Поглед в мрака

5.

— Не вярвам да е само заради момичето. Нали? — попита Теорнис. Паякородният аристои не погледна към Неро само защото художникът работеше върху профила му и изрично беше помолил модела си да не мърда. — Така де, двамата не прекарахте много време заедно, преди тя да отпраши.

— Тя не остана дълго на борда — изтъкна Неро.

Теорнис задържа още миг-два зададената му поза — застинал с хитиновата писалка в ръка, — после добави още няколко думи в доклада, който предстоеше да изпрати. Вече беше приел двама мухородни куриери, които носеха пакети с документация, очакваше всеки момент да долети и трети. Въздушният им кораб се носеше над островния Кес, чийто боен флот се събираше за война в морето отдолу.

— Бях останал с впечатлението, че мухородните не си падат по засуканите флиртове. Че го карате направо — подхвърли разсеяно Теорнис.

— Нямам представа как го правят в Соларно. Сигурно се млатят с риба по главите или нещо такова. Там всички са луди за връзване. В дупките нещата наистина са доста опростени — отбеляза художникът, имайки предвид Егел и Меро. — По простата причина, че всичко се урежда предварително от семействата. Аз точно затова се махнах и не съм единственият. Не си ли се питал защо толкова много мухородни живеят в чужди градове? Защото е по-лесно да живеят далеч от дома, отколкото под носа на роднините си. А при вас как стават тези работи?

— Нямам идея как го прави простолюдието — каза Теорнис, имитирайки с лека усмивка тона на художника. — Сред аристоите обаче това е сложно и деликатно занимание. Ако жена пожелае компанията на даден мъж, той обикновено го разбира чрез трети човек, но в повечето случаи тя просто чака да се появят ухажори, защото се смята, че никой мъж не е достоен да привлече вниманието й, без да е положил специални усилия. След като ухажорът реши да си пробва късмета, от него се очаква да подходи внимателно и с уважение. И да спази поредица от задължителни стъпки — да зададе определени въпроси на прислугата и приятелите й, да поднесе дискретно дарове с помощта на посредници, да напише посветени на нея стихове или да поръча — както ти добре знаеш, — изработването на художествени произведения в нейна чест.

Неро кимна, навързал някои случки от собственото си минало.

— Не знаех, че съм станал част от любовните игрички на разни паякородни мераклии.

— Незначителна част от предварителната фаза — уточни Теорнис. — Следва запознанство с най-близките придворни на дамата, придружено най-често от дуел, при който ухажорът бива предизвикан от някой по-маловажен член на свитата. Уменията на предизвикващия, забележи, са обратнопропорционални на благоволението, с което се ползва ухажорът в очите на дамата. След това двамата се срещат при условия, определени от нея и съобщени му в последния момент. Тази среща е нещо като изпитание. Ако ухажорът демонстрира достатъчно остроумие, красота, чар и каквито там добродетели търси в него дамата, най-вероятно ще си спечели и по-нататъшен достъп до дома й, покоите й, а накрая и до леглото й. В противен случай… е, ако извади късмет, ще се измъкне жив и с ненакърнена репутация, но не винаги става така. Ухажването на паякородна аристои е опасно занимание за неподготвените.

— А ако тя е дала да се разбере, че го харесва, но той не споделя въжделенията й? — попита Неро, запленен от разказа на паякородния.

Теорнис се засмя тихичко.

— Дребни мой приятелю, в този ритуал интересите на мъжа са без значение, което навярно обяснява защо толкова много мъже от моя народ живеят в градовете на чужди раси. — Заради тази рядка демонстрация на неподправен хумор Неро реши, че паякородният може би не е чак толкова неприятен тип.

На вратата на каютата се почука почтително и след като Теорнис повиши глас в покана, член на екипажа въведе мухородна пратеничка в стаята. Жената явно беше свикнала да работи за паякородни и не се изненада, че заварва адресата си да позира за портрет. Връчи му поредната чантичка с документи и толкова. И да беше летяла усилно, за да пресрещне навреме въздушния кораб, с нищо не го показа.

— Дайте й нещо да се подкрепи — обърна се Теорнис към мъжа, който я беше придружил до каютата му. — Скоро ще бъда готов с писмата, които да отнесе обратно.

Отвори внимателно чантичката, извади първия свитък и плъзна бърз поглед по съдържанието му — обобщение на най-важните неща в останалите документи, реши Неро. Лицето му остана все така спокойно, но след като изчете страницата, Теорнис обяви:

— По всичко личи, че дипломатическите канали се затварят.

Неро не реагира, изчаквайки разяснение.

— Пратихме емисари при имперските сили в Тарк и в Соларно. Това е отговорът.

Неро продължи да чака мълчаливо. Усмивката на Теорнис се беше превърнала в корава линия.

— Отговорът гласи, че всички територии северно от Селдис официално са имперска собственост — продължи Теорнис. — И че ако се намесим, самият Селдис ще бъде подложен на обсада. Явно всичките ни усилия са ги забавили само толкова, колкото те са сметнали за необходимо, и сега са се хванали на работа така, както го диктува осородната им природа — чрез груба сила. Втора имперска армия е потеглила от Тарк към Меро и Егел, а Осма остава в мравешкия град като резерв, в случай че ние предприемем нещо. Е, официално сме във война, така че подобно отношение не бива да ни изненадва. — Млъкна за кратко. Сигурно се опитваше да прецени каква доза информация да отмери на Неро. — Колкото до емисарите ни в Соларно, те, както виждам, са били убити. Заловили са ги, обвинили са ги в шпионаж и са ги екзекутирали. Боя се, че летите право към ураганна буря, майстор Неро. Дано сте достатъчно силни, ти и приятелката ти, за да удържите на ветровете.

След като художникът си тръгна, Теорнис се върна към докладите, пратени от неговите агенти. Всички те бяха написани с красив почерк, съдържаха празни любезности, покани за светски събития, модни коментари и прочие. Само истински паякороден манипул можеше да прозре през труфилата и да разшифрова ценната ядка от информация, която се криеше отдолу. „Всичко се стъкмява“ — което означаваше, че всичко се разпада. Теорнис продължи да чете.

„Трябва да приема — помисли си той, — че ще дойде момент, когато стъкмяването и разпадането ще се слеят.“

Докладите съобщаваха информация от втора ръка, че две имперски армии са тръгнали в поход към Сарн и неговите съюзници, но този въпрос не представляваше интерес за Теорнис. Мравкородните бяха получили своя шанс и или щяха да се възползват от него, или да го пропуснат. В най-лошия случай северната половина на Равнините щеше да премине под имперско управление. Но това бяха земи, които можеха да бъдат отстъпени. Съдбата им не го засягаше по друг начин, освен че подобно развитие би усложнило отбраната на Колегиум. А Колегиум трябваше по възможност да остане свободен. Стойността му като благодарно оръдие на паякородните беше твърде висока и не биваше да се пропилява с лека ръка. Не се беше старал толкова да вдигне обсадата от града преди година, само за да го завладеят осородните сега.

Дори да изгубеше в крайна сметка двубоя, Сарн щеше да ангажира вниманието на Империята десетници наред, преди те да окупират града, а след Сарн изтребването на така наречената Древна съобщност щеше да им отнеме още повече време. Междувременно Теорнис щеше да има други грижи от по-локално естество.

Имперската армия, напуснала неотдавна Тарк, се беше насочила право към поселищата на мухородните Егел и Меро. Верни на себе си, те се бяха предали, без изобщо да вдигнат оръжие, и се бяха заклели във вярност на Империята, преди дори армията да е наближила прага им, така, както биха се заклели във вярност на Паешките земи, на таркианците и на всеки друг, който тръгне срещу тях. Подобна лоялност, без съмнение, щеше да продължи само докато е налице достатъчна военна сила, която да я вдъхновява, но така или иначе имперският печат върху двете свързани помежду си поселища беше факт, с който Теорнис трябваше да се съобрази.

От Егел и Меро нататък напредъкът на Империята ставаше по-труден заради удължаването на снабдителните маршрути и опасната им близост до Паешките земи — близост, която позволяваше да бъдат прекъсвани лесно и нееднократно. След земите на мухородните идеше ред на островната град-държава Кес, сериозно начинание за всеки обсадител, особено след като кесианците бяха превъоръжили войската си с новите джаджи, предоставени им от Сарн. Нататък по крайбрежието се простираше Фелиал, чиито богомолкородни обитатели неотдавна бяха избили до крак Четвърта имперска армия.

Имперските стратези със сигурност имаха разработени планове както срещу Кес, така и срещу богомолкородните, но агентите на Теорнис още не се бяха добрали до тях. Самият той подозираше, че главнокомандващият на последната армия, включила се в играта, пази въпросните планове в главата си, откъдето и най-добрият шпионин трудно би могъл да ги открадне.

Освен това съществуваше проблемът с укрепения гарнизон, който осородните бяха оставили северно от Селдис, и с Осма армия, която чакаше в близкия Тарк. Паякородните все още контролираха морето — закотвените за сушата осоиди, изглежда, недооценяваха значението на морето като лесен начин за организиране на атаки по крайбрежието, — но ако Теорнис решеше да придвижи войски, за да помогне на Равнините, трябваше да се сражава за всяка педя земя по пътя си.

„Не е изключено да се стигне и до това“ — помисли си той. Неговото семейство, Алданраелите, вече събираше съюзниците си и мобилизираше войска в Селдис и Еверис. Войници от фамилните гвардии на десетина благородни семейства от висшата прослойка на аристоите се ръгаха с лакти по улиците и се предизвикваха на дуели, докато наемници и дружини от сатрапиите се придвижваха към сборните пунктове било по море, било по Копринения път край Сиенис. Голяма част от необходимите за това средства, повече от половината всъщност, идваха от съкровищниците на паякородни фамилии, които до неотдавна клеймяха Алданраелите като свои заклети врагове. Имперското посегателство над Соларно беше наранило гордостта на паякородните, а Теорнис се беше възползвал максимално от силното им негодувание.

Соларно… още един аспект на ситуацията, който трябваше да се обмисли добре. Соларно, блудният и горделив град, който не смяташе себе си за част от Паешките земи и вместо това се занимаваше с нелепи провинциални игрички и политически боричкания по бреговете на езеро Езгнано. И с просто око се виждаше защо осородните са решили, че лесно ще го превземат, само че и в този случай, като в много други, Империята беше останала сляпа за истинската реалност. Соларно може да беше град отцепник, но не какъв да е, а любимият отцепник на всички паякородни, блудният им син. Той беше малката провинциална локва, където паякородните аристои да се плацикат от време на време, без да ги е грижа кого ще настъпят и какво ще последва. Соларно беше курортното градче на манипулите. Повечето влиятелни семейства обичаха Соларно.

Алданраелите не бяха от най-привързаните към града, но пък бързо бяха съзрели ползата от едно имперско нахлуване в Соларно. Теорнис си помисли за мухородното момиче, Таки. Колко сериозно приемаше тя случилото се. Е, желаеше й късмет. Нямаше значение дали усилията й да освободи Соларно щяха да се увенчаят с успех или не — и единият, и другият изход можеха да бъдат използвани по предназначение.

Теорнис сведе поглед към следващия доклад, изпратен му от агент, който действаше в град Кес, и се опита да прецени колко време ще мине, преди осородните да стигнат по един или друг начин пред портите на Колегиум.

Уловки и отклоняване на вниманието — така можеше да се определи соларнийската операция, игралната дъска, върху която Теорнис беше поставил своите нищо неподозиращи агенти. Неро изглеждаше добър избор, способен, макар и емоционално неангажиран, а и Теорнис по правило предпочиташе да използва мухородни там, където не си струваше да рискува паякородни. Авиаторката обаче беше неизвестна величина. Можеше да се окаже опасна. Или безценна. Дано е толкова добра, за колкото се има. Мислите му се съсредоточиха върху Таки, отдавна изпреварила техния въздушен кораб с отремонтираното си летало. „Спаси града си, ако можеш, моме — помисли си той. — Но преди всичко гледай да създадеш работа на осите. Успееш ли в това, пет пари не давам какво ще се случи със Соларно, ако ще да изгори до основи.“

Таки измина разстоянието от Селдис до Порта Мавралис, яхнала възходящото течение над Копринения път, който се виеше по периферията на Ръбатата пустиня. Използва последния си парашут да пренавие двигателя и с мъка се добра до летището на Мавралис.

Неро щеше да я последва някак си. Дори беше изтръгнал от нея неохотно обещание да го чака там, докато пристигне.

— Просто ме изчакай — помолил я беше. — Няма да се бавя много. А ти използвай времето да се ориентираш — огледай се, поразпитай, но не тръгвай, преди да съм дошъл.

Тя го беше изгледала със скръстени ръце.

— Ако чуя, че някой у дома има нужда от мен, тръгвам. Ако Соларно се нуждае от мен или приятелите ми се нуждаят от мен. — После отстъпи малко при вида на нещастната му физиономия: — Но иначе ще те изчакам. Стига да не се забавиш твърде много. — Продължи да го гледа с нарастващо подозрение. — Трябва да те питам нещо обаче. Защо изобщо ти пука? Това не е твоята битка и не ми е ясно какво изобщо правиш тук.

При тези й думи наперената му усмивка стана жалостива, после още по-наперена.

— Ами, защото те харесвам, момиче, защо иначе? — И това от устата на плешив мъж с буцесто лице, два пъти по-стар от нея, който дори не беше летец.

Таки още се опитваше да реши какво точно мисли за всичко това. Неро можеше да се окаже полезен в Соларно, като се има предвид колко бързо беше спечелил благоразположението на домина Джениса, бившата й работодателка.

Шокът от имперското нашествие все още тресеше Порта Мавралис. Осородните се опитваха да стиснат в юмрук Соларно и това неимоверно затрудняваше търговията в целия район на езерото. Повечето кораби бяха връщани, други биваха задържани на соларнийските докове, а на една малка част се разрешаваше да търгуват свободно — при това в подбора нямаше никаква система, сякаш осородните решаваха съдбата на всеки кораб с хвърляне на зарове. Колкото повече вести научаваше Таки, толкова повече се убеждаваше, че нашествениците действат несъгласувано и различните офицери дават различни заповеди. Другата голяма новина беше, че Кристалната партия все още правеше опити да се наложи като новия господар на града въпреки яростната съпротива на всички конкурентни фракции. Гражданите на Соларно много скоро щяха да потърсят сметка на тази шайка предатели, в това Таки не се съмняваше, веднага щом за всички станеше ясно в чии жестоки ръце са предали града им Кристалните.

Теорнис не я беше изпратил съвсем безпомощна на тази мисия. Дал й беше запечатано препоръчително писмо до главния си агент в Мавралис, с когото Таки се срещна на втория ден след пристигането си. Агентът на Теорнис се оказа стройна и лукава на вид паякородна жена, която се казваше Одиса.

— Все още пристигат бежанци от Соларно — обясни шпионката. — Близо четвърт от представителите на Нефритената партия в Дворна Светлинна са се събрали тук, в Мавралис, и твърдят, че са правителство в изгнание. Други са се пръснали още по-далеч по бреговете на Езгнано — в Принцеп Изгнана, Острандер, Дировешни и Часме. Осородните още се опитват да разчистят улиците на Соларно и да наложат контрол над града. Полковникът им още не е успял да се обяви за губернатор, а неколцина от водачите на Кристалната партия са мъртви.

— От чия ръка?

— Никой не знае — отвърна паякородната, но по усмивката й пролича, че има свои теории по въпроса. — В града цари атмосфера на силно недоверие и всички са заподозрени, включително и имперски фракционери, които се опитват да подлеят вода на главнокомандващия.

— Добре. — „Нека се боричкат помежду си и току-виж плячката им се изплъзнала под носа.“ — Трябва да разбера къде са отишли едни хора. Можеш ли да ми помогнеш?

— Лорд Теорнис не го е забранил изрично, така че ако ми дадеш списък с имената им, ще видя какво мога да науча. — Одиса побутна към нея празен лист, мастилница и хитинова писалка.

„Възможно е всички да са мъртви — помисли си Таки. — Някои от тях със сигурност са мъртви.“ Мислеше за другарите си, за своите колеги авиатори от Соларно и другите езерни градове. „Моите въздушни братя и сестри, моите първокласни противници и най-близки приятели.“

— С какво друго можеш да ми съдействаш? — попита тя паякородната. — Само с информация ли?

— Не, не. Моят боен лорд не е толкова свидлив, уверявам те — отвърна Одиса. — Самата аз съм отседнала в картелната къща на семейство Кресандрал. Знаеш ли кой друг се ползва от гостоприемството им?

Таки стисна зъби.

— Ще прощаваш, бела Одиса, но аз съм пилот, а не играч. Градът ми е окупиран, така че защо просто не ми кажеш какво имаш предвид?

Одиса я изгледа съчувствено, но това Таки можеше да го преживее.

— Компания ми правят двайсет гвардейци от фамилната гвардия на Кресандралите и още двеста наемници от Иак.

Таки примигна.

— Значи ти ще?…

— Обмисли плановете си, мъничка, и аз ще ти помогна според силите си. Когато дойде времето да пуснем малко кръв по улиците на Соларно, ще бъда до теб.

Двеста и двайсет. Одиса изглеждаше много доволна от себе си, но Таки се сети за гигантския въздушен кораб „Звездно гнездо“ и стотиците осородни войници, който се бяха спуснали от него. „Колцина от приятелите ми са останали в Соларно, готови да се сражават за града ни?“ Имаше нужда от приятелите си, от колегите летци, имаше нужда от план.

Трябваше й някой, който да отиде вместо нея в Соларно, някой, но когото вярва. И този някой не беше Одиса.

Значи оставаше Неро.