек, щяха да успеят да се справят със ситуацията.

Майрън слезе от магистралата. Предполагаше се, че улиците на Манхатън образуват точна, лесна за следване схема. Вървяха в посока север-юг и изток-запад. Бяха номерирани. Прави. Но когато човек стигнеше до Гринич Вилидж и Сохо, схемата изглеждаше като рисувана от Дали. Номерираните улици липсваха, освен когато завиваха сред улиците с истински имена. Липсваше всякаква претенция за права или систематизация.

За щастие Спринг стрийт беше права отсечка. Велосипедист профуча покрай Майрън, но освен него по улицата нямаше никакви хора. Белият ван беше паркиран на отсрещната страна на улицата. Точно както бе казала Джесика. Прозорците бяха затъмнени, така че човек не можеше да надникне вътре. Майрън не видя колата на Уин, но пък и не трябваше да я вижда. Подкара бавно надолу по улицата. Мина покрай вана. Когато го подмина, ванът незабавно запали двигателя си. Майрън отби на едно място в края на улицата. Ванът потегли.

Време за купон.

Той паркира колата и угаси двигателя. Прибра ключовете в джоба си. Ванът забърза напред. Майрън извади револвера си и го пъхна под седалката. Бездруго сега нямаше да му свърши никаква работа. Ако го хванеха, щяха да го претърсят. Ако започнеха да стрелят, отвръщането на стрелбата щеше да е само загуба на време. Уин или щеше да е премахнал заплахата, или не.

Майрън се протегна към дръжката на вратата. Страх стисна гърлото му, но не спря. Отвори вратата и излезе навън. Беше тъмно. Уличните лампи в Сохо не вършеха почти никаква работа. Все едно се опитваш да осветиш черна дупка с фенерче играчка. Светлината, долитаща от близките прозорци, осигуряваше повече призрачно сияние, отколкото истинско осветление. По улицата лежаха черни найлонови чували за боклук. Повечето бяха разкъсани. Вонята на развалена храна се носеше из въздуха. Ванът бавно приближи към него. Някакъв мъж излезе от близката кооперация и без колебание също се приближи. Носеше черно поло под черно палто. Той насочи пистолет към Майрън. Ванът спря и страничната врата се отвори.

— Влизай вътре, задник — заповяда мъжът с пистолета.

Майрън посочи към гърдите си.

— На мен ли говориш? — запита той.

— Веднага, задник. Мърдай!

— Това поло ли е или жабо? — попита Майрън.

Мъжът с пистолета пристъпи по-наблизо.

— Казах вече. Веднага!

— Няма защо да се ядосваш — каза Майрън, като пристъпи към вана. — Ако е жабо, въобще не си личи. Изглежда съвсем спортно.

Когато се нервираше, устата му не спираше да мели. Знаеше, че така вреди на себе си, Уин му го беше казвал няколко пъти. Но просто не можеше да спре. Беше едва ли не като някаква болест.

— Движи се — отново му нареди мъжът с пистолета.

Майрън се качи във вана. Онзи направи същото. В задната част на вана седяха още двама мъже, а отпред — шофьорът. Всички бяха в черно, освен мъжа, който приличаше на началник. Той носеше син раиран костюм. Жълтата му вратовръзка „Уиндзор“ беше придържана от златна игла. Европейски шик. Имаше дълга изрусена коса и тен, който изглеждаше прекалено идеален, за да е получен от слънцето. Приличаше повече на застаряващ сърфист, отколкото на мафиот.

Вътрешността на вана беше подредена по не особено приятен начин. Всички седалки бяха махнати, освен онази на шофьора. До едната стена отзад имаше кожено канапе, на което сам седеше Раирания костюм. Лимоненозелен килим, който дори Елвис би намерил за прекалено крещящ, покриваше пода и леко се вдигаше по стените като бръшляна на бедняк.

Мъжът в раирания костюм се усмихна. Седеше удобно със скръстени ръце. Ванът се задвижи.

Онзи с пистолета бързо претърси Майрън.

— Сядай, задник — каза той.

Майрън седна на пода и прокара ръка по килима.

— Лимоненозелено — каза той. — Хубаво.

— Евтина работа — отвърна Раирания костюм. — Но по този начин не се тревожим за петната от кръв.

— Да премислиш всичко предварително — каза Майрън спокойно, макар устата му да бе пресъхнала. — Така трябва да се работи.

Раирания костюм не си направи труда да отговори. Погледна към мъжа с пистолета, който се стресна и се прокашля.

— Това тук е господин Барън — каза той на Майрън и посочи Раирания костюм. — Всички го наричат човека Б.

Той отново се изкашля и заговори, сякаш бе репетирал малката си реч, което според Майрън бе твърде вероятно.

— Наричат го човека Б12, защото му прави удоволствие да троши кости.

— Ей, това сигурно направо подлудява жените — ухили се Майрън.

Човекът Б се усмихна с изкуствените си зъби, бели като в стара реклама на паста за зъби.

— Хвани му крака — каза той.

Мъжът с полото притисна пистолета до слепоочието на Майрън достатъчно силно, за да му остави отпечатък. Обви другата си ръка около врата на Майрън, наклони глава и прошепна:

— Дори не трепери, задник.

Накара Майрън да легне. Другият седна върху гърдите на Майрън и притисна крака му към пода. Майрън едва дишаше. Обхвана го паника, но остана неподвижен. На този етап всяко движение щеше да бъде погрешно. Трябваше да им се подчинява и да види докъде ще доведе това.

Човекът Б бавно се надигна от коженото канапе. Очите му не напускаха и за момент контузеното коляно на Майрън. Усмивката му беше доволна.

— Ще си сложа едната ръка на бедрената ти кост, а другата на пищяла — обясни той с тон на хирург. — Палците ми тогава ще бъдат върху средната част на капачката на коляното ти. Когато ги бутна силно напред, ще счупя капачката ти.

Той прикова очи в Майрън.

— Това ще разкъса няколко от сухожилията ти. Страхувам се, че ще бъде доста болезнено.

Майрън дори не се опита да прояви духовитост.

— Хей, чакай малко — бързо каза той. — Няма поводи за насилие.

Човекът Б се усмихна и сви рамене.

— Защо пък трябва да има причина?

Очите на Майрън се разшириха. Стомахът му се сви от ужас.

— Чакай — каза той. — Ще говоря.

— Знам, че ще говориш — отвърна Раирания костюм. — Но първо ще се опиташ да ни разиграваш…

— Не, няма.

— Моля те, не ме прекъсвай. Много грубо е да прекъсваш хората.

Усмивката беше изчезнала.

— Докъде бях стигнал?

— Първо ще ни разиграва — подсказа му шофьорът.

— Точно така, благодаря ти.

Той отново насочи усмивката си към Майрън.

— Първо ще ни бавиш. Ще ни мотаеш. Ще се надяваш да те заведем някъде, където партньорът ти да може да те спаси.

— Партньор?

— Все още си приятел на Уин, нали?

Човекът познаваше Уин. Това не беше хубаво.

— Кой Уин?

— Точно така — каза господин Б. — Точно това имах предвид, когато казах, че ще ни разиграваш. Достатъчно.

Той се приближи. Майрън започна да се бори, но въоръженият набута пистолета си в устата му. Майрън се задави. Вкусът беше студен и металически.

— Първо ще унищожа коляното ти. После ще говорим.

Другият мъж опъна крака на Майрън, а въоръженият извади пистолета от устата му и отново го притисна в слепоочието му. Хванаха го по-здраво. Господин Б протегна ръце към коляното му. Пръстите му приличаха на ноктите на орел.

— Чакай! — изкрещя Майрън.

— Не — спокойно отвърна Б.

Майрън се загърчи. Сграбчи една от дръжките на пода. Задържа я здраво и се стегна. Не му се наложи да чака дълго.

Катастрофата ги раздруса здраво. Майрън беше подготвен за нея. Но никой от другите не беше. Всички полетяха настрани. Издрънчаха разбити стъкла. Писъкът на метал, удрящ се в метал, изпълни въздуха. Изскърцаха спирачки. Майрън се задържа, докато ванът намали. После се сви на кълбо и се дръпна далеч от вратата. Чуха се викове и вратата се отвори. Чу се и изстрел. Шофьорът се измъкна през предната врата. Господин Б го последва, подскачащ като скакалец. Страничната врата се отвори. Майрън вдигна очи и видя Уин, който влизаше във вана с изваден пистолет. Мъжът с полото се беше съвзел. Той бързо грабна пистолета си.

— Пусни го — нареди Уин.

Мъжът не го послуша. Уин го простреля в лицето. После насочи пистолета си към другия, който беше седял на гърдите на Майрън.

— Пусни оръжието — заповяда Уин.

Мъжът го направи. Уин му се усмихна.

— Бързо учиш — каза той.

Очите му спокойно огледаха обстановката. Той се движеше ловко, сякаш се плъзгаше, а не ходеше. Движенията му бяха икономични. После спря очи на пленника. Онзи, който все още дишаше.

— Говори — каза Уин.

— Не знам нищо.

— Лош отговор — каза Уин.

Говореше авторитетно и спокойно, с тон, който бе по-заплашителен от какъвто и да е вик.

— Ако не знаеш нищо, тогава си безполезен за мен. А ако си безполезен, ще свършиш като него.

Той махна към убития на пода.

Мъжът вдигна ръце. Очите му бяха разширени от страх.

— Хей, чакай една секунда. Няма тайни. Твоят приятел бездруго чу името на шефа. Барън. Казва се Барън. Но всички го наричат Човека Б.

— Човека Б работи в Средния запад — каза Уин. — Кой го е докарал тук?

— Не знам, кълна се.

Уин приближи пистолета към него.

— Отново си безполезен.

— Това е истината. Щях да ти кажа, ако знаех нещо повече. Всичко, което знам, е, че господин Б долетя късно снощи.

— Защо? — запита Уин.

— Има нещо общо с Грег Даунинг. Това е всичко, което знам, кълна се.

— Колко му дължи Даунинг?

— Не знам.

Уин пристъпи още по-близо към него. Притисна цевта на оръжието между очите на мъжа.

— Рядко пропускам от такова разстояние — каза той.

Мъжът падна на колене. Уин го последва с пистолета.

— Моля те — изстена мъжът умолително. — Не знам нищо друго.

Очите му се изпълниха със сълзи.

— Кълна се в Бога, не знам.

— Вярвам ти — каза Уин.

— Уин — обади се Майрън.

Очите на Уин не напуснаха бандита.

— Успокой се — каза той. — Просто исках да се уверя, че нашият приятел тук си е признал всичко. Изповедта е добра за душата, нали?

Мъжът бързо кимна в съгласие.

— Всичко ли си призна?

Още кимания.

— Сигурен ли си?

Ново кимване.

Уин свали оръжието.

— Тръгвай тогава — каза той. — Веднага.

Мъжът не изчака да му го кажат втори път.