Поглед в мрака

31.

Беше видяла как „Пустота“ пропада разкъсан.

Трупът на „Звездно гнездо“ вече се слягаше над Соларно, а имперските летала продължаваха да нападат. Полудели бяха, надпреварваха се кой да откъсне още едно парче от леталото, дръзнало да нанесе смъртоносна рана на гигантския дирижабъл. Грозната бронирана машина на Вечерницата беше завила назад към града, но имперците го обстрелваха, а Таки с нищо не можеше да помогне. Висеше във въздуха гола, без обичната черупка на своя „Еска Воленти“, слабичко мухородно момиче, въоръжено с нищо и никакъв нож, висеше там и гледаше как загива най-известният пират на епохата.

Прелетял бе над града, следван от орда ортоптери в черно и златно, после пое над Езгнано сякаш с надежда да стигне до някое от островните си убежища. Шрапнелометите разцепваха въздуха около „Пустота“ и поне две имперски машини станаха жертва на приятелския огън, изгубиха управление с разкъсани крила и бързо пропаднаха към водата. Ала имаше още половин дузина ортоптери, които го преследваха неумолимо, кръстосваха небето над него и го засипваха кой с каквото има.

После Таки бе видяла как „Пустота“ килва носа си напред, губи височина и поема по дългия път към студените води на Езгнано, следван неуморно от осородните.

А сега беше стигнала земята в последвалата тишина, седеше и плачеше.

Е, тишината не беше съвсем пълна, защото голяма част от града беше опожарена, а някои сгради още горяха. Тук-там имперски отряди продължаваха да дават отпор. Но за нея си беше тишина, защото ги нямаше звуците на двигателите и свистенето на вятъра.

Бяха спечелили, така излизаше.

Скобран беше загинал, това Таки го знаеше. Разбрала го беше отвъд всяко съмнение, когато полетът на „Вечната еднодневка“ се промени изведнъж; знаеше, че в търбуха на машината Скобран е мъртъв и ръцете му лежат безжизнено върху контролните лостове. Кръвопиеца беше мъртъв, Вечерницата — също, той, който недолюбваше соларнийците, но беше дошъл да им помогне в борбата срещу общия враг. Те Френа, повече конте, отколкото дуелист по душа, също беше мъртва. Както и десетки други — соларнийски пилоти, пирати от Часме и другите градове по бреговете на Езгнано, водни кончета от Принцеп Изгнана, както и стотици граждани на Соларно, излезли на улицата да се бият с осородните.

И Неро беше мъртъв. Повече нямаше да рисува. Честа, убиецът с кървавите ръце, мразен и ухажван по равно, Честа също беше мъртъв. Таки не можеше да си представи света без неговата ненавистна сянка.

Не за тях плачеше, макар че би могла. Друга загуба режеше сърцето й като с нож, по-безмилостно и от болката, пронизала я когато собственият й брат беше загинал. Нейния „Еска Воленти“ го нямаше, размазал се беше някъде в града заедно с леталото на Аксрад, а вероятно и със самия Аксрад. Щеше да има други ортоптери, повтаряше си Таки, но никой нямаше да е като „Еска“, толкова съвършен, толкова верен. Сред толкова много смърт Таки плачеше горчиво, като осиротяло дете. Оплакваше една машина.

Нечии стъпки я накараха да вдигне зачервените си очи. Ниамед клекна до нея и сложи ръка на рамото й. Нейната „Екзекуторка“ се беше отървала без драскотина от въздушното сражение. Въпреки това Ниамед разбираше мъката на Таки. Зад нея стоеше Древане Сае, водното конче, и се подпираше тежко на тояга, кракът му бе превързан. Изрисуваното му лице беше изопнато, изражението му — мрачно. Ездитното му насекомо, което той беше отгледал от яйце, както повелява традицията, беше загинало, простреляно в корема. Древане също разбираше мъката й.

Имаше работа за вършене, и то скоро. Онези граждани на Соларно, които не бяха заети да скърбят, да спасяват покъщнината си или да гасят пожари, вече гледаха на север. Там се простираше империята, за чието съществуване доскоро никой от тях не бе подозирал, но която сега занимаваше мислите им с един и същи въпрос: „Ами ако се върнат?“

А Империята на осите несъмнено щеше да се върне, освен ако някой не й попречеше. Ако Че и нейните приятели не й нанесяха жесток удар, днешната победа на Соларно щеше да се окаже напразна. Защото победата, прогонила завоевателя от Соларно, беше като камък, отскочил безобидно от тежката броня на Империята на осите. Камък, който нямаше да остави следа, освен ако и други камъни не политваха с него, толкова много, че Империята да се огъне, да спре, да направи крачка назад и да вдигне щита си.

Таки откри, че всъщност изобщо не й пука. Вече не чувстваше Соларно като свой дом. В този Соларно, в днешния Соларно, вече ги нямаше твърде много неща, които бяха важни за нея.

— И последните стълкновения са приключили — информира я Ниамед. — Оцелелите осородни войници са се предали. Сега остава да ги изпратим на север с някое подходящо за случая предизвикателно посланийце.

— Подходящо за случая? — Нещо като: „Не ни убивайте, моля.“ Не го изрече на глас, вместо това попита: — И сега какво следва?

— Церемонии — отвърна сухо Ниамед. — Знаеш какви сме ние, соларнийците, опре ли до такива работи. Сигурно ще искат да те възнаградят в знак на признателност. Реших да те предупредя, в случай че решиш да се измъкнеш на пръсти.

— Нека ми дадат ново летало — каза с кух глас Таки. — А после нека ме оставят на мира. — Не искаше нищо друго. Нищо. Писнало й беше от всичко.

Принцесата се изправи. Тълпата по скамейките около арената се тресеше в паника и объркване. Никой не знаеше какво става. Навярно Седа беше единствената, която бе наясно.

Тя сведе поглед към трупа на брат си и за пръв път й стана мъчно за него. Алвдан седеше като статуя на трона си, килнат леко настрана, с избелена кожа и лице, застинало в израз на бездънен ужас.

Седа се обърна наляво и срещна погледа на генерал Максин. Началникът на Рекеф се тресеше. Погледна към обезкървеното лице на императора, после завъртя безумни очи към нея.

Никога не би могъл да се досети за истинските мащаби на заговора, но съобрази най-важното. Разбра, че е нейно дело.

— Дръжте я! — изрева той, надвиквайки крясъците, воя и трясъка на метал. Гласът му прозвуча уверено, като на човек, чиито агенти винаги са наблизо. — Убийте малката кучка! На място! — Изтегли меча си, но не направи и крачка.

Рекефските агенти се появиха незабавно откъм тълпата. Много са добри, помисли си Седа. Самата тя не ги беше различила сред множеството, преди да излязат напред.

— Тя е виновна за смъртта на императора! — извика Максин. — Убийте я!

Единият му каза нещо. „Съжаляваме, генерале“ — досети се за думите Седа. После му взеха меча, извиха ръцете му назад и го принудиха да коленичи. Лицето на Максин застина в пълно недоумение, после той взе да се мята и да им крещи, навикваше ги за нелепа грешка.

Някаква фигура се появи отдясно и Седа позна силуета на генерал Бруган. Изглеждаше разтърсен от видяното, но си беше свършил работата отлично, бе подменил или привлякъл на своя страна хората, които Максин беше избрал за дискретна охрана по време на игрите. Съсредоточен върху Рейнер, другия си съперник, генералът беше останал сляп за истинската заплаха.

Тя кимна леко — не й беше до излишен драматизъм в момента.

Бруган извади кинжала си и тръгна делово към Максин.

Максин беше шефът на Рекеф, разбира се, и имаше десет пъти повече агенти от Бруган, пръснати по цялата територия на Империята. Негова беше както властта, така и благоволението на покойния император. Тук обаче, на това конкретно място в Империята, агентите се подчиняваха на Бруган и ножът беше в неговата ръка.

„Мога ли да смятам, че съм отмъстила за братята и сестрите си?“ Седа поклати глава, решила, че не е в стила й да се самозалъгва.

— Имперци! — кресна Бруган. — Поданици на Империята! — Но побеснялата тълпа не го чуваше. Генералът даде гневен знак и внезапно прозвуча експлозия. Един от хората му при изходите беше стрелял с гвоздистрел, пронизвач или нещо друго с огнепрахов заряд. Тълпата се люшна и се смълча достатъчно, за да го чуе.

— Вашият император е мъртъв! — извика той с цяло гърло. — Убит беше от чуждоземния си роб, предаден от най-близкия си съветник! Аз съм генерал Бруган от Рекеф и току-що убих изменника.

Не последваха аплодисменти. Шепотът на тълпата бе по-скоро уплашен. Хората искаха да видят какво ще стане по-нататък.

— Обявявам принцеса Седа, последната от благородната кръвна линия на Алвдан, за новата императрица! — избумтя гръмовно Бруган.

— Не! — извика някой, а после други подхванаха: — Жена? — крещяха невярващо и гневно.

Седа се изправи с пълното съзнание, че ако везните се наклонят в грешната посока, тълпата ще я разкъса на парчета. Сред възмутения хор се чуха и други гласове, които викаха името й и обясняваха, че тя е единственият им избор. Сподвижниците й, начело с Гегевей, бяха свършили добра работа, бяха разпространили нейната популярност. Присъстващите тук, зрителите, допуснати до частните императорски игри, бяха каймакът на Империята, богатите, влиятелните, висшите офицери и служители, мъже и жени от най-добрите семейства. Това бяха хората, които Седа трябваше да спечели на своя страна.

— Чуйте ме! — викаше Бруган. — Кого друг да издигнем? Императорската линия трябва да остане чиста!

Ала хората не изглеждаха убедени и Седа си даде сметка, че ще останат мнозина, които няма да я приемат. Имаше план и за този случай, стига да оцелееше през следващите критични минути. Щеше да приеме партньор в леглото си. Щеше да им даде мъж, когото да уважават, докато самата тя втвърдява хватката си около Империята.

Слушаше напрегнато крясъците на тълпата и чакаше везните да се наклонят.

На следващата сутрин пред портите на Колегиум пристигна осороден пратеник и поиска да се срещне със Стенуолд. Заведоха го под стража до дома на войнемайстора и там го накараха да изчака. Когато най-после се появи, бръмбарородният изглеждаше полумъртъв — с хлътнали очи и сивкаво лице, рошав и треперещ.

— Какво е станало? — попита той от прага.

— Нося съобщение от генерал Тинан — обяви осородният, като гледаше Стенуолд с нескрито презрение. — Или покана, ако щете. Поканата е лично до вас, войнемайстор Трудан, и ви приканва тази сутрин да излезете на източната стена, за да видите нещо. Генерал Тинан дори ще отложи щурма за тази цел.

И в този момент Стенуолд разбра. Вече час пращаше куриери из цял Колегиум с надеждата да открият Ариана, която беше изчезнала без следа. Нямаше нужда имперският пратеник да обяснява повече. Стенуолд го избута и хукна към крепостната стена.

Подмина на бегом собствените си офицери и щурмува стъпалата, като да беше обсадна машина, събаряше всеки, изпречил се на пътя му. Не спря, докато не застана на зида при бойниците. В краката му се разстилаше Втора имперска армия.

Видя, каквото видя, и нададе дрезгав вик от мъка и ужас.

— Войнемайсторе, какво има? — попита озадачено един от защитниците. Явно не познава обичаите на осородните, помисли си горчиво Стенуолд. — Просто две кръстосани копия. Какво толкова?

Стенуолд се пое дълбоко дъх и впи пръсти в каменния парапет. Това беше обичайният начин, по който осородните умъртвяваха най-презрените си затворници, бавната смърт, запазена за предателите, провалилите се офицери, избягалите роби. Облегна лакти на парапета и скри в шепи лицето си.

Когато вдигна поглед, видя осородния пратеник, който стоеше и чакаше с тънка усмивка на лице.

— Да кажа ли на генерал Тинан, че ще разговаряте с него? — попита той.

Стенуолд кимна мълчаливо.

Но дори крилатите куриери имаха нужда от време да си свършат работата, което осигури на Стенуолд четвърт час да обмисли предстоящия разговор.

„Само едно нещо мога да му предложа“ — реши той.

После пратеникът се върна и обяви, че генерал Тинан ще се радва да разговарят.

Разстоянието от стените на Колегиум се стори на Стенуолд най-дългият преход в живота му. Направил беше всичко по силите си да тръгне сам, без ескорт, но трийсетина бръмбарородни настояха да го придружат и останаха глухи за молбите му да се върнат зад защитата на стените. Осородните реагираха спокойно на появата им — готови бяха за поредния щурм, но не бързаха да се хвърлят в атака. Генерал Тинан явно вярваше, че Колегиум ще обяви капитулация, и беше склонен да жертва половин ден за тази цел.

Стенуолд спря при кръстосаните копия. Когато изведяха Ариана, щяха да я набият на копията и да я оставят да виси там, да умира бавно и в нечовешка агония. Този обичай водеше произхода си от предимперските времена, когато осородните още живеели в невежество. Сега бяха по-образовани и дисциплинирани, но не по-малко жестоки.

— Изчакайте ме тук — заръча той на ескорта си. Не за пръв път им даваше тази заповед, но сега, толкова близо до могъщата имперска армия, те най-сетне отстъпиха без спорове и останаха на място. Не че това щеше да ги спаси, ако осородните им вдигнеха мерника. Уплашен и болен от изтощение, Стенуолд подмина кръстосаните копия, подмина и първите редици на строената имперска армия. Редиците й сякаш нямаха край. Стенуолд видя тежката пехота, видя леките въздушни отряди, видя пазителите и занаятчиите. Видя помощната войска — конощипородни, водомерки, мравкородни, скакалецородни. Видя обсадните машини, готови да засипят със снаряди неговия град или да потеглят за двубой със стените му. Светът беше тесен за Втора имперска армия, така поне се стори на Стенуолд, докато крачеше между редиците й. Накрая един адютант на генерала го пресрещна и го поведе към палатката на Тинан.

Имаше десетина военни в палатката, офицери навярно. В очите на Стенуолд бяха просто бронирани осородни. Самият генерал седеше зад сгъваема маса. Вратът и челюстта му бяха превързани. Изглеждаше блед, суров и ядосан. До него, с окови, които я държаха на колене, чакаше Ариана.

Стенуолд не издържа и се спусна към нея. Чу звън на изтеглени мечове, жило изсъска над рамото му. Чу как Тинан нарежда на хората си да прекратят стрелбата и как удря по масата за повече тежест. Чу всичко това, но не му обърна внимание, приласкал треперещата пленница в обятията си.

„О, бедната ми, скъпа Ариана.“ Сети се за Спера, която сарнианците бяха изтезавали почти до смърт. Осородните бяха спестили поне това на неговата любима, а с малко късмет той щеше да я спаси от кръстосаните копия. Ариана се тресеше от плач. Сигурно го проклинаше, задето се е предал във вражески ръце, помисли си Стенуолд. Нищо, нека го проклина.

— Генерал Трудан — поде Тинан с прегракнал глас, който стържеше в нараненото му гърло, — вашата убийца не успя.

Стенуолд го изгледа гневно.

— Не е убийца. Но е моя.

— И аз така разбрах. — Лицето на генерала се изкриви от болка и той оголи с раздразнение зъби. — Тя не спря да говори за вас и за глупавия ви град, докато лекарите обработваха раната, която успя да ми нанесе. Дори се опита да отрови ума ми с вашата доктрина.

Стенуолд премести поглед от него към Ариана. Дете на Колегиум, в крайна сметка.

— Както искате, генерале?

— Знаете какво искам.

— Не мога да ви предам града. Това не влиза в пълномощията ми, а и не бих го направил. — Видя как Тинан кима примирено и побърза да добави: — Но съм готов да заема нейното място на копията, така че целият град да ме види. Това със сигурност би ви свършило повече работа, нали?

Ариана извика, опита се да го отблъсне, задърпа отчаяно веригите си. Той я притисна към себе си, умоляваше я да замълчи. През цялото това време Тинан го гледаше с каменно изражение, мълчеше, за да щади гласа си и нараненото гърло. Когато най-сетне настана тишина, генералът проговори:

— Какво ще ме спре да не разпъна и двама ви?

Стенуолд го погледна в очите.

— Нищо, генерале. Абсолютно нищо. Но какво друго мога да ви предложа? Не мога да ви дам Колегиум. Само себе си.

Тинан се изправи, примижал от болка. Мухороден куриер се беше приближил до входа на палатката, стоеше с вдигнати на челото авиаторски очила и даваше трескави знаци на генерала.

— Ако ми носят новина, че Колегиум е нападнал, и двамата ще съжалявате горко — изграчи Тинан и отиде да чуе доклада.

— О, Стен, защо дойде? — попита тихичко Ариана.

— А ти защо си тук? — отвърна с въпрос Стенуолд и се зарадва на бледата усмивка, разведрила за миг лицето й.

— Трябваше да направя нещо.

— И почти си успяла, между другото.

— Ще ни убият и двамата.

— Най-вероятно. — Той я притисна още по-силно към себе си. Генералът се върна, изражението му беше някак странно, изкривено не само от физическата болка. Без дори да погледне към Стенуолд, той повика с жест офицерите да се съберат около него, раздаде им заповеди и изчака повечето от тях да напуснат палатката. Чак тогава погледна към пленниците си.

Стенуолд срещна погледа му и долови сложната мисловна конструкция, която бе изградил. Тинан беше човекът, смазал Фелиал и притиснал Колегиум в ъгъла. Определено не беше глупак.

— Копията, сър. Трябва да го направим веднага — подкани го един от осородните офицери. — Все още имаме време.

Ала Тинан продължаваше да се взира в Стенуолд и Ариана, толкова дълго, че офицерите му започнаха да губят търпение.

— Свалете й оковите — нареди накрая Тинан. Един от осородните избута грубо Стенуолд и махна оковите на Ариана. Тя се изправи, все още трепереща, и се сви до едрата снага на бръмбарородния.

— Сега ще се върнете в Колегиум — нареди Тинан — и ще инструктирате войската си да стои зад крепостните стени. Ако видим дори и един мухороден да излети, ще сринем града със земята.

Стенуолд смръщи вежди.

— Аз… какво?… — започна той, но гласът му се изгуби сред възраженията на офицерите, които настояваха и двамата пленници да бъдат екзекутирани веднага. Тинан ги стрелна с отровен поглед и дори зашлеви едного през лицето, задето не е млъкнал навреме.

— Навън — заповяда той и сам тръгна към платнището. Стенуолд излезе след него на утринната светлина и видя как Втора имперска армия е развалила строя си и войниците прибират ударно палатки и багаж.

— Какво става, да опустее дано? — вдигна вежди Стенуолд.

— Можех да постъпя както е редно и да нанижа теб и паякородната ти уличница на копията, но какво щях да спечеля от това, освен да си създам още врагове, с които нямам време да се занимавам? — изграчи с продран глас генералът. — Бих могъл дори да превзема града ви, още днес, но какъв е смисълът, щом вече не мога да оставя хора, които да удържат завоеванието. Когато отново се срещнем, войнемайстор Трудан, спомнете си какво съм можел да направя. — Примигна, вперил поглед в белите стени на Колегиум, белязани и почернени тук-там от атаките на неговата армия. — А сега тръгвайте. Вземете си жената и ескорта и се прибирайте по живо, по здраво у дома.

Като гледаше от стените сега, му се струваше невероятно, че само преди броени дни в полето е имало цяла имперска армия на стан. Осородните се бяха изнесли светкавично и почти без да оставят следа.

Вече и в Колегиум бяха научили новината за кървавата разправа в имперската столица, случила се една десетница преди Тинан да разпъне палатките си пред портите на техния град. Новина, заради която генералът и всички висши офицери бяха потеглили по спешност към имперската столица.

Стенуолд облегна лакти на зидания парапет.

— Видял съм много обсади и битки — каза той — и никак не съжалявам, че тази беше прекъсната по средата.

— Същото важи и за мен — заяви паякородният до него.

— Ти нали си боен лорд? — позасмя се Стенуолд. — Боевете са ти работата и прочие?

Теорнис се изкиска.

— Титлата е изцяло церемониална, войнемайсторе. Щастлив съм, че се отървах от нея. Вече съм обикновен човек. Като се върна у дома, ще ме сложат на мястото ми.

— Няма ли да те посрещнат като герой?

— Ти не познаваш моите хора — изтъкна паякородният. — Победих армия и спечелих война, осигурих нови съюзници на народа си, но ще съм много голям късметлия, ако ме пратят някъде далеч, толкова далеч, че никой да не помни къде точно са ме натирили. Аз изложих на риск богатството и позицията на семейството си, рискувах дори суверенитета на Паешките земи. Макар че осородните се изтеглиха от Селдис, семейството няма да ми прости лесно. Не, изобщо не бързам да се връщам у дома и не копнея да чуя духовата музика при посрещането.

Колегиумското летище още пустееше. Покрай векианската обсада и войната с Империята въздушната търговия още не беше възстановила позициите си в града. Откъм морето духаше студен вятър и Стенуолд съжали, че не си е взел наметало. „Остарявам“ — помисли си той. Ариана би възразила горещо, разбира се, и макар че възраженията й биха били откровена лъжа, пак биха стоплили сърцето на Стенуолд. Тя беше сред малцината, решени да извлекат полза от края на войната. Нещо като вроден инстинкт на паякородните, може би. Беше излязла рано-рано и сигурно обикаляше града и убеждаваше разни хора да подкрепят кандидатурата й за член на Събранието.

Широкоплещестият сарнианец чакаше отговора му.

— Хайде, майстор Трудан, какво мислиш? — Поне той беше зарязал титлата „войнемайстор“. Всички други, уви, продължаваха да го наричат така, сякаш напук.

— Не знам дали мога да си го представя — каза накрая Стенуолд. — Нов град в Равнините.

— Аз пък не е нужно да си го представям — заяви едрият мравкороден. — Защото с очите си видях как му копаят основите. Всички оцелели от хората на Салма и още цял куп ентусиасти от чуждестранния квартал на Сарн. Копаят като луди, казвам ти. Искат да си построят свободен град. Град на всички раси. — Балкус поклати изумено глава. — Не бях чувал за такова нещо, ама е факт. Той накара сарнианците да обещаят и се погрижи обещанието им да стигне до всички. — Ръцете му стиснаха лекичко раменете на дребната мухородна жена, която стоеше до него, облегнала глава на корема му.

— И кой ще го управлява? — поинтересува се Стенуолд.

— О, това със сигурност ще ти хареса. Имат си нещо като съвет, чиито членове се избират пряко от всички граждани, точно като при вас. Един дедик, Сфайот му е името, та той сега е говорител… е, викат му стюард или нещо такова. Нейният стюард е. Сещаш се, на шареното момиче.

Стенуолд кимна. Самият той никога не се беше срещал лично със Скръб в окови, любимата на Салма.

— Тя как го приема?

— Не се вижда с никого — отвърна тъжно Балкус. — С никого, освен със съветниците си. Хората там много я обичат, повече, отколкото сарнианците обичаха царицата си дори. Казват, че правят всичко заради нея… и заради него. Той беше добър човек.

— Да, такъв беше.

— Ще нарекат новия град Принцеп Салмае.

Стенуолд помълча, докато се разнесе буцата в гърлото му.

— Изненадан съм, че не си останал там. Звучи забележително, както го описваш.

— О, ще се върна — каза без колебание Балкус. — Дойдох да взема Спера, после и двамата отиваме там. Надявам се, че сега, след войната, ще мога да живея близо до Сарн, без те да ме погнат или мен да ме сграбчи носталгията. Никога няма да съм пак истински сарнианец, а и… — „А и Спера никога не би стъпила отново в Сарн.“ Не беше нужно да го казва, подразбираше се. — Ама си помислих, че преди да се върна там, може да ида с Паропс и да видя как ще изтласкат осородните от Тарк. Таркианците знаят, че в близко бъдеще никой няма да дойде и да им опожари повторно града. — Балкус се ухили изведнъж. — Някои казват, че Паропс щял да им стане цар, ама това са глупости. Той си е командир, нито повече, нито по-малко.

Въздушният кораб, който Стенуолд следеше с поглед от известно време, вече се спускаше бавно към летището. Възможностите бяха две… различил по-ясно силуета му, Стенуолд разбра кой от двата дирижабъла е пристигнал пръв — „Скокливата мома“, собственост на надеждния и винаги готов да помогне авиатор Йонс Аланмост. Йонс беше заминал да изпълни една последна поръчка на Стенуолд, преди да отпраши, по собствените му думи, към Федерацията, за да си търси късмета. Летищните механици се втурнаха да привържат въжетата на „Момата“ и Стенуолд тръгна към кораба.

Йонс вече се спускаше по въже от палубата, ала пасажерът, когото Стенуолд очакваше със свито сърце, просто скочи на парапета, пристъпи напред, разпери криле и кацна тромаво на земята.

Стенуолд понечи да каже нещо, но не намери нужните думи.

Затова просто тръгна към нея, изтръпнал от изражението, което изопваше лицето й и казваше всичко. Челядинка Трудан в униформа на минаски боец, с меч на кръста, който носеше така естествено, че в първия момент Стенуолд дори не го забеляза. Лицето й обаче не беше лице на триумфиращ боец, а на вдовица.

Разбрала го бе още в Мина, в онзи ужасен миг. По-късно щеше да разкаже на Стенуолд как накарала Аланмост да я закара с „Момата“ до Тарн, как някаква молецородна излетяла да ги пресрещне и неохотно й съобщила онова, което Че вече знаела в сърцето си — че Ахеос провиждащият, пионката на Даракион, е мъртъв. Тя плакала, молила ги, докато не ги ядосала толкова, че те запънали стрели в лъковете си и заплашили да я убият, а Аланмост я завлякъл насила обратно в кораба. Дори не й позволили да види тялото му.

Сега, на летището, Че изведнъж му се стори толкова променена, толкова сурова, че Стенуолд се закова на място. Гледаше я и не знаеше как да постъпи. А после тя го зърна и отново заприлича на старата Че, на неговото момиченце. Видя го и се хвърли в прегръдките му.

— Чичо Стен!

„Жива си. Чук и клещи, поне ти си жива и здрава.“ Продължи да я притиска към гърдите си, докато тя не се размърда, останала без въздух.

Таки пристигна на следващия ден, прелетяла над морето в търбуха на фикс без спирка чак от Порта Мавралис. Никой на летището не я познаваше, затова решиха, че е дошла от Егел или Меро, но бързо промениха мнението си, след като огледаха леталото, с което беше пристигнала. И я засипаха с въпроси от техническо естество. Накрая, след като Таки повтори за стотен път името на Челядинка Трудан, механиците кандисаха да я потърсят.

— Направиха ме посланик — обясни тя, а Че я гледаше, изумена от промените, които откриваше в своята приятелка. Искрящата й жизненост беше изчезнала без следа, заменена от странно безразличие. — Това беше цената за новата машина, която ми дадоха. Сега съм посланик на целите Равнини, щото никой освен мен не дава и пукната пара за това място.

— Какво ще правиш? — попита я Че. Самата тя се стараеше да помага по всякакъв начин на Стенуолд, да му бъде дясна ръка. Покрай новите задължения рядко й оставаше свободно време и толкова по-добре, защото само така можеше да преболедува загубата си.

Таки сви рамене.

— Само едно нещо искам. Да полетя с моя „Еска“.

Беше й разказала за успешния бунт в Соларно. Сърцето на Че изкънтя на кухо, когато разбра, че Неро е загинал, че повече никога няма да го види. Още едно име, което да добави в списъка на падналите и изчезналите. А Таки… Таки очевидно беше съкрушена заради леталото си.

Че вече бе говорила надълго и нашироко с един от летищните занаятчии и с колега на Стенуолд от Академията. Сега сви устни и каза:

— Имам една идея, докато си тук.

Таки я изгледа с вдигнати вежди.

— След войната с осородните всички мислят за бъдещето, а летящите машини определено са част от него. Голяма част, при това. Осородните превзеха Тарк по въздуха. Ние се защитавахме по въздуха. Из целите Равнини има занаятчии, които проглеждат за този факт.

Таки кимна, най-сетне с искрица интерес в очите.

— За разлика от нас — продължи Че, — вие, соларнийците, имате отколешен опит във въздушните сражения. Може би заради съседите си, водните кончета. А тук, в Равнините, ние сме изостанали в това отношение, защото мравкородните предпочитат наземните битки. Така или иначе, вие сте ни изпреварили много. Дори фиксът, с който ти дойде, предизвика фурор сред нашите хора, а той дори не е…

Таки кимна.

— Какво се опитваш да ми кажеш, Че?

— Казвам ти всъщност, че Колегиум е пълен със сръчни занаятчии — подчерта бръмбарородната. — Всеки от тях би дал мило и драго да работи с теб. Ти ще получиш летало по свой вкус, а те ще си спестят години на проби и грешки. Ние, бръмбарите, не сме летци. Имаме голяма нужда от знанията, които ти можеш да ни дадеш. — И тогава изведнъж й хрумна още нещо. — Знаеш ли от какво друго се нуждаем? От пилоти. В Колегиум се стичат хора от целите Равнини да се учат.

Мухородната изведнъж се притесни.

— Да преподавам? Не мисля, че…

— Кой би се справил по-добре от теб? — настоя Че. — Поне си помисли. Чичо Стен може да ти уреди преподавателско място в Академията. Ще те посрещнат с отворени обятия, гарантирам ти, даже ще създадат нова длъжност специално за теб. Хайде, помисли си, става ли?

Мухородната още се колебаеше, но безразличието й се беше пропукало и в пролуките прозираше нещо от старата Таки, онази, която Че помнеше от Соларно.

— Още нещо — добави Че. — Мисля, че е време да направиш дебюта си като посланик. Така де, посланиците си имат задължения.

— О?

— Очакваме… скоро трябва да пристигне един специален гост. Въздушният му кораб вече пътува насам, очакваме го всеки момент. Щом си тук от името на Соларно, редно е да се срещнеш с него.

Въздушният кораб маневрираше бавно и тежко над колегиумското летище. Вдигнала поглед към него, Таки с мъка сдържаше подтика си да хукне към своя фикс, да го издигне във въздуха и да влезе в сражение. По някакъв каприз на съдбата и логистиката този кораб беше точно същият като транспортния дирижабъл, който тя помнеше съвсем ясно, чак до четирите раирани ортоптера, прикрепени на понтони под търбуха му. Сигурно беше нормално един важен осороден пратеник да избере транспорта си, воден от съображения за сигурност, но все пак…

На самото летище посрещачите се брояха на пръсти и всички бяха от личната свита на Стенуолд. Големците на Колегиум, Сарн, Селдис и Древната съобщност се бяха сбрали по-близо до града с все почетната си стража, знамената и духовата музика. Тук бяха само Стенуолд и малцината, които бяха извървели пътя с него, но не само пътя до летището — а именно Ариана, Че, Балкус, Спера, Паропс от Тарк, Таки.

„Ветераните — помисли си Че. — Оцелелите.“ Мнозина други бяха заслужили мястото си тук. Знаеше, че същата мисъл терзае и спътниците й.

Имперският въздушен кораб най-сетне се спусна достатъчно ниско, за да го поеме летищният екипаж. Механиците се втурнаха да избутат стълбата на колелца; люкът се отвори. От това разстояние подробности не се различаваха, мъжът можеше да е всеки осороден с поръбена в златно черна роба, облечена върху броня от стоманени ивици.

Шестима осородни понечиха да слязат от кораба. Очевидно имаха желание да запазят строя и подобаващата си военна осанка по стръмните стъпала на подвижната стълба, но не успяха да го сторят. Накрая водачът им изгуби търпение, разпери криле и кацна без много церемонии на земята. Другите, неспособни да полетят заради тежките си брони, се сбутаха комично да го настигнат.

Стенуолд пристъпи напред, доволен, че е станало така, за да може да си открадне няколко минутки, преди тежката бюрократична машина на Колегиум да поеме нещата в свои ръце.

— Добре дошъл в Колегиум — поздрави той. — Как да те наричам? Регент… или генерал?

— Официалната ми титла е регент-генерал — отвърна осородният, — но ти можеш да ми викаш Талрик, защото от твоята уста титлите и без това не значат много. — Обърна се към един от спътниците си: — Майор Ааген, нека мъжете се строят. Поканете пътника да слезе.

Талрик изглежда по-стар, помисли си Стенуолд и се зачуди кое го е състарило — дали фактът, че е бил затворник на собствените си хора, или че императрицата го е избрала за свой консорт.

— Ааген ще бъде нашият имперски посланик в Колегиум, поне докато има нужда от такъв — обясни Талрик. — Избрах го по две причини. Първо, Ааген разбира от машини и може би ще разбере и вас, бръмбарородните. Второ, той е почтен човек. От известно време експериментирам с доверието. Още не знам дали този подход ще ми допадне, но засега залагам на него.

— Значи смяташ, че има място за доверие?

Талрик сви рамене.

— Едва ли, откровено казано. — Погледна назад към въздушния кораб и към Ааген, който се връщаше със…

Стенуолд усети как сърцето му спира, едновременно с това чу писъка на Че, вик на изненада и искрена радост. Погледна към Талрик и видя същото непроницаемо изражение, което помнеше от затворническото битие на осородния в Колегиум.

После се затича напред да посрещне жената и я притисна в прегръдките си.

— Мислехме, че си загинала — изграчи хрипливо той. — Не знаехме нищо за теб. Мислехме, че си мъртва, Тиниса! Къде беше, да опустее дано!

Тя трепереше цялата, заровила лице в рамото му, и Стенуолд разбра, че отчаяно се опитва да каже нещо, но сълзите и хлиповете я давят и спират думите. Отдалечи я на ръка разстояние от себе си, но тя така и не го погледна в очите. Накрая все пак успя да изрече през сълзи:

— Съжалявам, Стенуолд. Не можах да го спася.

Държеше нещо в ръцете си, някакви метални значки, и чак когато ги погледна втори път, Стенуолд позна пресечените с меч кръгове. Брошки на оръжемайстор. Едната беше нейната, другата… Другата беше значката, която Тисамон не смяташе, че е достоен да носи повече, и която беше оставил в Колегиум. Посланието беше ясно.

Сякаш в продължение на десетници беше сдържал дъха си в предчувствие за този момент. Неща непотвърдени, но отдавна предчувствани, сега легнаха по местата си и мозайката се нареди. „Мъртъв е, значи“ — помисли си изтръпнал Стенуолд, а после съобрази, че от малката група наивници, тръгнала да се бори с Империята преди толкова много години, само той е оцелял. Мариус и Атриса бяха загинали отдавна, Неро и Тисамон — наскоро, и само той беше още жив, само той щеше да види как делото им се увенчава с успех, пък бил той и половинчат.

— Благодаря ти — каза на Талрик. Зад него Тиниса и Че се прегръщаха като истински сестри след дълга раздяла.

Осородният сви рамене.

— Никой никога не би го повярвал, но когато действам по свое усмотрение, аз всъщност съм почтен човек.

— Как са нещата в Империята… в онова, което е останало от нея? — попита Стенуолд и поведе Талрик към мястото на официалното посрещане, където чакаха чуждестранните гости и членовете на Събранието.

— Имаме напредък — отговори Талрик. — Седа и нейните съветници успяха да убедят почти половината Империя, че една императрица може да управлява не по-зле от един император. Централните градове остават лоялни. Южните територии са в хаос — там има маса генерали, губернатори и полковници, всеки от които иска да управлява света. Връщаме си провинциите една по една. Не знам какво си чул за западните територии…

— Чух достатъчно, за да знам, че вече не са част от Империята.

Това накара Талрик да се усмихне.

— Доста работа отворихме на картографите, нали? Мина, Сзар и Мейнис измислиха онази глупост със Съюза на трите града.

— А Хелерон е обявил независимост, така се чува тук… Без да прекъсва близките си търговски отношения с Империята, разбира се — добави саркастично Стенуолд.

— Там парица е царица — кимна Талрик. — Но когато отново погледнем на запад, всичко това ще е без значение.

— Мислиш, че ще се стигне до това? — попита умърлушено Стенуолд.

Талрик спря на място.

— След броени минути ще ми се наложи да надяна маската на дипломат и да говоря приятни лъжи на хората. Стенуолд, ти знаеш, че отново ще има война между Империята и Равнините. Днес ние ще сложим имената си под пакта за примирие, така наречения Златен договор, и всички ще се радват, но всеки, който положи подписа си, ще знае, че пише върху вода и че вълничките скоро ще се разнесат безследно. Примирието е удобно и за двете страни, но само докато едната или другата не се подготви за нова война. Ще ми се да вярвам, че това няма да се случи, докато ти и аз сме живи.

Стенуолд го погледна и кимна отсечено.

— За това ти вярвам. Или съм те преценил грешно?

Талрик поклати глава.

— Не мисля.

След тези последни думи Стенуолд избърза напред към официалната делегация по посрещането, а Талрик и свитата му изчакаха да бъдат представени според изискванията на протокола. Онзи, който беше решил мирът да се подпише извън стените на Колегиум, не беше предвидил силния вятър и хората бързаха да затиснат с камъни важните документи.

— Талрик? — Беше се приближила към него колебливо, предпазливо почти. Отношенията им бяха преминали през различни етапи — на похитител и отвлечена, на другари по пленничество, на врагове несъмнено, на нещо като приятели дори.

— Челядинка Трудан. — Той я погледна със странна усмивка и задържа погледа й, а тя внезапно се запита дали и в неговата глава не се върти въпросът: „Какво ако?…“ Какво би станало, ако живееха в свят без императрици и войни.

— Дължа ти много — каза тя. — Но това само изравнява резултата, защото ти си ми длъжник от по-рано. Е, почти го изравнява. Направих сметка и излезе, че моят дълг надвишава твоя, макар и с малко. Ти направи страшно много в края на краищата. За Мина.

Осъзна, че се кани да изтърси някой лекомислен коментар, да махне с ръка, да омаловажи стореното, ала нещо пресуши думите в устата му и той замълча, само продължи да я гледа тъжно в очите. Беше й казвал, че има осородна съпруга, сега имперският закон му беше натрапил още една, а и като цяло осородните, изглежда, се събираха само за удобство и с цел да продължат рода. Въпреки това в очите му се четеше съжаление, съжаление и топлота от един човек, който беше твърде прагматичен, за да съобразява действията си с подобни дреболии.

Тя го прегърна несръчно, усети студената броня и побърза да го пусне.

— Благодаря ти — каза Че, после тръгнаха напред. Договорите чакаха да бъдат подписани, историята — да бъде написана.

Собственикът на работилницата се мушна обратно в стаята под скосения таван. Мансардната стаичка беше малка, а след като внесоха машините, съвсем отесня.

— Само това мога да ти отделя — обясни той на сериозния млад мъж, който вървеше след него. — Ако се справиш добре, може да ти измисля нещо по-голямо. Ако ми загубиш времето обаче, ще съжаляваш, разбрахме ли се? — Изражението му лъхаше на подозрителност и неприязън, но от предразсъдъци нямаше и следа. Защото и той беше полуроден като Тото.

Часме беше град на полуродни. Тото никога не беше виждал толкова полуродни на едно място — до вчера, когато пристигна тук. Всеки втори беше със смесена кръв — мравешка и пчелна, паешка и на водно конче, на соларнийски боен бръмбар и муха, както и вторични коктейли от всякакъв вид. Тук човек като Тото се сливаше с тълпата.

Е, забелязал бе, че повечето са роби, слуги или работници в множеството фабрики. Ала нямаше общо правило, което да обрича хората със смесена кръв на нискоквалифициран труд. Часме беше гъвкав град, а не закостенял като градовете в Империята и Равнините.

Работилничката в мансардата надхвърли очакванията му. Часме беше малко средище на цивилизацията на един иначе варварски бряг, захранвано от нуждата на Принцеп Изгнана да поддържа въздушните и военноморските си сили на равна нога с конкуренцията от Соларно. Следователно градът беше като неочакван дар от съдбата, удобно провинциално прибежище за един занаятчия, който иска да работи.

— Гледай да ми покажеш нещо до края на месеца — предупреди го собственикът. — Инак изхвърчаш на улицата.

— Ще ви покажа още сега — каза Тото. — Като един вид предплата. Само ми донесете чучело или каквото използвате тук.

Мъжът го изгледа с присвити очи. Самият той беше с толкова омесен произход, че отделните съставки бяха неразличими. Накрая махна на един от робите си, който след няколко изпълнени с неудобство минути се върна с кожено чучело на стойка, цялото в кръпки и разрези.

Тото му посочи къде да го остави, свали от рамото си последния прототип и натисна няколко пъти лоста, за да нагнети въздуха в батерията. Този екземпляр използваше за демонстрации — беше твърде деликатен за бойното поле, но достатъчно зрелищен, за да вземе ума на публиката.

— Представям ви бъдещето — обяви той и изпразни щраколъка в чучелото, раздробявайки всичко над кръста, включително и дървената подпора.

Собственикът на работилницата мълча дълго. Сигурно брои парите наум, помисли си Тото. Тук предприятията бяха малки, печалбите — скромни, но скоро дейността им щеше да надскочи границите на Часме. Скоро тук, в мърлявия Часме, щеше да има революция. Прогресът, препънал се в края на имперската война, щеше да поднови похода си тук.

— Е, аз да те оставя да си работиш — рече собственикът почти с благоговение и се обърна да си ходи. Ала бързо отскочи встрани, когато спътникът на Тото с дълга роба и качулка влезе в мансардата.

— Това ще свърши работа като за начало — каза му Тото. — Материали и работна ръка също има в изобилие. Мислех първо да довършим ръката ти, а после…

Дрефос подръпна с една ръка качулката си.

— А после бъдещето — предложи той. — А после света.

То се разбуди между дърветата, осъзна себе си, опозна агонията на едно съществуване, пронизано от тръни и шипки.

„Къде?…“

Наоколо му гората беше разкривена и тъмна, всяко дърво бе болно и умиращо без край, умиращо, но никога мъртво. То позна мястото веднага, по инстинкт. Това място не можеше да се сбърка.

Даракион.

Ала това не беше истинският Даракион, призрачният лес източно от Хелерон, който от векове беше плашило за по-разумните пътници и смърт за по-неразумните. Истинският Даракион беше осиротял, отколешните му призраци се бяха стопили в пролуките между изтерзаните му дървеса, а слънцето си пробиваше път през тежкия му балдахин. Петвековното проклятие, застигнало го заради надменността на група магьосници, сега беше вдигнато.

Значи оставаше само едно място, разбра то. То беше докосвало Даракион. Беше участвало във велик ритуал. То беше вътре в Кутията на сенките.

Сетивата се връщаха, а с тях и ехото на спомени. То… не, той плъзна поглед наоколо си. По границата на дърветата се беше надигнала мъгла, която бързо пълзеше навътре. Навсякъде по пътя й шипките се сгърчваха, дърветата губеха ясните си очертания и се стопяваха без следа.

Кутията на сенките беше унищожена. Възелът, с който бележеше доскоро вътъка на света, беше развързан. А миниатюрният свят наоколо му се разпадаше и скоро щеше да изчезне заедно с него.

За един проточил се миг, докато гледаше как сивотата наближава, той не можа да се сети защо това би трябвало да го тревожи. Животът не го беше дарявал с много радости, особено към края си, така че защо да възразява срещу угасването му? Дърво след дърво, сърцето на Даракион отмираше, а той, последният наследник на силата му, наблюдаваше това с безразличие.

Животът му беше странен и пълен с насилие, живял бе в постоянно противоборство със собствените си хора, които не проумяваха амбицията, тласкаща го напред. Защо да не се откаже сега, защо просто не вдигне ръце?

А после си спомни. Отломки от живота му го приковаха като кинжали и той разбра, че не може да се откаже.

Не.

Не, не, не така. Нямаше да се откаже от света и да приеме тази сива смърт в смъртта. „Имам работа за вършене“ — каза си.

Той се изправи, разгъна се, извлече материята на тялото си от тръните, чворестите дървета и изпаряващия се мрак.

„Не съм приключил.“

Сега всичко му беше ясно. Едно нещо беше оставил недовършено и нямаше кой друг да го свърши. Оголи зъби срещу пъплещата пустота.

„Трябва да има някакъв изход.“ Разпадащият се свят на Даракион му нашепваше, че изход няма, но той не беше човек, който спазва чуждите правила. Хукна от дърво на дърво, все по-бързо, в стесняваща се спирала, в един смаляващ се свят с излиняващи краища. „Няма да се откажа. Няма да се предам. Не съм приключил. Това не е краят.“

И после, накрая, когато светът се беше свил до няколко разкрача, той го намери.

Ритуалът, Даракион, всичките древни магии, разкъсани и насъскани срещу студения свят на Умелите… те още бяха тук. Живееха в него, нищо че той беше мъртъв, и…

И не беше сам. Долови далечния зов на сродна сила. Някъде навън, в света на живите, имаше друг… Ако само успееше да намери пътя…

Пресегна се към тази тъничка нишка, слабото ехо на даракионската мощ в света.

А сетне настана тишина — Кутията на сенките беше унищожена, Даракион пустееше, изтерзаните му пленници бяха свободни.

Ала той беше избягал, преди мъглата да погълне всичко, издърпал се беше педя след педя в света на живите.

„Не съм приключил.“

Имаше работа за вършене.