Ако беше стигнал до леглото си, Стенуолд щеше да пренебрегне тропането по вратата, колкото и настоятелно да звучеше то. Чу Ариана да се размърдва. Сигурно го е чакала да се върне, а после е заспала. И нищо чудно — Стенуолд трябваше да се е прибрал преди часове. Самия него сън не го ловеше — твърде много тревоги обсаждаха мислите му. Отбраната на Сарн и предвожданото от Балкус подкрепление; Салма и неговата партизанска война; разкъсваната от вина Тиниса и измъчваната от скръб Че; стенанията на ранените; галерията от лица, които никога нямаше да види отново и чиито безценни съвети му липсваха болезнено.
Стенуолд отиде да отвори вратата с надеждата окъснелият посетител да разведри за кратко мислите му. На прага стоеше Дестрахис, жилестият паякороден с дългата посребрена коса. Стенуолд примигна насреща му.
— Нападат ли ни?
— Не, майстор Трудан. Още не. — Дестрахис не даде знак, че иска да влезе; пристъпяше от крак на крак и очевидно беше смутен.
— Кое време е?
— Четири камбани след полунощ. Още една-две и ще се съмне.
Стенуолд го зяпна невярващо.
— Наистина ли е толкова късно? — „Трябва да си лягам. И да заспя, та ако ще и с помощта на опиат.“ — Какво… защо си дошъл?
— Трябваше да дойда по-рано, майстор Трудан, но… не знаех как да ви го кажа. Нямам право да ви моля за каквото и да било, но истината е, че имам нужда от помощта ви. От часове си блъскам главата за някакъв изход. Надявам се вие да измислите нещо.
— По това време?
— Засега е достатъчно да се съгласите. Действията могат да почакат до сутринта, но трябва да ми дадете думата си сега, майстор Трудан.
— Не си в ред — възкликна Стенуолд. — А явно и аз не съм, щом още съм на крак. Кога е станало толкова късно, да му се не види?
— Майстор Трудан, умолявам ви — настоя Дестрахис, видимо изгубил контрол над прословутото си паешко самообладание. Стенуолд чу тихи стъпки зад себе си. Ариана, увита в чаршаф, идваше да провери какво става.
— Връщай се в леглото, хайде — каза й Стенуолд. — Не знам за какво е всичко това, но…
— Стенуолд, още ли не си легнал? И защо стоиш на вратата? — попита тя.
— Аз… — Реши да подмине първия въпрос. — Стоя на вратата, защото този човек е решил, че може да се отбие два часа преди съмване. Дестрахис, какво има? Онова, което трябвало да направя на всяка цена, какво е?
— Трябва да намерите някаква работа на Фелисе — изрече с равен глас паякородният. — В противен случай не знам какво може да направи. В големите ви планове все ще се намери нещо подходящо и за нея, нали?
— Не знам, аз… — Стенуолд поклати глава. — Ако осородните стигнат до тук, тя може да участва в боевете, но…
— Нямаме толкова време, майстор Трудан — не се отказваше Дестрахис и Стенуолд с изненада видя сълзи в очите му, било от чувство на безсилие, било от някакви по-дълбоки емоции. — Майстор Трудан, хрумна ми една идея, която се надявам да одобрите.
— Идея. Поредната. Всички имат идеи. Главата ми ще се пръсне от идеи и планове. Никакви идеи повече по това време, моля те.
— Утре сутрин тогава. Обещайте ми, майстор Трудан, че ще ме изслушате веднага щом се съмне.
„Тоест след един, най-много два часа.“
— Добре — съгласи се Стенуолд. — Обещавам. А сега просто… си върви, ако обичаш. — Погледна към Ариана. Тя измерваше с неодобрителен поглед Дестрахис.
— Ще си вървя — каза паякородният, — но трябва да ми повярвате, че не става въпрос за каприз. Въпросът е на живот и смърт, майстор Трудан.
— Живот или смърт утре — заяви твърдо Стенуолд и понечи да затвори вратата в лицето на Дестрахис, когато някой друг се появи на бегом откъм стълбището и избута с рамо паякородния.
— Стен!
Този път беше Тиниса. Стенуолд я зяпна безпомощно, имаше чувството, че бързо и все по-необратимо изпуска края на ситуацията. Незнайно защо му хрумна, че Дестрахис знае какво е довело Тиниса при него.
— Сега пък какво? — попита той, по-грубо от предвиденото. Лицето й беше подуто и на петна, очите й — зачервени. „Дали пък най-сетне не е загубила битката с чувството си за вина?“ А после изведнъж изстина от страх. „Да не би Ахеос да е починал?“ Продължи задавено: — Какво има?
— Тисамон — отвърна простичко тя. — Няма го.
— Няма го? Къде е? — Подпря се на касата, окончателно изгубил надпреварата със събитията.
— Не знам, но… — Протегна ръка към него. Нещо в дланта й отразяваше слабата светлина. — Тръгнал си е. Няма го. Случило се е нещо и той ни е изоставил. Намерих това пред вратата на стаята си.
Брошката с кръга и меча, емблемата на оръжемайсторите, която Тисамон винаги носеше на ревера си.
Търсиха го, разбира се, Стенуолд и Тиниса. Първо в Амфиофоса, после на други места в града, където Тисамон имаше навика да кисне — започнаха от Форума на умелите и оттам продължиха в разширяващи се кръгове. В последния час преди разсъмване двамата обърнаха града, макар да знаеха, че е безсмислено. Тисамон беше оставил брошката си като послание. Знак, че заминава по свои дела, които нямат нищо общо с общата им кауза.
Накрая се върнаха в къщата на Стенуолд и завариха паякородния лекар да ги чака. Изглеждаше стар и измъчен, като човек, с когото са злоупотребили ужасно. В болнавата светлина на ранното утро двамата най-сетне го оставиха да обясни какво е станало между Тисамон и Фелисе Миен и защо Тисамон си е тръгнал. С тъжния си уморен глас Дестрахис разказа спокойно историята, сякаш описваше интересен медицински случай. Изложението му беше стройно и логично, но далеч от реалните измерения на богомолския кошмар, в който Тисамон беше изгубил себе си.
— Бедният Тисамон — въздъхна накрая Стенуолд. — Бедният, бедният Тисамон.
— Бедният Тисамон? — възкликна Дестрахис. — Изглежда, не съм обяснил достатъчно ясно нещата.
— Не, не — спря го Стенуолд. — Разбрах те. Накрая все пак е отишъл при нея. — Сведе поглед към ръцете си на масата, широки и нашарени с белези. — Трябваше да го предвидя, но бях прекалено зает с други неща.
— Не забелязах никакви признаци, докато бяхме в Джерез — обади се тихо Тиниса. — Но пък той винаги гледаше да си намери някаква работа.
Бяха само тримата — бръмбарородният войнемайстор, осиновената му дъщеря и паякородният лекар, който никога не беше изглеждал толкова стар. На безмилостната утринна светлина Стенуолд си даде сметка, че косата му е не просто сивееща, а сива, почти бяла в корените, Паякородните остаряваха бавно и красиво, значи Дестрахис трябва да беше с десетина години по-възрастен от Стенуолд, ако не и с повече.
— Отишъл е при нея. Спал е с нея — каза Стенуолд. Ръцете му се стиснаха в юмруци, сякаш по своя воля. — А после се е сетил… за другата.
— За Атриса — кимна Тиниса, макар че вътрешно сигурно беше оформила мисълта си другояче. „За майка ми.“ Стенуолд се зачуди дали Тисамон не се е сетил и за дъщеря си, дали не е съзрял в това второ предателство, без да му хрумне дори, че Тиниса най-вероятно би одобрила стореното от него. „Момичето не страда от излишни скрупули.“ Само че Тисамон не би погледнал на ситуацията по този начин.
— Богомолска гордост — продължи Стенуолд. — Всеки друг на негово място… който и да е друг… би се възползвал охотно от предоставения му шанс и не би задавал излишни въпроси. Всеки друг би бил щастлив. Всеки, който не е богомолкороден, разбира се. И сега той се самобичува заради постъпката си, която вижда като най-долно предателство. Окончателното предателство. Първо е предал расата си, после, след Мина, е предал нея, а сега… богомолкородните се вричат до живот, това се знае. Никога не постъпват както е постъпил той… или така поне си повтарят един на друг. И Тисамон го вярва безпрекословно. Бедният Тисамон.
— И сега Фелисе е изоставена — поде Дестрахис. — Всеки на нейно място би се почувствал виновен, отчасти поне. А тя ще поеме цялата вина върху себе си, познавам я.
— Как е тя? — попита го Стенуолд.
— След като си тръгнах оттук, отидох при нея и стоях там до зори — отговори паякородният и измъченият му вид го потвърждаваше. — Тя ще се убие.
Стенуолд и Тиниса го зяпнаха. Лицето му бавно се отпусна в примиреното изражение на човек, който вече няма надежда и търпеливо чака неизбежното.
— Тя, както знаете, и изгубила цялото си семейство. Осородните са й отнели всичко. За да оцелее, да превъзмогне някак загубата, Фелисе тръгна по следите на основния виновник, Талрик, и го преследва през целите Равнини. Единствено това й даваше сила. А после срещна Тисамон и той й даде нова цел, даде й… проклет да е!… даде й надежда за нормален живот. А сега него го няма и тя отново е сам-сама.
— И затова ти искаш от мен да я включа в плановете си. Смяташ, че мога да й дам цел в живота. И казваш, че имаш план? — вдигна вежди Стенуолд. — Виж, Дестрахис, не се обиждай, но…
Лекарят го гледаше с плаха усмивка и чакаше.
Стенуолд въздъхна и продължи:
— Моите хора казват, че паякородните винаги гледат най-малко в две посоки едновременно. Самият аз, макар от двайсет години да се занимавам с шпионаж, не мога да те разчета, признавам си. В сравнение с вас, ние, бръмбарите, сме начинаещи в играта на надлъгване. Така че кажи ми какво точно искаш от мен.
Дестрахис не отговори веднага, нито тънката усмивка слезе от лицето му.
— Е, майстор Трудан — каза най-сетне той. — Бих могъл да ви отговоря, че съм лекар и имам дълг към своята пациентка. Или да ви уверя, че дори нашата раса знае що е чест. Бих могъл да ви кажа, че съм искрено загрижен за Фелисе Миен, която е изстрадала много и заслужава щастие, а не смърт от собствената си ръка. Бих могъл да ви кажа всичко това, но вие няма да повярвате и на една моя дума, така че защо да се хабя? Какво да ви кажа, за да ми повярвате?
— Кажи ми за плана си.
— Може да не съм тактик — каза паякородният, — но разбирам едно. Осоидите имат повече войници от вас, от вас, сарнианците и всички малки градове, взети заедно. Империята е много голяма и разполага с много войници, осородни и от подчинените раси.
— Ние приобщихме Паешките земи — изтъкна Стенуолд.
— На мен не вярвате, но разчитате на Паешките земи да ви помогнат? — вдигна вежди Дестрахис.
Стенуолд кимна, в знак, че приема довода му.
— В такъв случай наблюдението ти е вярно. Империята е по-голяма от нас — съгласи се той.
— Затова вие й създавате нови врагове. Като със Соларно. Чух от племенницата ви как са се развили нещата там. Сега осородните имат още един град, който да държат под контрол, и още една битка, която да водят.
— Те превзеха Соларно по своя воля — възрази Стенуолд.
Дестрахис сви рамене.
— Щом казвате. Така или иначе, сега в Соларно има няколко хиляди имперски войници, които няма да се бият пред портите на Сарн. Хрумвало ли ви е, че осородните имат и други врагове?
Стенуолд отвори уста да каже нещо, но бързо я затвори. Дестрахис чакаше търпеливо събеседникът му сам да стигне до правилния извод, което той и направи след кратка пауза:
— Имаш предвид народа на Фелисе? Говориш за Федерацията?
Дестрахис кимна спокойно.
— Но ние никога не сме поддържали връзки с тях, нито дипломатически, нито търговски… А и те със сигурност знаят, че…
— Знаят какво? — прекъсна го Дестрахис. — Колко знаят собствените ви сънародници за Дванайсетгодишната война? Федерацията е много стара. Дори упадъкът й е започнал столетия преди Империята да се надигне от нищото. За водните кончета всеки, който живее извън техните граници, е варварин. На пръсти се броят онези, които проявяват интерес към Равнините — като твоя приятел, който води партизанската си война в земите около Сарн.
„Дестрахис си е отварял ушите, това поне е ясно“ — помисли си Стенуолд. Не че би могъл да го вини, разбира се.
— Сега, когато Империята атакува Равнините — продължи паякородният, — Федерацията има шанс да си възвърне окупираните по време на Дванайсетгодишната война княжества. Но някой трябва да подскаже този ход на водните кончета, трябва да им предложи участие в общата кауза, защото те са хора на традициите и етикета. Фелисе може да бъде вашият пратеник, начинът да стигнете до висшите управленски кръгове на Федерацията. Каквото и да е направила, тя все още е една от тях.
— И ти би тръгнал с нея? — попита го Стенуолд.
— Бих тръгнал, да, но ако искаме планът ни да сработи, трябва да потеглим веднага и да се придвижим по най-бързия начин, тоест по въздуха. В противен случай вашите градове ще са паднали, преди ние да сме изложили молбата си където трябва.
— А ако водните кончета нападнат Империята… Е, осородните имат много войници, но не могат да са навсякъде. Особено ако Теорнис убеди и Паешките земи да се включат…
— Правя го за вас и за Фелисе, майстор Трудан — подчерта Дестрахис. — Лично за себе си не искам нищо.
Стенуолд се вгледа отново в ръцете си.
— Може да се получи. И ти си прав, че трябва да опитаме. Всеки възможен източник на подкрепа, всеки шанс да раздвоим вниманието на Империята трябва да се проучи обстойно и да се използва максимално. — Той кимна, стигнал до решение. — Ще отида лично при водните кончета. Засега Колегиум ще мине и без мен, поне докато предстоящият сблъсък при Сарн не наклони везните в едната или в другата посока. Ще ида аз, също… Тиниса, какво ще кажеш? — „И ти имаш нужда от нещо, което да ангажира мислите ти.“
Но Тиниса го изненада.
— Не — отказа тя.
— Тиниса, не разбирам защо не…
— Защото има нещо друго, което трябва да свърша.
— А, не — отсече категорично Стенуолд и вдигна ръка, сякаш можеше да я спре.
— Напротив, трябва да открия Тисамон и да го върна.
— Той няма да ти се зарадва.
— Не искам да ми се радва. Искам да му кажа, че не ми пука какво е направил и че на него също не трябва да му пука. Искам да говоря с него от свое име и от името на майка си. Искам да изрежа вината от него, преди раната да загнои.
Тренът трещеше и се клатеше по железния си път, вагоните му бяха натъпкани с войници, които спяха на пресекулки, говореха си тихо, хвърляха зарове или си предаваха обща бутилка. Колегиумското подкрепление пътуваше към Сарн.
Балкус се придвижваше от вагон във вагон, прескачаше захвърлени мешки и протегнати крака на хъркащи войници, и като цяло се ослушваше за настроението сред своите хора. Повечето будни го посрещаха с усмивка или кимване и Балкус се окуражи, че от неофициалната му инспекция има някаква полза. Знаеше, че сред поверените му войници има всякакви хора и че немалко от тях доскоро са паразитирали върху снагата на Колегиум. Дребни престъпници, биячи, непрокопсаници и всякаква измет, научили ценен урок по време на векианската обсада — че дори те могат да бъдат герои в очите на съгражданите си. Други се бяха записали заради парите, видели в новосформираната войска единствения начин да избягат от кредиторите и враговете си. Ала повечето бяха обикновени хора, решили да изпълнят своя граждански дълг — дюкянджии, търговци, избягали чираци и студенти от горните курсове. В историята едва ли е имало друга армия с толкова много мъже и жени, способни да разглобят двигател или да спорят за граматика. В тяхната имаше дори двама преподаватели от Академията, които Балкус беше повишил в офицери.
„Но като цяло сме истинска сбирщина.“ Повечето му войници се бяха сражавали срещу векианските мравкородни, но отбраната на град с яки стени срещу попълзновенията на агресивни съседи нямаше нищо общо с полевите сражения срещу една могъща империя. Балкус не можеше да повярва, че толкова много цивилни граждани са се записали във войската и продължават да се записват. Гражданите на Колегиум не притежаваха робското себеотрицание на мравките, но не бяха и глупави хора. Стъпваха в огъня с широко отворени и очи и с пълното съзнание какво ги очаква.
Буца заседна в гърлото му при тази мисъл. Нападнаха го ярки спомени, избрани моменти от сраженията с векианците, особено след като те пробиха стените и се изсипаха по улиците на града. Самият той не беше колегиумец, но искрено се гордееше с решителността на колегиумските занаятчии и дребни търговци, които доказаха, че не ги е страх да влязат в битка. Бойните им умения бяха съмнителни, снаряжението им — неизпитано в реални условия, но по сърце всички те бяха герои, от първия до последния човек.
След като обиколи целия влак, Балкус се върна в своето купе, където Паропс го посрещна с едно отворено око, чул стъпките му.
— Целуна ли всички за лека нощ? — попита го таркианецът.
— Като гледам, скоро ще трябва да ги разритаме от седалките — изсумтя Балкус. — Не ще да сме далеч от града.
— Ако се съди по ентусиазма ти — така е — отбеляза сухо Паропс.
Балкус кимна с натежало сърце. Тръшна се на седалката и впери поглед през прозореца. Понеже не беше свикнал да анализира собствените си чувства, сам не знаеше дали внезапното му униние се дължи на предстоящото завръщане в родния град след толкова години на доброволно изгнание, или на мисълта, че ще поведе толкова много недообучени войници в битка.
„Не трябваше да се простирам извън чергата си.“ За всичко беше виновна проклетата му амбиция. Сигурно изобщо нямаше да пътува сега към Сарн, ако не се беше изстъпил напред, когато Събранието обяви, че набира офицери. „От мене командир не става. Знам си аз.“ Ала колегиумци не му дадоха възможност да бие отбой, убедени, че мравкороден като него със сигурност разбира от военните дела.
И ето го тук в малките часове на нощта, на хвърлей камък от Сарн, натоварен с отговорности и изправен пред помирение, които нито е искал, нито е търсил.
Гръмовното полюшване на трена под краката му се промени доловимо — двигателят убиваше скоростта. Във всички вагони войниците щяха да се надигнат, усетили промяната в движението, а по-поспаливите щяха да се събудят от крясъците на офицерите.
— Я погледни, моля ти се — възкликна Паропс от седалката отсреща. — Изглежда така, сякаш вече е под обсада.
Балкус се наведе през прозореца. Видя стотици огньове, а зад тях се издигаха тъмните крепостни стени на Сарн.
— Какво, да опустее?… — измърмори той. Тренът вече минаваше на бърз ход между лагерните огньове, палатките и импровизираните бараки край тях. — Не са били тук, когато със Стен идвахте за последно, така ли?
— За пръв път ги виждам — потвърди Паропс.
Балкус се вгледа в хората, насядали около малките огньове. Влакът се движеше все по-бавно и това му помогна да потвърди първоначалната си догадка — парцаливи хорица, основно деца и старци, и едва малцина достатъчно млади и силни, за да въртят меч.
— Бежанци — отсъди той.
— Откъде? — попита го Паропс.
Балкус се вгледа отново и различи бръмбарородни, мухоиди и какви ли още не.
— От всички земи източно оттук, като гледам — отговори и от мисълта за това принудително преселение сърцето му още повече натежа. — Къде ще идат, когато осородните настъпят към Сарн?
Тренът подмина с механично безразличие бежанския лагер, навлезе в града и спря на железопътната гара. Балкус се надигна от мястото си. Усещаше в себе си празнина, която бързо се запълваше с хаотичните мисли на неговите сънародници. Всичко му изглеждаше познато до болка — газените лампи по прозорците на солидните, ъгловати сгради на същинския Сарн от едната страна на релсите и шаренията от разнородни фенери, факли и лампи от другата им страна, в квартала на чужденците. Войници имаше навсякъде — някои инсталираха артилерийски оръдия в гнезда по крепостните стени, други чакаха на гарата да товарят и разтоварват, трети просто маршируваха, заети със строева подготовка.
— Когато за последно видях толкова много въоръжени мравкородни — отбеляза той, — повечето се опитваха да ме убият.
— Нали си даваш сметка, че всички очакват ти да се заемеш с приказките? — каза Паропс.
— Аз ли? — зяпна го Балкус. — Забрави.
— Колегите ти офицери до един са бръмбарородни — изтъкна Паропс — и в техните очи ти си най-подходящ, защото ако не друго, поне ще чуваш какво си говорят сарнианците наум.
— Много време мина — бавно отвърна Балкус. Усещаше жуженето на разменени мисли откъм перона вън. Упорито се мъчеше да го заглуши, но въпреки това го чуваше. Наистина беше минало много време. „Но е важно да разберем дали бившите ми сънародници ще се отнесат почтено с нас.“
— Чумата да го тръшне — изсумтя той. — Прав си.
— Не се притеснявай — окуражи го Паропс. — Като командир на Свободната таркианска армия, аз ще съм плътно до теб. Това много ще им хареса, обзалагам се.
Би трябвало да е мрачен и ветровит ден в унисон с настроението им, а вместо това слънцето им се пулеше подигравателно от безоблачно небе и напичаше колегиумското летище като в летен ден, взет назаем през ранната пролет.
Основното занимание на Стенуолд през последните два дни беше да спори ожесточено с… кажи-речи с всички. Линео Тадспар беше направил всичко по силите си да го убеди, че изобщо не трябва да тръгва. Стенуолд, от своя страна, беше направил всичко по силите си да убеди Тиниса да тръгне с него, а не да рискува напразно живота си, като издирва Тисамон.
— Тисамон може сам да се грижи за себе си — беше изтъквал той нееднократно.
— Тисамон е тръгнал да търси битки — възрази тя. — И ако първата не го убие, ще потърси втора, точно както е правил след провала в Мина. О, той умее да се бие, няма равен на себе си, но това не значи, че е безсмъртен. Трябва да го открия, преди късметът да му изневери.
Тиниса беше права, разбира се. Тисамон беше оцелял след Мина, но тогава беше млад. „Тогава всички бяхме млади, а вече не сме.“
Сред по-големите си посестрими, привързани на летището, „Скокливата мома“ изглеждаше паянтова и старомодна. Йонс Аланмост преохотно се беше съгласил да поднови сътрудничеството си със Стенуолд, който, воден от горещата препоръка на Тиниса, му го беше предложил със същата охота. Дестрахис беше прав, че е най-добре да пътуват по въздух, а Аланмост изглеждаше способен да прекара въздушния кораб с все пътниците му над места, където не е препоръчително да привличаш излишно внимание.
Паякородният вече се беше качил в гондолата на кораба, стоеше до парапета и гледаше безизразно града. Равнините бяха пълни със странни хора без корен, които бродеха по пътищата и продаваха уменията си на всеки, който е готов да плати. „И ето че след кратко прекъсване Тисамон отново се вля в редиците на това братство.“ Дестрахис вървеше по същата пътека, но Стенуолд се питаше дали паякородният тайничко не се надява Федерацията да го приеме обратно.
До него — и с една глава по-ниска — стоеше Фелисе Миен с дълъг плащ и качулка. Не беше продумала и една дума на Стенуолд, той пък не знаеше какво да й каже. Ако се съдеше по издутия релеф на плаща й, Фелисе отново беше надянала старата си броня. Сигурно намираше в нея сигурност отвъд обикновената физическа защита. Едва ли щеше да е най-приятната компания в предстоящото пътуване, помисли си Стенуолд.
— Готови ли сме да потеглим? — попита Ариана, застанала до него.
Той я стрелна с бегла усмивка и каза:
— Ти оставаш тук.
Ариана го зяпна невярващо.
— Стен…
— Вече реших. Смятах да поговорим за това, но покрай другите спорове през последните дни не остана време. Този път няма да дойдеш с мен, Ариана.
Нескрита болка изпълни очите й. Болка и обида.
— След всичко, през което преминахме заедно, ти още не ми вярваш?
— Не! Чук и клещи, не, разбира се! Вярвам ти, Ариана, и те обичам. Ти ми донесе толкова… такава радост, каквато никой мъж на мое място не заслужава. — Той я хвана за раменете. — Само че проклетите сарнианци можеха да разпънат теб на масата за изтезания. Логично беше да разпънат теб, а не бедната Спера. Не, този път оставаш тук.
— О, Че ми е казвала колко обичаш да държиш близките си далеч от опасности…
— Този път определено смятам да успея, мамка му — изръмжа той.
— Колкото до масата за изтезания, можеше теб да опнат там, между другото — изтъкна Ариана. — Какво щях да правя аз тогава? Стен, не бива да…
— Тази война е моя — прекъсна я той. — Водил съм тази война, когато ти си била… ха, когато си била още дете.
— Но ти имаш нужда от мен.
— Да, да, така е. — Оголената искреност в тона му, изглежда, най-после стигна до съзнанието й. — Да, имам нужда от теб. И точно затова трябва да останеш тук. Няма да скучаеш обаче, гарантирам ти. Разчитам ти да ръководиш агентите ми, докато ме няма, да приемаш и анализираш разузнавателната информация за напредъка на осородните, да държиш връзка със Събранието… колкото до последното, сигурен съм, че ще влезеш под кожата на онези старчоци много по-успешно от мен. Но това пътуване… то е луда работа и ще се проточи, а аз… — Млъкна, установил, че трепери. — В Сарн си дадох сметка, че ако нещо се случи с теб, аз няма да го преживея. Не познавам Федерацията. Никой равнинец не я познава. Това пътуване е необходима лудост и аз няма да те въвлека в нея.
В очите й имаше сълзи, каквито никоя паешка преструвка не можеше да извика.
— Не е честно — промълви тя.
— Така е — кимна той. — Но другояче не мога да постъпя. Съжалявам.
Дълго я държа в прегръдките си, макар да знаеше, че Аланмост и другите ги гледат и го чакат да се качи на борда. Знаеше и не даваше пукната пара.
Но дори след като Ариана си тръгна почти на бегом, „Скокливата мома“ не потегли, този път заради Тиниса, която стоеше недалеч с раница на гръб. Тя нямаше да се качи на кораба — щеше сама да си намира пътя, следвайки дирите на самотния богомолкороден дуелист, чието придвижване несъмнено щеше да е белязано с трупове.
Стенуолд тръгна към нея. Тиниса го гледаше с подозрение, сякаш се боеше, че е довел хора, които да я хванат и затворят под ключ, за да не тръгва никъде. Само че Стенуолд се беше примирил с поражението си. Протегна й ръка като войник на войник и двамата се здрависаха крепко.
— Желая ти късмет — меко каза той. — Светът наоколо ни се разпада по шевовете и желанието да помогнеш на баща си е добра причина, по-добра от много други, човек да се хвърли в бурята с главата напред. — Дълбоко в сърцето си Стенуолд не вярваше, че Тиниса ще намери Тисамон, нито че той ще й се зарадва, ако все пак успее.
— Късмет и на теб — пожела му Тиниса. — Имаш ли поне минимална представа какво да очакваш от Федерацията?
— Не, но познавам един, който знае. С малко късмет ще открия Салма навреме, за да ми даде препоръки.
— Поздрави го от мен — каза тя с равен глас. Стенуолд знаеше, че преди време Тиниса беше увлечена по федералния принц и че появата на Скръб в окови — или както там се наричаше понастоящем пеперудородната — в живота му я беше наранила дълбоко. Докато беше студентка в Академията, Тиниса натрупа доста опит в този сорт връзки. „Да се надяваме, че онова е било обикновено младежко увлечение и че поне по сърдечните въпроси Тиниса не се е метнала на баща си.“
— Трудан, вятърът е идеален! Време е да тръгваме! — извика нетърпеливо Аланмост откъм перилото на „Скокливата мома“. Стенуолд кимна за последно на Тиниса, после изтича до въжената стълба и се закатери тромаво към гондолата, докато пилотът изхвърляше придържащите кораба въжета. Тиниса проследи с поглед повратливия въздушен кораб, който се издигна, улови вятъра и пое на север към далечния Бариерен рид, маркиращ границата на Равнините с тайнствената Федерация на водните кончета.
— Тръгнаха — извика тя. — Вече можеш да излезеш.
Че се приближи бавно към летището, като следеше с поглед смаляващия се балон на „Скокливата мома“.
— Не събрах смелост да му го кажа в очите — прошепна тя. — Щеше да ми забрани.
— Че, ако зависеше от мен, и аз бих ти забранила — каза сурово Тиниса, после спря поглед на двамата облечени в бяло служители на Академията, които мъкнеха носилката към тромавото на вид возило, с което Че се беше прибрала от Соларно. — Предложението ми още е валидно.
— Ти си имаш свой път — отвърна твърдо Че. Изглеждаше толкова нетипично сериозна и мрачна, без следа от младежката си свенливост.
— Но за всичко съм виновна аз…
Че поклати глава.
— Ти гледай да намериш Тисамон и да му набиеш малко ум в главата. Ахеос се нуждае от мен. От мен и от своите хора, така че все някак ще трябва да се спогодим с тях. А и няма да съм сама.
Тиниса изсумтя с отвращение и сякаш чакал знак, към тях се присъедини светлокос осороден с квадратна челюст, нагизден с имперската си броня сякаш никога не е сменял цветовете.
— Талрик — кимна му ледено Тиниса.
Талрик я погледна с усмивка, в която нямаше нито хумор, нито топли чувства.
— Много мило от твоя страна да ме изпратиш — каза и вдигна ръка да спре гневното й избухване. — Хайде да приемем, че вече си изрецитирала заклинанията си — ако ви предам, ако Че пострада заради мен и прочие, и прочие, всичкият гняв и безпощадната мъст на паяци и богомолки ще се стоварят отгоре ми.
Тиниса го гледаше право в очите.
— Спомни си тези думи следващия път, когато се видим, Талрик — предупреди го тя, но заплахата й прозвуча кухо, защото ако осородният решеше да превърне Че в поредното си предателство, Тиниса с нищо не би могла да му попречи.
На борда на „Скокливата мома“ цареше униние. Фелисе мълчеше като риба, потънала в ледената шушулка на личната си тегоба. Към Стенуолд не поглеждаше изобщо и толкова по-добре. Той не би могъл да й помогне, нито искаше да й се натрапва, затова мълчанието й беше добре дошло. Дестрахис се мотаеше наоколо й като парцалив призрак, носеше й храна, но нито веднъж не я заговори. Явно се беше примирил с факта, че е изчерпал докрай лечителските си умения, и сега чакаше търпеливо с надежда Фелисе сама да потърси помощта му.
„Затова ли съчини тая история с Федерацията — да откара Фелисе някъде, където познатите гледки да я утешат?“ — запита се Стенуолд. Подозираше обаче, че жената не пази добри спомени от Федерацията на водните кончета.
Самият той се беше лепнал за Йонс Аланмост и убиваше времето с каквито там дребни задачки от механично естество благоволеше да му повери авиаторът. Все едно се беше върнал в студентските си години и чиракуваше на нова сметка. Не беше очаквал, че ще му е толкова приятно да остави пътуването им в ръцете на Аланмост, без сам да носи отговорност за каквото и да било.
Не след дълго кацнаха близо до Сарн. Стенуолд беше пратил куриер по железницата, но можеше само да се надява, че съобщението му ще стигне навреме до Салма, ако изобщо стигне до него. Ала очевидно бяха извадили късмет, защото на уреченото място го чакаше малка делегация — минаски бръмбаророден със синкавосива кожа и още двамина, всичките на коне, повели със себе си навързани ездитни животни. Били в Сарн, когато съобщението пристигнало, и изчакали още ден, докато Стенуолд се появи. Минасецът повери животните на своите подчинени, а самият той се качи в гондолата на „Момата“ и каза на Аланмост да насочи кораба източно от Сарн. „Право към имперската армия“ — помисли си Стенуолд. Салма скоро щеше да се изправи пред сериозно изпитание, но сам го бе избрал.
Кацнаха край един лагер, после излетяха и кацнаха край друг, доста далече от първия. Салма очевидно беше в постоянно движение. Откриха го в третия — седеше в една палатка и работеше върху плановете си. Стенуолд беше единственият, на когото позволиха да влезе и да говори с него, другите останаха да чакат отвън.
В сумрака на палатката принцът правеше отметки по една карта, прикрепена към гладко парче дърво, което той държеше с другата си ръка. Невъзможно беше да се прецени каква част от вниманието си отделя на посетителя.
— Доста време мина, Стен — подхвърли той.
— Как са нещата при теб?
— Биват. Кажи ми за Че — отклони въпроса му Салма. — Как е тя?
Стенуолд го гледаше напрегнато. На сляпо, защото каква ли информация можеше да извлече от сведената глава на събеседника си, Стенуолд му разказа накратко за състоянието на Ахеос и тревогата на Че.
Салма кимна.
— Наскоро сънувах как я обгръща мрак. Е, за молецородните това сигурно би било добро предзнаменование. — Около палатката стотици въоръжени мъже и жени бързаха по делата си. Не носеха войнишки униформи, но във всяко друго отношение бяха бойци, разнородна войска, в чийто състав влизаха хора от десетина и повече раси, всичките заети да вдигат лагера за поредното преместване. „Скокливата мома“ беше привързана в центъра на този организиран хаос.
— А Тиниса? — попита Салма. Даде картата на една мухородна и най-сетне се обърна. Стенуолд му описа терзанията на Тиниса и каква мисия е избрала за себе си, като едновременно с това се опита да опресни преценката си за своя бивш студент.
Салма досущ приличаше на разбойнически главатар. Бронята му беше различна, но и тази най-вероятно беше плячка от имперската армия. Беше изработена от преплетени кожени ивици, подсилени с метални капси, отдолу имаше подплата от коприна, целият комплект несъмнено беше качествена паешка направа. Мечът на колана му беше с тясно острие и дълга дръжка, приличаше на федерално оръжие, но не беше. Точно такъв меч Стенуолд не беше виждал. На челото си Салма носеше кожена ивица със златни орнаменти и предпазители на бузите.
— Пристигаш в труден момент, Стен — каза най-после Салма. — При това си решил да посетиш не друг, а моя народ.
— Смяташ, че няма да ни помогнат?
— За това не знам. Знам само, че каквото и да направят, ще е по собствено усмотрение и по причини, които ти няма да разбереш. — Салма прикрепи празен лист на дъската и започна да пише нещо. — Не очаквай, че ще седят като бръмбари и с часове ще разискват проблема. Изложи молбата си, изчакай да ти съобщят своя отговор и недей да спориш.
— Ще го запомня — каза Стенуолд и трепна, когато нещо разклати палатката. След миг го окъпа дневна светлина, проникваща свободно през платнищата, които група великани навиваха с отработени движения и завидна лекота, без да обръщат внимание на хората вътре. Стенуолд отстъпи инстинктивно, защото мъжете бяха огромни, с много черна кожа, някои бръснати до голо, други с рошави гриви бяла коса.
— Конощипородни — досети се той.
— Четирийсет на брой — кимна Салма. — И още половин стотица скакалецородни от Шо Ел, което, доколкото разбирам, е някъде далеч на изток, в самия край на Империята. Всички те са дезертьори от помощната войска.
— Не знаех, че е толкова лесно да дезертираш от имперската армия.
— Така е. Не смеят да дезертират, защото семействата им ще платят цената. Ние обаче се стремим да не оставяме вражески трупове на бойното поле. Цели разузнавателни отряди изчезват до последния човек, и редовните войници, и помощните. Така осоидите не знаят кой е загинал и кой е дезертирал. Сред помощните скоро се намериха такива, които осъзнаха потенциала на подобен подход, както и че тук, при нас, могат да намерят убежище. Морлейр и хората му дойдоха при мен по своя воля.
При тези думи един от гигантските конощипородни се обърна, кимна и изгледа с подозрение Стенуолд.
— Иди в Суон Рен — каза Салма, свали листа от дървената подложка и го даде на Стенуолд. — Предполагам, че принц Фелипе Шах все още зимува там с двора си. Надявам се, че още ме помни. Ако е така, това ще ти помогне да говориш с него.
— Суон Рен — повтори Стенуолд. Според оскъдните му познания за Федерацията, мястото с това име се намираше някъде северно от крепостта на молецородните Доракс, недалеч от южната граница на Федерацията.
— Добре ще е да тръгнеш веднага — посъветва го Салма. Минасецът отпреди малко дотича и му даде лист, на който беше скицирана картата на някаква местност, със стрелки и други означения. — Шеста армия се приближава към нашите позиции — обясни Салма. — Правим необходимото да ги забавим, залавяме съгледвачите им, но сега те са вдигнали две летящи машини във въздуха и това може да затрудни вашето изтегляне.
— Тръгвам веднага — кимна Стенуолд.
Салма вдигна ръка да го спре.
— Има едно име от старите времена, което не споменахме, Стен.
— Знам.
— И?…
— Доколкото знам, Тото още е с осите. Нищо чудно да са го прехвърлили в армията, която настъпва към вас.
— А. — Салма сведе поглед за миг, после протегна ръка на Стенуолд да се сбогува. — Желая ти късмет, Стен. И попътен вятър.
— Късмет и на теб — отвърна Стенуолд и тръгна обратно към „Скокливата мома“, която изпъваше въжетата си под напора на вятъра. Дълго щеше да помни Салма така — единствената неподвижна фигура сред гмежта на един лагер, който бързо се разпада на съставните си части.