Под прикритие

9.

Звънящият телефон сякаш прободе нервите в черепа му. Майрън примигна и отвори очи. През процепа между завесите проникваше слънчева светлина. Той провери мястото в леглото до себе си — първо с ръце, после с поглед. Джесика не беше там. Телефонът продължаваше да звъни. Майрън протегна ръка към него.

— Ало.

— Ето къде си бил.

Той затвори очи. Болката в главата му се усили десетократно.

— Здрасти, мамо.

— Вече не спиш ли в собствения си дом?

Домът му се намираше в мазето на къщата на родителите му, същата къща, в която беше израснал. Но Майрън прекарваше нощите си все по-често у Джесика. Това вероятно беше добре. Той беше на тридесет и две години, нормален, имаше достатъчно пари. Нямаше никаква причина все още да живее с мама и татко.

— Как върви пътешествието ви? — запита той.

Майка му и баща му пътуваха из Европа. Едно от онези пътешествия с автобус, при които минаваш през дванайсет града за четири дни.

— Мислиш ли, че ще се обадя от „Хилтън“ във Виена, за да си приказваме за пътешествието ни?

— Предполагам, че не.

— Знаеш ли колко струва да се обадиш от хотел във Виена? С всичките техни такси и данъци?

— Сигурен съм, че е много скъпо.

— Тук пред мен са цените. Ще ти кажа точно. Почакай малко. Ал, къде оставих онези цени?

— Мамо, това не е важно.

— Преди секунда бяха пред мен. Ал?

— Защо не ми разкажеш за това, когато се приберете у дома? — предложи Майрън. — Така и аз ще имам какво да очаквам.

— Запази духовитите си забележки за приятелите си. Знаеш много добре защо се обаждам.

— Не знам, мамо.

— Чудесно, тогава аз ще ти кажа. Един от хората от групата ни, от семейство Смелтман, много приятна двойка. Той е в бижутерския бизнес. Мисля, че името му е Марвин. Имат магазин в Монтклер. Минавахме оттам доста често, докато ти беше малък. Намира се на Блумфилд авеню близо до киното. Помниш ли?

— Аха.

Нямаше и представа за какво говори майка му, но така беше по-лесно.

— Та семейство Смелтман говорили със сина си по телефона снощи. Той им се обадил, Майрън. Знаел разписанието им. Просто се обадил на родителите си, за да се увери, че прекарват добре.

— Аха.

Майка му не беше в добро настроение. И нямаше начин да я спре. Можеше за секунди от модерната, интелигентна жена да се превърне в нещо сякаш излязло от „Свирача на покрива“. В момента явно се намираше в една от тези си фази.

— Както и да е. Семейство Смелтман се хвалили, че пътуват заедно с родителите на Майрън Болитар. Голяма работа. Кой вече те познава? Не си играл от години. Но те са големи почитатели на баскетбола. Иди, че ги разбери. Синът им те гледал как играеш, нещо такова, не знам точно. Та синът — мисля, че името му е Хърб или Хърби, или Ралф — та той им казал, че играеш професионален баскетбол. Казал им, че са те взели в „Драконите“. Казал, че си се завърнал в спорта. Поне така разбрах. Баща ти е ужасно засрамен. Имам предвид, напълно непознати говорят за това, а твоите собствени родители дори не знаят. Помислихме си, че семейство Смелтман са откачили.

— Не е каквото си мислиш — каза Майрън.

— Кое не е каквото си мисля? — запита тя. — От време на време играеш в двора. Добре, няма нищо лошо. Но не разбирам. Никога не си ми споменавал, че ще играеш отново.

— Няма да играя.

— Не ме лъжи. Снощи си направил две точки. Баща ти се обади на „Спортна линия“. Знаеш ли колко струва да се обадиш оттук на „Спортна линия“?

— Мамо, не е кой знае какво.

— Слушай, Майрън, познаваш баща си. Той се преструва, че това не означава нищо. Знаеш, че те обича, независимо от всичко. Но не е спрял да се усмихва, откак чу за това. Иска да се приберем у дома веднага.

— Моля те, не го правете.

— Не го правете — повтори тя раздразнено. — Ти му го кажи, Майрън. Знаеш, че човекът не е с всичкия си. Луд. Така че кажи ми какво става.

— Дълга история, мамо.

— Но е вярно? Играеш отново?

— Само временно.

— Какво означава това „само временно“?

Втората телефонна линия на Джесика се обади.

— Мамо, трябва да вървя. Съжалявам, че не ти казах по-рано.

— Какво? Това ли е всичко?

— Ще ти разкажа повече по-късно.

За негова изненада тя се примири без повече борба.

— Внимавай с коляното си.

— Ще внимавам.

Той се обади на другата линия. Беше Есперанца. Тя не си направи труда да му каже „здрасти“.

— Не е кръвта на Грег — съобщи Есперанца.

— Какво?

— Кръвта, която сте открили в мазето — поясни тя. — Група АБ положителна. Кръвната група на Грег е 0 отрицателна.

Майрън не беше очаквал да чуе това. Опита се да измисли някакво обяснение на нещата.

— Може Клип да е бил прав. Може да е била кръвта на някое от хлапетата на Грег.

— Невъзможно — възрази Есперанца.

— Защо?

— Не си ли учил биология в училище?

— В осми клас. Но бях прекалено зает да се заглеждам по Мери Ан Палмиеро. Какво?

— АБ е рядка група. За да бъде едно хлапе с такава група, родителите му трябва да са А или Б или е невъзможно. С други думи, ако Грег има нулева, хлапетата му не могат да бъдат с АБ.

— Може да е кръвта на някое приятелче. Може децата да са поканили на гости някой съученик.

— Разбира се — отвърна Есперанца. — Сигурно е точно така. Хлапетата си канят гости. Един от тях залива с кръв цялата стая и никой не почиства след това. О, и по странно съвпадение точно тогава Грег изчезва.

Майрън усука телефонната жица с пръсти.

— Не е кръвта на Грег — повтори той. — И сега какво?

Есперанца не си направи труда да отговори.

— Как, по дяволите, мога да разследвам нещо подобно, без да възбудя ничии подозрения? — продължи Майрън. — Трябва да задавам въпроси на хората, нали? А те ще искат да узнаят защо.

— Наистина ми е жал за теб — каза тя с тон, който говореше, че чувства всичко друго, но не и съжаление, — но трябва да отида в офиса. Ти ще дойдеш ли?

— Вероятно следобед. Сутринта ще отида да видя Емили.

— Това да не е старото гадже, за което Уин ми каза?

— Да — отговори Майрън.

— Не рискувай. Сложи си презерватив още отсега — посъветва го Есперанца и затвори.

Не е кръвта на Грег. Майрън не разбираше. Докато се унасяше снощи, беше измислил спретната малка хипотеза, която гласеше нещо такова: бандитите са търсили Грег. Може да са го понабили малко и той да е прокървил. Просто за да му покажат, че сериозно са се заели с него. Грег е реагирал, като е избягал.

Това звучеше правдоподобно. Обясняваше кръвта в мазето. Обясняваше защо Грег внезапно е изчезнал. Да, чудесно и спретнато уравнение: един побой плюс една смъртна заплаха равно на човек, който бяга и се крие.

Проблемът беше, че кръвта в мазето не принадлежеше на Грег. Това направо разбиваше хипотезата му. Ако Грег е ял бой в мазето, тогава това щеше да е неговата кръв. Грег щеше да кърви със собствената си кръв, а не с нечия чужда. Всъщност беше доста трудно да кървиш с чужда кръв. Майрън поклати глава. Имаше нужда от душ. Ако още малко поразмишляваше по въпроса, сигурно теорията за закланите пилета щеше да му се види реална.

Той се сапуниса, после застана с гръб към душа и остави водата да тече по раменете и надолу по гърдите му. След малко се избърса и се облече. Джесика седеше пред компютъра в другата стая. Беше се научил да не я безпокои, когато чуе тракането на клавиатурата. Остави й бележка и излезе. Хвана влака до центъра и отиде до паркинга на 46-а улица. Марио му хвърли ключовете, без да вдигне поглед от вестника си. Майрън пое на север по ФДР. Пътят беше стеснен заради строителните работи по него, но Майрън успя да стигне до моста „Джордж Вашингтон“ сравнително бързо. Пое по шосе 4 през едно място, наречено Парамус, което всъщност представляваше нещо като гигантски универсален магазин, претендиращ да е град. Зави надясно и мина покрай сградата на Набиско на шосе 208.

Когато спря пред къщата на Емили, усещането, че преживява същото нещо за втори път, го стресна също като предупредително плясване от добронамерен баща. Беше идвал тук и преди, разбира се, по време на ваканциите, докато ходеше с Емили. Къщата беше тухлена, модерна и доста голяма. Намираше се в дъното на сляпа улица. Задният двор беше ограден. Майрън си спомни, че там имаше плувен басейн. Спомни си също, че имаше и зимна градина. Спомни си как се любеше с Емили там с дрехи, усукани около глезените, а влагата покриваше кожите им с фин слой пот. Сладки младежки спомени.

Той паркира колата, угаси двигателя, но остана да седи вътре. Не беше виждал Емили повече от десет години. През изминалото време се бяха случили много неща, но той все още се страхуваше от нейната реакция, когато го види. Мисълта как Емили отваря вратата, изкрещява „Копеле!“ и после я затръшва в лицето му, беше една от причините, поради която не я предупреди по телефона за посещението си.

Майрън погледна през прозореца на колата. По улицата нямаше никакво движение. Но пък и къщите бяха само десет.

Той се замисли как да подходи най-добре, но не му дойде никаква идея. Погледна часовника си, но дори не забеляза времето. Въздъхна. Едно нещо беше сигурно. Не можеше да седи тук цял ден. Това беше хубав квартал, от онези, където някой можеше да го забележи, да реши, че е подозрителен, и да се обади в полицията. Време беше да се задвижи. Майрън отвори вратата и излезе от колата. Кварталът беше поне на петнадесет години, но все още изглеждаше нов. Всички дворове бяха доста голи. Нямаше достатъчно дървета и храсти. Тревата напомняше за мъж с лошо присадена коса.

Майрън пое по тухлената пътечка. Усети, че дланите му са потни. Звънна на звънеца. Част от него се върна в миналото, припомняйки си познатата мелодия на звънеца. Вратата се отвори. Емили застана пред него.

— Добре, добре — каза тя.

Майрън не беше сигурен дали тонът й е изненадан или саркастичен. Емили се беше променила. Изглеждаше малко по-слаба и в по-добра форма. Лицето й също беше отслабнало и скулите й изпъкваха. Косата й беше подстригана късо и добре направена.

— И ако това не е човекът, когото оставих да ми се измъкне — каза тя.

— Здрасти, Емили.

Страхотен специалист беше по разговорите, няма що.

— Да не си тук, за да ми направиш предложение?

— Бях тук преди и го направих.

— Но всъщност не го желаеше много, Майрън. Тогава исках искреност.

— А сега?

— Сега осъзнах, че искреността е прекалено възвеличавана — усмихна се тя.

— Изглеждаш много добре, Емили.

Подкараше ли веднъж, тъпите реплики следваха една след друга.

— Ти също — отговори тя, — но няма да ти помогна.

— В какво да ми помогнеш?

Тя направи гримаса.

— Влизай — покани го Емили.

Майрън я последва вътре. Къщата беше с високи като в църква тавани и боядисани в бяло стени. С много въздух. Предното фоайе беше застлано със скъпи плочки. Емили го въведе във всекидневната. Майрън седна на бяло канапе. Подовете бяха от буково дърво. Съвсем същото като преди десет години. Или си бяха купили същите мебели, или къщата беше невероятно добре поддържана. Никъде нямаше петънце. Единствената неразбория беше купчина вестници в ъгъла. Най-вече таблоиди, като се съди по вида им. Огромното заглавие на първа страница на „Ню Йорк Поуст“ гласеше: „СКАНДАЛ!“. Адски точно.

Старо куче влезе в стаята със сковани крака. Изглеждаше, сякаш се опитваше да завърти опашка, но резултатът беше плачевен. Кучето успя да близне ръката на Майрън със сух език.

— Я гледай — каза Емили. — Бени те помни.

Майрън настръхна.

— Това Бени ли е?

Тя кимна.

Семейството на Емили беше купило свръхактивното кученце за нейния по-малък брат Тод, когато Майрън започна да се среща с нея. Той седеше тук, когато родителите й донесоха кученцето. Малкият Бени се клатеше из стаята и примигваше и после се изпишка на пода. Никой не се ядоса. Бени бързо свикна с хората. Поздравяваше всички, като скачаше върху тях, вярвайки, че никой никога не би го наранил. Но Бени вече не скачаше. Изглеждаше много стар. Изглеждаше прекалено близо до смъртта. Внезапна тъга заля Майрън.

— Изглеждаше добре снощи — каза Емили. — Приятно ми беше да те видя обратно на игрището.

— Благодаря.

— Жаден ли си? — запита тя. — Мога да ти направя малко лимонада. Също като в пиесата на Тенеси Уилямс. Лимонада за джентълмена посетител. Само се съмнявам, че Аманда Уингфилд е използвала смес „Кристъл лайт“.

Преди Майрън да успее да отговори, тя изчезна от стаята. Бени погледна към него, опитвайки се да го види със замъглените си от старостта очи. Майрън го погали по ухото. Опашката замаха по-енергично. Майрън тъжно се усмихна на кучето. Бени се премести по-близо до него, сякаш разбираше чувствата на Майрън и благодареше за тях. Емили се върна с две чаши лимонада.

— Заповядай — каза тя, като му подаде чашата и седна.

— Благодаря — отвърна Майрън и отпи.

— Е, какво е следващото в графика ти, Майрън?

— Следващото?

— Още едно завръщане?

— Не разбирам.

Емили отново се усмихна.

— Първо заменяш Грег на игрището — каза тя. — Може би после ще поискаш да го замениш в спалнята.

Майрън едва не се задави с лимонадата, но успя да сподави кашлицата си. Винаги с желание да шокира хората. Класическата Емили.

— Не е смешно — каза той.

— Просто реших да се позабавлявам.

— Да, знам.

Емили облегна лакът на канапето и подпря главата си с ръка.

— Чувам, че ходиш с Джесика Кълвър — каза тя.

— Да.

— Харесвам книгите й.

— Ще й кажа.

— Но и двамата знаем истината.

— Коя истина?

Тя се наведе напред и бавно отпи от чашата си.

— Сексът с нея не е толкова добър колкото беше с мен.

Пак класическата Емили.

— Сигурна ли си в това? — запита Майрън.

— Абсолютно — отговори тя. — Не се правя на прекалено отворена. Убедена съм, че твоята мис Кълвър е доста опитна. Но с мен беше ново. Беше откритие. Беше невероятно горещ секс. Нито един от нас не би могъл да преживее същото с друг човек. Невъзможно е. Все едно да се върнеш обратно във времето.

— Не сравнявам — каза Майрън.

С усмивка и поклащане на глава Емили каза:

— Глупости.

— И ти не би искала да сравнявам.

Усмивката не изчезна.

— Хайде стига, Майрън. Няма да започнеш да ми дрънкаш всички онези емоционални глупости, нали? Няма да ми кажеш, че с нея е по-добре, защото споделяте силна и прекрасна връзка и следователно сексът е над чисто физическото? Това никак не би ти отивало.

Майрън не отговори. Не знаеше какво да каже и не се чувстваше твърде удобно поради разговора.

— Какво имаше предвид преди? — запита той, променяйки темата. — Когато каза, че няма да ми помогнеш?

— Точно каквото казах.

— С какво няма да ми помогнеш?

Отново прочутата усмивка.

— Била ли съм някога глупава, Майрън?

— Никога — отговори той.

— Мислиш ли наистина, че вярвам на тази история със завръщането? Или на другата — че Грег бил „в уединение“ поради контузия на глезена? Посещението ти тук само потвърждава подозрението ми.

— Какво подозрение?

— Грег е изчезнал. Ти се опитваш да го откриеш.

— Какво те кара да мислиш, че Грег е изчезнал?

— Моля те, Майрън, не си играй с мен. Дължиш ми поне това.

Той кимна бавно.

— Знаеш ли къде е?

— Не. Но се надявам, че копелето е мъртво и гние в някоя дупка.

— Спри да ми поднасяш тежки думи — каза Майрън. — Кажи ми как наистина се чувстваш.

Този път усмивката беше по-тъжна. Майрън почувства болка. Грег и Емили се бяха влюбили. Бяха се оженили. Имаха две деца. Какво бе съсипало всичко това? Беше ли нещо скорошно… или нещо в миналото им, нещо, което не е било наред от самото начало? Майрън усети как гърлото му пресъхва.

— Кога видя Грег за последен път? — запита той.

— Преди един месец.

— Къде?

— В съда.

— Вие двамата говорите ли си?

— Имах предвид точно онова, което казах преди. За това, че ми се иска той да е мъртъв и да гние някъде.

— Ще приема това като отрицателен отговор на въпроса ми.

Емили кимна.

— Ако той се крие, имаш ли някаква представа къде може да е?

— Не.

— Няма ли вила? Или някое местенце, където обича да прекарва свободното си време?

— Не.

— Знаеш ли дали си има приятелка?

— Не. Но бих съчувствала на горката жена.

— Чувала ли си някога името Клара?

Тя се поколеба. Показалецът й започна да почуква по коляното й, стар жест, толкова познат, че почти го болеше да я гледа.

— Нямаше ли една Клара, която живееше на моя етаж в „Дюк“? — запита тя. — Да, Клара Андерсън. Красиво момиче.

— А нещо от по-скоро?

— Не — отговори Емили, като седна по-изправено и кръстоса крака. — Как е Уин?

— Същият си е.

— Едно от вечните неща в живота. Той те обича много, нали знаеш. Чудя се дали не е латентен хомосексуалист.

— Двама мъже могат да се обичат един друг и без да са педали — каза Майрън.

Емили повдигна вежди.

— Наистина ли мислиш така?

Отново започваше да го дразни. Грешка.

— Знаеш ли, че Грег се е подготвял да подпише сделка за реклама? — попита той.

Това привлече вниманието й.

— Сериозно ли говориш?

— Да.

— Голяма ли?

— Огромна, доколкото знам — отговори Майрън. — С „Форте“.

Емили стисна ръце. Сигурно щеше да ги свие в юмруци, ако ноктите й не бяха толкова дълги.

— Мръсно копеле.

— Какво?

— Изчака разводът да приключи, за да не мога да получа нищо. После подписва сделката. Гадно копеле.

— Какво искаш да кажеш с това „нищо“? Грег си е бил богат и преди подписването на сделката.

Емили поклати глава отрицателно.

— Агентът му загуби всичко. Или поне така твърдяха в съда.

— Мартин Фелдър?

— Да. Грег нямаше и стотинка на свое име. Копеле!

— Но Грег все още работи с Фелдър. Защо би останал при човек, който е загубил всичките му пари?

— Не знам, Майрън — отговори тя с раздразнен глас. — Вероятно копелето е излъгало. Не му е за първи път.

Майрън зачака. Емили го погледна. В очите й напираха сълзи, но тя успя да ги преглътне. Изправи се и отиде в другия край на стаята. Сега стоеше с гръб към него. Гледаше през стъклената врата към оградения двор. Басейнът беше покрит с найлон. Появиха се две деца. Момченце на около десетина години гонеше момиченце, което изглеждаше на осем. И двете деца се смееха весело. Лицата им изглеждаха зачервени от студа или от тичането. Момченцето спря, когато видя майка си. Усмихна се и й махна. Емили вдигна ръка и му махна в отговор. Децата продължиха забавленията си. Емили обви ръце около себе си, сякаш й беше студено.

— Той иска да ми ги отнеме — съобщи тя със забележително спокоен глас. — Готов е да направи всичко, за да ги вземе.

— Какво например?

— Най-гадните неща, които можеш да си представиш.

— Колко гадни?

— Не ти влиза в проклетата работа.

Емили все още стоеше с гръб към него. Майрън видя, че раменете й потрепват.

— Изчезвай — каза тя.

— Емили…

— Ти искаш да му помогнеш, Майрън.

— Искам да го намеря. Има разлика.

Тя поклати глава.

— Не му дължиш нищо — каза тя. — Знам, че си мислиш точно това. Такъв си. Видях чувството за вина, изписано на лицето ти преди години, видях го и сега, когато отворих вратата. Всичко е свършено, Майрън. Това няма нищо общо със станалото между нас. Той никога не узна за това.

— Това трябва ли да ме накара да се чувствам по-добре? — запита Майрън.

Емили се завъртя към него.

— Не е предназначено да те кара да се чувстваш по-добре — рязко каза тя. — Не става дума за теб. Аз съм онази, която се омъжи за него. Аз съм онази, която го предаде. Не мога да повярвам, че все още обвиняваш себе си за това.

Майрън преглътна тежко.

— Той ме посети в болницата. След като бях контузен. Седя при мен и си говорихме с часове.

— И това го прави свестен тип?

— Не трябваше да го правим.

— Я порасни — каза тя. — Това беше преди повече от десет години. Минало и забравено.

Мълчание.

Мина известно време и Майрън погледна към нея.

— Можеш ли наистина да загубиш децата си? — запита той.

— Да.

— Докъде би стигнала, за да ги запазиш?

— Толкова далеч, колкото се наложи.

— Би ли убила, за да ги запазиш?

— Да — без никакво колебание отговори тя.

— И направи ли го?

— Не.

— Имаш ли представа защо някакви бандити търсят Грег?

— Не.

— Не си ли ги наемала?

— Ако го бях направила — отговори Емили, — нямаше да ти кажа. Но ако тези бандити искат да наранят Грег, ще направя всичко, което мога, за да им помогна да го намерят.

Майрън остави чашата с лимонада.

— Май ще е по-добре да тръгвам — каза той.

Емили го изпрати до вратата. Преди да я отвори, тя сложи ръка на рамото му. Докосването й сякаш прогори плата на сакото му.

— Всичко е наред — нежно каза тя. — Забрави. Грег никога не узна.

Майрън кимна.

Тя си пое дълбоко дъх и се усмихна отново. Гласът й се върна към нормалния си тон.

— Беше хубаво да те видя отново, Майрън.

— На мен също.

— Ела пак някой път.

Емили се опитваше да говори съвсем небрежно, но Майрън знаеше, че всичко е преструвка. Беше го виждал и преди.

— Може да си позволим един бърз сеанс в името на старите времена. Няма да ни заболи, нали?

Последен опит да го шокира. Майрън се отдръпна от нея.

— Така си казахме и последния път — отвърна той. — А все още боли.