Поглед в мрака

9.

— Значи вече имаме доверие на Талрик, така ли? — попита Ахеос. Изглеждаше по-добре, наистина по-добре, откакто молецородните лечители се бяха заели с него. Пътуването до Тарн явно си бе струвало усилията, макар че сега се задаваха нови неприятности.

— Ами… мисля, че му вярвам — каза Че.

— Мислиш, че му вярваш? — Ахеос изкриви лице. — Това никак не звучи категорично, Че.

Той протегна ръка и Че я хвана, като за пореден път се удиви на изящните му пръсти.

— Нали помниш Мина, Ахеос? — поде тя. — Помниш Кимене и окупацията.

— Помня ги, да.

— Разполагаме с нещо, което ще им помогне — изтъкна простичко тя. — Трябва да признаеш, че логиката на Талрик е желязна.

— Само ако информацията му е сигурна. И ако приемем, че не се опитва да те вкара в капан.

— За това не знам. — Тя сви рамене. — Но ако искаше да ни предаде в имперски ръце, досега да го е направил. Тук, например. Или по пътя насам дори — можеше да ме принуди да кацна в Хелерон, който е окупиран и е само на крачка от Тарн. Или да продължа към Аста, където гъмжи от имперски войници. Мисля, че Талрик е… че се чувства изгубен. Преди е имал цяла империя зад гърба си, а сега е сам и това е ново за него.

— Бедният Талрик — отбеляза отровно Ахеос.

— Но нали виждаш логиката, все пак? Ако Мина въстане, Империята ще разполага с по-малко войници, които да хвърли срещу Равнините. Ако Мина и онзи другият град се разбунтуват, а Стен успее да привлече Федерацията на наша страна… знам ли, току-виж сме успели да разклатим цялата западна Империя. А сигурно има и други места, които биха се опитали да отхвърлят хомота, ако знаят, че Империята няма достатъчно войници, които да прати срещу тях.

Ахеос затвори очи, потънал в размисъл.

— Мравкородните в Мейнис — каза той. — И Са. Да, има и други. — После отвори своите странни очи, без ирис и зеница, които винаги я караха да се чуди дали гледа към нея или не. — Разбирам логиката, Че, наистина я разбирам. И помня Мина. Навярно сме в дълг към минасците, освен всичко друго. Но просто… просто нямам доверие на Талрик и това е. И се тревожа за теб.

— А аз се тревожа за теб — призна тя. — Така де, оставям те тук, в техните ръце. Освен ако не греша, собствените ти хора нямаше да си мръднат и пръста, ако осородните бяха решили, че си пленник, а не гост.

Той се усмихна леко.

— Не е изключено нещата тук да са в процес на промяна. Не е изключено тарнианци най-сетне да са разбрали, че светът е голям и че малцината, които са си подали носа извън залите на града, могат да бъдат полезни, пък макар и не докрай достойни за доверието им.

— Сериозно? — попита тя с високо вдигнати вежди.

— Срещнах се с разни хора — обясни Ахеос. — Те не ме харесват, Че. И няма как, защото съм нарушил твърде много неписани закони. Не ме харесват, но имат нужда от мен. А положението тук не е такова, каквото изглежда на пръв поглед. Имам предвид окупацията. Забравяш, че ние сме лукави хора, по свой си начин.

Тя стисна устни.

— Е, щом ти си склонен да се довериш на тях, не виждам защо аз да не се доверя на Талрик.

— Че, това са различни неща, повярвай ми.

— Знам, но…

Усмивката му стана още по-горчива.

— Знам. Стенуолд би направил същото на твое място. Знам и какво означава Мина за него. За него Мина е първият му досег с Империята, неговото откровение. Знам. — Стисна по-силно ръката й. — И на теб ти се иска да му съобщиш как си помогнала за освобождението на Мина. Искаш той да се гордее с теб.

Последното твърдение я сряза надълбоко.

— Искам сама да се гордея със себе си — възнегодува тя. — Досега само вървя по стъпките на други хора, мотая се. Още нищо не съм направила. И сега искам да взема инициативата в свои ръце.

Че беше убедила хората от Древната съобщност да застанат рамо до рамо със Сарн, спомни си Ахеос. Пак тя беше донесла чертежите на щраколъка. Намерила беше съюзници в Соларно и в Тарн. Ала всичко това не й беше достатъчно, защото още се чувстваше в сянката на чичо си и на доведената си сестра Тиниса.

При мисълта за Тиниса го побиха тръпки, макар че не я беше видял да вдига меча си срещу него. Оттам логично се сети за другия основен играч в тази драма — комарородния, чиято помощница чрез несъзнателното съдействие на Тиниса му беше нанесла раната и едва не го беше убила. Още един въпрос, който да обсъди със скририте. Дори да не беше прикован към леглото, дори да можеше да тръгне с Че и Талрик към Мина, дългът пак би го заставил да остане тук.

— Върви тогава — отстъпи той. — Трябва да отидеш, права си. Но те моля за едно — не позволявай на Талрик да води еднолично играта. Не му давай шанс да те предаде. Когато пристигнете в Мина, вярвай само на Кимене и нейните хора, дори на онзи стар скорпион вярвай повече, отколкото на Талрик. Ако Империята реши отново да му протегне ръка, брой го техен.

— Знам — каза Че.

Ахеос се наведе напред и тя го прегърна внимателно, но въпреки това усети как той потръпва от болка.

— А ти не вярвай на хората си повече от необходимото — предупреди го на свой ред Че. — Ако наистина те харесват, всичко ще бъде наред, но ако само се нуждаят от теб, ще те зарежат веднага щом тази нужда отпадне.

— О, знам — каза той. — Не си мисли, че не го знам.

Въпреки това, когато Че поспря на вратата, преди да си тръгне, внезапна мисъл споходи Ахеос. „Повече никога няма да я видя.“ Надяваше се да е обикновен страх, а не предчувствие на провиждащ.

След като Че си тръгна, Ахеос долови някакво движение и скоро Зареа пристъпи в стаята с присвити очи. Излъчваше нескрита подозрителност.

— Чула си всичко, разбира се — въздъхна уморено Ахеос. — Мравкороден да бях, пак щях да имам повече уединение.

— Дори да оставим настрана извратените ти вкусове — отвърна тя, — казаното току-що беше само на крачка от предателството.

— Само ако смяташ, че тя би ме предала.

— Ако ще ходи в Империята, по-добре да не знае нищо, свързано с нашите планове.

Ахеос я гледа дълго, толкова дълго, че Зареа не издържа и попита:

— Какво? Какво има?

— Вече разбирам защо ви е нужна моята различна гледна точка — каза й той. — В Тарн има имперски гарнизон. Имате имперски губернатор. Защо все още смятате, че не сте част от Империята?

Тя смръщи вежди, но не отговори на въпроса му, вместо това каза:

— Като говорим за губернатора, крайно време е да се срещнете. Не е редно той да идва при теб, затова ти ще трябва да идеш при него.

Наложи се да му помогнат. Не беше в състояние сам да извърви трудния преход от няколко коридора и завоя. Оздравяваше бързо, но раната едва не го беше убила. Заведоха го в стая за медитация. „Дали пък не се надяват да приобщят Империята към своя начин на мислене?“

Вътре завариха старица. Скрир. Жената измери Ахеос със сдържан, но не и враждебен поглед. Стори му се дори, че съзира сянка на страх нейде дълбоко в белите й очи. Тя кимна на придружителите му и те му помогнаха да седне до нея. Богомолкороден в дълга роба коленичи на крачка встрани и зад Ахеос, готов да му помогне при нужда.

— Не казвай нищо — инструктира го скрирът. — Само наблюдавай.

Зареа стоеше до вратата, а по коридора отвън се чуваше отсечен тропот на ботуши — съдбата наближаваше с маршова стъпка.

Новодошлият беше с неофициална имперска униформа — без броня, само с туника и плащ в черно и златно, обилно накичен с бижута. Появи се, следван от млада осородна робиня и почетен ескорт от шестима стражи, високомерен и арогантен, изобщо образ и подобие на типичния имперски губернатор.

Старицата стана да го посрещне и дори Ахеос се надигна с помощта на богомолкородния.

— Милорд губернатор Тегрек — поздрави го Зареа с грижливо отрепетирано спокойствие. Но Ахеос не можа да заблуди — той познаваше хората си и веднага разбра, че Зареа е центърът, възелът, който крепи тази крехка конфигурация. И че самата тя е наясно с незавидната си роля. Товарът на гигантска отговорност лежеше върху нейните плещи и дребните издайнически признаци на вътрешно напрежение не убягнаха от погледа на провиждащия. От известно време той долавяше у себе си растящо негодувание към своя народ, към изолацията, в която молецородните бяха избрали да живеят, дразнеше го враждебността им към останалия свят и най-вече към народа на Че. Зареа обаче го изпълваше с възхищение. Зареа, която съзнателно беше влязла в устата на звяра, за да спаси молецородните.

Новият губернатор Тегрек не беше от най-расовите представители на народа си — нисък, поокръглил се и безвкусно накичен с бижута. Въпреки това се постара да направи нужното впечатление и изгледа пренебрежително присъстващите, преди да освободи ескорта си. Последното не беше проява на безразсъдна смелост пред лицето на опасността, а увереност на човек, който знае, че врагът му е сломен.

Войниците излязоха, а Тегрек изчака, сякаш се ослушваше кога стъпките им в коридора ще заглъхнат, а светликът на фенерите им ще угасне. Единственото осветление в малката стая бяха двете факли, които богомолкородният слуга беше запалил и чиято пушлива светлина хвърляше неспокойни сенки по стените.

Тегрек се ухили самодоволно. Само по този начин можеше да се опише промяната в изражението му. Хвърли поглед назад към коридора и се ухили самодоволно. Напрежението отпреди малко — изиграно напрежение, може би? — се стопи без следа. Богомолкородният помогна на Ахеос да седне отново на пода и оттам, с кръстосани крака, той видя как осородният губернатор на Тарн облича черна роба и се превръща в местен. Тегрек удържа останките от суровата си фасада още малко, докато осородната девойка нагласи както трябва робата му, след това се усмихна — на тях или на себе си може би.

— Милорд губернатор — поздрави го скрирът, потънала почти изцяло в диплите на робата си и хванала завит на спирала жезъл в едната си ръка. Като всички скрири и като повечето издигнати молецородни, тя не беше разкрила името си.

Тегрек погледна към нея, после към Ахеос, а накрая седна на пода. Нагизден в черната роба, той спокойно можеше да мине за едър молецороден ученик, жаден да получи знания от своите учители. „И е точно такъв“ — помисли си Ахеос. Бяха го предупредили, но той не повярва. „Осороден провиждащ, който е трябвало да се учи сам, а сега е тук да се учи от майсторите в занаята.“

Зареа също седна, робинята последва примера й. Старицата направи няколко колебливи стъпки.

— Това е Ахеос — посочи тя. — Идва при нас от Равнините, където твоите хора водят война.

Тегрек кимна.

— Наближава време на криза, Тегрек — каза тя и назовавайки го по име, без сама да изрича своето, наложи авторитета си над него. — Включително и за теб. Разбираш ли ме?

— Мисля, че да — отвърна осородният, все така с усмивка на уста.

— Сделката ни още е в сила, нали?

— Аз нямам оплаквания. — Той хвърли поглед към момичето до себе си и Ахеос забеляза, че след оттеглянето на стражите дистанцията между господар и робиня също се е стопила значително.

— Ти се показа като способен ученик — призна скрирът. — Постигна повече, отколкото можеше да се очаква предвид произхода ти.

Тегрек спря погледа си на Ахеос, сякаш се опитваше да проникне в душата му. Ахеос на свой ред стори същото и видя човек, който плува в чужди води и бързо се отдалечава от познатия бряг.

„Какво ли е било да растеш в свой свят, който няма нищо общо със света на хората около теб?“ Разделението между Умели и Неумели беше границата между яркото ново и избледняващото старо. На пръсти се брояха малцината, способни да прескочат тази разделителна линия и да надникнат от другата й страна. Сети се за Че, която охотно се беше съгласила да подели границата с него. И откри, че се възхищава на Тегрек за постигнатото. Едва ли е било лесно да залъже Империята с шепа фокуснически трикове и после да си извоюва тихомълком свое кътче в нея. И сега не изглеждаше да му е много лесно, впрочем.

— Искате да направим размяна — изрече след дълго мълчание Тегрек и отново хвърли поглед на момичето. — Да променим условията на сделката?

— От векове се опитваме да държим промяната настрани — отбеляза сухо скрирът. — Сега откриваме, че промяната е неизбежна, така че, да, ще има промяна и в нашата сделка.

— Разбирам какво искате от мен — каза Тегрек, — но може би вие не разбирате от какво искате да се откажа.

Скрирът сви устни.

— Ахеос, онзи там, той знае. Защото е изгнаник и е тук за кратко. Избрал е да живее не с нас, а с враговете ни. Въпреки това е тук и това показва, че верността към великите мистерии преодолява всичко останало. Самият ти можеш ли да погледнеш към Империята, към чина си, към годините служба и да си кажеш: „Това е нещо, от което не мога да се откажа“?

— Трябва да помисля — настоя той.

— Нека размислите ти не се проточват извънмерно — предупреди го старицата.

Тегрек съблече робата, излезе от стаята и тръгна към стражите от ескорта си, които го чакаха по-надолу по коридора, но не им каза нищо, потънал в мислите си.

„Винаги съм вървял по ръба“ — каза си.

Той беше майор Тегрек, губернатор на незначителния Тарн, студено провинциално градче, което Империята си беше направила труда да превземе само защото се намираше в района на нейната разширяваща се южна граница. Молецородните, изолирани и назадничави, не можеха да предложат нищо на Империята — не ги биваше нито за бран, нито за тежък труд, бяха народ от отшелници и чудаци. Същото Тегрек се беше погрижил да потвърди с доклади до началниците си, с добре премерен тон на страдалческо негодувание.

Наистина вървеше по ръба, но не с вяло примирение, а като човек със силна амбиция, който не се страхува да манипулира другите и да подкрепя неуморно късмета си. Не знаеше за друг майор, издигнал се до губернатор, пък било и на незначителна дупка като Тарн. В същото време Тегрек беше инвалид — живееше с грижливо крита умствена деформация, неспособност да проумее неща, които сънародниците му приемаха за повече от естествени. Въпреки всички предпазни мерки недъгът му не остана скрит докрай и бодеше в очите дори онези, които имаха полза от бързото му издигане. Усещаха, че има нещо нездраво в него, но така и не проумяваха какво, защото истината далеч надхвърляше въображението им. Светът, в който живееше Тегрек, не се вместваше в границите на техния светоглед.

Откакто дойде в Тарн, Тегрек откри още едно въже над пропастта, по което да балансира. Лъскаше неуморно публичния си образ на суров имперски губернатор, поел задачата да ръководи това самотно, древно и грозно място и да изслушва с разбиране оплакванията на служителите и войниците си, които приемаха назначението си тук като наказание. Зад тази фасада обаче Тегрек беше нов човек. Преди да пристигне тук, беше учил магията както дойде, от стари книги или от разговори с роби от далечни земи. Беше дошъл в Тарн с половинчато знание, скърпено оттук-оттам, което му беше помогнало да оцелее и да се издигне в Империята само защото го беше използвал както уличните измамници използват сръчността си — жертвите чуваха думите му, виждаха как ръцете му разместват чашките, но никой така и не разбра защо топчето не е там, където би трябвало да бъде. Открай време живееше в страх, че ще го разкрият — не дребните му измами, а истинската му същност. И нито за миг не бе дръзнал да се нарече провиждащ.

Ала точно провиждащ го бяха нарекли молецородните. Те бяха надменни, горди и самомнителни, но не се интересуваха от произхода и расата, а от таланта. През времето, прекарано тук, разнищените парчетии на неговите познания бяха съшити в цяло платно. Никой не оспори таланта му, макар молецородните за пръв път да виждаха осороден магьосник. Нищо чудно да беше първият от Вещото време насам.

„Не ми е мястото тук“ — помисли си. Само че за него място нямаше никъде. Беше си проправил пътя в Империята като паразит, а тук, в Тарн, нямаше нужда да крие какъв е. Нямаше да е първият предател в историята на Империята, нито първият губернатор, предал своите. Утеши се с мисълта, че в Капитас никога нямаше да проумеят защо е направил онова, което щеше да направи.

Беше взел своето решение.