Поглед в мрака

29.

Четирима войници водеха Касзаат — по един отстрани и двама зад нея — и изглеждаха несигурни, сякаш не знаеха какво да я правят. Значи не беше под стража, но не беше и свободна. Колебанието им сигурно се дължеше на чина й в помощната войска, осъзна Тото. Касзаат беше сержант все пак, и това смущаваше редниците, пратени да я арестуват.

Големият Грейв се размърда в подножието на кулата, облегна се на дръжката на брадвата си и отново потъна в сенките. Не беше за вярване, помисли си разсеяно Тото, колко тих можеше да бъде конощипородният въпреки гигантската си снага, колко лесно беше да го пропуснеш в мрака.

— Слушам — подкани ги Дрефос. Сви устни, но Тото не съзря изненада на лицето му, само известно разочарование като че ли.

— Хванахме я при една от машините — извика един от войниците, вдигнал глава към тях.

— Тя е занаятчия, така че какъв е проблемът? — попита Дрефос. Не повиши глас, но тонът му беше толкова остър, че стигаше надалеч. Вятърът, който всички очакваха, още не беше задухал; въздухът тежеше неподвижен.

— Един от нашите занаятчии рече, че се опитвала да я повреди — обясни войникът. Многозначителният му тон подсказа какво мисли осородният за шарения екип на Дрефос. — Саботаж, тъй рече. И да сме я доведели при вас, а ако вие не вземете мерки, той щял да уведоми губернатора. Тъй де, тя е от техните все пак.

— Аз пък винаги съм си мислил — каза Дрефос, толкова тихо, че думите му едва ли стигнаха до войниците, — че тя е от моите. — Замълча за миг, вперил поглед надолу, опрял разноликите си ръце на парапета. Касзаат го гледаше предизвикателно, дребна и крехка в сравнение с войниците зад себе си. Тото усети как стомахът му се свива на топка.

— Помощновойскови сержант Касзаат, крачка напред — нареди Дрефос и тя се подчини автоматично. — Имах ти доверие — продължи той. — С какво толкова те обидих, че да заслужа това? — Гласът му отново се чуваше ясно, достатъчно силен, за да стигне до нея. — Дадох ти чин, осигурих ти удобства, измъкнах те от безименните робски редици, избрах те сред хиляди други. Как, тогава, се стигна дотук? — Смутен от искрената тъга в тона на шефа си, Тото осъзна, че Дрефос наистина не разбира. Господарят на машините се беше сблъскал с проблем, пред който непобедимата му логика беше безсилна.

Касзаат клатеше леко глава, вперила поглед в Дрефос. Силуетът му се отразяваше в очите й — силует на противоестествено чудовище, което не може да види онова, което е очевидно за всички останали.

„Дори войниците виждат проблема по-ясно от него“ — помисли си Тото миг преди Касзаат да извика:

— Дрефос, те са моят народ! — Смелите й думи моментално промениха отношението на войниците; те взеха да свиват и отпускат юмруци, един прихвана по-удобно щраколъка си. Тото срещна за миг погледа на Касзаат и потръпна от омразата, която видя в очите й. Заварила го беше тук, при своя враг, а нямаше как да знае, че Тото е дошъл с не по-различна от нейната цел. „Същата цел… но провалена. Дрефос за нула време успя да ме разубеди.“

— Но, Касзаат — продължи Дрефос, все така дълбоко наранен, абсурдно наранен от предателството й, — как е възможно да избереш случайния факт на произхода си пред нашата работа? — Това каза полуродният Дрефос, полуроден като самия Тото. Двама мъже без народ и без дом.

Касзаат нададе вик на дива ярост, метна се внезапно напред и вдигна ръка нагоре към Дрефос, почти като войник, който поздравява уставно своя командващ офицер. Тото изкрещя името й, видял как тъмнината се размества и оформя силуета на стрелналия се конощипороден. Касзаат беше изненадала всички им, довели я бяха под стража и невъоръжена, но като всеки добър фокусник и тя криеше нещо в ръкава си.

Тънко метално дуло със сребрист блясък, дълго само трийсетина сантиметра, максимално опростен щраколък, който сама беше конструирала. Появи се в ръката й мълниеносно, Касзаат натисна спусъка и Тото видя как нещо се стрелва на педя от лицето му — всъщност не го видя, а усети движението му. Дрефос залитна назад, Тото се обърна и видя края на стреличка, потънала дълбоко в рамото му близо до ключицата.

Касзаат продължи устремно напред, макар че каква беше следващата стъпка от плана й, Тото никога нямаше да разбере. Първото жило само облиза хълбока й, а щраколъковият снаряд я подмина — изненадващият й ход беше сварил войниците неподготвени. Уви, не така стояха нещата с Големия Грейв. Тежката му брадва се стовари откъм мрака, побрала в себе си колосалната сила на двуръкия му замах, и се заби в гърдите на Касзаат. Тялото й се сгъна като хартиена изрезка под нечовешкия натиск и тя политна назад към войниците, които се пръснаха стреснато.

Тото усети сблъсъка като физически удар срещу собственото си тяло, осъзна, че е вдигнал своя щраколък, своя великолепен щраколък за многократна стрелба, и без никакво колебание натисна спусъка. Оръжието пристърга в ръцете му — механизмът имаше нужда от допълнителна настройка, — но въпреки това произведе желаните изстрели.

Три от тях уцелиха Големия Грейв, разръфаха исполинския торс на конощипородния и го повалиха на колене. Останалите покосиха войниците, които още зяпаха сащисано тялото на Касзаат. Оръжието се тресеше в ръцете на Тото, но снарядите му пронизваха плът и броня с еднаква лекота. Всичко стана толкова бързо, че само последният войник съобрази какво става, вдигна глава и погледна палача си в очите, преди да се строполи мъртъв на свой ред.

„Ще дойдат още“ — помисли си отчаяно Тото, докато зареждаше механично нов пълнител в оръжието, точно както го беше правил при изпитанията. Едва-що мисълта прекоси главата му и откъм другата страна на кулата долетя тропот на тичащи хора. Чули виковете, двама постови тичаха насам. Нямаха представа какво ги очаква — труповете не се виждаха заради кулата. Паднаха мъртви още преди да са чули характерния звук от щраколъка на Тото.

„И още?“ Но повече така и не дойдоха. Войниците, пратени да доведат Касзаат, явно са били на пост в другия край на охранявания периметър, и никой не е сметнал за нужно да ги смени — пчелородните бунтовници от Сзар се бяха окопали и никой не очакваше нападение тази нощ.

Нечия ръка се сключи около дулото на щраколъка и смачка метала като станиол. Тото отскочи назад и се озова досами парапета, лице в лице с Дрефос, който стискаше в металната си ръка съсипаното оръжие. Майсторът занаятчия сведе тъжен поглед към щраколъка с пълното съзнание за похабения материал. После удостои и Тото със същия поглед.

Младежът посегна да измъкне ножа от канията на колана си. Изкуствената ръка на Дрефос — стреличката още стърчеше, забита почти докрай в меката плът между ключицата и раменната му става — се оказа по-бърза. Стисна китката на Тото като в менгеме и го изтласка назад към парапета.

— Защо? — изхриптя Дрефос, но Тото нямаше отговор, който да му предложи. Когато войниците доведоха Касзаат, той разбра, че е изгубил окончателно правото си на избор и че алтернативните пътища, по които би могъл да поеме, вече са затворени за него.

Лявата му ръка се смъкна към колана с инструменти, легна върху чука и въпреки пронизващата болка в китката на другата си ръка, той го измъкна и удари. Чукът беше малък, но Тото най-после знаеше какво прави — удряше не като боец, а като занаятчия. Нанесе три прецизни удара по ръката на Дрефос — огъна метала при лакътя и при рамото, и ги обездвижи. При последния удар петносаното лице на Дрефос пребледня и Тото разбра, че е уцелил нещо, разместил е нещо и то се е забило в живата плът под протезата.

Нанесе още един удар, като се целеше в същото място. Дрефос изсъска през оголени зъби, пот изби на челото му, когато металът на изкуствения крайник се впи дълбоко в беззащитната плът, с която се беше родил. Срина се на колене и понеже металната протеза не му се подчиняваше, повлече и Тото след себе си. В очите му избиха сълзи от болка. Другата му ръка, живата, задрапа безсилно по смазаното рамо. Дрефос не извика нито веднъж. Или гордостта му беше прекалено голяма, или болката.

Много внимателно и само с лявата си ръка, Тото откачи палеца на протезата. След като свали покриващата пластина, останалото беше лесно — и нищо чудно, защото Дрефос беше конструирал протезата така, че да я разглобява и сглобява с цената на минимални усилия и без чужда помощ. След като махна палеца, Тото лесно измъкна китката си от хватката на протезата.

Погледна надолу към касапницата, която беше сътворил. Първата му мисъл беше да слезе при Касзаат, но нямаше смисъл да го прави. Не биха могли да си простят в секундите преди края, не биха могли да си прошепнат прощални думи, да си разменят клетви и признания. Ударът на големия Грейв я беше убил на място.

Дълго, накъсано дихание долетя откъм Дрефос и Тото се обърна да го погледне. Майсторът занаятчия стискаше несръчно клещи в едната си ръка и се опитваше да освободи някакъв заклинил се чарк в обездвиженото рамо на другата. Пръстите му трепереха, лицето му се беше сгърчило в агония и концентрация. Когато усети, че Тото го гледа, Дрефос застина и клещите изстъргаха в метала. Очите му бяха изненадващо ясни на фона на болката, изкривила лицето му.

— И сега какво? — попита той. — Да викам с надеждата някой да ме чуе? А ти, ти какво ще правиш сега, Тото? — Гласът му беше толкова тих и задъхан от болката, че Тото се сгърби, за да различи думите.

Плъзна поглед към демаркационната линия на барикадите. Градът чакаше в неподвижния въздух, чакаше в страх от неизвестностите на утрешния ден. Тото коленичи до Дрефос. Хрумна му, че лесно може да свали цялата протеза; зачуди се дали Дрефос би издържал отстраняването на това свое механично допълнение.

— Нямаш много време — каза Дрефос с глас, който потрепваше въпреки опитите му да запази самообладание. — Решавай.

— Вече реших — обяви Тото и се изправи. — Мисля, че в известен смисъл ти би одобрил решението ми.

Призори пчелородните войници от заловилия го патрул заведоха Тото при своя водач.

— Какво има? — попита Макзех след като го удостои с кратък поглед. И да беше новата царица на Сзар, нищо във външния й вид не го издаваше. Носеше подсилена с капси кожена кираса над износени прашни дрехи, седеше изгърбена над една маса и разглеждаше съсредоточено карта на града заедно с трима от офицерите си. Позициите на осородните и на бунтовниците бяха отбелязана с плътни и пунктирани линии.

„Време е да преначертаем картата“ — помисли си Тото.

— Този тип се приближи към барикадите — обясни единият от заловилите го войници. — Извикахме му да спре и той се подчини веднага. Не беше въоръжен.

Царицата вдигна отново поглед към него. Беше млада и му напомни за Касзаат — имаше същата форма на лицето и същата орехова на цвят кожа. А и бяха от една раса, разбира се. Очаквал бе да срещне жена от типа на Кимене, с огнен темперамент и вродени качества на водач, но в Макзех нямаше нищо от непоколебимата решителност на Минаската дева. Лицето на сзарианската царица беше изпито от силен страх, страх, че води хората си към гибел. Беше се възкачила на трона внезапно, съсредоточила беше в себе си военните усилия и надеждите на своя народ и се страхуваше.

Имаше вид на човек, който страда от системно недоспиване. Двамата дълго се гледаха с празни погледи.

— Полуроден — отбеляза тя. — Какво друго можеш да ми кажеш за себе си? — После бързо го измери от глава до пети, преди Тото да е отговорил. — Занаятчия от помощната войска — заключи царицата. — Едва ли си дезертьор, особено в навечерието на битка.

Грешеше, разбира се. „Дезертьорите с лопата да ги ринеш в навечерието на битка — помисли си Тото. — Ала не и от войската с по-голям шанс за победа.“

— Какво искаш? — продължи Макзех. — Послание ли носиш? Няма да приема условия, които ще заробят отново града ми. — Гласът й потрепваше едва доловимо, но не личеше някой от сънародниците й да е забелязал. Те вярваха безпрекословно в царицата си и това я измъчваше.

Тото усети как буца затъква гърлото му при тази мисъл. „Тя знае, че народът й няма да издържи дълго.“ Рано или късно пчелородните щяха да приемат условията на Империята, без значение колко сурови са те. Тото предполагаше, че царицата ще е загинала много преди да настъпи този момент.

— Градът ви е свободен — изрече с тих глас той.

— Да, и ще остане такъв, докато сме живи — отвърна Макзех и се извърна настрани.

— Градът ви е свободен — повтори Тото.

Един по един хората в малкия команден щаб на сзарианската войска замлъкнаха. Макзех и офицерите й, пак един по един, обърнаха глави и се втренчиха в него.

— Какво имаш предвид, полуродни? — попита с равен глас царицата.

Тото усети как го побиват тръпки като при треска. Стегна се и облече в думи стореното:

— Осородните са победени. Местният гарнизон, искам да кажа. Не Империята, а само войниците тук.

Някой изпръхтя развеселено, но суровото изражение на Макзех не трепна.

— Това ще да е някакъв номер на Рекеф — каза бавно тя, — макар че не виждам какво се надяват да постигнат с него. Да изгубят от ценното ни време, може би.

— Пратете летящ — предложи Тото. — Над губернаторския дворец. Да лети много високо и да не каца.

— Капан — реши един от офицерите.

— За един съгледвач? — Макзех присви очи, сякаш се надяваше да прозре през лицето на Тото и да види мислите, които се съдържаха в главата му. — Изпратете някой от мухородните. Те най-добре виждат в тъмното.

— Но…

— Моля — каза тя. Мека дума, изречена тихо, която смълча моментално възразилия офицер и го пришпори на бегом да изпълни заповедта на царицата. — Мисля, че си луд — обърна се тя към Тото. — Или си измамник, или си луд.

Той кимна уморено.

— Може и да сте права. — Краката му омекнаха изведнъж и той се свлече на колене. Нещо набираше сила в него, натиск, от който Тото не беше в състояние да се освободи. Побиха го тръпки, догади му се, усети вкус на жлъчка в устата си.

— Болен ли е? — попита някой, друг се развика за лекар.

— Имаше една жена с нас, казваше се Касзаат — изломоти Тото. — От вашия народ. Но умря. — Думите му бяха толкова тихи, че не знаеше дали някой го е чул. — Затова го направих. — Не беше вярно, разбира се, не докрай поне. Част от причините биха били разбираеми единствено за Дрефос.

— Хайде, дайте му да пие вода поне — нареди Макзех и след миг в ръката на Тото се появи керамична чаша. Отпи, но водата имаше вкус на застояло, на химикали. Втресе го отново. Междувременно военният съвет наоколо му беше подновил работата си, ако не се броят двамата пчелородни стражи с брадви в ръце, които не сваляха поглед от него. Той скри лицето си в шепи и зачака.

Най-накрая съгледвачът се върна — мухородна жена на средна възраст, толкова дребна, че не стигаше и до кръста на царицата. Тото въздъхна с облекчение — боял се бе, че вроденото любопитство на мухите ще накара съгледвача да кацне, но жената явно беше изпълнила дословно дадените й заповеди. Изглеждаше разтърсена и объркана, но нищо повече.

— Докладвай — подкани я Макзех, но мухородната само я погледна смутено. Преглътна два пъти, преди да си събере мислите.

— Ами… видях осородни да напускат града. Неколкостотин, струва ми се, повечето на малки групи. — Стрелна с поглед Тото. В очите й витаеха призраци.

Макзех смръщи вежди.

— Слушам те.

Мухородната вдигна ръка.

— Това е — каза тя и видимо мобилизира силите си, за да продължи: — Не видях друго движение около двореца.

— Какво, спят ли още? — обади се един от офицерите, но мухородната го прекъсна.

— Видях трупове. Тела на часови и на други, които са стояли на пост при оръдията. Нищо друго. Има някаква… мъгла над двореца, жълтеникава мъгла.

— Какво става? — обърна се царицата към Тото. Стражите го изправиха на крака, а Макзех отстъпи крачка назад, съзряла нещо в очите му. — Какво си направил? — прошепна тя.

— Всичко свърши — прошепна Тото. Мислеше си колко тежки бяха контейнерите, които пренесе в двореца — три завлече в едно складово помещение на горните етажи, шест в друго на сутерена, четири в гарнизонната казарма. Един от стражите дори предложи да му помогне, но Тото отказа под предлог, че работата изисквала уменията на квалифициран занаятчия.

„Важно беше да го направя със собствените си ръце. Така вината няма да падне върху никого другиго, нито върху Касзаат, нито върху Дрефос. Най-вече върху Дрефос.“

Усети как някой го хваща за брадичката и обръща главата му. Срещна погледа на Макзех, лицето й беше на педя от неговото.

— Какво е станало? — попита го тя. — Бъди ясен. Моля.

— Свършено е с осите — каза простичко той. — Всички в гарнизона са мъртви. Освен малка част, очевидно, които са се намирали извън зоната на поразяване. — Царицата все така го гледаше право в очите и Тото продължи: — Загинаха от собственото си оръжие, което смятаха да използват срещу вас. — Оказало се беше лесно като детска игра. Прикрепи заряди с часовников механизъм към контейнерите и напусна бързо гарнизона. Малки заряди, колкото да пропукат сандъците, без да вдигнат войниците под тревога.

— Абсурд — не повярва един от офицерите. — Говорим за хиляди войници.

— Да — потвърди Тото. Отново започваше да го втриса. — Също хора от помощната войска, слуги, роби и животни. Сега всички те са мъртви. Градът е ваш. — Следващата мисъл го задави и той продължи след мъчителна пауза: — С изключение на двореца и гарнизона. Поне месец не трябва да ходите там. Или два, за по-сигурно. Добре би било да изтеглите хората си от барикадите, също така. Оставете няколко улици санитарна зона между вас и… онова нещо. Твърде тежко е, за да го разнесе вятърът надалеч, но все пак…

Всички го гледаха втренчено и Тото си помисли, че започват да му вярват. Повярвали бяха на думите му, но това не предизвика триумф, а смесица от потрес и страх.

— Не сме искали да става така — промълви накрая Макзех и поклати глава. — Искахме свободата си. Нима това е толкова лошо? Искахме да ги прогоним и да живеем мирно и тихо в собствения си град. Как се стигна до това? Какво си направил?

Пчелородните се отдръпнаха, сякаш стореното от него можеше да се окаже заразно. Гледаха го и виждаха уродлива жестокост, масов убиец, чиято постъпка надхвърляше представите им за допустимото. Цяла войска погинала за една нощ, без сражение, без бойни викове… само няколко слаби детонации и жълтеникава мъгла във въздуха. Лицата им казваха, че той, Тото от Колегиум, се е превърнал в чудовище.

Присъда, с която Тото трябваше да се съгласи.

Майор Крелак обмисли възможностите, с които разполагаше, и нито една не му хареса.

Той беше лоялен офицер и изключително надежден по всеобщото мнение на своите началници. Именно затова му бяха поверили подкреплението, което да подпомогне минаския гарнизон в потушаването на бунта. Задачата му беше ясна, тактиката — проста. Полковник Ган го беше изпратил от Сзар с изрични инструкции.

Ала междувременно ситуацията се беше променила и Крелак бързо си даде сметка, че неочаквано се е озовал в центъра на грандиозен поврат и че иска или не, за добро или за лошо, името му ще остане в историята.

За лошо, уви. Натам отиваха нещата, без значение какъв курс на действие щеше да избере.

От една страна, майорът имаше изрични заповеди — да влезе в Мина, да пробие пръстена около обсадения гарнизон и да потуши въстанието. След това се подразбираше, че ще се върне победоносно в Сзар, където полковник Ган и другите висши офицери вече ще празнуват планираната бърза победа над собствените си бунтовници. Заповеди прости и ясни, които не изправяха майор Крелак пред каквато и да било дилема.

Съгледвачите му току-що се бяха върнали от Мина с новината, че вече няма гарнизон, който Крелак да подпомогне. Близо петстотин осородни войници — малцината късметлии, успели да се измъкнат от Мина — се бяха присъединили към неговия отряд и повечето бяха толкова разтърсени от случилото се в града, че не бяха в състояние да докладват смислено за вражеските позиции. Вместо да нападне в гръб банда изтощени въстаници, сега Крелак трябваше да се справи с един поочукан, но обединен град. Полковник Ган му беше дал обсадни оръдия, така че майорът би могъл да разбие портите на Мина и да се сражава със съпротивата за всяка улица, ала не това гласяха заповедите му.

Именно тези неприятни новини се опитваше да смели Крелак, когато пристигнаха куриерите от Сзар. „Куриери“ едва ли беше най-точният термин в случая, но майорът се вкопчи в тази дума, за да избегне другата. Бегълци.

Сзарианският гарнизон бил унищожен.

— Унищожен? — беше повторил глуповато той.

— Да, унищожен — потвърдиха оцелелите. И колкото по-подробен ставаше разказът им, толкова по-силно го втрисаше Крелак — сзарианският гарнизон не беше победен в битка, не беше станал жертва на внезапно нападение, а просто беше… погинал. Появила се някаква мъгла и хората се натръшкали за броени минути. Малцината оцелели били на пост в онзи момент — или патрулирали по периметъра, или охранявали новите артилерийски машини, или наблюдавали бунтовническите барикади. С други думи, намирали се далеч от губернаторския дворец и гарнизона. Никой друг не бил избягал. Никой.

В сравнение с това другите новини бледнееха. В Мина бяха пристигнали мухородни пратеници, някои бяха кацнали по навик в града, други се бяха поучили от грешката им, изтеглили се бяха навреме и бяха потърсили най-близкия имперски лагер. Така бяха попаднали при Крелак. Идваха от провинциите северозападно от Мина — територии, които се бяха присъединили към Империята след края на Дванайсетгодишната война с Федерацията. Пратени бяха да предупредят всяка по-голяма войскова част в района, че по границите има струпване на отряди от водни кончета и че Федерацията, изглежда, най-сетне е решила да отвори старите рани. Разбира се, Империята разполагаше с многочислена войска в района, ако не за друго, то защото мисълта за нови завоевания във Федерацията беше идея-фикс за не един и двама имперски генерали. Ала какво щеше да стане сега, когато Мина и Сзар бяха под контрола на разбунтувалото се население, а снабдителните маршрути на имперската войска бяха прекъснати?

Всички го чакаха да вземе решение. Част от офицерите му предлагаха да продължат към Мина, други настояваха да тръгнат без бавене обратно към Сзар. Трети бяха на мнение, че трябва да се придвижат към Мейнис — градът беше по-близо до границата с Федерацията — и да се присъединят към тамошния гарнизон. Решението трябваше да вземе Крелак.

Само че той, уви, не беше в състояние да го направи. Свикнал беше да получава заповеди и да ги изпълнява, а сега заповедите изведнъж бяха пресекнали. Прати куриери до Капитас с искане за указания, нареди на хората си да направят бивак. И зачака.