Поглед в мрака

3.

Балкус пристъпи от крак на крак, разкърши ненужно рамене и взе да се оглежда сконфузено.

— Я пак ми припомни що трябва да го правя това?

Стенуолд изгледа от горе до долу едрия мравкороден войник.

— Защото отчаяно копнееш да се сдобриш със собствения си народ.

Балкус плю красноречиво.

— Да бе. Те ще ме линчуват. — Размърда отново широките си плещи в опит да нагласи по-удобно новата си броня.

— Няма. Защото няма да се явиш пред портите им като обикновен отцепник и ренегат — изтъкна Стенуолд. — А като командир Балкус, главен офицер на колегиумско военно подразделение.

— Командир Балкус, значи — повтори замислено мравкородният. — Със срам трябва да призная, че започва да ми звучи добре.

Стенуолд сви рамене.

— Ако не се лъжа, ти го поиска сам.

Балкус се наежи.

— Писна ми все да съм единак. Не ми е в кръвта — измърмори той. — Но не съм си и помислял, че ще ме пратиш у дома — довърши и прехапа устни.

Всички мравкородни ренегати са такива, помисли си Стенуолд. Мислят, че са обърнали гръб на дома и народа си, но все още носят оковите на кръвното си наследство. Когато от малък си живял с мислите на много хора и после си тръгнеш, в главата ти остава гигантска празнина. Повечето от тях накрая се връщаха, рано или късно, въпреки заплахата от смъртна присъда.

Мислите на Балкус явно се движеха в същата посока.

— И те нямат нищо против, така ли? Моите… сарнианците?

— Знаят всичко за теб. Пратих им писмо кого съм избрал да поеме командването.

— Това не е същото! — възрази Балкус. — Виж, нямам намерение да измина толкоз път с железницата, а те да ме чакат с наточени ножове.

— Във война сме и сарнианците разбират, че личните им предпочитания трябва да останат на заден план — подчерта Стенуолд. — А ти си най-опитният в нашата войска.

— Е, по това няма да споря — изръмжа Балкус.

— А сега ще идем ли да направим прегледа? — подкани го Стенуолд. Балкус кимна намусено и двамата излязоха от залата в Амфиофоса, сградата, от която колегиумското Събрание управляваше града. Докато Стенуолд водеше дипломатически битки в Сарн, Балкус беше обучавал новосформираната войска на Колегиум. Градът никога не беше поддържал редовна армия и макар че неотдавнашната обсада, спретната им от векианските мравкородни, беше създала стотици ветерани, Колегиум на практика не разполагаше с професионални войници. Балкус трудно би покрил и най-минималните изисквания за офицерско звание, но имаше силен глас и беше мравкороден, което автоматично означаваше, че войниклъкът му е в кръвта. Макар че напредъкът, който предоставените му новобранци бяха постигнали под негово ръководство, не беше достоен дори да се сравнява с уменията и дисциплината на истинските мравкородни войници, за колегиумските стандарти беше нещо невиждано.

Десетина офицери вече ги чакаха на стъпалата пред Амфиофоса — водачи на военните подразделения, мобилизирани и финансирани от различни търговски дружества в града и вече придобили популярност като „търговските роти“. Въпросните търговски роти се строяваха на площада отпред под строгите погледи на своите офицери. Повечето бяха бръмбарородни мъже и жени със здраво телосложение и едър кокал. Носеха нагръдниците си над двойни кожени ризници, натъпкани с парцали и конопени влакна, които на теория би трябвало да отнемат от силата и дори изцяло да спрат арбалетна стрела и щраколъков снаряд. На главите си имаха капи, подсилени с извити метални ивици, от които снарядите и осколките да отскачат. Този модел броня беше съвсем нов и на практика неизпробван. На всички нагръдници се мъдреше гербът на Форума на умелите, а именно меч върху отворена книга, очертани в сребърно върху тъмния метал, но повечето офицери и техните повереници бяха притурили шарфове и свободни жакети с цветовете и емблемите, които съответната рота беше избрала за свой запазен знак.

Не им беше стигнало времето за подробно планиране, нито за създаването на надеждни продоволствени маршрути и снабдителна мрежа. От друга страна, понеже създаваше армията си от нула, Колегиум беше постигнал нещо невиждано до този момент, но типично за своята раса. Военният съвет беше измислил име на тази нова система — „лък и шип“. Една трета от войниците бяха снаряжени с нещо като алебарди, но вместо брадва, на върха на дългата дървена дръжка имаше късо острие или „шип“, оръжие, типично по-скоро за стражарите, с което да държат противника на разстояние както на земята, така и от въздуха. Останалите две трети имаха метателни оръжия за бой от по-голямо разстояние. Осородните не се сражаваха в плътни формации като мравкородните, да речем, и рядко влизаха в близък бой. Не, те бяха бързи и повратливи, предпочитаха стрелба с голям обсег или нападения от въздуха. Войниците, които изпълваха площада пред Амфиофоса, бяха въоръжени с арбалети за многократна стрелба, с гвоздистрели и с новите щраколъкове — с тях съгражданите на Стенуолд бяха свикнали толкова бързо, сякаш конструкторът на оръжието го е измислил специално за бръмбарородните.

„Дали пък няма да се окаже, че осоидите са ни дали оръжието, с чиято помощ да ги победим?“

Имаше хора и от други раси, разбира се, защото Колегиум не страдаше от излишна гордост и не би върнал никого, изявил желание да помогне. В армията участваха мухородни съгледвачи и стрелци, а сред шипоносците се виждаха богомолкородни и паякородни. В редиците имаше мравкородни от пет-шест различни мравешки града, всичките ренегати като Балкус, които бяха насочили неуморната си вярност към Колегиум.

Градът беше взел решение да изпрати почти хиляда войници в помощ на Сарн, защото ако Сарн паднеше, Колегиум щеше да е на практика обречен. Това беше единственият въпрос, по който в Събранието нямаше разногласия. Неколкократно по-многобройна войска щеше да остане в Колегиум и да пази стените му от изненадваща имперска атака — или векианска. Междувременно нови доброволци се стичаха и сформираха нови роти.

„Всичко това ще промени града до неузнаваемост — мислеше си Стенуолд. — И не за добро. Спокойно можехме да минем без тази война.“

До слуха му стигна тропот на маршируващи в идеален синхрон крака и скоро на площада се появи последната част от заминаващото за Сарн подкрепление. Появи се по начин, който напълно засрами местните. Командир Паропс водеше своите седемстотин бледнокожи таркианци, личния състав на Свободната таркианска армия, както сам той я беше нарекъл, която съставляваше бойната сила на неговия окупиран понастоящем град. В момента хората му бяха най-добре въоръжените мравкородни в целия свят — всеки втори имаше щраколък освен традиционните меч и щит, а немалко можеха да се похвалят с гвоздистрел и арбалет в добавка. Мисловната мрежа, в която бяха свързани умовете им, позволяваше на таркианците да преминават от едно оръжие към друго, целокупно или на части, в зависимост от ситуацията на бойното поле. Те щяха да са ядрото на колегиумската войска, от която местните да черпят кураж и да вземат пример.

Таркианците спряха на място като един, а Паропс тръгна по стъпалата към Стенуолд.

— Готови за тръгване, войнемайстор — каза той и се усмихна, защото знаеше, че Стенуолд мрази тази титла.

— Треновете вече са композирани на гарата — кимна Стенуолд. — Натоварени са с провизии, палатки, а доколкото разбрах, и с леки артилерийски оръжия. — Плесна таркианеца по рамото. — Знам какъв риск поемаш, командире.

Паропс кимна със сериозна физиономия.

— Сарнианците със сигурност няма да са от най-гостоприемните домакини, понеже са неблагодарници и прочее, но в момента нямаме друг избор, а хората ми искат да се бият. С твое позволение, време е да тръгваме.

Стенуолд кимна отсечено, а Паропс се върна при войниците си, които започнаха веднага да се изтеглят от площада. Стенуолд се огледа за Балкус и го видя коленичил встрани от групата офицери в прегръдките на мъничка мухородна. Спера изглеждаше по-добре отпреди, забеляза Стенуолд, но пък беше видимо разстроена от заминаването на Балкус. Двамата с мравкородния бяха близки още от Хелерон, от времето, когато работеха като агенти за каузата на Стенуолд.

— И да се пазиш, глупак такъв — нареждаше Спера. — Само смей да пострадаш.

— Че какво толкова може да ми се случи? — репчеше се Балкус и геройски се напъваше да се усмихва. — А ако сарнианците имат късмета да ми създадат проблеми, аз ще им ги върна тъпкано.

— Само така! — изсъска ожесточено Спера и го прегърна за последно, преди да отстъпи мястото си на Стенуолд.

— Е, май това е то — смънка Балкус и изкриви лице.

— С другите успя ли вече да се сбогуваш? — попита го Стенуолд.

Балкус се ухили.

— С онез, дето имаха време, се сбогувах. Но комай всички са хукнали по свои си неотложни задачи.

— Така е. — Покрай тежкото състояние на Ахеос и емоционалните терзания на Тисамон, каквито и да бяха те, напоследък Стенуолд се чувстваше самотен. — Желая ти късмет, командире. Надявам се да не опреш до това, но все пак — късмет.

— Късметът никога не е излишен — измърмори под нос Балкус и тръгна към поверените си войници. Площадът пред Амфиофоса беше пълен с мъже и жени, които се сбогуваха с близките си — съпрузи и съпруги, деца и родители. Несвикнали с бронята си бръмбарородни се навеждаха да целунат любимата жена, приятели си стискаха крепко ръцете, бизнес партньори носеха на ортаците си пликове с подбрани лакомства от складовата наличност, които да им подсладят поне малко пътуването. Току някой вдигаше глава да хвърли последен поглед към покривите на Колегиум, към Амфиофоса и Академията, и сигурно всички се питаха тайничко дали някога отново ще зърнат познатите до болка сгради… и чий ли флаг ще се вее над тях тогава.

Още от сутринта Тисамон съзнателно странеше от всички. Открил беше една висока кула в Академията, чиито потънали в прах стълби водеха до изоставен кабинет, сменен от обитателя си срещу нещо с не толкова изтощителен достъп. От прозореца се откриваше чудесна гледка към града, но не натам гледаше Тисамон, а към небето. Ала дори препускащите облаци, парцаливи номади в безкрайното синьо, го притискаха с тежестта си. Чувстваше се така, сякаш умира.

Би трябвало да е с Тиниса сега, вместо да виси тук. Момичето страдаше и той трябваше да е до нея. Но пък страданието й беше от хубавия богомолски вид, нищо че тя още не го разбираше. Беше отгледана от мекушави бръмбари, които правеха всичко възможно да отклонят болката, и не познаваше катарзиса на мъката.

Богомолско нещо беше това — да убиеш или раниш свой другар по силата на трагична грешка или в лудостта на битката. Стотици песни разказваха все същата история. Тиниса би трябвало да погледне стореното очи в очи, да го приеме в сърцето си, а не да се крие от него. А той би трябвало да е до нея и да я напътства.

Само че не се чувстваше като модел за подражание, в момента поне.

Бурята най-после беше дошла. Усетил беше ветровете й да се надигат още преди да тръгне за Джерез. Поверил беше Фелисе на Стенуолд, но не заради самата нея, не. Усетил беше бурните ветрове в душата си и беше тръгнал с Ахеос, за да се защити от помитащата им сила.

Но бурята така или иначе, неизбежно, го беше застигнала.

Знаеше, че докато го е нямало, Фелисе се е упражнявала. Усъвършенствала е отново и отново танцовите стъпки на дуелисткото си умение и е чакала той да се върне. И когато се върна, двамата се сблъскаха на тренировъчната арена. Неведнъж мериха силите си в двубои и тези двубои му отвориха една отдавна заключена врата. Врата към света на неговия народ и на нейния, свят, където изразните средства на дуела бяха най-висшата поезия. И свят, в който отколешните традиции на собствената му раса го заклеймяваха сурово заради чувствата, които терзаеха сърцето му.

Тук, горе, беше студено, но Тисамон съблече подплатения си жакет, разкъса ризата си и оголи гръд в опит да замрази тази болест, да я убие, да я изтръгне от себе си. Ала студът не можеше да проникне достатъчно дълбоко — по целия бял свят нямаше болка и унижение, достатъчно силни за тази цел.

Измъчваше го болка, каквато не помнеше отдавна. Когато имперският шпионин Талрик го обгори с жилото си в Хелерон, не го заболя толкова. Когато Стенуолд едва не го усмърти с новината за полуродната му дъщеря, не го заболя толкова. Сега беше като прикован с копие — колкото и да се гърчеше, не можеше да избяга. Не можеше да потърси убежище дори в бойните си умения, както бе правил преди, защото самотният танц с острието само му напомняше колко по-пълноценни са упражненията с партньор.

Не трябваше да става така. Предателство след предателство, още по-непростимо за човек като него, който нееднократно е плюл на наследството си, за да угоди на личните си стремежи. Всички древни традиции на неговия народ лежаха стъпкани в краката му, а сега той се канеше да ги стъпче още веднъж. И не само тях — щеше да стъпче и нейната памет, светлата памет на паякородната, заради която бе жертвал толкова много преди години и която бе означавала всичко за него. Нима и нея можеше да захвърли с лека ръка, щом копнежите му го тласнеха другаде? И ако е така, ако тя е означавала само толкова, тогава защо е трябвало да жертва всичко, за да бъде с нея?

„Ами бягай тогава! Плюй си на петите!“ Редно беше да напусне Колегиум. Да се насочи към някоя от имперските армии и да избива осоиди, докато те не убият него. Редно беше да избяга надалеч, някъде, където никой не го познава. По-добре да си среже собственоръчно гърлото тук и сега, отколкото да размишлява върху такова грехопадение.

„Богомолкородните се вричат само веднъж и до живот. Това всички го знаят.“

Ала мислите му упорито се връщаха към съвършената й грация, към очите й, към линията на острието й, към нежните очертания на крилете й, и болезненият копнеж, трупан седемнайсет пусти години, го пробождаше право в сърцето.

„Предци мои, спасете ме.“

Небето притъмня постепенно и с идването на нощта Тисамон взе решение. Спусна се по прашните стълби, които не пазеха други следи, освен от собствените му стъпки нагоре; слизаше, а имаше чувството, че пада. Беше се заразил с нещо и заразата си беше пробила път до сърцето му. И той я остави да го изведе от Академията, невидим за очите на окъснелите студенти и поелите уморено към дома преподаватели.

От портите на Академията до дверите на Амфиофоса разстоянието беше кратко. Имаше пазачи на входа, бдителни пазачи, но Тисамон мина незабелязано край тях. Болестта беше удвоила уменията му.

Вече не можеше да се спре. Беше водил дълга битка в прашната стая на върха на кулата и я беше загубил. И сега нечовешката болка го тласкаше напред — огън, който не можеше да угаси, освен по един-единствен начин. Промъкваше се безшумно и с разкъсана риза по коридорите на общежитието зад Амфиофоса, където се помещаваха дипломатическите квартири и стаите за чуждестранните гости на Събранието. Знаеше, че е болен.

„Неизлечимо болен — помисли си Тисамон. — Изобщо не би трябвало да идвам тук.“

В общежитието също имаше охрана, която да пази високопоставените гости от имперски убийци. Повечето бяха бръмбарородни със звънтящи ризници и тромава стъпка, други бяха мухородни — по-наблюдателни и с по-добро нощно зрение. Тисамон лесно мина покрай тях — години наред се беше подвизавал в индустриалния Хелерон и умееше да се промъква незабелязано в сгради като тази. Всички вярваха, че богомолкородните са хора на честта, горди и верни, и почти никой не си даваше сметка, че тези качества спокойно могат да съжителстват с уменията на един таен убиец. Забравяха, че богомолката, тотемът на тяхната раса, е смъртоносен звяр, който дебне плячката си от засада.

Още един белег на болестта му — докато се промъкваше покрай стражите, Тисамон и за миг не си помисли, че трябва да предупреди Стенуолд за слабостите в охраната на общежитието. Вместо това беше благодарен, че пролуките са достатъчно големи, за да остане незабелязан. Дори да го видеха, щяха да го познаят, да го поздравят и толкоз, но той предпочиташе да не го виждат. Не искаше никой друг да става свидетел на провала му. Беше го срам.

Наближаваше целта си и сърцето му, което запазваше спокойния си ритъм в дуели и битки, сега изведнъж се разбърза. Потеше се; беше му зле, тресеше го, но той потисна неприятните физически усещания. Никой магьосник не му беше внушават такъв страх, никоя заплаха от смърт или болка.

Вратата беше в дъното на късия коридор и в заслепението си Тисамон не забеляза силуета, приседнал в малката ниша отстрани. Инстинктите му се разбудиха миг преди да е подминал мъжа. Част от секундата по-късно, приклекнал в бойна стойка, Тисамон опря сърповидното си острие в гърлото на… измина още миг, преди да осъзнае, че лицето на човека му е познато. Паякородният лекар, Дестрахис, нейната постоянна сянка.

А после видя, че металният сърп потрепва със слаб, но ясно доловим тремор.

— Интересно — прошепна Дестрахис, като се стараеше да не помръдва и на косъм, — а аз си мислех, че си невъоръжен.

— Хората виждат онова, което искат да видят — каза Тисамон. — Какво правиш тук?

— Чакам те.

Тисамон присви очи.

— Нищо не ме спира да те убия, паяко. — Като нищо можеше да го направи, не за друго, а заради треската, която го гореше отвътре. Не се владееше. Беше изпуснал юздите на самоконтрола си и може би никога нямаше да ги хване отново.

— Знам. Подозирам дори, че би го направил с удоволствие — отвърна предпазливо Дестрахис. — И въпреки това, ето ме тук.

— Казвай каквото имаш да казваш.

— Върви си.

Тисамон го гледаше втренчено и чуваше собственото си дишане, така накъсано, че звучеше почти като хлип.

— Знам за какво си дошъл — продължи Дестрахис. — Знам също, че тя те чака. — Замълча за миг и стисна замислено устни. — Поразпитах за теб, богомолкородни. В този град има хора, които те помнят отпреди години. И двамата идвате в окови на тази среща, а това е неразумно.

— Знам — отвърна безизразно Тисамон.

— Тогава си върви.

— Не и по твоя воля. Не по волята на един паякороден. Знам ви игричките, усукванията. Реша ли, че ми се бъркаш в живота, паяко, ще те убия. — „Ще те убия. Ще те убия така или иначе. Не мога да се спра.“ Ала паякородният продължаваше да диша, а острието все така трептеше на гърлото му.

— Виж, ти не ме интересуваш. Нито жив, нито мъртъв. И на кол да те набият, и в морето да се удавиш, на мен ми е все тая — каза Дестрахис. — За нея ми е грижата.

— Сериозно?

— Тя е моя пациентка и досега съумявах да я увардя от най-лошото според силите си — въздъхна той. — Но от това не мога да я опазя. Мога само да помоля…

— Имаш чувства, паяко, така ли? Имаш чувства към нея?

— Аз… съм неин лекар. — Не стана ясно дали паузата се дължеше на острието, което трепна за миг върху гърлото му, или се коренеше в нещо друго.

— Ако сметна, че таиш похотливи мисли към нея… — измърмори Тисамон. Заплахата остана неизречена, но нямаше и нужда да я изрича докрай.

Дестрахис направи опит да каже нещо, веднъж, после още веднъж, но от устата му не излезе нито дума.

Тисамон дръпна сърпа от гърлото му.

— Изчезвай. И не си прави труда да ми казваш, че това е нередно. — Лицето му се сгърчи от болка, изражение, при което Дестрахис се сви инстинктивно. — И сам го знам. Не съм господар на себе си. Не съм… няма значение. Върви си. Каза каквото имаше да казваш. Ако не се махнеш, ще те убия. Ще те убия.

Дестрахис кимна уморено и за миг лицето му се изопна от силно терзание, което като никога разкри истинската му възраст. Стрелна с поглед вратата, после поклати глава и се отдалечи по коридора толкова тихо, колкото Тисамон беше дошъл.

„Прав е“ — помисли си Тисамон и стисна юмруци. Навярно все още би могъл да спаси нещо от себе си. Да си тръгне, да се принуди някак.

„Съвършената стойка, деликатният баланс на острието. Не бях виждал такива след…“ Седемнайсет години беше живял в лишения. Лишен от онова, което преди беше центърът на живота му, живителният извор на всеки ден и час. Седемнайсет години бяха твърде много. „Боли ме!“ Бронираната ръкавица беше на ръката му и изведнъж го заля непреодолим импулс да забие сърпа в собствената си плът, да изреже болката като хирург.

А после вратата се отвори. В сенките Фелисе Миен стоеше по долна риза на прага и го гледаше.

— Тисамон. — Името му на устните й, изречено с характерния й мек акцент. Той залитна крачка назад, прибра острието си, приковал поглед в нея. А после, като кукла на конци, пристъпи към прага.

Тя протегна ръка, но спря миг преди да е докоснала гърдите му. И тя като него трепереше леко.

— Тисамон — изрече отново името му е пресекващ глас.

Вдигна очи да го погледне в лицето и той се зачуди какво ли съзира в острите му черти, в посребрената му коса. Той, който виждаше в огледалото лице ту жестоко, ту изтерзано от стари призраци, сега изпиваше с поглед Фелисе и гореше в огън, който само тя можеше да угаси.

„Не е толкова млада. Не е толкова млада, колкото изглежда.“ Беше вдовица все пак, както и той беше вдовец. И двамата отдавна бяха изгубили свежия блясък на младостта. Ала водните кончета бяха красива раса и никое не беше по-красиво от Фелисе Миен такава, каквато я виждаше богомолкородният Тисамон.

— Моля те — прошепна той, — отпрати ме. Една твоя дума и ще си тръгна. Нямам работа тук. Аз… предавам…

Тя прехапа устни. Ръката й още се колебаеше на педя от голите му гърди.

— Дойдох, защото нямах силата да се спра — призна той. — Но ти можеш да ме прогониш. Да ме отпратиш. Твоята дума ще успее там, където аз се провалих. Моля те.

— Години наред се будя с писъци — каза най-сетне тя, толкова тихо, че Тисамон неволно се наведе към нея, за да чуе думите й… а после още малко, придърпан от аромата на тъмната й коса. — Не на глас, а в главата си — продължи тя. — Стореното от осородните носех като рисунка, която да гледам всеки ден. А сега рисунката я няма, от писъците е останало затихващо ехо. И противно на очакванията ми, това се случи не защото държах живота на Талрик в ръцете си.

— Аз нямам такива сили — промълви меко той. — Не ми приписвай заслугите на лечител.

— Защо си дошъл? — попита го тя. — Да се бием? Нека взема меча си тогава. Това ли искаш?

— Не. Не това — отвърна той и преглътна. „Искам да усетя златната ти кожа, да вкуся от потта по нея, да се потопя в изяществото и благородството ти.“ Колкото и свирепо да гонеше тези мисли, те се връщаха упорито в главата му.

Ръцете му я грабнаха без предупреждение и със същия инстинкт, който водеше острието му по-бързо от мисълта, той я целуна. В първия миг тя се вдърви, после го прегърна ожесточено на свой ред и заби нокти в гърба му, заби ги дълбоко в светлата кожа, нашарена оскъдно със стари белези и по-нови следи от изгаряния. Шиповете на палците й добавиха свой послепис в червено.

Тисамон я блъсна в стаята и затръшна с ритник вратата. После измъкна нощната риза през главата й и забрави да диша, омагьосан от аскетичното изящество на голото й тяло.

Някой стисна внезапно ръката на Че и я извади рязко от полусънното й състояние. В първия миг тя не разбра какво става, а после погледна към него… и видя, че очите му, очите на Ахеос, са отворени леко и тънки бели ивици прозират под полупритворените му клепачи. Сърцето й полудя — от радост и от тревога. Беше ли в съзнание Ахеос? Можеше ли да говори?

— Ахеос? — прошепна тя. Наоколо й другите ранени спяха, въртяха се неспокойно в леглата си, някои мърмореха нечленоразделно.

Устните му помръднаха и Че наведе глава, да го чуе, но напразно.

— Ахеос, чуваш ли ме?

— Че… — Слабо придихание и нищо повече, но все пак беше нейното име, нейното име, изречено с неговия дъх. Все още беше блед като мъртвец, с хлътнали страни. Белите му очи изглеждаха празни и тя не можа да прецени дали гледат нея, или се взират в незнайна бездна. Но беше изрекъл името й и само това имаше значение в момента.

— Ще изтичам за лекар… — започна тя, но ръката му се стегна върху нейната.

— Че, чакай… — прошепна отново той. Паузата преди следващите му измъчени думи беше влудяващо дълга. — Трябват ми… лечители. Не доктори. Не лекари… Не мога да остана тук. Не мога да се изцеля тук… Този град на Умели ме убива… Лекарствата им не вършат работа. — Усилието да говори беше изтощително и Че се вкопчи в ръката му сякаш той се давеше, повлечен от черни води, а тя е единствената му надежда за спасение.

— Не разбирам — каза тя, а после: — Това е… знам, че вашите лекарства са други. Тукашните са различни, защото ние сме Умели и правим нещата другояче. Помня… — Спомнила си бе билковата отвара, която Ахеос използва при първата им среща, докато тя шиеше раната му. Станало му беше навик да получава рани.

— Че… кутията… тя?…

Не искаше да му казва. Не беше сигурна, че ще понесе шока от новината. Но ако го излъжеше сега, той винаги щеше да помни, че го е излъгала, дори след като забравеше каква е била основателната причина да го направи. Пък и неизбежно щеше да го прочете в очите й. Затова поклати глава и тъжно отрони:

— Съжалявам.

Той потрепери. „Всичко е било за нищо“ — сигурно това си мислеше.

— Че — прошепна отново той, — помогни ми.

— Обичам те, Ахеос. Ще направя всичко, което поискаш. Само го назови.

Крехка усмивка придърпа устните му и Че се наведе по-близо да го чуе.

Десет минути по-късно Челядинка Трудан спря пред една врата. Ивица блед светлик се процеждаше през прага. Още един, който будува до късно, помисли си Че. Какво ли толкова прави майор Талрик по това време на нощта?

Знаеше, че трябва да почука направо, но вместо това се замисли за пътя, който двамата бяха изминали заедно. Тя — като пленница, заплашена от изнасилване и изтезания, пионка в неговите политически интриги. Нищо не му дължеше, реши Че.

Понечи да отвори дръзко вратата, но в последния миг промени решението си. Дошла беше за услуга, нищо че от това я побиваха тръпки на омерзение. Не виждаше друг начин да постигне нужното.

Вдигна ръка да почука и в същия миг чу гласа му отвътре:

— Ти, дето стоиш пред вратата ми, какво искаш?

Тя застина с вдигната ръка като дете, което са хванали по средата на пакост. Проклетият Талрик!

— Отвори вратата, убиецо непрокопсан — чу се отново гласът отвътре и Че го направи. Отвори тежката дървена врата и примижа от светлината на лампата. Мнозина в Събранието бяха настояли Талрик да бъде тикнат в затвора, но Стенуолд наложи ветото си. „Чичо Стен сигурно се надява, че Талрик ще стане небрежен и ще се разкрие чрез действията си като предател“ — помисли си Че. Два пъти предател, защото вече беше предал собствените си хора.

Талрик седеше зад бюрото със свитък пред себе си, явно беше писал нещо, преди появата й да го прекъсне. Отворената му длан беше вдигната към вратата. След кратък размисъл той свали ръка и продължи да я наблюдава безизразно.

— Челядинка Трудан — каза. — Не очаквах да те видя тук.

След като Талрик нито я покани, нито я прогони, Че пристъпи в стаята и затвори вратата зад себе си.

— Какво пишеш толкова късно? — попита го тя.

— Доклад за случилото се в Джерез — каза Талрик, а после добави в отговор на гримасата й: — Питаш се за кого го пиша? Не знам, но старите навици умират трудно. Така или иначе, боя се, че никой не би повярвал на написаното — въздъхна той и остави писалката. Хубава резервоарна писалка колегиумска направа, забеляза Че. Осородният бързо се беше ориентирал в предимствата на местното производство.

— Е, за какво си дошла? — попита той. — Да ме предупредиш, че откачената федерална отново се кани да ме убие или че най-после са решили да ме арестуват и съдят?

— Бих ли дошла тук на крака, за да ти съобщя нещо такова?

— Знам ли, може би ще ти е приятно да ми съобщиш лично подобна вест.

Тя го гледаше, мразеше го, но знаеше, че й е нужен.

— Ние не сме както твоите сънародници от Империята. Не ни е приятно да гледаме как някой страда.

— Може и така да е — кимна той. — Но твоят богомолкороден приятел би ме убил, без да му мигне окото.

— Но не би те изтезавал. Би го направил бързо.

— Голяма утеха, няма що — отбеляза той. — Ако намирах бързата смърт за привлекателна, щях да се оставя на собствените си хора. Тази ситуация прелива от ирония, не мислиш ли?

— Коя ситуация?

— Че сега ти решаваш дали да умра, или да живея. Не беше много отдавна времето, когато ролите ни бяха разменени.

— Помня, че ти смяташе да ме подложиш на изтезания.

— А аз помня, че това така и не се случи.

Гневът й припламна.

— Защото ме спасиха! А не защото ти си се смилил!

За миг й се стори, че той ще възрази, което много би я изненадало, но после Талрик сви рамене и сведе поглед към доклада пред себе си. По причина с неясен за Че произход в сърцето й се промъкна неканено съчувствие към провалилия се шпионин, който, по липса на друго, се е вкопчил в старите си ритуали като удавник за сламка.

— Талрик…

— Госпожице Трудан. — Той дори не вдигна очи към нея.

— Имам нужда от помощта ти.

Осородният избухна в смях и писалката се плъзна със скърцане по пергамента — не се смееше на нея, а на нелепия обрат след думите й отпреди малко.

— И какво бих могъл да направя за теб, госпожице Трудан, предвид квалификацията си? Може би Събранието иска някой и друг затворник да бъде подложен на обстоен разпит, без те да си цапат ръчичките с кръвта му?

Тя се приближи тихо, стигна до бюрото му, преди той да си е довършил репликата, и стисна ръба на плота. Талрик вдигна най-сетне очи към нея и я прецени замислено с поглед.

— Какво? — попита, осъзнал, че гостенката му говори сериозно. — За какво става въпрос?

— Нужна ми е помощта ти — повтори бавно тя. — Трябва да ида в град, окупиран от твоите хора, а не знам как да го направя.

Зачака някаква реакция, но той остана безстрастен. Талрик беше шпионин по професия — каквото и да мислеше за молбата й, доводите „за“ и „против“ се групираха в ума му, но не стигаха до лицето.

— Тарн — каза тя. — Трябва да ида в Тарн.