Под прикритие

42.

Майрън и Джесика седяха на канапето в апартамента й. Той й разказа всичко. Джесика сви колене, обгърна ги с ръце и се залюля напред-назад. Очите й бяха изпълнени с болка.

— Тя беше моя приятелка — каза Джесика.

— Знам.

— Чудя се.

— Какво?

— Какво бих направила аз самата в подобна ситуация? За да те защитя.

— Не би убила.

— Не — съгласи се тя. — Предполагам, че не бих.

Майрън я наблюдаваше. Джесика изглеждаше на ръба на сълзите. Той каза:

— Мисля, че научих нещо за нас двамата от всичко това.

Тя изчака продължението.

— Уин и Есперанца не искаха да играя отново. Но ти не се опита да ме спреш. Страхувах се, че може да не ме разбираш толкова добре, колкото ме разбират те. Но въобще не беше така. Ти видя това, което те не успяха.

Джесика го загледа с проницателен поглед. Пусна краката си на пода.

— Всъщност никога преди не сме говорили за това — каза тя.

Майрън кимна.

— Истината е, че ти никога не си оплаквал края на кариерата си — продължи Джесика. — Никога не показа слабост. Напъха всичко в някакъв вътрешен куфар и продължи напред. Зае се с какво ли не с пълно отчаяние. Не изчака. Сграбчваше това, което беше останало, и го притискаше към себе си, защото се страхуваше, че целият свят е крехък като коляното ти. Отиде в правния факултет. Затича се да помагаш на Уин. Държеше се фанатично за каквото можеше.

Тя замълча.

— Включително и за теб — довърши той.

— Да. Включително и за мен. Не само защото ме обичаше. А защото се страхуваше, че може да изгубиш още нещо, освен това, което вече си загубил.

— Обичах те — каза Майрън. — И все още те обичам.

— Знам. Не се опитвам да те обвиня за всичко. Бях идиотка. Вината беше най-вече моя. Признавам го. Но любовта ти тогава граничеше с отчаянието. Ти канализира мъката си в нужда от мен. Задушавах се. Не искам да звуча като аматьор психиатър, но ти имаше нужда да потъгуваш. Имаше нужда да оставиш всичко зад себе си, а не да го потискаш. Но не искаше да погледнеш истината.

— Мислела си, че ако играя отново, ще мога да видя истината — каза Майрън.

— Да.

— Това не беше пълно излекуване.

— Знам — съгласи се Джесика. — Но според мен ти помогна да почувстваш известно облекчение.

— И затова мислиш, че сега е подходящият момент да се преместя при теб?

Джесика преглътна.

— Ако искаш — каза тя. — Ако си готов.

Майрън вдигна поглед и каза:

— Ще имам нужда от повече място в гардероба.

— Готово — прошепна Джесика. — Колкото искаш.

Тя се сгуши в него. Майрън я прегърна, придърпа я по-близо към себе си и се почувства у дома.

Беше гореща утрин в Тъксън, Аризона. Едър мъж отвори предната врата на къщата си.

— Вие ли сте Бърт Уесън?

Едрият мъж кимна.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — запита той.

Уин се усмихна.

— Да — отговори той. — Мисля, че можете.