Поглед в мрака

23.

Полковник Ган още беше губернатор на Сзар, но губернаторството му висеше на косъм. Повече от половината град беше затворен за неговите войски, защото трийсетина от иначе спретнатите сзариански улици бяха барикадирани, и то не как да е, а със заварени метални пръти, забити здраво в земята. Тези барикади не бяха пречка за летящите имперски отряди, разбира се, но вече бяха повредили непоправимо няколко от гарнизонните автовозила. Пчелородните открай време бяха талантливи занаятчии.

Градът беше разделен на две. Неколкостотин осородни войници и три пъти повече местни бяха паднали жертва на стълкновенията при барикадите. Междувременно пчелородните бяха овладели две от оръжейните фабрики, които повече от десетилетие изработваха редовни доставки за имперските армии. Носеха имперски брони, пребоядисани в керемидено, въоръжили се бяха с копия, мечове, арбалети, тук-там и с по-модерни оръжия, а на някои от барикадите бяха докарали балисти. Пчелородните се сражаваха без фанфари и излишна врява, но с решимост, която изглеждаше неизчерпаема. Вчера например трийсетина от хората на Ган притиснаха трима местни в импровизирано укритие и ги призоваха да се предадат. Само че пчелородните не се предадоха, защото същата сляпа отдаденост, която беше държала сзарианци в послушно подчинение, докато старата им царица беше пленница на Империята, сега подклаждаше неподчинението им по волята на новата царица Макзех.

„Мога да ги пречупя — обичаше да си мисли Ган, — ако имах повече войска, отдавна да съм ги пречупил.“ Само че пчелородните се биеха с някаква студена ярост. Не бяха родени бойци като неговата раса, но проливаха реки от кръв за всяка педя земя. Притиснати в ъгъла, те се сражаваха като бесни и превръщаха всяка имперска атака, дори онези, които вещаеха сигурен успех — в истинска кланица, нелепо скъпа откъм загуби в жива сила и време.

„А да не забравяме и проблема с помощновойсковия полковник.“ През последната десетница животът на Ган се беше превърнал в истински кошмар — командването му беше отнето, хората му бяха наплашени, предлаганите от него стратегии бяха посрещани с присмех, и всичко това заради онзи нахален полуроден негодник. „Отдавна трябваше да се разпоредя. Да го арестуват и да го набият с камшик. Да изчезне мръсникът.“ Само че заповедта, довела Дрефос в Сзар, беше подписана от самия император. Дрефос не криеше колко се дразни, задето са го пратили тук, Ган му отвръщаше със същото. Но появата на помощновойсковия полковник беше факт и Ган, волю-неволю, трябваше да отстъпи и да гледа безпомощно как хората на натрапника си присвояват гарнизонни помещения, впрягат войниците му на работа, навикват ги и тормозят инженерите му. Самият Ган бързо се превръщаше в отшелник насред собствения си град. Всеки път, когато издадеше заповед, откриваше, че Дрефос вече е разпоредил друго. И какво изобщо правеше този тип? Понеже не беше занаятчия, Ган не можеше да разбере каква е целта на заниманията му. Вместо да мобилизира войници за нападение срещу барикадите, както би постъпил Ган, Дрефос сглобяваше някакви големи машини.

В очите на Тото въпросните машини приличаха на оловомети, но по-леки, с по-дълга цев и с цял куп допълнителни механизми, които да подобрят максимално контрола върху прицелването и силата на изстрелите. Вместо заряди с огнепрах, новите машини разчитаха на вградени парни котли за по-меко възпламеняване на мунициите. До всяка от тях беше издигната висока наблюдателна платформа, която осигуряваше на инженерите по-добър изглед към града и подпомагаше изчисляването на по-точни траектории. Целта беше снарядите да прелетят във висока дъга над улиците и да паднат навътре в контролираните от бунтовниците квартали. Край платформите бяха наредени контейнери с веществото, което беше убило войниците — веществото, изобретено от бръмбарородните близнаци и тласнало ги към самоубийство със своята смъртоносна ефикасност. Покрай участието си в сглобяването на машините Тото беше видял достатъчно, за да придобие ясна представа за естеството на плана. Верен на заявените си цели, Дрефос беше издигнал войната на ново равнище.

Само че новите машини не бяха предназначени за това сражение. Дрефос се беше надявал да ги използва срещу Сарн или срещу сарнианската армия, ако тя допуснеше глупостта да излезе за полева битка. Сега, притиснат от изричните заповеди на императора, Дрефос внесе някои промени в конструкцията на машините си, за да ги пригоди към новата задача. Повечето работа беше свършил сам и с почти неприлична скорост, пришпорван от желанието си да се върне там, където смяташе, че му е мястото — на фронтовата линия.

Сзарианската съпротива беше разчела неколкодневната пауза като временно прекратяване на бойните действия и използваше това време да мобилизира и въоръжава още хора. Според последните доклади на съгледвачите, все повече пчелородни захвърляли откраднатите имперски оръжия и доспехи и се връщали към традиционното си въоръжение — прясно боядисани с керемидени ивици нагръдници и шлемове, както и тежките пазителски доспехи от застъпващи се стоманени плочки. Част от тези пазителски доспехи бяха събирали прах по тавани и мазета през последните петнайсет години, изчаквайки търпеливо — също като собствениците си — някой да ги призове за битка, други бяха изработени във фабриките през последните седмици. Пчелородните преоткриваха своето наследство.

Прекратяване на бойните действия обаче нямаше. Дрефос просто изчакваше вятърът да смени посоката си. От няколко дни вятърът духаше към имперските войски и довяваше скърцането и дрънченето откъм бунтовните квартали на града. Машините бездействаха в очакване времето да се промени. Едва ли щяха да чакат още дълго.

Мисълта какво ще последва, смени ли се веднъж вятърът, смразяваше Тото. Опитваше се да осмисли последствията, но напразно. В Сзар имаше стотици хиляди пчелородни. Доскоро градът беше един от основните промишлени центрове на Империята. Императорът се беше засегнал лично от бунта на Сзар и явно беше решил смазването му да послужи за назидание.

За назидание можеше и да не послужи, мислеше си Тото, но със сигурност щеше да послужи като образец — образец за това как ще се водят войните оттук насетне, образец с подписа на Дрефос. Дрефос беше изобретил война, която нямаше нужда от войници, а само от занаятчии; машините му скоро щяха да обрекат многохилядните армии на забвение. Самата представа за войната щеше да се промени. Завоеванията щяха да се превърнат в опустошения, атаките — в масова смърт. Градове щяха да се превръщат в гробища, обработваемата земя — в пущинак. Случилото се в Сзар щеше да шокира света. А след като шокът отмине, всеки занаятчия, всяка военна сила, всеки мравешки град-държава щеше да тръгне по същия път, да копира изобретението на Дрефос или да създаде нещо свое на същия принцип, защото липсата на такова оръжие в арсенала на който и да било град го обричаше на поробване или смърт. Не ставаше въпрос за подобряване на стара идея като при щраколъка, който на практика беше доусъвършенстване на арбалета, той пък на копието, а копието — на хвърления камък. Не, това беше принципно нов начин за водене на война.

Тото седеше в ъгъла на една от работилниците — беше си отделил там свое място, където да работи на спокойствие — и нанасяше поправки в чертежите на новия си щраколък. Правеше го повече по навик, отколкото с ентусиазъм, измъчван от усещането, че новият модел ще е морално остарял още преди да са готови прототипите му. Войната поемаше по път, който Тото не можеше да разбере.

Касзаат през повечето време я държаха под наблюдение. Не по заповед на Дрефос, а на полковник Ган, който не можеше да приеме, че тя е вярна на своя началник, а не е шпионин на разбунтувалите се сзарианци. Тото знаеше, че Ган я подозира с право, и се радваше, че самият той минава за достатъчно лоялен, дотолкова, че шпионите да стоят настрана, когато Касзаат е при него.

Очаквал бе, че Касзаат ще се опита да го вербува за личния си малък бунт, но когато бяха заедно, тя не споменаваше нито за новите машини, нито за отровата, нито за Дрефос. Тото нямаше представа на какво се дължи мълчанието й — дали защото още не беше решила какъв да бъде следващият й ход, или просто защото му нямаше доверие.

„Не ме интересува какво ще пише в учебниците по история“ — повтаряше си Дрефос.

Ала това не беше съвсем вярно, защото въпреки желанието си, той така и не бе успял да се откъсне докрай от обикновените човешки чувства.

Помощновойскови полковник Дариандрефос стоеше на една от наблюдателните платформи и гледаше към града, към малките едноетажни къщи и многобройните фабрики, работилници, леярни. Свечеряваше се бързо, но по всичко личеше, че призори ще задуха силен вятър по посока на бунтовническите квартали. Сбъднеха ли се прогнозите, на заранта неговите нови машини щяха да направят своя дебют.

С вътрешния си взор, който беше по-остър и силен от истинското му зрение, Дрефос виждаше как ще се случи всичко — пълните с отрова под високо налягане контейнери ще бъдат изстреляни прецизно във високи дъги, а местните ще гледат небето и ще се питат какво ли става. В началото. А после контейнерите ще паднат, ударът ще пропука обшивките им и нагнетеното съдържание ще излезе на свобода.

След пристигането на Дрефос полковник Ган и неговите хора бяха прекратили опитите си да пробият вражеския фронт. Типично за пчелородните, бунтовниците се окопаха и подсилиха барикадите, все неща от отбранителен характер. Те бяха простички, работливи и кротки хора, силни в единството си, но слаби в почти всичко останало. Това беше причината да не налазят по целия свят. Сега чакаха пристигането на имперското подкрепление, което, според мълвата, наброявало десет хиляди войници от столичния гарнизон. Дрефос знаеше, че въпросната войска е била пренасочена, за да удържи ситуацията в Мина, където, пак според слуховете, нещата не отивали на добре.

„Нека минасци чуят новините от Сзар, пък тогава да вдигат революция — мислеше си той, но идеята незнайно защо го притесняваше. — Това е война, която се води единствено по политически причини. А аз предпочитам да е обратното.“

Контейнерите щяха да се пропукат при удара и тежкият газ щеше да плъзне из града. Благоприятният вятър щеше да предпази осородните от натравяне, но в обгазените райони нищо нямаше да спре проникването на химикала — нито затворени врати и прозорци, нито мазета. Смъртта щеше да настъпи сравнително бързо, но в страшни мъки. Проникнал в белите дробове, газът втечняваше тъканта им и жертвите умираха, удавени в собствените си течности. Бръмбарородните близнаци бяха забележителни изобретатели в областта на алхимията и Дрефос бе имал късмета да ги привлече на работа при себе си.

Вече бяха мъртви, разбира се. Разочароваха го дълбоко с това свое решение. Не го беше очаквал от тях, но пък той открай време забравяше да включи в сметките си глупавата човешка чувствителност. Мощен фактор, уви, който по правило обезсилваше разума. А и стигнеше ли се до търсене на виновниците, не техните имена щяха да фигурират в учебниците по история.

Пчелородните сигурно щяха да потърсят убежище под земята, още повече че къщите им бяха вкопани надълбоко и имаха по няколко подземни нива. Това нямаше да им помогне, защото газът беше по-тежък от въздуха. Щеше да проникне под всеки праг и през всяка цепнатина, а дори да успееха да се запечатат толкова здраво, че да спрат отровата, щяха да се задушат в собствената си смрад, защото там, където газът не стигаше, не стигаше и въздух. Полковник Ган вече беше планирал да прати войници след газовата атака, които да елиминират остатъчната съпротива. Представата му за предстоящите събития беше толкова изначално погрешна, че Дрефос не си направи труда да го просветли. Предупреди го само, че навсякъде, където газът се застои — на по-ниските места, в мазетата и в тунелите, — концентрацията му ще остане опасно висока в продължение на десетници.

— А аз как ще управлявам града, тогава! — възроптал беше полковникът. Дрефос му обърна гръб. След газовата атака нямаше да има град, който Ган да управлява. По всичко личеше, че заедно със Сзар ще погинат и кариерите на доста хора. Дори самият император, по чиято заповед Дрефос се беше включил в потушаването на бунта, нямаше представа какъв звяр е пуснал на свобода.

Дрефос беше създал защитни маски, които да филтрират в известна степен отровните съставки на газа. Маски имаше само за неговите хора, но дори и с тях съществуваше реална опасност да се разболеят, ако вятърът се обърнеше. Ала поне щяха да оцелеят. Същото не важеше за Ган и войниците от гарнизона. Скоро цялата Империя щеше да научи името Дариандрефос. След месец-два славата му — на герой или на престъпник — щеше да се разпростре до Федерацията, до Равнините, и отвъд. За Дрефос нямаше значение дали ще го мислят за герой или за престъпник, стига славата му да е заслужена.

След утрешния ден светът щеше да запомни Дрефос с едно. Не като гениален занаятчия, създател на машини, вестител на прогреса, нито като човек, който налива вода в мелницата на войната. Щяха да го знаят като човека, който уби Сзар. Щяха да останат слепи за техническите постижения, залегнали в основата на деянието, а щяха да го сочат като касапина, като търгаша на смърт. Империята, която му беше осигурила ресурсите и свободата да действа, щеше да го превърне в изкупителна жертва, във фокус на всеобщо презрение и омраза. О, осородните щяха да го задържат при себе си, да му намират работа, но светът никога нямаше да узнае истината, към която се беше стремил Дрефос през цялото време, неговата идеология, неговия етичен кодекс. Каквото и да произведеше оттук насетне, било то философия или технология, щеше да е опетнено от репутацията му на масов убиец.

Чу някакво движение в основата на платформата, където минаването беше забранено, после до ушите му долетя тревожният вик на Големия Грейв, мълчаливия конощипороден, чиято гигантска снага изникна от сенките да пресрещне нарушителя.

— Спокойно — извика Дрефос от върха на платформата. — Пусни го да се качи. Хайде, Тото. От доста време очаквам да се появиш.

Появата на Големия Грейв беше уплашила Тото до смърт. Той, разбира се, знаеше, че конощипородният вижда в тъмното не по-зле от Дрефос, но не беше очаквал някой толкова едър на ръст да се промъква толкова тихо. Грейв държеше небрежно брадва, която приличаше на детска играчка в гигантската му ръка, макар да беше голяма и толкова тежка, че Тото едва ли би могъл да я вдигне и с две ръце.

Младежът намести собствения си товар и вдигна поглед към наблюдателната кула, издигната край новите машини. Светлините откъм работилниците очертаваха тъмния закачулен силует на върха й.

— Дошъл си да говориш с мен, нали? — достигна до него гласът на Дрефос. — Качвай се тогава. Не обичам да викам.

Тото хвърли поглед към конощипородния. Тъмното лице на Големия Грейв беше непроницаемо, но нещо в стойката му подсказваше, че не е доволен и че не му се иска да оставя Тото сам с господаря си. Което, помисли си Тото, говореше за доста вярна преценка от негова страна.

Преметна товара си на рамо и спря пред металните скоби на стълбата. Една липсваше, няколко изглеждаха хлабави, което показваше, че кулата е дело на гарнизонните инженери, а не на неговите колеги. Сведе поглед към един от измамно малките контейнери, подредени до основата на кулата. Голям колкото буре за вино, контейнерът изглеждаше лек, но веществото вътре беше нагнетено до такава висока концентрация, че без чужда помощ Тото трудно би могъл да го помръдне. Вдигна глава и видя Дрефос да гледа към него с полуродните си безирисни очи, в които се четеше кротко любопитство към намеренията на окъснелия чирак.

На първо време намеренията му бяха да се качи при господаря си. И да говори с него.

— Сигурен бях, че рано или късно ще се появиш тази нощ — каза Дрефос. — Носиш нов прототип, виждам. — Протегна ръка и Тото автоматично свали товара от рамото си да му го покаже.

— Усъвършенствал си зареждащия механизъм, нали? — отбеляза Дрефос.

Щраколъкът за многократна стрелба лежеше изящен и сребрист в ръцете на Тото.

— Взех го от един гвоздистрел и го преработих малко, за да пасне на конструкцията — обясни младежът. — Само че пак е твърде сложен за серийно производство, а и често засича. Иска още работа.

— Въпреки това съм впечатлен. Добре си се справил. — Дрефос плъзна ръка по оръжието, но не възрази, когато Тото го преметна отново през рамо. — Знам защо си тук.

— Така ли? И защо? — Катеренето по металните скоби се беше оказало по-уморително от очакваното или пък нервите му се бяха разръфали като нишките на стар килим.

— Ти още не си мой кадър, не изцяло. Това можеше да се очаква. Нужно е време човек да улегне и да научи правилата.

— Правилата?

— Да, правила както от физическо, така и от идеологическо естество.

Тото се облегна на парапета и се загледа в сзарианските барикади. „Колко ли хиляди хора?…“

— А близнаците?

Дрефос вдигна рамене — едното по-високо от другото — и застана до него на парапета.

— Не го очаквах от тях — призна той. — Явно грешно съм преценил силата на натиска, от една страна, и прага на поносимост, от друга.

Горчива усмивка разтегли лицето на Тото.

— Били са просто чарк в машината, който е показал структурен дефект.

— След като си изпълниха задачата, за щастие. — И да беше доловил някакво обвинение в думите на чирака си, с нищо не го показа.

— Предпочели са да умрат, вместо да станат свидетели на това, което се каниш да направиш — изтъкна Тото. Осъзнаваше, че трябва да предизвика сблъсъка сега, преди нервите да са му изневерили окончателно.

Дрефос сложи ръце на перилото, едната изстърга тихо по метала. За страничния наблюдател сигурно приличаха на двама приятели, които се наслаждават мирно на гледката.

— Ако това е изборът, пред който са решили да се изправят — отвърна помощновойсковият полковник, — жалко. Но изборът си е бил техен. — В гласа му се промъкна твърда нотка. — Обърни внимание обаче, че не са се опитали да саботират работата ми. Ти пред този избор ли си решил да се изправиш, Тото?

Тото си пое дълбоко дъх.

— Дойдох с молба да премислиш решението си, нищо повече. — Прозвуча му нелепо и жалко, като страхливо отстъпление там, където трябваше да последва кулминация. Дрефос обаче кимаше доволно.

— Добре. Разумната дискусия винаги е от полза. Знам, че от самото начало се опитваш да играеш ролята на моя съвест, Тото. Радвам се, че си решил да споделиш проблема си с мен, вместо да се измъчваш в мълчание като близнаците. Явно си научил урока си след онази история с момичето.

„Момичето. Че.“ Подразни се, че Дрефос я споменава, изнерви се още повече.

— Не мога да повярвам, че би направил онова, което се каниш да направиш, ако си… ако си осмислил в пълна мяра последствията — успя да изрече той.

— Последствията — повтори като ехо Дрефос. — Политическите, имаш предвид? Техническите?

— Моралните — изплю Тото. — Онова, което се каниш да направиш, е неморално. Грешно.

— Защо? — попита Дрефос. Младежът го зяпна онемял. След като отговор така и не последва, Дрефос продължи: — Няма да споря, че въпросът с мащаба стои. Натъкнах се на някои… препятствия в собственото си съзнание. Моралът не е фактор за мен, но съществуват други аспекти, които ме карат да се замисля. — За пръв път, откакто го познаваше, Тото долови нотки на колебание в гласа на шефа си.

— Ти си военен занаятчия — каза Тото — и знаеш, че няма да е празно ласкателство, ако кажа, че си най-великият военен занаятчия, когото познавам. Само че това тук не е война. Това е под достойнството ти. Ти създаде машините си за бойното поле, а не за разбунтувал се град.

Дрефос се усмихна с чистата и простичка наслада на умен човек, който най-сетне е срещнал разбиране.

— Същото хрумна и на мен. Само че войната… войната не е нещо статично. Войната не е просто сбор от битките и стълкновенията, Тото. Същото е като при разликата между стратегия и тактика — голямата война и малката война. Това тук е голямата война.

— Но повечето хора, които ще умрат утре, дори не са войници — изтъкна Тото. — Те са… обикновени граждани, деца, старци…

— А в битката със Сарн ще имам насреща си войници — довърши вместо него Дрефос. — Да, задавах си и този въпрос. Само че какво е голямата война, ако не противопоставянето на Империята срещу света? А светът не се състои от войници. Войниците са само мечът, но не и ръката, която го държи, не тялото, на което принадлежи ръката. Ти виждаш онези хора там като цивилни жертви. Обикновени зяпачи, невинни граждани, които нямат нищо общо с войната? Учил си логика и би трябвало да знаеш, че такъв аргумент е несъстоятелен.

Възражението на Дрефос върна Тото в залите на Академията, припомни му сухия подход към теорията в лекциите на старите му преподаватели. Само че тук върху плещите на теоретичните постановки тежеше съдбата на цял един град.

— Поне един войник нахранил ли се е благодарение на тях? Значи са част от войната — продължи да развива своята теория Дрефос. — Поне един войник облекли ли са? Обучили ли са? Родили ли са? Деца, казваш. А нима децата няма да пораснат и на свой ред да станат войници? Живели ли са по-добре благодарение на победите, извоювани от войниците преди тях? Няма как да твърдиш, че не участват във войната, Тото. Войниците са само връхчето, островът, който стърчи над водата, но под повърхността има цяла планина, която го поддържа. Както виждаш, Тото, аз вече съм обмислил всичко това. Не съм някакъв безмозъчен тиранин.

— Да, но…

— Ако оцелеят, ще въстанат отново, ако не това поколение, то следващото или по-следващото. Ако смажем бунта им с редовна войска, те ще излекуват раните си и пак ще започнат да точат оръжия. Ако дори един сзарианец оцелее след утрешния ден, то Империята е обречена, защото войната рано или късно неизбежно ще бъде загубена, без значение дали след десет години, след сто или след хиляда. Ако искаме да спечелим войната, трябва да воюваме с всичките си врагове, а не само с онези, които застават насреща ни с меч в ръка. Можеш ли да обориш тази логика, честно?

— Но винаги има и други начини да се разреши един проблем, нали?

— Стига, Тото, това е стар спор, който ти използваш сега по липса на други аргументи — отвърна Дрефос като учител, който порицава свой способен иначе ученик. — Да, има примирия и преговори, спогодби, договори и прочие, но това са само игри, Тото. Игри, които дават време на страните да се подготвят за истинското нещо, за войната. Мирните договори могат да бъдат нарушени. Всъщност повечето се сключват именно с тази цел. Преди стотина години имало един колегиумски философ, който смятал, че вместо да водят война градовете-държави на мравкородните могат да организират игри и така да разрешават проблемите си, без да дават тежки загуби в жива сила. Тази идея има един съществен недостатък и той се вижда с просто око — какво ще стане, ако страната, загубила в игрите, откаже да приеме поражението си? Във войната това не може да се случи. Труповете по бойното поле са достатъчно доказателство за изхода на двубоя без значение как усукват истината двете страни в своите доклади и учебници по история. А в тази война, в моята война, аз ще елиминирам и последните съмнения. Империята ще спечели, Сзар ще загуби и доказателство за това ще бъде фактът, че Сзар вече не съществува, че сзарианци не съществуват, че не е останала и следа от онези, които са дръзнали да предизвикат Империята.

— Така че Мина и другите градове никога повече да не въстанат? — попита го Тото. — Ти със сигурност…

— Дали със сигурност разбирам, че това не може да стане? Да, така е. Мейнис, Мина и всички останали пак ще се разбунтуват, но когато това стане, знаеш ли какво ще държат в ръцете си? Ще имат свои модерни оръжия, с които да се противопоставят на моето, ще изправят Империята пред нов вид война и ние ще трябва да изобретим още по-страшни оръжия, с които да ги победим. Нима не разбираш, Тото? Точно в това е въпросът. Войната си е война, но зад нея стои прогресът, той е нейният жив, дишащ двигател. Твоят щраколък, методите, с които превзехме Тарк, това са само малки стъпки в зададената посока. А това тук е голямата стъпка и точно затова трябва да я направя. Историята е по-голяма от отделния човек, Тото, и смазва всеки, който понечи да я отклони от пътя й.

Тото отвори уста, после още веднъж, но нито дума не излезе оттам. Усмивката на Дрефос, добронамерена по свой си начин, стана още по-широка.

— Искаш да ми бъдеш съвест? — подхвърли той. — Хубаво, само че откъде черпиш своята, Тото?

Младежът сведе поглед към ръцете си върху перилото и осъзна, че неволно копира Стенуолд, който правеше същото, когато се чувстваше притиснат от всички страни и изправен пред неразрешими проблеми.

— От нея — отговори, без преструвки, самата истина. — От Челядинка Трудан. Винаги се питам дали тя би одобрила едно или друго и ако отговорът е отрицателен, значи не е правилно. Но вече сторих толкова много неща, които тя не би одобрила, че… Истината е, че губя почва под краката си.

— Именно — кимна Дрефос. — Бъди благодарен, че здравият разум и спокойната мисъл са по-силни от такива неясни приумици. — После обърна внезапно глава и погледна покрай Тото към нещо на земята под тях. — А ето и другия гост, когото очаквах — каза той.

Тото проследи погледа му и видя двама осородни войници да водят Касзаат към кулата.