Под прикритие

30.

Хектор не се зарадва, когато видя Майрън отново в ресторант „Паркова гледка“.

— Вярваме, че сме открили съучастника на Сали — съобщи Майрън.

Хектор чистеше плота с парцал.

— Казва се Норман Лоуенстайн. Познавате ли го?

Хектор поклати глава отрицателно.

— Бездомен е. Мотае се отзад и използва обществения телефон.

Хектор спря да чисти.

— Мислите, че бих пуснал бездомен в кухнята? — запита той. — Ние дори нямаме задна алея. Вижте.

Отговорът не изненада Майрън.

— Той седеше на бара, когато идвах онзи ден — опита той. — Небръснат. Дълга черна коса. Вехто бежово палто.

Все още чистейки плота, Хектор каза:

— Мисля, че знам кого имате предвид. Черни маратонки?

— Точно така.

— Често идва тук, но не знам името му.

— Виждали ли сте го да говори със Сали?

Хектор сви рамене.

— Може би. Когато тя го е обслужвала. Всъщност не знам.

— Кога беше тук за последен път?

— Не съм го виждал от деня, когато дойдохте вие — отговори Хектор.

— Никога ли не сте се запознавали с него?

— Не.

— И не знаете нищо за него?

— Не.

Майрън записа телефонния си номер на лист хартия.

— Ако го видите, моля, обадете се. Наградата е хиляда долара.

Хектор погледна листчето.

— Това служебният ви номер ли е? В „AT&T“?

— Не, това е личният ми телефон.

— Аха — отвърна Хектор и добави. — Обадих се в „AT&T“, след като си тръгнахте последния път. Няма такова нещо като У511 и няма служител на име Бърни Уорли.

Той не изглеждаше особено раздразнен, но нямаше и радостен вид. Просто чакаше, наблюдавайки Майрън със сериозен поглед.

— Излъгах ви — каза Майрън. — Съжалявам.

— Как е истинското ви име? — запита Хектор.

— Майрън Болитар — представи се той и подаде една от визитните си картички.

Хектор я разгледа внимателно.

— Вие сте спортен агент?

— Да.

— Какво общо може да има един спортен агент със Сали?

— Това е дълга история.

— Не трябваше да лъжете така. Не е редно.

— Знам — съгласи се Майрън. — Нямаше да го направя, ако не беше много важно.

Хектор прибра картичката в джоба си.

— Имам клиенти — каза той и му обърна гръб.

Майрън се зачуди дали да не му обясни как стоят нещата, но нямаше смисъл.

Уин го чакаше на тротоара.

— Е? — запита той.

— Коул Уайтман е бездомник, който се нарича Норман Лоуенстайн.

Уин махна на едно такси. Шофьор с тюрбан спря пред тях. Качиха се. Майрън му съобщи къде отиват. Шофьорът кимна и тюрбанът му докосна тавана на таксито. От предните колони гърмеше музика на цитра, която сякаш разкъсваше въздуха с остри нокти. Ужасно. Кошмарният шум правеше Бени и Вълшебната му цитра да звучат като Ицхак Перелман. Но все пак бе за предпочитане пред Яни.

— Въобще не прилича на старата снимка — каза Майрън. — Правил си е пластична операция. Пуснал е дълга коса и я е боядисал катраненочерна.

Спряха пред светофар. Син „Трансам“ закова до тях. Беше един от онези модели, които пружинират нагоре-надолу, докато уредбата в тях гърми с такава сила, че звукът може да стигне до центъра на земята. Таксито се разтресе от високите децибели. Светофарът светна зелено. „Трансам“-ът изфуча напред.

— Започнах да мисля за това как Лиз Горман се е дегизирала — продължи Майрън. — Хванала е най-отличителната си черта и я е променила напълно. Коул е бил добре възпитаното, прилично подстригано, богато момче. Какъв по-добър начин да промениш образа си от това да се превърнеш в мърляв бездомник?

— Мърляв еврейски бездомник — поправи го Уин.

— Точно така. Та когато Димонти ми каза, че професор Бауман обичал да си прави компания с бездомните, нещо ми просветна.

Тюрбанът излая:

— Кой път?

— Какво?

— Път. По „Хенри Хъдсън“ или „Бродуей“?

— „Хенри Хъдсън“ — отговори Уин и се обърна към Майрън. — Продължавай.

— Мисля, че така е станало — започна Майрън. — Коул Уайтман е подозирал, че Лиз Горман си има неприятности. Вероятно не му се е обадила или не се е срещнала с него. Нещо такова. Проблемът му е бил, че не е можел да провери лично. Уайтман нямаше да оцелее в нелегалност толкова много години, ако беше глупав. Знаел е, че ако полицията я открие, ще му сложат капан. Точно както се опитват да направят сега.

— Затова — обади се Уин — той те хваща ти да свършиш работата вместо него.

Майрън кимна.

— Мотае се около ресторанта и се надява да чуе нещо за Сали. Когато ме чува да говоря с Хектор, разбира, че съм най-добрата му възможност. Подхвърля ми онази откачена история за това как се познава с нея покрай използването на телефона в ресторанта. Твърди, че са били любовници. Историята ми се стори странна, но не си направих труда да я проверя. Както и да е. Той ме води до дома й. След като аз влизам вътре, той се скрива и чака да види какво ще стане. Вижда как пристигат ченгетата. Вероятно е видял и как изнасят трупа. Предполагам, че е наблюдавал някъде от безопасно разстояние. Това потвърждава подозренията му. Лиз Горман е мъртва.

Уин се замисли за момент.

— А сега мислиш, че професор Бауман се вижда с него, когато посещава бездомните?

— Да.

— Значи следващата ни цел е да намерим Коул Уайтман.

— Да.

— Сред мърлявите бездомници в някой забравен от бога приют?

— Да.

Уин погледна тъжно.

— О, господи — изохка той.

— Можем да му сложим капан — каза Майрън. — Но мисля, че ще ни е нужно прекалено много време.

— Как да му сложим капан?

— Смятам, че той е човекът, който ми се обади по телефона снощи — отговори Майрън. — Каквито и изнудвачески планове да е имала Лиз Горман, логично е да се предположи, че и Коул Уайтман е участвал.

— Но защо се обажда на теб? — попита Уин. — Ако има нещо срещу Грег Даунинг, защо ти ще си мишената за изнудване?

Това беше въпрос, който мъчеше и Майрън.

— Не съм сигурен — бавно отвърна той. — Най-доброто, което можах да измисля, е, че Уайтман ме е познал в ресторанта. Вероятно е решил, че съм тясно свързан с Грег Даунинг. И когато не е успял да се свърже с него, решава да опита при мен.

Мобифонът на Майрън звънна. Той го включи и каза „ало“.

— Хей, Старски — каза Димонти.

— Аз съм Хъч — поправи го Майрън. — Ти си Старски.

— Както и да е — каза Димонти. — Мисля, че няма да откажеш да доведеш задника си в участъка колкото се може по-бързо.

— Да не си открил нещо?

— Само ако наричаш снимка на убиеца, напускащ дома на Горман, нещо — отговори Димонти.

Майрън едва не изпусна телефона.

— Наистина ли?

— Да. И никога няма да се сетиш какво.

— Какво?

— Убиецът е жена.