Поглед в мрака

21.

Картите изплющяха върху дървената дъска и Балкус изпсува, не за пръв път. Плиус се изкиска, пресегна се да ги събере и ги прибави към купчината пред себе си.

— Сигурно са ти били нужни дългогодишни упражнения, за да станеш толкова слаб играч, сарнианецо.

Балкус го изгледа ядосано. Цяла вечер губеше и най-много срещу този дебел мравкороден със синкава кожа.

— Раздай и не приказвай много — изръмжа той.

Плиус обърна още три карти върху дъската и играчите се смълчаха, всеки обмислящ следващия си ход. Проблемът с играта на лордове беше, че започнеш ли веднъж да печелиш, обикновено печелиш до края. Тази игра беше сравнително нова в Сарн, донесли я бяха мухородните и Балкус не я харесваше особено. Беше слаб играч поначало и затова предпочиташе игри, където късметът има по-голяма роля.

Третият играч, Паропс, вече беше свалил картите си и се мръщеше, подразнен от дърленето на другите двама. Картите бяха новост за него — от тримата единствено той беше водил нормален живот по мравешките стандарти, преди осородните да завладеят родния му Тарк. Мравкородните от един и същи град не играеха на карти помежду си, защото блъфирането беше противно на природата им, а когато се срещнеха с мравкородни от друг град, нямаха време за карти, защото бяха заети да се трепят едни други.

Настоящата игра правеше изключение, разбира се — беше христоматиен пример за онези дребни парченца история, които лесно и бързо потъват в забвение. В огромната си част армията, разпънала стан в околността, беше сарнианска, но тук, по този й фланг, изключенията изобилстваха. Тук беше Балкус със своите колегиумски доброволци, които огласяха целия лагер с пиянските си песни и говоренето на глас — немислимо! Тук беше Паропс с бледнокожите си таркианци, изгнаници, изгубили всичко и жадни за имперска кръв. Шансът им да зърнат отново родния дом беше нищожен — сега те бяха ренегати, на практика, ако не и по име, прогонени от своя окупиран град и тласнати към наемнически живот. Някои мравкородни сами избираха тази съдба, случваше се цели отряди да дезертират, но Паропс и хората му искрено тъгуваха по уседналия живот.

Тук бяха и ценийците, дошли от далечния си град по настояване на Плиус. Ценийците страняха от всички и нищо чудно, защото в техните карти тукашните земи фигурираха като враждебни територии. И те бяха мравкородни, но всичко в тях говореше за чужди, далечни земи, дори доспехите им — носеха люспести брони вместо характерните за равнинските мравки плетени ризници. Щитовете им бяха овални, а мечовете им завършваха със заострени куки. Щяха да изглеждат примитивни, ако не бяха страхотните им арбалети — тежки оръжия с макара и дълга манивела, които значително улесняваха презареждането. „Просто са различни“ — решил беше Балкус, а и Цен беше толкова далеч, че не представляваше заплаха за другите мравешки градове. Ценийците бяха останали встрани от политическото развитие на Равнините, живели бяха като отшелници на своя далечен Атолов бряг.

Тримата мравкородни командири бяха станали ако не приятели, то поне съюзници по неволя, единен фронт срещу потискащото еднообразие на сарнианците — двама външни и един вътрешен, който всячески се опитваше да остане външен. Правеха си компания и играеха игрите, които Плиус беше научил в чуждестранния квартал на Сарн. Мравкородните предпочитаха да общуват с равни на себе си, а покрай натрапените си командирски постове тримата нямаше с кого да общуват освен помежду си.

Походът на изток не беше от приятните. Живееха в постоянно напрежение и неизвестност, и с мисълта, че може да налетят на имперската армия по-рано от предвиденото, без друго предупреждение освен задъхания доклад на някой отмалял мухороден съгледвач. В резултат бяха изминали по-голямо разстояние от планираното, а осородните от своя страна, изглежда, не си даваха зор. Това уреждаше идеално сарнианците, които живееха с постоянния страх предстоящото сражение да не повтори Битката при релсите. Всеки спечелен ден даваше допълнително време на града им да подсили отбраната си.

„Артилерията“ — помисли си мрачно Балкус. За нея имаше грижата момчето на Стенуолд, разбира се, и Балкус всякак се опитваше да не мисли за младия федерален и неговата самоубийствена задача, ала ето че именно за него се сети сега.

А сражението предстоеше съвсем скоро. Лагерът на имперската армия вече се виждаше в далечината. Приказките и врявата на колегиумските войници звучаха по-силно и кресливо от нормалното, хората бяха изнервени от близостта на противника. Шеста и Седма имперска армия под командването на генерал Малкан, Крилатите фурии и Кошера с цялата си страховита мощ, бяха само на три мили пред тях. Преди слънцето да залезе, лагерът им се виждаше с просто око, а мухородните съгледвачи ги шпионираха с далекогледи. Малкан не правеше никакъв опит да скрие числеността на армията си, дори напротив, развяваше пред очите им цялата си военна мощ, която надвишаваше два и дори три пъти събраната от Сарн войска. Заранта щеше да е кръвопролитна.

Балкус стана.

— Не ми се играе повече — каза той. — Ще изляза да видя как са хората ми.

Един мравкороден командир не би си правил този излишен труд, разбира се, не би имало нужда. Паропс и Плиус нямаше нужда да го правят. Те бяха постоянно сред войниците си, умовете им — вплетени в мрежа, която беше опора за всеки поотделно и обвързваше всички им в едно цяло. При Балкус, уви, не беше така. Неговите хора бяха глухонеми, умовете им — самостоятелни и затворени, а в неговата глава като влудяващ звуков фон неизменно присъстваха гласовете на сарнианските войници.

Походът дотук не беше докрай лишен от светли моменти, смешни дори. Балкус никога нямаше да забрави как посред тържествено мълчаливия марш на мравкородните, една колегиумска жена подхвана песен с простичък ритъм, несмело и малко фалшиво дори, откъм редиците на неговите доброволци, които се влачеха кой както свари, неспособни нито да поддържат строя си, нито да вървят в крак. Още няколко гласа се присъединиха към нейния и скоро половината му войници припяваха думите, кой както ги е чул, успяха дори да нагодят крачките си към маршовия ритъм е бледо подобие на мълчаливите мравки.

Онази песен беше стоплила сърцето на Балкус. И не само по очевидните причини, а и заради дълбокия ужас, надигнал се в главата му, предаден и препредаван от всички сарнианци, които бяха дълбоко потресени от факта, че пишман-войниците от Колегиум са тръгнали на война, а вдигат врява и крещят някаква безсмислена и лишена от мелодия песен. Усетил мислите на своите сънародници, Балкус знаеше, че са скандализирани и отвратени, а това определено му стопляше сърцето.

А после войниците му подхванаха нова песен, чиито думи Балкус успя да различи:

А Балкус се замисли какво ли би казал Стенуолд Трудан, ако можеше да я чуе, поразмисли и се смя от сърце.

Сега вървеше между лагерните огньове на хората си, спираше тук-там и поглеждаше към далечните съзвездия от огньовете на врага. Поне от нощна атака нямаше защо да се боят — осородните не се сражаваха нощем, за разлика от молецородните и богомолкородните, които Древната съобщност беше пратила в подкрепа на Сарн. Понечеха ли осородните да пратят войници под прикритието на нощта, бързо щяха да разберат, че такова прикритие не съществува. Всъщност имаше реална заплаха богомолкородните да нарушат изричните заповеди и да хукнат още тази нощ да избиват осоиди, толкова, колкото успеят да докопат. А това определено не влизаше в плана.

„Планът, прекрасният им, трижди проклет план!“ Планът беше дело на сарнианския цар, негов и на тъпите му тактици. „Спомагателната войска“, както сарнианците бяха започнали да наричат чуждестранните си съюзници, явно изобщо нямаше право на мнение. Бяха им разяснили плана и толкова.

„Поне няма да ни набутат най-отпред.“ От това най-много се беше страхувал, той и другите командири от спомагателната — че сарнианците ще погледнат на ненадеждните си чуждестранни приятели като на щит, който да обере стрелите и жилата на имперската армия. „Ако не друго, поне ще понесем справедлив дял от тежестта на сражението.“ Уви, Балкус знаеше кой ще понесе основния удар. Момчето на Стенуолд.

Някъде там, в мрака, сбирщина от бежанци и разбойници се готвеше за една на пръв поглед самоубийствена мисия. Поне на Балкус му изглеждаше такава, а той щеше да гледа отстрани.

— Сигурни ли сме, че ще ги хванем неподготвени? — попита Фалмес. — Защото без елемента на изненадата може здравата да загазим.

„Боя се, че ще загазим така или иначе“ — помисли си Салма, но не го каза на глас, защото Фалмес и сам го знаеше. Минасецът отбираше от войниклък и можеше да прецени какви са шансовете им за успех.

— Всеки съгледвач, който тръгне насам, изчезва своевременно — обади се мухородната Чефре безстрастно и делово. Тя и другите мухородни от бандата й се бяха подвизавали като улични разбойници в Паешките земи преди всичко това да започне, и ако питаха нея, сегашното беше същата война, но с по-големи банди: — И не само тези, дето идват насам. Изчезваме ги повсеместно. Разпратила съм всички, дето стават за тая работа, да ловят оси в мрака. — Усмивката й беше хладна като излъскано острие. — Разбира се, повечето от нашите виждат в тъмното. За разлика от тях.

Салма кимна. Липсата на нощно зрение беше слабост на осородните, която Империята нямаше как да компенсира. Тази нощ луната се криеше зад тежки облаци. Тъмно беше дори за него, което значеше, че противниците им ще са напълно слепи извън кръга на светлината, която сами си запалят.

Фалмес, който също не виждаше в тъмното, изсумтя недоволно.

— Не мисля, че имаме достатъчно хора. — Не го казваше за пръв път.

— Сигурно е така — съгласи се Салма, — но какво смяташ да направиш по въпроса? — Фалмес увеси рамене. — Летците ти готови ли са? — обърна се той към Чефре.

— Шефе, ако скоро не им дадем заповедта, сами ще излетят да си свършат работата — увери го бодро тя. Под нейно командване имаше поне четиристотин летци, повечето мухородни, също молецородни и други. Въоръжени бяха с лъкове, а Умелите сред тях имаха арбалети, щраколъкове и гранати. Салма би предпочел да тръгне с Чефре и нейните летци, но мястото му беше тук, на върха на копието, където войската му щеше да се сблъска челно с врага.

Всеки кон и ездитно насекомо, което хората му бяха успели да откраднат, уловят, измолят, купят или наследят, беше тук — кавалерията на Салма, почти толкова на брой, колкото и въздушните бойци от сбирщината на Чефре. Тренирали бяха усилено, всекидневно, но пак биха били срам за всеки кавалерийски офицер от Федерацията. Качвали се бяха несръчно на седлата, падали бяха, чупили си бяха крайници, пришпорвали бяха животните си в грешната посока. А и животните бяха същата стока. Идеята беше глупава поначало, това Салма го знаеше отлично, идея, която не би хрумнала на никой здравомислещ човек.

Определено не би хрумнала на осородните, например. Всъщност повечето от тях едва ли бяха виждали кавалерия, освен онези, участвали в Дванайсетгодишната война и оцелели до днес. Щеше да им дойде като гръм от ясно небе, а в една битка изненадите можеха да са фатални. Канеше се да нападне истинска имперска армия, наброяваща десетки хиляди войници. Неговите хора бяха петдесет пъти по-малко, но…

Осородните несъмнено очакваха атака, но едва ли нещо повече от кратки стълкновения по фланговете, диверсия и саботажи. Само че Салма беше решил да излъже очакванията им. Стигнал беше до заключението, че лагерът на генерал Малкан не може да бъде превзет с хитрост. Скалпелът трябваше да отстъпи пред чука.

Когато Малкан остави армията си да презимува недалеч от Сарн след Битката при релсите, хората му бяха издигнали укрепен лагер със заграждения, защитен както срещу наземни, така и срещу въздушни атаки и подсилен с артилерия. Сега, когато армията му беше в поход, генералът трябваше да разчита на осветен с факли периметър и часови. Една мравешка армия, която знае, че някой като Салма я дебне и чака сгоден момент да удари, би се окопавала всяка вечер, но осородните не бяха толкова организирани. Същата грешка беше направил и генерал Алдер, когато фелиалските богомолкородни свариха армията му неподготвена. Малкан със сигурност се беше поучил от провала на колегата си и Салма предполагаше, че държи нощни отряди в готовност, които да удържат евентуална атака, докато останалите се организират. Кавалерията обаче…

„Трябва да пробием независимо какво хвърлят срещу нас. Трябва да осигурим време на сарнианските занаятчии да свършат своето. Или ще измрем до крак.“

Беше някакъв план, все пак. Салма не се гордееше с него, но на този късен етап с друг не разполагаше.

— Хората на Морлейр би трябвало да са заели позиция — каза Фалмес. Конят му се размърда, доловил напрежението на ездача си.

— Прав си — кимна Салма. Конощипородният Морлейр щеше да поведе фалшива атака откъм далечния фланг на имперската армия, но Салма нямаше достатъчно хора, които да му отпусне, така че маньовърът едва ли щеше да заблуди за дълго осородните. Сведе поглед към сарнианеца до себе си. — Мисля, че е време — каза той.

Мъжът държеше малко устройство в ръка; със същото разполагаше и сарнианската армия. По някакъв неведом за Салма начин тези устройства показваха на сарнианците колко време от нощта е изтекло. Сега чакаха мъжът да им даде знак, а той се взираше напрегнато в малките чаркове и колелца на устройството под светлината на миниатюрната лампа, която криеше в шепата на другата си ръка.

— Явно имате точен усет — отбеляза сарнианецът, — защото… да, вече е време.

Салма знаеше, че мъжът се е свързал мисловно с други свои сънародници, онези при Морлейр и другите — мравкородни войници и занаятчии, — които чакаха зад неговата импровизирана кавалерия.

— Чефре, ти си наред — обърна се той към мухородната. След излитането си въздушните бойци на Чефре щяха да изгубят всяка връзка с командния център и щяха да разчитат единствено на собствената си инициатива. — Тръгвай — подкани я Салма и тя хукна без бавене.

Не се беше замислял какво ще е да чака бездейно. Имаше един отвратителен, безкраен сякаш момент, докато хората на Чефре излетят и му пратят сигнал, проточила се пауза, в която той седеше на седлото си и не правеше нищо. Принц Салме Диен, главнокомандващият, беше приключил смяната си, а Салма бойният командир още не беше застъпил на дежурство… междувременно той чакаше, конете наоколо му потропваха нервно, а мъжете се опитваха да успокоят дишането си.

— Салма. — Усетил леко докосване по рамото си, той се обърна.

Ето я, сияйната му любима. Беше й казал да не идва, но тя, единствена в цялата му армия, не приемаше заповеди от него. Ето я, великолепните й криле бият въздуха, цветове се преливат по кожата й.

— Не трябваше да… — започна той.

— Как бих могла да не дойда? — откликна тя. — Знам къде отиваш и защо.

— Моля те, и така ми е достатъчно трудно…

Тя протегна ръце, улови нежно главата му и го целуна по устните. Салма усети сълзите й по лицето си. Те се стичаха свободно по страните й и пречупваха меката разноцветна светлина, която се излъчваше от кожата й.

— Никога няма да те изоставя — твърдо каза тя. — Никога. Така както ти ме намери в най-голяма нужда, така и аз винаги ще идвам при теб.

Салма поклати глава, неспособен да изрази с думи чувствата си. „Обичам я толкова много — помисли си. — Не бива да й причинявам тази болка.“

Пеперудородната плъзна поглед по редицата неспокойни животни, коне, бръмбари, щурци и паяци, цялата шарена сбирщина от ездитни зверове, които хората на Салма бяха събрали оттук и оттам. Спря поглед и на ездачите им — неуверени, несръчни, недообучени.

— Усещам вярата ти, принце мой — прошепна Драгоценна. — Тя е най-силното нещо тук.

— Значи ще трябва да ни стигне — каза той с бодър тон, който не заблуди любимата му. Дано поне храброто му изражение изглеждаше достатъчно убедително в очите на хората наоколо. Драгоценна сложи ръка върху неговата на лъка на седлото.

— Сподели вярата си с мен — прошепна. — Накарай ме да повярвам.

Салма долови присъствието й като ореол, като лъчение, наситено с енергията на нейното меко вълшебство. Беше го омагьосвала преди, но сега нямаше нужда от магия, за да разбуди любовта му. Въпреки това Драгоценна докосна ума му, съществото му, после посегна с другата си ръка към муцуната на пръхтящия му жребец.

— Бъди силен — промълви тя. — Почувствай вярата и бъди силен. — Салма знаеше, че любимата му говори не на него, а на коня.

И не само на неговия, а на всички коне, бръмбари и други зверове, които пристъпяха нервно от крак на крак и чакаха в мрака. Не беше като магията на неговия народ. Пеперудородните имаха свои собствени изкуства, родени от слънцето, от светлината и надеждата.

— Бъди храбър — продължаваше да мълви тя. — Бъди верен. Няма да изгубиш пътя си. Няма да побегнеш от опасността. — Въпреки дългото си наметало Драгоценна светеше цялата, толкова силно, че Салма се уплаши осородните да не я съзрат в мрака. После усети как конят под него се променя, сякаш прилив на сила и воля бяха прогонили без остатък страха му. По цялата редица, отляво и отдясно на Салма, и в редицата зад него, животните се успокоиха, обзети не просто от кротка бдителност, а от нетърпение да влязат в битката.

Накрая Драгоценна погледна отново към него, лицето й грееше като изгрев.

— Върни се при мен — прошепна тя и се оттегли.

Първият трясък се чу в същия миг, първият взрив на огнепрахов заряд. Сега по план Чефре трябваше да нападне по фланга, летящата й сбирщина трябваше да се юрне над имперския лагер, да напада къде що свари, да засипе осородните със запалителни гранати и стрели — обикновени, арбалетни и огнени, — с прашки дори. Осородните войници от нощната смяна щяха да се издигнат във въздуха — Салма си ги представяше съвсем ясно — и да подпалят небето със златните си нишки енергия. Част от хората на Чефре щяха да загинат, но другите щяха да продължат хаотичната си, стремителна атака, като рехав облак, който покрива имперския стан.

Времето за мислене беше свършило, нямаше какво повече да се чака. Салма заби пети в корема на жребеца си, пришпори го напред, пръв в атаката, острие на клина. Лъжлив героизъм, разбира се, защото в това сражение ариергардът щеше да даде най-много жертви.

Ала в крайна сметка клинът им се получи неочаквано добре, много по-добре, отколкото при тренировките досега. Салма виждаше пред себе си пламъците по периферията на имперския лагер. Някъде отзад долетя уплашеното цвилене на спънал се кон. Препускаха в мрак, а не всичките му хора виждаха в тъмното. Спънка, на която Салма не беше намерил решение, не единствената при това. Уви, планът му нямаше да издържи твърде много неразрешени проблеми.

Зад кавалерията идваше пехотата, на бегом. Сред пехотинците бяха сарнианските занаятчии, чиито експертни умения щяха да осигурят кулминацията на тазнощните фойерверки. Именно тяхната поява беше затвърдила решението на Салма. Тя означаваше, че Сарн няма да пожертва ненужно неговите хора като най-безболезнения начин да омаломощи врага. Бяха му пратили стотина опитни занаятчии, които едва ли щяха да преживеят нощта. Сарн му признаваше отговорностите на един истински тактик.

Зърна за миг осороден часови, застанал буквално на пътя му. Мъжът тъкмо извръщаше поглед от врявата в лагера — няколко палатки вече горяха, подпалени от хората на Чефре — само за да го спре върху страховитата картина на петстотин коне и други животни, които препускаха право насреща му. Крилете му се появиха веднага, но вече нищо не можеше да го спаси — Салма го прободе в гърдите с една от пиките си и тежестта на умиращото тяло изтръгна дръжката от ръката на водното конче. За щастие, хората на Салма бяха въоръжени до зъби, предимно благодарение на неволната имперска щедрост в лицето на всички осородни, които бяха заловили или убили през последните месеци. Повечето кавалеристи носеха пребоядисани имперски брони, въоръжени бяха и с по две-три пики освен със задължителните меч и арбалет. Самият Салма носеше къс лък на колана си, запънат и готов за стрелба. Настръхналият от пики клин вляво и вдясно от него се врязваше на скорост сред рехавата имперска охрана, поел право към сгъстяващите се редици на същинската вражеска армия, попълвани всяка секунда от мъже и по земя, и по въздух. Въздушните отряди на осородните напразно се мъчеха да организират смислен отпор срещу хаотичния ескадрон на Чефре, който се групираше във формации, а после се пръскаше отново без всякаква логика и последователност. Мухородните и молецородните на Чефре не бяха истински бойци, атаките им бяха по-скоро досадни, отколкото реално опасни за врага, но пък бяха толкова настоятелни, че осородните нямаше как да им обърнат гръб. Летците се опитваха да ги притиснат и свалят, но хората на Чефре не бяха редовни войници, обучени да се бият заедно. Всеки действаше сам за себе си, бяха враг, който трябва да бъде преследван и залавян поединично. Гонитба, която можеше да продължи до сутринта.

Вражеските редици настръхнаха от копия, забити дълбоко в земята да посрещнат атаката. Салма изстреля първата си стрела, но поне двайсетина от хората му го изпревариха с по-далекобойните си арбалети и щраколъкове. Сбиращият се враг веднага отвърна с енергийни залпове. Салма знаеше, че немалко от хората му падат покосени, но щом оцелелите още напредваха, щом още бяха в движение, значи имаха сили да продължат.

Най-добрите стрелци сред неговите кавалеристи бяха концентрирани около върха на клина и усилията им свалиха доста противници. Дали това щеше да се окаже достатъчно? Имаше само един начин да разбере. Салма прехвърли лъка си в другата ръка, тази, с която държеше юздите, извади нова пика и се стегна, оставил на коня си да избере най-подходящия момент за решителния скок, който да ги запрати насред вражеските редици, отчаян дует, въоръжен с тъпчещи копита, мушкаща пика и боен вик. Вражеско копие изсвистя край лицето му, сблъсъкът изтръгна пиката от ръката му, а после Салма се озова оттатък първата имперска редица, пробил фронта и последван от своите над четиристотин кавалеристи.

Изтегли меча си, масивно оръжие стършелородна направа с тежък връх, и го заразмахва слепешката вляво и вдясно от себе си, докато жребецът му препускаше диво напред. Хора попадаха под тежките копита на жребеца, други се опитваха трескаво да излетят, изгубили самообладание. Лица преминаваха скорострелно край Салма, времето му стигаше само за един удар по всяко, понякога уцелваше, друг път не, а после конят му го отнасяше нататък, все по-навътре в имперския лагер. Вражеските копия се накланяха и прекършваха, прекършваше се волята на осородните войници, сащисани от мащаба и бързината на кавалерийската атака. Копита ги тъпчеха безпощадно, мандибули кормеха и разкъсваха. По-задните редици се пръснаха още преди кавалерията да връхлети отгоре им, а онези, които не успяха да излетят, бяха прегазени за секунди.

А после, без никакво предупреждение или преход, мелето остана зад гърба на Салма и той се озова в широка просека между палатките. Единствените войници наоколо му бяха невъоръжени и по долни ризи, разбудени от врявата, те или излитаха трескаво във въздуха, или отскачаха назад в дива паника. През цялото това време бойците на Чефре бяха заети да бягат от летящите осородни и да бомбардират всячески имперския лагер отдолу.

В далечния край на лагера изтрещя гръмотевичен рев и само след миг цялата околност светна като по пладне, първо в ослепително бяло, после в червено. Салма стисна очи с надеждата, че конят му ще се оправи някак. Самият той нямаше представа какво е станало.

Време беше да обръща. Пришпори коня си по друга просека между палатките, окуражаван от мисълта, че всички осородни наоколо гледат него и не го изпускат от поглед, убедени, че именно той, Салме Диен, и неговата кавалкада са сърцевината на атаката. Зърна Фалмес, който го беше настигнал и се хилеше като умопобъркан.

— Запасите им с огнепрах! — изкрещя минасецът да надвика трясъка на битката. — Чефре явно ги е уцелила с нещо!

Пехотата на Салма, макар и поизостанала след кавалерията, сигурно вече нападаше разкъсаната имперска отбрана, довършвайки я с дивашко отчаяние. Сега всичко зависеше от времето. Салма, Чефре и малобройният отряд на Морлейр бяха само прах в очите, пъстри фойерверки, които да отвлекат вниманието на врага, докато пехотата вкара занаятчиите в лагера, при автовозилата и машините на имперската армия. Оттам насетне природата щеше да свърши своето.

Дори не се обърна да погледне към своите кавалеристи, вместо това стреля отново с лъка. Знаеше, че хората му падат, обстрелвани от всички страни, отляво и отдясно, в гръб й от въздуха, взети на мушка от бойци, които може и да не схващаха какво точно става, но умееха да боравят с оръжията и Изкуството си. Хората му гинеха и Салма нямаше друга надежда, освен че и те, също като него, са влезли в битката с пълно съзнание за риска, който поемат.

Мнозина имаха семейства и приятели, потърсили убежище зад стените на Сарн. Именно за тяхното бъдеще се сражаваха хората му, а това несъмнено беше цел, по-благородна от личното оцеляване.

Губеха пространство. Все повече осородни войници се бяха ориентирали в обстановката, прииждаха от всички посоки и се опитваха да ги притиснат в кръг. Салма завиваше ту насам, ту натам, и с всеки завой виждаше все по-малко свои хора зад себе си.

„Време е да си плюем на петите“ — реши той. Надяваше се, че сарнианските занаятчии са успели да свършат своето.

Когато поредната група осородни препречи пътя му, Салма не свърна настрани да избегне сблъсъка. Стиснал под мишница последната си пика, той пришпори коня си право към тях. Те се пръснаха в последния миг, някои — успешно, други — не. Един излетя панически, закачи с коляно Салма по рамото и той залитна назад. Пиката хвръкна от ръката му, но той успя да се задържи на седлото и пришпори коня си напред с надеждата, че избраната посока, след всичките завои и врътки, ще го изведе към най-близката периферия на имперския лагер.

Поне с този етап от атаката всички бяха запознати отлично. Бяха свършили своето и от този момент нататък всеки щеше да се оправя както намери за добре. Енергийни жила припукваха край него, всяко позлатяваше отделна нишка от вътъка на нощта.

Едно уцели коня му.

Салма усети как вълната на шока се разлива по цялото тяло на животното, не шок от силата на сблъсъка, а от болката и страха на бедното създание. Конят се изправи на задните си крака, Салма зърна за миг други ездачи да прелитат безпомощни край него, а после втори изстрел покоси животното, дали стрела или жило Салма така и не разбра, и то се килна настрани. Запазил в достатъчна степен самообладание, той излетя във въздуха преди конят да го е затиснал под себе си.

Огън и светлини плетяха менлива мрежа във въздуха, ала сред всеобщия хаос един спокоен глас се обади в главата му: „Били сме тук и преди.“ Не точно тук, разбира се, а в имперския лагер край Тарк, но ситуацията беше същата. Във въздуха Салма щеше да е мишена за всеки осороден в периметър от стотина крачки. Въпреки това той направи опит да набере височина, но бързо съобрази, че наоколо му е пълно с осородни, а от хората на Чефре няма и следа. „Избягали са. Дано са избягали.“ Изтегли меча си и посече тримата най-близо, а после острие го настигна в гръб и отвори плитка рана в крака му. С чувството, че е обграден отвсякъде и че всеки момент ще го насекат на парчета, Салма се спусна стремглаво към земята.

Затича се въпреки болката в крака и с ясното съзнание, че е твърде далеч от периферията на лагера и няма как да избяга. Наоколо му имаше много осородни, но повечето не реагираха, изненадани от гледката на самотния мъж, който тича презглава през собствения им лагер. По-съобразителните хукнаха да го гонят. Въпреки болката, въпреки мисълта за погиналите другари и за собствената си неминуема смърт, Салма се хилеше като безумец, развеселен от тази нелепа гонитба.

Врявата беше толкова силна, че Салма така и не чу гласа, който го викаше по име. Чак когато конят на Фалмес попадна пред погледа му, Салма си даде сметка, че някой е тръгнал да го спасява.

— Махай се! — извика той. — Изчезвай, чуваш ли!

Но Фалмес се връщаше за него, препускаше назад към преследващите го осородни с вдигнат меч, черен силует, очертан контрастно на фон от трептящи сияния.

Салма едва не падна, хързулвайки се покрай ъгъла на една палатка. Точно тогава видя пламъците. Видя ги и спря като закован. Близо четвърт от палатковия лагер на осородните гореше.

— Салма! — извика отново Фалмес, не за първи път, нито за втори, както изглежда, настигна го, наведе се, протегнал ръка, и точно тогава енергиен залп го удари в гърдите. Лицето му се разкриви, силата на удара го събори от седлото. Конят взе да тъпче на място, после изтръгна юздата от ръката на Фалмес и избяга.

Макар войниците да тичаха към него, Салма коленичи до Фалмес. Горещата вълна от пожара обжари лицето му. Какво ли не би дал да размени последна дума с минасеца — непознатия, превърнал се в добър приятел и верен съратник. Само че Фалмес беше приключил с думите. Приключил беше с всичко.

Но поне си беше осигурил многобройна компания, видя Салма. Земята беше осеяна с трупове на мъртви осородни, някои с броня, други по долни дрехи, имаше жертви и от неговата шарена сбирщина, както и от сарнианските занаятчии. Огньовете пред него се виеха около сложни скелети от дърво и метал, около фургони с резервни части и муниции, и всички по-големи и по-малки неща, необходими за обсадата на един град. Беше като горски пожар, но вместо дървета, горяха автовозила и машини, горяха дървените им конструкции, горивото и огнепраховите им заряди избухваха. Сарнианците си бяха свършили работата и само утрото щеше да покаже дали са я свършили толкова добре, че да оправдаят загубите в жива сила.

Осородните го наближаваха предпазливо, но Салма нямаше намерение да се бие. Остави меча си на земята и сложи ръка върху гърдите на Фалмес. Изведнъж се почувства уморен до смърт.